Глава Двадесета
ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ОТ МЪРТВИТЕ
Учението за възкресението на Исус Христос и за общото възкресение е едно от
основните учения на изповедите и апостолското свидетелство. Св. Павел заявява направо: “Защото
ако мъртвите не се възкресяват, тогава и Христос не е бил възкресен;
и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра; вие сте още в
греховете си. Тогава и тези, които са починали в Христос, са
погинали. Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички
човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос е бил
възкресен, първият плод от починалите. Понеже както чрез човека дойде
смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите.” (1 Кор. 15:16-21).
Отношението на много хора е, че като поставя вярата и религията на толкова
материална основа като възкресението, християнството е виновно за
поддържане на материалистична и самообслужваща гледна точка. Твърди
се, че истинската религия трябва да изисква благородство заради
самото благородство, без никаква друга награда освен задоволството от
това, което човек е. Но тази нагласа сама по себе си е образец за
грях, защото тя възцарява моралната автономия като същност на
истинския живот. Като бог сам за себе си, задоволен със своята
автономност, човекът няма нужда от друга награда освен задоволството
да е сам себе си. Библейската религия изисква покорство към Бога и
обещава награди за покорство и проклятия за непокорство. Учението за
възкресението е основополагаща за библейския ред на възнаграждения,
но и също е централна за учението за сътворението и изкуплението.
Тъй като Тертулиан често е обвиняван в отрицателно отношение към тялото и
в аскетизъм, поучително е да разгледаме писанията на Тертулиан, за да
оценим християнското учение за възкресението и неговите последствия.
Първо, Тертулиан ясно показва, че без учението за възкресението няма
истинско християнство. “Този, следователно, който се отрича това учение изповядвано от
християните, не е християнин.”[1]
Учението е чуждо на езичеството, Тертулиан твърди, но “Възкресението
от мъртвите е упованието на християнина.”[2]
Второ, учението за възкресението е логичното следствие от учението за
сътворението. За езичеството тленността, и следователно плътта, това
е горчив факт. И еретикът, и езичникът, колкото и да твърдят, че имат
по-висш възглед за живота от ортодоксалния християнин, мразят тялото.
Не е ли техният товар от началото и навсякъде обиди против плътта –
против нейния произход, против същността ѝ, против повредите и
неизбежния край, които я очакват; нечиста от първото си образуване от
утайките на земята, още по-нечиста след това от тинята на собственото
си семенно предаване; без стойност, слаба, покрита с вина, натоварена
с нищета, изпълнена с беди; и след цялата тази деградация, пада
обратно в земята, от която произхожда, под името труп, и съдбата ѝ
е да се стопи дори от това омразно име до абсолютно нищо – в самата смърт на
всякакъв смисъл?[3]
За езичниците, животът е преследван от вечно повторение, от промяна и
разпад в безкраен и безсмислен цикъл. За тях, ужасът на плътта е
нейното неизбежно разпадане. Така, плътта е като капан за човешкото
естество. Гръцката мисъл от много рано също се обръща към
прераждането, като например Питагор. Някои са смятали, “че на
основата на това, трябва ли да се въздържат от това да ядат
животинска храна? Може някой да има убеждението, че трябва да се
въздържа, за да не би случайно докато яде говеждо, да изяде някой
свой прародител?” Всички тези нелепи възгледи получават
интелектуално уважение, “Но ако християнин обещае връщането на
човек от човек, и съвсем истинския Гай от Гай, хората ще извикат да бъде убит с камъни; дори
не биха му дали възможност да се изкаже.”[4]
Този въпрос е значим: посветен на хуманизъм, древният свят толерира всяка
нелепост относно бъдещия живот, но отхвърля учението за възкресението
често дори без да го изслуша, или изисква проповедникът да бъде убит.
