Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Осемнадесета

ОБЩЕНИЕТО НА СВЕТИИТЕ

“Общението на светиите” е често пренебрегван член от Апостолската изповед на вярата. Тъй като е късно допълнение към изповедта, този член не се появява в Никейската изповед, защото не е оспорвано учение. Но както Бадкок отбелязва, присъствието му в Изповедта не е просто за да заяви някаква истина; повече от това, “той трябва да заяви обективно основание или необходимо условие за спасение; и това основание или условие не трябва да е променливо, в смисъл, че ‘нещата, които трябва да вярваме,’ ‘вярата’ е била същата от Петдесятница.” Освен това, общението на светиите не може да бъде някаква умствена нагласа сред хората; “то трябва да изразява някакво божествено действие или дар.”[1]

Според римокатолическото определение, общението на светиите е съюз между Тържествуващата църква (в небето), Воюващата църква (на земята) и Страдащата църква (в чистилището). Трите съставят една църква, чиято невидима глава е Исус Христос, Чиято видима глава е папата.

Уестминстърското Събрание обръща значително внимание на учението. Глава XXVI от Уестминстърската изповед на вярата е озаглавена “За общението на светиите”:

  1. Всички светии, които са в единство с Исус Христос – тяхната Глава, чрез Неговия Дух и чрез вяра, имат общение с Него в Неговите благодатни дарове, страдания, смърт, възкресение и слава (Йоан 1:3; Еф. 3:16-18; Йоан 1:16; Еф. 2:5-6; Фил. 3:10; Римл. 6:5-6; 8:17,27; II Тим. 2:12). Обединени в любов, те също имат общение в дарбите и благодатните дарове един с друг (Еф. 4:15-16; I Кор. 12:7,12; 3:21-23; Кол. 2:19) и са задължени да вършат публично и в по-тесен кръг, онова, което съдейства за общото добро, както на вътрешния, така и на външния човек (Сол. 5:11,14; Римл. 1:11-12,14; I Йоан 3:16-18; Гал. 6:10).

  2. Изповядващите, че са светии, са задължени да поддържат святи взаимоотношения помежду си и свято общение в поклонение пред Бога, както и във всяко друго отношение да подпомагат взаимното им назидание. (Евр. 10:24-25; Деян. 2:42,46; Ис. 2:3; I Кор. 11:20) Те също трябва да се подкрепят в житейските проблеми според различните си способности и нужди. Такова общение, доколкото Бог дава възможност, трябва да се поддържа навсякъде, с всеки, който зове името на Господ Исус. (I Йоан 3:17; II Кор. 8 и 9 гл.; Деян. 11:29-30; виж 2:44-45)

  3. Това общение на светиите с Христос не ги прави в никакъв смисъл участници в божествената същност, нито означава, че са равни с Христос в каквото и да било отношение – да се поддържа някое от тези твърдения е нечестие и богохулство. (Кол. 1:18-19; I Кор. 8:6; Пс. 45:6-7; Евр. 1:6-9; Йоан 1:14; 20:17). Също така, общението им един с друг като светии не отменя, нито с нещо накърнява правата или собствеността, които всеки човек има над своите вещи и имущество. (Изх. 20:15; Еф. 4:28; Деян. 5:4)

Тъй като “Общението е основано в единство,” тази глава гласи, първо, “Единството на светиите с Исус Христос и тяхното общение с Него; Второ, единството и общението на истинските светии едни с други; Трето, единството на светиите чрез изповед и общението, което те са се обвързали да спазват.” Така Шоу обобщава главата.[2] В точка 2 Изповедта посочва три неща като страни на това общение на светиите. Първо, има общо поклонение; второ, такива служби, които “подпомагат взаимното им назидание”; и трето, “подкрепят един друг в житейските проблеми според различните си способности и нужди.” Работата на пасторите, учителите, вдовиците и дяконите е официалното служение на църквата в тези области; но и всички християни имат това задължение.

Така вярващите са съчленове, съсветии, в общение с Христос. Те са светии по силата на обективното изкупително дело на Христос; общението не е направено от тях, а от Христос, и те влизат в общението, когато бъдат приети от Христос.

