Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Деветнадесета

ПРОЩЕНИЕТО НА ГРЕХОВЕТЕ

“Прощението на греховете” е член от Апостолската изповед на вярата, и също се появява в Никейската Изповед във връзка с кръщението: “Изповядвам едно кръщение за прощение на греховете.”

Прогласяването за “прощението на греховете” е основополагащо за благовестието. Йоан Кръстител предупреждава цял Израел за идването на Месията, Спасителя от греха, като прогласява това учение свързано с кръщението. Като белег на новия завет заместващ обрязването, кръщението прогласява новата епоха както прощението на греховете характеризира новия живот (Мат. 3:2, 6; Марк 1:4, Лука 3:3-6).

Когато Исус Христос бива отречен, опрощението на греховете, разбира се, бива отречено също. Както Игнатий каза, “Който не вярва в благовестието, не вярва и във всичко свързано с него.”[1] От началото на Писанието до края е поучавано едно учение за прощение, оправдаване, освещение и общение с Бога. Това учение е изложено в преобрази в старозаветните наредби и е изпълнено в Исус Христос.

В света на хуманизма прошката става емоционално и личностно действие; в Библията тя е съдебно и законово действие. Това означава, че законовите обвинения срещу виновния човек биват оттеглени, тъй като е дадено удовлетворение за отлагане на обвиненията за определено време или, в някои случаи, обвиненията да бъдат отложени засега. (Лука 23:24).[2]

Тъй като прошката е юридически термин, това подчертава факта, че прошката е изцяло по Божията благодат чрез Исус Христос, тъй като изкуплението е извършено само и единствено от Исус Христос. Личността на вярващия се приема като праведна не заради нещо, което той е направил, но заради това, което Христос е направил. Покорството и удовлетворението на Христос са основата за прощението на човека: удовлетворението е направено от Христос като съвършения човек и заветния представител на новото човечество, което Христос възобновява и призовава към Себе Си. Както Робърт Шоу изтъква, “Оправданието е съдебно действие на Бога и не е промяна на естеството, а промяна на положението на грешника спрямо закона.” Оправданието е повече от просто прощаване на греха. То е също “считане и приемане на техните личности за праведни,” както Уестминстърската изповед го казва.[3] Осиновяването е промяна на състоянието на оправдания човек и е привилегия на всички, които наистина вярват в Христос (Гал. 3:26, 28). Освещението е прогресивното унищожаване на цялото тяло на греха в тези, които са действено призвани и новородени, и ново сърце и нов дух са създадени вътре в тях. Това освещение се извършва чрез словото и чрез обитаването на Духа във вярващия.[4]

Неновороденият грешник е загрижен за прощението, но не на греховете, а на последствията от греховете. Това, което грешникът иска да бъде оттеглено, е присъдата и наказанието, както и да получи свободата да продължи в греха си. Религиозният стремеж на нехристиянските религии е покупката на неприкосновеност от факта на вината и застрашителните сили на възмездие.

В основата на успеха на Юлий Цезар е неговото цялостно предлагане на clementia, милост без благодат и без новорождение. Прощението на Цезар е било давано на враговете в всеки отделен случай, така че Цицерон е можел да каже, “Ти, Гай Цезар, си единственият, при чиято победа никой не губи живота си, освен в битка.”[5] Цезар е можел да оттегли обвиненията срещу враговете си, но не е можел да промени тяхното естество; не е можел да новороди нито тях, нито себе си, и накрая те го убиват.

Всеки политически опит за прощение без благодат води единствено до повече беззаконие и хаос, тъй като прощението без спасение е просто субсидия за греха; то е одобрение за греха, което всъщност казва “Иди да грешиш още.”