Отговорът е очевиден. Всяко едно от тези други вярвания, т.е.,
безсмъртието на душата, прераждането или преселването и т.н.,
потвърждава същностната божественост на човека и неговото
себе-спасение. Библейското учение прави човека създание, а Бога
върховен владетел. Това поставя целия живот на човека под абсолютен
Бог и това е било и е противното в учението
за възкресението. Във всяка своя форма безсмъртието на душата е
учение, което прави човека бог и спасител сам на себе си, дава на
човека “отворена” вселена, т.е., без Бог, която
принадлежи на човека да изследва във времето и вечността.
Тъй като е създал всичко за Своя слава, Бог не допуска грехът и падението
да провалят Неговото намерение; затова Тертулиан казва: “цялото
творение е изпълнено с обновление.” Божието намерение е
възстановяването и изпълнението на всичко. “Като цяло,
следователно, този развиващ се ред на нещата е доказателство за
възкресението от мъртвите.”[5]
Трето, не само че бъдещето на човека е възкресението и славата на вечния
живот, но и настоящия му живот в тялото не трябва да се разбира
погрешно. Не тялото, а човекът е грешникът.
Ние твърдим, че това, което е премахнато в
Христос не е carnem peccati, “греховната плът,” а peccatum carnis, “грехът в плътта,” –
не материалното нещо, а състоянието му; не веществото, а недостатъка
му; и това ние заявяваме с властта на апостола, който казва: “Той
премахна греха в плътта.”[6]
Освен това, посочва Тертулиан, св. Павел винаги осъжда “делата на
плътта,” а не веществото на плътта.[7]
Наистина, човекът е направен от земна пръст или глина. Бог вдъхна в човека, в
глината, за да направи жива душа. “Бих искал да отпечатам в
съзнанието ви, за да знаете, че каквото Бог е възнамерил или обещал
на човека, не се дължи само на душата, но и на плътта, също; ако не
от някакво взаимство в техния произход, то във всеки случай от
привилегията, притежавана от второто само по себе си.”[8]
Бог заличава глината в човека и я абсорбира в плътта; глината става
друго вещество, плът.[9]
Да се говори за тялото като “кал” и поради това да бъде
презирано означава то да бъде обезчестявано; на тялото трябва да се
гледа според това, което Бог го е направил при сътворението и го
прави във възкресението. Няма нищо срамно в земята, но на нещата
трябва да се гледа според техния истински смисъл: Тялото, при
първоначалното си сътворение, беше определено за съд за славата на Бога Син:
Така, тази глина, която дори тогава носеше образа
на Христос, който щеше да дойде в плът, не само беше Божие дело, но и
също Божият залог и уверение. Каква е ползата да подхвърляме
насам-натам думата пръст като име на груб и низш елемент с цел
да очерняме произхода на плътта, когато, дори ако имаше наличен друг
материал за образуването на човека, би трябвало да се вземе предвид
достойнството на Създателя, който със Своя избор на материал го
определя, и с работата Си го прави, достоен? . . . На плътта е дадена
привилегията да е по-благородна от произхода си,
и щастието ѝ е възвеличено от промяната вложена в нея. Та дори
златото е земя, защото е от земята; но то престава да е земя, когато
стане злато, а е напълно различен материал, по-великолепен и
по-благороден, макар и произхождащ от източник, който е сравнително
блед и неприятен на вид. По подобен начин, напълно допустимо е за
Бога да пречисти златото на нашата плът от всичките недостатъци,
както ги наричате, от първоначалната глина, като пречиства първоначалния материал от
неговия шлак.[10]
“Златото на нашата плът!” Това със сигурност е силна възхвала на тялото
и представлява важен елемент от учението на ранната църква.
Гръко-римското мислене е враждебно към тялото. То гледа на света според диалектиката
на формата и материята, като формите или идеите са по-висшата,
по-истинска субстанция, а материята е по-нисшата субстанция или
същност. В класическата култура няма наслада или почит към тялото;
по-скоро има наслада в удоволствията на тялото, свързана с липса на
почит към самото тяло. В резултат на това,
това елинистично мислене се отдава с готовност или на тотална
разпуснатост, или на радикален аскетизъм. Именно това елинистично
влияние въвежда аскетизма в ранната църква. Аскетизмът няма корени
нито в Стария, нито в Новия завет, въпреки че са използвани
неправилно тълкувани текстове в негово оправдание.