Но общението нито е поглъщане, нито унищожаване; нито е идентичност. В общение с Христос вярващият остава себе си, създание; в общение с другите вярващи, той не се слива с тях, а запазва цялостта си като личност и в семейството си. Както Ходж изтъква, общението на светиите “няма за цел да замести основните принципи на човешкото общество, като правото на собственост или семейните връзки.”[3] Така, точка 3 “предпазва от две еретични мнения, едното относно общението на светиите с Христос; другото относно общението им един с друг”[4] Целта на спасението не е нито унищожение, нито трансцендентност на човека, а възстановяването на човека до даденото му от Бога призвание и място. Грехът на човека е стремежът да стане като Бог (Битие 3:5); Божията благодат дава на човек способността да бъде наистина човек, Божий наместник на земята в Христос. Именно грехът на човека го доведе и все още го води до стремеж към лъжливо общение с други хора в комунизъм; Божията благодат позволява на човек да бъде наистина свободен и независим човек на поставеното си място.

Така, лъжливото общение е в две посоки. Първо, лъжливото общение на светиите е твърдението, че хората са или могат да станат от една същност с Бога. В някои форми, като мормонството, се приема, че хората са богове, и бива отречено онтологичното и трансцендентно Триединство. В други форми, като мистицизма, човек чрез своите опитности надхвърля своето човешко естество и материалния свят, за да стане едно с Бога. Във всички различни форми на това вярване, светиите са светии поради техните собствени усилия и избор, и те са тези, които установяват общението с Бога или боговете. Законът на техния обществен ред, следователно, е от тях самите, от техния собствен избор, тъй като определянето на нещата е в техните ръце. Следователно историята трябва да бъде пленена от човека, завладяна, като боговете и хората биват превзети. Така самата роля на Бога бива определена от човека, който е самия строител на моста между човека и Бога, и човека и човека. Обществото или общението с Бога е общение на експлоатация; Бог просто е още един огромен природен ресурс, който трябва да бъде развиван и обработван, и “откровенията” идват прагматично от царуващите светии, според историческите необходимости. При мормонството, или Светиите на последните дни, властта за откровение е в правомощията на управляващия “апостол” и неговите сътрудници, и откровенията са прагматични, т.е., те служат на целите на човека в историята, а не целите на върховния Бог във вечността. Плененият “Бог” на мистичната опитност опустошава душата на мистика чрез чиста красота, но в друг смисъл бива опустошен от мистика, който чрез своите мистични опитности и дисциплина може да си присвои “Бога.” Мистикът “отрича” историята, защото е над историята и потенциално е неин господар. Вместо да открива даденото си от Бога призвание в историята и да гледа на историята като възложена на човека област на власт, мистикът гледа на историята като на товар, затова както историята, така и нейните товари трябва да бъдат унищожени. Мистичката Анжела от Фолиньо пише:

Избрах да ходя по трънливия път, който е път на скръб. Затова започнах да изоставям изящните дрехи и украшения, които имах, и най-изисканата храна, и покривалото на главата ми. И все пак всички тези неща бяха трудни и ме посрамваха, защото не чувствах много любов към Бога и живеех със съпруга си. Така че беше огорчаващо за мен, когато нещо обидно беше казвано или извършвано против мен; но понасях търпеливо, доколкото можех. По това време, и според Божията воля, почина майка ми, която беше голямо препятствие за мен в следването на Божия път; съпругът ми също почина; и скоро след това починаха всичките ми деца. И тъй като бях започнала да следвам гореспоменатия път, и се молих Бог да ме отърве от тях, имах голяма утеха в тяхната смърт, въпреки че почувствах и скръб; но тъй като Бог ми показа тази благодат, представих си, че сърцето ми е в Божието сърце, и Неговата воля и Неговото сърце в моето сърце.“[5]

Това е психологията на убийца, убийца, която отъждествява себе си с Бога.

Мистикът може да подходи към историята само отгоре, като господар и бог. Така и Ивлин Ъндърхил подхожда към Христос, отгоре. “Аз идвам при Христос чрез Бога, а съвсем очевидно много хора идват при Бога чрез Христос.”[6] За Ивлин Ъндърхил, инициативата е нагоре, от човека към Бога, и Божието “откровение” не слиза, а по-скоро излиза от света; въплъщението включва “цялостното човешко естество.”[7] Чрез мистицизма, човек се възнася нагоре от историята за да стане едно с Бога, и след това слиза със сила, като жив закон.

Самият марксизъм е обърнат мистицизъм, като материята бива превърната в бог на системата, така че човек слиза за да се отъждестви с общата воля на масите и силите на материализма, за да се възнесе с власт в диктатурата на пролетариата.