Но политическите спасители често са по-заинтересовани да увековечат греха, вместо да го премахнат. Грехът е важен и основен инструмент на политическата власт. Първо, при всеки тоталитарен режим и всеки социалистически ред, изнудването е основен силов инструмент. Хората, които са податливи на изнудване, са податливи на контрол. В резултат от това, грехът бива политически насърчаван и субсидиран. Чуждестранните дипломати често биват морално компрометирани, за да бъдат контролирани, а местните законодатели и бюрократи са обградени с изкушения, за да бъдат държани в постоянно компрометирано състояние. Така грехът е основен инструмент за политическа власт и контрол. Второ, религията е необходима за политическата власт. За да бъдат изнудвани хората, грехът трябва да е порицаван от обществото, за да може неморалните действия на законодателя да поставят кариерата му в опасност. Проповядваната религия не трябва да е ортодоксално християнство, нито пък безкомпромисно заявление на Божията спасителна сила и славната свобода на човек в Исус Христос. Религията на държавата трябва да е религия на морализъм. Тя трябва да направи греха обществено противен, но без да освобождава хората от него. Държавата става основният покровител на тази религия на морализъм; нейните свещеници, проповедници и евангелизатори обявяват програмата на държавата за част от благовестието и проповядват морализъм, за да направят греха ужасен, а благодатта далечна. Следствието от моралистичната религия кара грешниците да се чувстват по-виновни и укрепва властта на държавата. Трето, силовата държава има интерес от продължаването на греха, тъй като виновните хора са роби. Човек с гузна съвест не е свободен човек; той е роб и неговият живот разкрива неговото вътрешно робство. Не малко жени са се опитвали тихомълком да подтикнат съпрузите си към прелюбодейство, знаейки, че виновният мъж е по-малко независим и по-малко уверен в отстояване на своите законни власт и отговорност. Както Шекспировият Хамлет казва, “Съвестта прави от нас страхливци.” Последствията от гузната съвест поробват. Силовата държава, следователно, се старае да насърчава неморалността като необходима част от човешката свобода и да унищожава християнството, за да премахне лекарството за греха, облекчаването и изцеляването на поробената съвест. Без освободителната сила на християнството, прощението на греховете чрез Исус Христос, няма възможност за отхвърляне на тиранията. Благовестието на тираничната държава става твърдението, че свободата е позволение за грях, а робството е свободата на моралния самоконтрол. Във всяка такава държава, съдилищата и училищата постановяват и тълкуват свободата като свобода от моралност. Хората биват заблудени да вярват, че са по-свободни, защото имат позволение да лудстват, да прелюбодействат, да се отдават свободно на извращения и да четат порнография. Между другото, докато хората се въргалят в тази “нова свобода,” държавата бързо разширява властта си над хората, над семейния живот, икономиката, образованието, бизнеса, труда, селското стопанство, църквите, изкуствата, науките и всички други неща. Така, разпространяването на идеята, че сексуалната и морална безотговорност е свобода, е обичайно и необходимо въведение към унищожаването на свободата и възхода на етатизма. “Новата свобода” произвежда старото робство.

Където няма прощение на греховете, има също и одобряване на греховете. Грешното общество не желае да приеме факта на съда, защото подлежи на съд. В резултат от това, законът постоянно бива подкопаван. Смъртното наказание отслабва или бива отменено. Престъпникът е така облагодетелстван в съда, че осъждането на престъплението бива възпрепятствано. Наказателното право е все по-благосклонно към престъпника. Гражданското право също. Преди няколко години едно проучване, направено от Института за правни изследвания на университета Джон Хопкинс показа, че “при по-малко от 7% от общия брой съдебни решения на Върховния съд на окръг Ню Йорк ‘успешната’ страна е получила отсъденото обезщетение.”[6] Гражданските съдилища служат на интересите на държавата и изкарват на съдиите и адвокатите добри доходи. В силовата държава няма справедливост за хората в съдилищата, защото тези съдилища са агенция на държавата, а не агенция на правосъдие. И тъй като самата държава е в грях, тя има вложени интереси в греха. Справедливостта е анатема за обществения ред, който се страхува от всичко свързано със справедливостта и е посветен на грях като утвърждаване на своята независимост от Бога.

Когато няма прощение на греховете, има робство под греха. Съгрешаващите хора могат да недоволстват от несправедливостта на своите господари, но нямат моралната смелост да се изправят срещу несправедливостта. За грешника, войната срещу греха може да се сравни с война против себе си. В следствие на това, извратените хора се оплакват от тиранията, но са безсилни да се борят с нея.

Св. Павел свързва прощението на греховете със смелостта при пристъпването към Бога: то означава “искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест, и с тяло, измито в чиста вода” (Евр. 10:16-25). Ако прощението на греховете дава смелост спрямо Бога, колко повече това трябва да дава смелост спрямо хората. Отношението на неизкупения грешник към Бога е отношение на омраза и страх; грешникът бяга и се крие от Бога. Укриването на Адам и Ева беше в Едемската градина, зад смокинови листа, скрити в сенките. Скривалището на съвременния човек е в отстъпническите църви и в неверие, но никое скривалище не е от полза за човек против Бога.

Прощението на греховете възстановява човека до общение с Бога и неговото полагащо се място като господар на земята в Христос. Прощението на греховете е освобождаването на човека от Божието осъждение и от присъдата на собственото му сърце. Това е възстановяването на човека в неговото призвание като човек, да бъде свещеник, пророк и цар под Бога. То е възстановяването на човека в ясно и истинно мислене, защото, както Фулке Гревил пише:

Отдето идват всички плътски идоли на човека,
като хуманна Мъдрост, Наука, Сила и Изкуства,
на лъжливата основа на неговата вина;
Объркано с вплитат в сърцата ни,
Техния собствен напредък, състояние и упадък,
Кактонеща, чиито същности са просто трансмутация.[7]

Когато човек гради върху “лъжливата основа на своята вина,” той не успява да гради с разум, което измерва “първо нашето човешко естество,” но се стреми вместо това да стигне до божественост и да “основе нашия Рай в пръстта.”[8] Докато грешникът изгражда “върху лъжливата основа на своята вина,” вярващият изгражда върху Исус Христос, въплътения, и неговото прощение на греховете. В Христос човек бива освободен от товара на греха и вината, и от греха и смъртта, и вместо преследван и виновен човек стремително бягащ от Бога, от себе си и от реалността, той става Божие дете и наследник на творението. Прощението на греховете е великата харта за свободата на човека.

Прощението на греховете е предимно Божие дело. Въпросът на книжниците: “Кой може да опрощава грехове, освен единия Бог?” не бива отречен от Исус. Вместо това, Той показа, че е въплътен Бог. Той говори за Себе Си като “Човешкия Син,” име, което се отнася за Божия Месия, и извършва чудо като доказателство за Своята божествена сила (Марк 2:6-12). Прощението на греховете е Божие дело и следователно не може да има човешко прощение на хуманистични основания като любов, емоционалност, сантименталност или стремеж към мир. Прощението на човека може да е само посредническо, т.е., според Божиите изисквания и закони. Действайки като посредник, човек може да прощава, знаейки, че което той развърже е развързано на небесата, и което той върже е вързано на небесата, защото Бог е верен на Себе Си и на Своето Слово (Мат. 16:19; 18:18; Йоан 20:23; 1 Кор. 5:4, 5; Исая 22:22). Човек може да живее в увереност и сила, защото живее в сигурността на Божието слово.

Тъй като прощението е Божие дело, то не може да стане човешко дело в някаква първоначална форма. Човек може да прости или да откаже прощение само според изискванията на Божието слово. Инициативата при прощението е от Бога. Това е причината за упоритите опити на еретичните теолози да разбият учението за прощението чрез универсализъм, като настояват, че греховете на всички хора са простени и че всички хора са спасени. Универсализмът означава, че грехът е установен като основно и вечно състояние на човека, в това, че всички хора са приети и опростени в греха си без съд и възстановяване. Универсализмът твърди, че е абсолютната любов, но всъщност е абсолютна любов към злото, защото го установява като морално законно. Универсализмът е абсолютната омраза против Божията сила и план за новорождение. Универсализмът е морален анархизъм. Универсалистичното учение за прощението на греховете е узаконяване на злото и отхвърляне на значимостта и реалността на греха. Където универсализмът преобладава, тиранията и стагнацията обхващат обществото. Прощението на греховете според библейската вяра е рамката за свободата и прогреса.

Библейското прощение е юридическо и се прилага в две области, политическа и религиозна. Първо, в политическата област, прощението се упражнява чрез съдилищата, и библейското прощение в социалните и обществени отношения е зависимо от изпълнението на Божия закон. За някои престъпления, прощението е възможно само чрез смъртно наказание, а за други чрез реституция. Без библейското прощение, престъпленията се натрупват и осъждението също се натрупва, като невинната кръв вика от земята за възмездие. Престъпленията тогава се натрупват не само върху престъпника, но и върху земята, така че Божието смъртно наказание бива изпълнено върху цялата земя. Град без правосъдие е “кървав град” и е под осъждение (Езек. 24:6-14). Целта на гражданското право е да установи справедливост, а няма справедливост без реституция. Престъпникът тогава остава обществено непростен в Божиите очи и земята съучаства във вината и осъждението на престъпника.

Втората форма на библейското прощение е сотириологична, т.е. религиозна по отношение на спасението. Нашите грехове са изкупени чрез кръвта на Исус Христос и ние сме простени. За да бъде земята християнска, трябва да преобладават и двете форми на прощение. Без двете форми, антиномизмът и разпадането на обществото са неизбежни.


[1] “The Epistle of Ignatius to the Philadelphians,” Ante-Nicene Library, I, The Apostolic Fathers, 234f.

[2] K. Schilder, Christ Crucified, trans. By Henry Zylstra, third edition (Grand Rapids: Eerdmans, 1948), 134.

[3] Robert Shaw, An Exposition of the Confession of Faith of the Westminster Assembly of Divines, 147.

[4] Виж Уестминстърска изповед на вярата, гл. XIII.

[5] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars, 42-53.

[6] William Scagle, Law: The Science of Inefficiency (New York: Macmillan, 1952), 3.

[7] Geoffrey, Bullough, Poems and Dramas of Fulke Grville, First Lord Brooke, vol. I, from “A Treatie on Humane Learning” (New York: Oxford University Press, 1945), 167.

[8] Ibid., I, 190.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов