Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Двадесет и първа

ЧОВЕКЪТ И ИЗПОВЕДИТЕ

В своя труд за изповедите Джон Дж. Моумънт пише глава озаглавена “Човекът в изповедите.” В еретично изложение, Моумънт тълкува универсалното бащинство на Бога, братството на всички хора и божествеността във всички хора, заявявайки:

Опитът да се въздига Христос като се принизява божественото в нашето общо човешко естество е много сходен с опита от ранните дни, когато Църквата отива още по-далеч в принизяването на човека за да възвеличи Божията благодат. Този процес започва през пети век с Августин, в дълъг и разгорещен дебат с ирландец на име Морган, по-известен в историята под латинското си име Пелагий. Пелагий твърди, че всеки човек държи съдбата си в ръцете си, че всеки човек е способен да се издигне чрез собствената си сила до морално съвършенство. Накрая Августин, протестирайки срещу този прекомерно оптимистичен възглед за човешкия род, за свой значителен срам се оказва в позиция да защитава твърдението, че без силата на благовестието в човека няма и не може да има нищо добро. Това е била възможността на Пелагий да върне Църквата към по-ранната ѝ вяра, че не само има добро във всеки човек, но и че това добро, където и да се намира, е дар от самия Бог и е в най-буквален смисъл божествено. . . .

Ние не се впускаме в метафори, а говорим съвсем буквално, когато казваме, че в един или друг от светиите в историята, в един или друг от нашите приятели признаваме божествено Присъствие и това, в края на краищата, е само още една дума за въплъщение.[1]

Противно на Божието върховенство и предопределението, Моумънт желае да запази свободата на човека, вярването, “че всеки човек държи съдбата си в собствените си ръце,” така че човек всъщност става свой собствен спасител, сам той божествен и следователно вид “въплъщение.” Моумънт е служител в Презвитерианската Църква на САЩ (PCUSA), но си остава по естество пелагианец и хуманист, макар и завършил в университета Принстън, преди Уилсън.

Друг хуманист, нехристиянин, е д-р Сас, психиатър, който иска да запази човешката свобода от опасностите на психиатрията. Умелите критики на д-р Сас по отношение на психиатрията, към идеята за психическа болест, което той нарича мит, и за отношението между психиатрията и правото, са от голяма стойност и заслужават да бъдат чути от всички, но неговата идея за свобода, макар и благородна по замисъл, е слаба на практика. Д-р Сас пише:

Индивидът никога не може да избегне моралното бреме на своето съществуване. Той трябва да избира между покорството към властта и отговорността към себе си. Моралните решения често са трудни и болезнени. Следователно изкушението да се прехвърли това бреме на някой друг винаги съществува. И все пак, както цялата история ни учи, онези, които искат да отнемат от човека неговото морално бреме – независимо дали са свещеници или вождове, политици или психиатри – те също трябва да му отнемат и свободата, следователно и самото му човешко естество.

Следователно, хуманистичната психиатрия трябва да отрече своя изкуствен терапевтичен мандат, чието следване често води, умишлено или неумишлено, до морално спокойствие получено за сметка на свободата и отговорността. Вместо да се опитва да намали моралното бреме на човека, такава психиатрия трябва да цели да увеличи силите му и да го направи достоен за дадената му задача. И каква е тази задача? Никой не го казва по-добре от Албер Камю, който пише: “Целта на живота може да е само да се увеличи свободата и отговорността във всеки човек и в света. Тя не може, при никакви обстоятелства, да е да се намали или потисне тази свобода, дори и временно.”[2]

Това изявление доста ясно отразява факта, че д-р Сас е плод на християнска култура и неговата хуманистична вяра и цели са обусловени от този факт. Той иска свобода и морална отговорност. Изборът, както той го вижда, е “между покорството към властта и отговорността към себе си.” В този момент д-р Сас играе игри с езика и със себе си. Да бъдеш отговорен означава да отговаряш пред някого или нещо, пред закон или власт отвъд собствената си личност. “Отговорност към себе си” означава, че човек не носи никаква отговорност: той е свободен да прави всичко, което пожелае, и всяка негова прищявка е негов закон. Отвъд това да угажда на себе си, човек няма друг закон. Но, ако д-р Сас възрази, че под “отговорност към себе си” има предвид определени стандарти на поведение и морален закон, с които човек трябва да се съобразява, тогава тези стандарти са направени власт над човека, на която той трябва да се покорява. Следователно д-р Сас ни кара да изберем “покорство към власт”; той просто избира хуманистична власт вместо Бога.