Мистицизмът е основа на тиранията; той включва отъждествяването на даден елит като богове, които въплъщават волята и постановленията на историята в своите личности.

Библейското общение на светиите е дело на Божията благодат през Христос. Не е човешко дело, а Христово дело, и общението е управлявано според Неговото Слово и закон.[8]

Втората посока на лъжливото общение на светиите е към човека. Навсякъде хората се стремят за установят братство на злото насочено против братството на благодатта. През вековете, тайни организации са се опитвали да установят невидима връзка между своите членове, с тайни символи и цели, за да постигнат край на човешкото разпръскване и разделение, да обърнат разбъркването при Вавел. Тези скрити връзки успяват, като предлагат предимство на хората, т.е. като предлагат нещо повече от просто братство, като предлагат власт или удоволствия. Следователно, в такъв смисъл, тяхното братство е изкуствено, със скрит мотив. Следователно техният подход към идеята за световно братство или общение почива върху етатистки средства. Така през вековете тайните братства винаги имат за цел да контролират държавата за да наложат общение върху всички хора. Същото важи и за откритите привърженици на световно общение; техният метод е политически и етатистки. Те привидно вярват в световна общност, но я отричат, защото настояват за принудително общение.

Тъй като те самите по природа са грешници, във война с Бога и следователно във война с човека и във война със себе си, те не могат нито да постигнат, нито дори да си представят нещо друго освен принудително общение. Тези хора се стремят да осъществят поставената от Бог цел, но като богове, без Бога. Но братството на злото е разделено братство, във война със себе си, изградено от множество искащи да бъдат богове, които познават само един закон над собствената си воля, грубата сила. Следователно, лъжливото общение на самозваните светии е тирания. Може от време на време да парадира под християнски форми, но методите и целите му са сила и държавата.[9]

Радикалните хуманисти в църквата и извън нея, както и философската школа Смъртта на Бога, се придържат към идея за общение, което е отвъд доброто и злото и където общението с човека е общение с бог. Ерих Фром пише: “Бог e едно от многото поетични изражения на най-високата ценност в хуманизма, а не реалност сам по себе си.”[10] За тази вяра истинско общение означава да се отрече валидността на доброто и злото като обективен морален стандарт, и всички хора трябва да бъдат приети в общението като богове тяхното морално състояние да е от значение. Така, “Литанията” популярна в тези кръгове идентифицира “Бог” с града, с “испанеца, негъра, незаконородения, будиста и евреина,” с “всички хора,” и призовава за общение с всички хора, такива каквито са. Някои църкви провеждат събрания за хомосексуалисти и работят да развият хомосексуално “общение” с членовете си. От гледна точка на тази нова вяра, няма Бог или Христос на небето; Бог и Христос трябва да бъдат открити в нашите ближни, приемани така както са си, без морално осъждане или неодобрение. Тази идея е дълбоко вградена в така наречената Революция за “Граждански права.” Тя е изразена от един пропаднал престъпник и убиец в момента на неговата екзекуция. Еърън C. Мичъл крещи докато бива влачен към газовата камера в Сан Куентин, и последните му думи са: “Аз съм Исус Христос – вижте какво правят с мен.”[11]

Но това тотално общение без закон, общение отвъд добро и зло, воюва срещу всичко в човека. Никога не е съществувало общество без класови и кастови граници. Колкото повече биват отричани обществените разграничения, толкова повече груба сила е необходима в обществото, за да държи хората заедно, и колкото повече сила преобладава в обществото, толкова по-малко е общението. Най-видимата характеристика на съветското общество за чуждестранните туристи е мълчаливостта на хората по улиците и публичните места; хората вървят изолирани, защото публичното говорене не е много разумна идея.

Против тази насилствена колективизация, която е враждебна на истинското общество и истинския индивидуализъм, стои общението на светиите. Принудителното общение на злото, първо, не съдържа никакво истинско общество. То не може да види хората обединени по друг начин освен чрез сила или за облага. Второ, то мрази индивида; то отрича на човека цялостта на неговата личност и собственост. Библейското общение на светиите почива върху дадено от Бога общение с вътрешна свръзка. Чрез Божията благодат, първо, има вярност към Христос. Истинският християнин гледа на света според Божия закон. Той гледа на света според дадена перспектива, изявена рамка, и колкото повече израства в благодатта, толкова по-ясно неговото мислене е управлявано от тази библейска рамка. Той е член на Исус Христос; той има гражданство на небето, върховно гражданство, което управлява всяко човешко взаимоотношение. Животът му не е негов собствен, а Христов.

Второ, тъй като управляващата сила в живота му все повече е благодатта, това е вътрешна свръзка, която го свързва с Христос и другите християни. Християните се събират заедно не за облага, а често дори и с цената на някаква жертва, чрез тази вътрешна свръзка. Те имат общ живот в Христос и следователно общо бъдеще. Те се водят от морално единство; движат се според библейския морал. И са управлявани от доктринално единство, изповядвайки един Господ, и една вяра, и едно кръщение в Христос. Но тяхното единство не е само единство във вяра и практика, но също и единство по сърце. Те са един народ. Те са по-близки един с друг отколкото членовете на братството на злото биха могли да бъдат един с друг, но и това единство не е за сметка на тяхната уникалност, техния индивидуализъм. Братството на злото в крайна сметка унищожава както единството, така и за индивидуалността, и единия, и многото, но общението на светиите поставя и двете върху тяхната истинска основа, триединния Бог. В Него те са наистина едно и в Него те наистина са себе си, така че както единството, така и разнообразието на живота достигат своята реализация.

Единият и многото не е просто философски и социален проблем, а също и личен. Като Божие създание, човек има нужда както от единство в обществото, така и от индивидуалност и свобода. Нехристиянските решения на този проблем колебаят между единство като колективизъм и индивидуалност като анархизъм, и унищожават както единството, така и индивидуалността.

Но Давид изобразява единството на светиите, общението на светиите, и реализацията и дори помазването на индивида:

Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие!

Угодно е като онова скъпоценно миро на главата, Което слизаше по брадата, Аароновата брада, което слизаше по яката на одеждите му,

Угодно е като ермонската роса, която слиза на сионските хълмове; Защото Господ там е заръчал благословението, живота до века. (Псалм 133:1-3).

Както Лиуполд изтъква, “Маслото символизира богатите дарове на Духа.” Това общение и единство е благословение, което “Господ заповяда”; авторът “проследява благословенията, произлизащи от единството на съзидателното Божие благословение.”[12] Общението на светиите е творческото благословение на триединния Бог и скритото, целенасочено единство в историята.


[1] F. J. Badcock, The History of the Creeds, 246f.

[2] Robert Shaw, An Exposition of the Confession of Faith of the Westminster Assembly of Divines (Philadelphia: Presbyterian Board of Publication, 1846), 296.

[3] Archibald Alexander Hodge, A Commentary on the Confession of Faith (Philadelphia: Presbyterian Board of Publication, 1869), 442.

[4] Shaw, op. cit., 302

[5] Тези думи са защитавани от Ивлин Ъндърхил в Charles Williams, editor, The Letters of Evelyn Underhill (London: Religious Book Club, 1945), 33.

[6] Ibid., 205, ср. 234.

[7] Ibid., 142f.

[8] Виж Уестминстърски голям катехизис, В. 65, 66, 69, 82, 83, 86, 90, и Уестминстърски малък катехизис, В. 36, 37, 38; James Benjamin Green, editor, A Harmony of the Westminster Presbyterian Standards (Richmond, Virginia: John Knox Press, 1951, 1965). Виж също John Pearson, An Exposition of the Creed, W. S. Dobson revision (London: Scott, Webster, and Geary, 1836), 524-537.

[9] Виж E. Bedford Box, Rise and Fall of the Anabaptists (New York: American Scholars Publications, [1903] 1966); Frederick Engels, The Peasant War in Germany (Moscow: Foreign Languages Publishing House, [1850], 1956). Виж също R. J. Rushdoony, “Recipe for Revolution,” in News and Views, vol. 22, no. 10, October 1966.

[10] Цитирано от Erich Fromm, You Shall Be As Gods: A Radical Interpretation of the Old Testament and Its Tradition, by Bernard Mandelbaum, “Justifying Man’s Ways to Man,” Saturday Review, February 25, 1967, 57.

[11] Dave Lamb, “Mitchell Yells, Dies in Gas Cell,” Oakland, California, Tribune, Wednesday, April 12, 1967, 1.

[12] H. C. Leupold, Exposition of the Psalms (Columbus, Ohio: Wartburg Press, 1959), 919f.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов