Глава Двадесет и втора
ОСНОВИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД
Всеки обществен ред е основан върху изповед, върху идея за живота и закона,
и представлява религия в действие. Обществото е религия приложена на
практика, и както Хенри Ван Тил отбелязва, “религията на хората се изразява в тяхното общество, и
християните не могат да се задоволят с нищо по-малко от християнска
организация на обществото.”[1]
Където има атака върху организацията на обществото, има атака върху
неговата религия. Основната вяра на общество означава израстване в тази вяра, а всяка промяна на
основното му устройство е революционна дейност. В това отношение
марксистите са по-проницателни от своите противници: те разпознават
враждебността към техния строй като контра-революционна дейност, като
враждебност към тяхното общество. Животът на едно общество е неговата
изповед на вярата; едно умираща изповед на вярата лесно се поддава на
дезертиране или подриване. Колкото и здравословна да е, всяка изповед
е под непрестанна атака; обществото, което пренебрегва защитата и
развитието на своята конфесионална основа излага сърцето си на меча
на врага. Поради своето безразличие към конфесионалната си основа в
библейското християнство, западната цивилизация днес е изправена пред
смърт, и е в борба на живот и смърт с хуманизма.
Следователно, основите на обществения ред трябва да бъдат изследвани,
за да бъдат разбирани и защитавани. Първо, имаме конфесионална
основа: всеки законов ред почива върху и е правно изражение на
морална система, и всеки морал предполага религия, някаква “върховна загриженост.” Повечето религии
са не-теистични, но всички религии са основа за една или друга
морална система. Моралният ред е част от религиозния ред. Повечето
религии не са теистични, а хуманистични в основата си. От структурна
гледна точка, религиите могат да бъдат разделени на два основни и
централни вида: теистични и политически. В теистичната
религия, Бог е източникът на моралността и закона. Редът във
вселената е даден от Бога и е абсолютен, а човешкият ред трябва да
бъде оформен според Божието непогрешимо Слово,
Библията. В политическата религия, политиката е източникът на
моралността и закона. Аристотел пише относно политиката и следователно се занимава с етика, и
неговата етика е моралността на политическия ред. За Аристотел, в
основата си етиката има иманентен, а не трансцендентен принцип на
върховенство. Вместо абсолютен ред във вселената, политическата
религия вижда развиващ се ред, който може да води и да контролира,
и така Божието вечно постановление бива заменено с тоталното
планиране на човека. Човешкото предопределение замества Божието
предопределение. Политическият морал винаги е произвеждал политически религии.
Втората основа на обществения ред е държавата. Държавата е обществената
организация на изповедта, правното устройство на моралната система на
обществото. Държавата не може да е аморална,
защото всеки неин закон е систематизация на нейния основополагащ
морал. Държавата не може да е религиозно неутрална, защото тя е
религиозната организация на обществото по отношение на правото.
Когато държавата претендира за религиозна неутралност, това или е
самозаблуда, или заблуда на хората, и просто означава неутралност
спрямо старата вяра с цел да проправи пътя за установяването на
новата вяра. Държавата е не по-малко религиозна организация от църквата, и в
някои общества дори е повече. В християнското общество, и църквата, и
държавата са религиозни редове, църквата като служение на благодатта,
а държавата като служение на правосъдието. В езическите общества,
държавата взема предимство като религиозен ред: храмът или
светилището тогава стават част от живота и дейността на държавата.
Религията не може да се отдели от държавата, също както не може да се
отдели от църквата. Църквите и държавите могат да изоставят дадена
религия и да изоставят изповедите си, но само за да възприемат нова религия и нова изповед.
Целта на държавата зависи от нейната религия. По същество, държавата може
да бъде или месианска, или служебна, или спасител или служение на
правосъдие. За библейската религия, държавата е служение на
правосъдие; за нехристиянските религии, за политическите религии,
държавата е спасител на човека. Двата възгледа са взаимно изключващи се и не може да има компромис между тях.
Третата основа на обществения ред е върховенството. Върховенството може да
бъде или трансцендентно, или иманентно, или установено в Бога, или
като свойство на човека и неговия ред. По същество, двата воюващи
възгледа са Божието върховенство и претендираното върховенство на
държавата. Ако Бог е върховен, Той е Създател и Господар на всички неща и Неговият
закон превъзхожда, контролира, съди и оценява всичко; нищо не може да съществува или да има естество
отделно от Него. Ако държавата е върховна, тогава държавата трябва да
упражнява пълен контрол и съд над всичко в своя свят, в противен
случай нейното върховенство е ограничено и отречено. В претенциите си
за върховенство държавата се стреми да стане определящата и
превъзхождаща власт над всяка юрисдикция; на никоя област не се
позволява да действа без разрешението на държавата. Земя, въздух,
вода, небе – всички принадлежат на държавата, могат да бъдат
използвани само под закона и данъците на държавата, и са потенциално
или действително подвластни на конфискация от държавата. Държавата си
присвоява онова върховенство над живота на човека, което по право
принадлежи единствено на Бога. Следователно веруюто на държавата
изисква свещена война против християнската изповед и вяра.
Две абсолютни върховенства и върховни владетели не могат да съществуват в
една и съща точка във времето и пространството, приписвайки си право
над една и съща юрисдикция. Тъй като претенциите на Бога и на
върховната държава са взаимно изключващи се, техният сблъсък е
неизбежен. Войната между Христос и Цезар е неизбежна и е война до смърт.
За всеки върховен ред, грехът и злото са проблем. Библейското
християнство се справя с греха и злото по два начина. Първо,
държавата като служение на правосъдие установява реституцията като
основополагащ принцип на закона. Божието правосъдие трябва да бъде
поддържано; следователно трябва да има реституция от човек, когато
Божият ред е нарушен или отменен по някакъв начин, в противен случай
Бог налага наказание чрез Своето осъждение. Второ, църквата
като служение на благодат трябва да прогласява спасителната благодат
на Исус Христос. Исус Христос извършва изкупление за човешкия грях
пред Бога и установява Божия ред спрямо човека; този ред е общение с
Него. Изкупителното дело на Христос извършва реституция спрямо Бога
така както държавното право под Бога трябва да извърши реституция
спрямо човека като задължение към Бога. Така, в по-висш смисъл, както
църквата, така и държавата имат призвание да извършат богоугодна
реституция, държавата като служение на правосъдие, църквата като
служение на благодат. Целта е да “се възстанови всичко” в
новото творение (Деяния 3:21). Така реституцията е основна
характеристика на християнския обществен ред.
Така четвъртата основа на обществения ред е благодатта. Проблемът
на човека при всяка изповед е присъствието на личностно и
безличностно зло в света. Човекът преценява естеството на това зло и
неговото решение на основата на неговата изповед. За политическите
религии, за хуманизма, злото е в околната среда и властта на
държавата да променя тази околна среда е нейната спасителна благодат.
Държавата трябва да пренаправи физическото и духовното обкръжение на
човека, за да промени и да спаси човека.
Обществената промяна на основата на държавния план е етатистка
благодат в действие. Лошата среда трябва да бъде унищожена за да може
човекът да бъде свободен. Тази лоша среда понякога включва личности и
институции, като буржоазията, капиталистите, свещениците,
християните, църквите, частните организации, частното
предприемачество и така нататък. Може да се наложи всички тези да
бъдат, и те често биват, “ликвидирани” или унищожени като
част от процеса на спасение. Останалите личности трябва да бъдат
“пре-образовани” според новата изповед и извън християнството.
За библейското християнство, отговорът на проблема със злото е Божията
благодат, благодатта на Бога чрез Исус Христос и възстановяването на
всичко. Проблемът на човека не е неговата среда, а грехът,
желанието на човека да бъде бог сам за себе си, закон и принцип за
върховенство сам за себе си. Човек не може да спаси себе си било чрез
политика, дела по закон, моралност или някакъв друг начин. Исус
Христос е единственият спасител на човека. Човек трябва да живее под
Божия законов ред, за да живее свободно и
щастливо, но законовият ред не може да спаси човека, нито пък този
законов ред ще оцелее дълго, ако няма голямо тяло от вярващи, чийто
живот е Божият закон. Следователно, благодатта е основополагаща за
истинския ред. Без благодат, човек няма характера да развива своите
възможности, да капитализира своите дейности и да подреди своя живот.
Степента, до която учението за благодатта е проникнало в цялото общество, е
очевидна при екзекуциите. Някога е било често срещано в САЩ
държавните служители да помолят престъпника да приеме Божията
спасителна благодат преди да умре и не малко престъпници умират,
признавайки, че са грешници нуждаещи се от спасителната благодат на
Христос. В средата на 20 век ситуацията коренно се променя, макар и
затворническите капелани да оцеляват като остатък от християнския
ред. Например, Еърън Чарлз Мичел е осъден на смърт в Калифорния за убийството на полицай,
при извършването на углавно престъпление. Адвокатът му обжалва пред
губернатор Едмънд Браун през май 1967. “Ако този мъж беше имал
щастието да има бяла кожа, той несъмнено щеше да се озове на мястото,
заемано сега от ваша чест.” Митчел, на 37 години, е прекарал 15
години в затвора. Той заявява пред вестниците, “Това, което
хората трябва да се опитат да открият, е какво в моето обкръжение ме
кара да пропадна.” След това посочва, че е бил роден в Мисисипи
и след това се е преместил в Мемфис, Тенеси, на пет години. Неговите
родители се “разделят, когато е на 14 или 15.” Така бива оправдан за престъпленията си заради
средата си![2]
Друг показателен пример за тази нова изповед е Съветът за жилищно
настаняване и планиране. Убедени, че проблемът на живеещите в бедните
квартали е лошата среда, конкретно злите наемодатели, Съветът си
осигурява четвърт милион долара от Лорънс Рокфелер за да купи
кооперация в бедните квартали, да я ремонтира и така да реабилитира
обитателите и да демонстрира на света, че може да се прави прилична
печалба като се предостави прилично жилище за бедните. Групата има
предимство преди наемодателите в бедните квартали, тъй като нейните
имоти, като организация с нестопанска цел, не се облагат с данък.
Текучеството на наемателите в проекта се оказва 80%. Ремонтите
налагат утрояване на наема. Но вместо печалба от 8%, както се очаква
първоначално, резултатът е загуба от 3%. След четири години на
провали те признават, че е невъзможно да се поддържат прилични
условия на живот и да се реализира печалба. Разходите за поддръжка се
оказват много високи, тъй като жителите на бедните квартали
злоупотребяват с квартирите си. “Решение” на проблема,
според Съвета, е държавно осигурени жилища![3]
Накратко, много хора в бордеите заслужават бордеите и принадлежат там; те
превръщат и най-новата сграда в бордей, защото такава е природата им.
Свободната икономика позволява на заслужаващите да излязат от тези
квартали, и винаги е имало изход на хората
с характер. Но социалистическото мислене на околната среда е толкова
могъщо днес, че идва естествено наум на Съвета, дори когато техният
експеримент демонстрира своя провал. Като наказват работещите за да
осигурят добро жилище на обитаващите бедните квартали, които само ще
го замърсят и унищожат, тези идеолози на околната среда унищожават
свободата за всички. Чрез прогресивното данъчно облагане те създават
условия за превръщане на обществото в универсален бордей, унищожаване
на богатството и потискане на инициативата във всички.
Изповедта, която се подразбира в действията на Съвета, е хуманизъм, етатистки
хуманизъм. В резултат на това неговите действия следват логиката на
тяхната вяра, и отговорът е месиански. Спасението е в дейността на
държавата, и така тя е жизненоважна опора във всяко време на изпитания и трудности.
Всеки обществен ред има подразбираща се изповед и тази изповед определя реда и му
дава идеологическа основа. Когато един обществен ред започне да се разпада, то е
защото основната вяра, неговата изповед, е подкопана. Но политическата защита на този ред обикновено се
превръща в първата линия на защита: тя става консервативната позиция.
Но тъй като защитата е политическа вместо конфесионално обоснована, тя е повърхностна защита и
постепенно се разпада под натиска на силно доктринална и конфесионална
опозиция. Така Цицероновата защита на Римската република е енергичен
и героичен опит, но е също и образец на безсилие. Републиката вече е била мъртва;
самият Цицерон не е вярвал в религията, върху която е била основана републиката. Когато
Цицерон не е можел да приеме религиозните основи, които правят аристокрацията върховна,
как би могъл да очаква бунтовните маси да я приемат? Позицията на Цицерон е по същество лична
и различните защитници на републиката са по-скоро свързани чрез
лични вкусове и интереси, вместо конфесионална позиция. Юлий Цезар успява
да капитализира върху новата конфесионалност и да направи себе си
религиозен и граждански водач на новото движение. По същия начин, днес хуманизмът е конфесионалната
основа на различните демократични и социалистически движения. Колкото
по-ясен е хуманизмът, като при марксизма, толкова по-пряка
е неговата употреба на сила, тъй като действа на основата на последователност в принципите.
Консерваторите се опитват да запазят политическите форми на
християнския Запад без да вярват в библейското християнство. Извън
неясното утвърждаване на свободата, те не могат да защитят своята позиция
философски. Ето защо консерваторите стават търсачи на факти: те се опитват да се борят с
хуманистите като документират тяхната жестокост, корупция и злоупотреба с власт. Ако фактите носят
някакво изобличение на хората, те ги водят само до подмяна
на един вид радикални хуманисти с реформирани радикални хуманисти. Тяхната вяра в
системата никога не се разклаща, а само вярата им във формата или представителите на тази система.
Успехът на борците против системата е основан върху тяхната атака
против изповедта на управляващите и върху заместването ѝ с нова изповед. Когато основите са положени, се
определя общата форма на сградата. Когато бъде приета, се определя обществения ред. Следователно не
може да има друга реконструкция на християнската цивилизация в запада освен на основата на християнска изповед.
[1]
Henry Van Til, The Calvinistic Concept of Culture (Philadelphia:
The Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1959), 245.
[2]
Los Angeles, Herald-Examiner, Sunday, April 9, 1967, CC, A-5, “Death on Wednesday.”
[3]
William Buckley, Jr., “Failure in the Slums,” in National Review, vol. XIX, no. 13, April 4, 1967, 341.