Д-р Сас е прав, когато заявява, че “Индивидът никога не може да избегне моралното бреме на своето съществуване.” С това твърдение той утвърждава моралната сила и власт на закон, който е над човека. Сас освен това подчертава моралната необходимост за човека да бъде свободен. Но ако човек наистина е отговорен само пред себе си и няма закон отвъд волята на човека, човек няма отговорност да бъде свободен. Човек може, ако реши, да бъде роб или свободен човек; който и да е избор е валиден, ако е неговият избор.

Но д-р Сас приравнява свободата с човешкото естество, и да се отнеме свободата на човека означава да се отнеме “самото му човешко естество.” Очевидно д-р Сас има специално откровение, което прави свободата определението на човека, защото по принцип неговият хуманизъм не допуска никакви дефиниции. Човек е човек, и каквото и да е индивидуалният човек, това, което той реши да е определя живота му и цялостния му смисъл. Хуманизмът логично е тотален анархизъм, както Маркс вижда; прагматично, Маркс избира тотален колективизъм като алтернатива и по-практичен начин за отричане на Божия закон.

Освен това, д-р Сас намеква, че неограничената свобода, както Камю казва, е истинското предназначение на човека. Но истинското предназначение на човека, както твърди библейската вяра, призовава за ограничена свобода и ограничена власт. Тъй като човекът е човек, не може да е другояче. Може ли човек да обърне времето на раждането си и да се върне към минала епоха? Може ли да реши да бъде химик, когато способностите му са ограничени до тези на чиновник? Може ли да определи времето на смъртта си, или състоянието на здравето или финансите си? Във всеки миг човек е ограничен в своята свобода, тъй като е творение. Единствената истинска свобода на човека е ограничената свобода, и неговата истинска власт е ограничената власт.

Човекът не е свободен да бъде бог, защото е творение. Свободата на човека е да бъде това, което Бог го е направил да бъде, и човек по всяко време и за всичко е отговорен пред Бога. Грехът на човека го кара да търси независимост от Бога, и това търсене не само е бягство от Бога, но също и от самия себе си, тъй като човекът е Божие творение и всяка жила от неговото същество винаги свидетелства за Бога. Д-р Корнилиъс Ван Тил посочва, че ако грешният човек може да намери един-единствен бутон във вселената, който при натискане би му дал да опита независимост от Триединния Бог, човек би натискал само и завинаги този бутон. Но такъв бутон не съществува. Човек неизбежно е Божие творение и в това е неговата свобода и неговата слава.

Чрез своето твърдо настояване на Божието върховенство изповедите и съборите утвърждават безусловно и твърдо човека като творение. В тази вяра е единствената надежда на човека.

В Псалм 8 Давид пее с наслада за ролята на човека, чрез вяра, под Бога. Съдбата на изкупения човек е велика: “Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под краката му” (Пс. 8:6). Човекът е създаден за да упражнява господство над земята под Бога; в Исус Христос човек бива новороден, за да изпълни своето призвание.

Но човекът отделен от Бога е нищо. Стремежът на човека да избяга от Бога е стремеж към невъзможното. Човек не може да избяга от Бога, Който е всеприсъстващ, нито от себе си като Божие творение. Както казва Давид, “Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти.” (Пс. 139:8). Няма възможност за бягство, защото няма друга вселена, нито един факт или атом, несъздадени от Бога. Няма скривалище или скриване от Бога, така че екзистенциалистичната мечта за бягство от Бога в свобода от Бога е мит.

Но човек много пряко и просто се появява в изповедите: “Вярвам,” и дори тази поява е поява по благодат, предхождащата Божия благодат. Човекът е извикан в съществуване, заедно с цялото творение, от съзидателните слово и сила на Бога и човек е върнат обратно в присъствието на Триединния Бог и в общение с Него, чрез същото това новораждащо и съзидателно слово.