Езическото обезценяване на тялото или материята води до две последствия. Първо,
от една страна води до аскетизъм, до опити да се превъзмогне тялото
като бъде отречено. Второ, това води до явна аморалност и
разпуснатост. Тялото става подморална грижа и следователно
неподчинено на етиката. Тялото бива отричано чрез преднамерено
морално безразличие към действията на тялото, така че неморалността
става път към аскетизъм, средство за отричане на тялото.
И двете форми на езичество продължават в съвременния свят, но втората е
особено явна през двадесети век.
Езическата омраза към промяната също е форма на аскетизъм и присъства в
почти всичко анти-християнско. Омразата към промяната води до опити
да се спрат промените, да се спре историята, да се създаде
цивилизация, която да е край на историята, краен ред, който ще сложи
край на променливостта и ще даде на човека непроменлив свят. Част от
този ред включва също научните опити да се премахне смъртта. Тази
омраза към промяната е омраза към творението и неговото движение
според Божието намерение. За разлика от
езичника и хуманиста, ортодоксалният християнин е посветен да уважава творението.
Това уважение към творението дава корените на науката в християнския
Запад. Не историческа случайност, че науката в другите общества има
ограничен растеж и бързо запада. И фактът, че Божието вечно
постановление поддържа цялото творение чрез закон, и фактът на
възкресението, даващ достойнство и значимост на физическата вселена,
правят интереса към вселената и развитието на науката неизбежни.
Езическият възглед е фундаментално неуважение към творението, към вселената.
Централните проблеми за елинистичното мислене са промяната и
разпадът, и навсякъде където неоплатонизмът и
аристотелианството повлияват на църквата, това мислене се завръща.
За християнина, който се придържа към библейската вяра,
промяната и разпадът не са проблем; грехът е, и смъртта
е следствие от греха. Така, когато авторът на химни Хенри Ф. Лайт (1793-1847), пише в “Abide With Me,”
Промяна и упадък навсякъде виждам.
О, ти, който не се променяш, остани с мен,
той демонстрира елинистично влияние. Когато хората започнат да скърбят
относно променливостта, те скърбят като гърци, не като
християни, защото за християнина, променливостта довежда Божието
определено намерение. Исая приема променливостта, “всяка плът е
трева,” утвърждавайки този факт в контекста на Божието всемогъщество и вечно постановление (Исая 40:6-31).
Библейското утвърждаване на учението за възкресението обобщено от св. Павел в 1
Коринтяни 15:16-21, изяснява няколко основни факта за вярата. Първо,
възкресението на Исус Христос е неразделно свързано с възкресението
на всички вярващи. Второ, без възкресението, нашата вяра е
напразна и ние сме окаяни хора. Ние не сме автономни и е връх на
лудостта да си представяме, че нашата съдба и спасение са в
собствените ни ръце. Трето, като истински човек от истински
човек, Исус Христос отваря за Своята църква, Своите членове, пътя към
тяхното славно предназначение. Това означава изкупен живот във
времето, с премахнато проклятие от тялото и душата, любов и труд, до
степента, до която сме осветени. Нещо повече, то означава славата на
общото възкресение и съвършенството на физическия живот във
възкресеното тяло и с вечен живот. Предназначението на човека е да
бъде творение под Бога, не да избяга от състоянието си на творение.
Онези, които се бунтуват против учението за възкресението,
се бунтуват против състоянието си на творения. Изкупените от Исус Христос ликуват в
своето състояние на творения под Бога, и за тях животът в плътта е
благословен и надеждата на възкресението е славна.
Следователно за конфесионализма е основополагащо да потвърди:
“Вярвам във . . . възкресението на тялото и вечния живот”
или, както Никейската изповед на вярата още по-тържествуващо заявява:
“Очаквам възкресението на мъртвите; и живота в бъдещия век. Амин.”
Това е християнската вяра, възкресението. Езическата древност,
както и “първобитните” общества, се придържат към вяра в
свръхестествена, безсмъртна душа. Дали в елинистична форма или като
анимизъм, тоиз възглед е чужд на библейския възглед. Писанието
приписва “безсмъртие” само на Бога. Св. Павел заявява, че
само Бог “е безсмъртен” (1 Тим 6:16, ср. 1:17), и когато
думата се прилага за хора, в 1 Коринтяни 15:53, 54, това не е обявено
за естествено състояние на човека, а е чудо на благодат: “Защото
това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, да
се облече в безсмъртие.” Павел гледа на безсмъртието не като
състояние на човека, а като на страна от Христовата благодат
към осветените (Римляни 2:6, 7). Исус Христос е този, “Който
унищожи смъртта и извади наяве живот и безсмъртие чрез благовестието”
(2 Тим. 1:10). Това са единствените стихове в Библията, които
използват думите “безсмъртен” (1 Тим. 1:17) и “безсмъртие” (Рим. 2:7; 1 Кор. 15:53, 54; 1 Тим. 6:16; 2
Тим. 1:10). Елинистичният мироглед гледа на душата като на
безсмъртна, същностно божествена, и по естество ограничена поради
смесването си с пръстта на тялото. В нео-платонизма на това тяло се
гледа като на затвор на душата, а душата има позитивното задължение
да отхвърли и да се възвиси над този затвор. Когато и където на
душата се гледа като на отделна субстанция от тялото, презрението към
тялото е неизбежно. Като по-низша субстанция, тялото е по-нечист
елемент, а душата е или действително, или потенциално божествена. Но
тази гледна точка, която повсеместно е замърсила църквата е повлияла
на много от църковните бащи, включително и Тертулиан, не е библейска.
Тя е враждебна към уважението към тялото, и насърчаваща към
разпуснатост. Гръцката култура е насърчавала разпуснатостта, но е
била враждебна към истинния материализъм.
За Библията, тялото и душата са еднакво създадени от Бога,
еднакво паднали, покварени и отхвърлени в Адам, еднакво изкупени в Христос и трябва еднакво да
бъдат приемани като Божии дарове и предназначение за човека. Тялото и душата
еднакво ще облекат безсмъртие и ще се наслаждават на славата на възкресението.[11] Следва към тялото и душата да се отнасяме
с уважение като Божие творение и благословение, чудесни сега и славни в
света, който ще дойде. Уверената вяра на Никейската изповед потвърждава: “Очаквам
възкресението от мъртвите; и живота в идещия век.”
[1]
Tertullian, “A Treatise on the Resurrection of the Flesh,” chapt. III, Ante-Nicene Library,
vol. XV, Writings of Tertullian, vol. II (Edinburgh: T&T Clark, 1874), 221.
[2]
Ibid., ch. I, 215.
[3]
Ibid., ch. IV, 222.
[4]
Tertullian, “Apologeticus,” Ante-Nicene Library, Vol. XI, Writings of Tertullian, vol. I, (1872), 133.
[5]
Tertullian, “On the Resurrection of the Flesh,” ch. XII, Writings, II, 235.
[6]
Tertullian, “On the Flesh of Christ,” ch. XVI, in Writings, II, 198.
[7]
Tertullian, “On the Resurrection of the Flesh,” ch. XLVI, II, 295.
[8]
Ibid., ch. V; II, 225.
[9]
Ibid., ch. V; II, 225f.
[10]
Ibid., c. VI; II, 226.
[11]
Древноегипетското вярване във възкресението е коренно различно от библейската вяра.
Както Книгата на мъртвите изяснява, египетското вярване е в обожествяването на тялото, и следователно
благоприятно и към другите възгледи за обожествяване, като
единствената разлика е, че божествеността става качество и на тялото, както и на душата.