Естеството и предназначението на човека е да бъде човек под Бога, да упражнява господство над земята под Бога и да тържествува в Христос над греха, смъртта и врага. Всеки опит да се постави човек в изповедта е опит да бъде премахнат Бог, което всъщност унищожава човека. Защитавайки своята теология на смъртта на Бога в дебат с Джон Монтгомъри, Томас Дж. Алтизър казва, “Християнинът може да се радва на смъртта на Бога . . . защото е свободен от всякаква върховна норма и следователно е освободен да живее изцяло в настоящето. Той е освободен.”[3] Алтизер тук ясно разкрива мотивацията на своята мисловна школа. Тя е, първо, старото сатанинско изкушение, първоначалния грях на човека, да бъде като Бога, да знае или да определя добро и зло, върховните норми (Битие 3:5). Затова човек желае смъртта на Бога, за да направи възможно раждането на самия човек като бог. Второ, човек идентифицира свободата и освобождението като свобода “от всякаква върховна норма.” Тогава човек живее в морален вакум, свят, който е напълно опразнен от Божите върховни норми и е антисептично запечатан от Бога. Трето, човек тогава е свободен да създава свои собствени норми, да бъде върховна норма сам за себе си. Това може да се придобие или чрез анархизъм, където всеки индивидуален човек е върховна норма сам за себе си, или чрез тотален етатизъм, където волята на колективния човек, въплътена в диктатура, е върховната норма.

Резултатът не е смъртта на Бога, а смъртта на човека. Както Маркс осъзнава, анархизмът може само да унищожи човека и обществото; но тази конкретна разновидност на тоталитаризма също е унищожителна за човека. Първо, човек тогава няма към кого да се оплаче от несправедливостта или срещу собствения си провал и грях. Тъй като човек е върховната норма, как може да се оплаче сам на себе си, или към какъв източник на помощ да се обърне? Ако върховната норма е държавата, той тогава не може да се оплаче от държавата, защото държавата е бог. Следствието е абсолютна тирания. Тиранията на психоанализата е, че тя не дава на човека изходен път от непогрешимостта на несъзнателното, защото човек тогава е подчинен на несъзнателното. Където и хуманизмът да установи върховната норма, следствието е винаги същото, пълна тирания. Второ, бремето на непогрешимостта е поставено върху грешния човек и неговата грешна държава. Върховната норма е индивидуалният или колективният човек, и всяка върховна норма е непогрешима норма, защото няма друга норма над нея, според която да може да бъде съдена като грешна. Като следствие, не е възможен напредък, тъй като към една непогрешима норма не може да се приложи никакво понятие за по-висше или по-нисше, по-добро или по-лошо. Трето, единственият начин, по който може да се въобрази някакъв прогрес, е чрез създаването на транс-човешка или макро-човешка норма, норма, която прави възможно човекът да бъде превъзмогнат. От гледна точка на еволюцията, това означава премахването на човека. Твърди се, че човек ще бъде само клетка в новата форма на живот на бъдещето, “макро-живот,” така че индивидуалният човек няма да има повече стойност от клетка кожа, коса или нокът, и ще бъде толкова лесно подчинен като стисването на пъпка, обръсването на нежелани косми или подрязването на нокът. И наистина, тази идея за човека като клетка от “макро-живота” се обмисля и планира сериозно.[4]

Когато човек стане предмет на изповедта, когато човек е “в изповедта,” следствието е унищожаването на човека. Спасението на човека е да заяви библейските изповеди, да изповяда Триединния Бог и да намери в Него спасение, свобода и живот. Когато човек заяви: “Вярвам . . . ,” той става изповедник на Божията слава и Божията истина, и в получател на Божията благодат и благоденствие.


[1] John J. Moment, We Believe (New York: Macmillan, 1942), 102f.

[2] Thomas S. Szasz, “Mental Illness is a Myth,” in Popular Psychology, May 1967, vol. I, no. I, 58.

[3] Inter-Varsity News, May 1967, “Dialog on the Death of God,” 2.

[4] Henry Still, Will the Human Race Survive? (New York: Hawthorne Books, 1966), 246-248.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов