Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Седемнадесета

ЦЪРКВАТА

Една член от вярата според Апостолската изповед е “святата вселенска църква” или според думите на Никейската Изповед, “вярвам една вселенска и апостолска църква.”

За много верни християни, това е единствената трудна част от изповедта; имайки предвид отстъпничеството на институционалната църква и нейното скверно непокорство, понякога се изисква “здрав стомах,” за да се изповяда изповедта в тази си точка. Същото отвращение е чувствано и от Исус Христос, който заявява на Лаодикийската църква, “ще те повърна из устата Си.” (Откр. 3:16). Но тези църкви не са църкви, а синагоги на Сатана (Откр. 2:9), не член от вярата, а необходим враг, когато църквата се разделя от гледна точка на Христос.

Уестминстърската изповед на вярата, глава XXV, “За Църквата,” дефинира ясно църквата:

I. Католическата или всемирната Църква, която е невидима, се състои от всички избрани, които са били, са или ще бъдат събрани в едно, под Христос като Глава на Църквата; тя е съпругата, тялото и пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всички.

II. Видимата Църква, която също е вселенска под благовестието (не е ограничена с един народ, както преди под Закона), се състои от всички хора по целия свят, които изповядват истинската вяра, и от техните деца; тя е царството на Господ Исус Христос, Божия дом и семейство – извън нея не съществува естествена възможност за спасение.

III. На тази вселенска видима Църква Христос е дал служение, Писание, и тайнства от Бога, за събирането и усъвършенстването на светиите в този живот, до края на света. Чрез Своето присъствие и Дух, съгласно обещанието Си, Той ги прави резултатни за постигане на тяхното предназначение.

IV. Тази вселенска Църква понякога е повече, а понякога по-малко видима. И отделните църкви като нейни членове са повече или по-малко чисти, в зависимост от степента на чистотата, с която проповядват и прилагат учението на благовестието, отслужват тайнствата и извършват общите поклонения.

V. И най-чистите църкви под небето не са лишени от примеси на несъвършенства и грешки. В някои от тях израждането е толкова голямо, че те вече не са Христови Църкви, а Сатанински сборища. Независимо от това, на земята винаги ще има Църква, която да се покланя пред Бога съгласно Неговата воля.

VI. Единствен Господ Исус Христос е глава на Църквата и претенциите на кой да е човек да е наместник на Христос и глава на Църквата са небиблейски, без основание в реалността, и са узурпация хвърляща позор върху името на Христос.[1]

Следователно, белезите на истинската църква са, първо, истинното проповядване на Божието Слово, непогрешимото Писание; второ, правилното отслужване на Тайнствата, т.е. във вярност към Писанието; и трето, вярното упражняване на църковна дисциплина според Писанието.

Средствата на благодатта са Словото и Тайнствата. Относно отношението на Църквата към средствата на благодатта, Бъркоф пише:

Църквата не е средство за благодат заедно със Словото и тайнствата, защото нейната власт в делото на Божията благодат се състои само в отслужването им. Тя не е способ за предаване на благодат, освен чрез Словото и тайнствата. Нещо повече, вярата, обръщането и молитвата са преди всичко плодове на Божията благодат, въпреки че може да станат способ за укрепване на духовния живот. Те не са обективни наредби, а субективни състояния за притежаване и използване на благословенията на завета.[2]

Освен това, както Бъркоф изтъква, средствата за благодат не могат “от само себе си да дадат благодат, като че ли са надарени с магическа сила да произвеждат святост.” Това не означава, че на средствата за благодат може да се гледа като на “просто случайни и безразлични.”[3] Макар да са просто средство, а не източник, те са определените от Бога средства за благодат.

Учението за видимостта е важен и централен аспект от определението на Църквата. Както Изповедта заявява: “Тази вселенска Църква понякога е повече, а понякога по-малко видима.” Вселенската или невидимата Църква е дефинирана в раздел 1 като “всички избрани, които са били, са или ще бъдат събрани в едно, под Христос като Глава на Църквата.” Това означава, че невидимата църква е по-всеобхватно понятие от тържествуващата Църква, тъй като тя обхваща много повече, отколкото църквата в небето.

Видимата Църква обаче, е на земята; тя не е съвършена Църква и “най-чистите църкви под небето са подвластни на несъвършенства и грешки.” Чистите църкви са тези, в които “учението на благовестието се поучава и приема, тайнствата биват отслужвани и общественото поклонение бива изпълнявано по повече или по-малко чист начин.” Тъй като Исус Христос заявява, че “и портите на ада няма да надделеят” против Неговата Църква (Матей 16:18), “винаги ще има Църква на земята, която се покланя на Бога съгласно Неговата воля.” “Портите на ада” означава силите, съборите или властта на ада, както градските съвети в древни времена са се събирали публично пред портите; “надделее” тук има смисъла на “устои,” и Berkeley Version го превежда като “портите на ада няма да устоят против нея.” Това ясно загатва за агресивно действие на Църквата против ада и защитно действие от страна на ада. Еретично мислене е да се приеме, че действието на Църквата е защитно; да се приема, че позицията на Църквата е в защитно отстъпление към грабването или към второто пришествие, е опасно мислене и създава настроение благоприятно за възцаряване на Сатана. Църквата, колкото и малка да е, и колкото и да е Гидеонов отряд, е агресор срещу силите на тъмнината, които в постоянна ярост се опитват да се барикадират в своите Вавилонски кули против върховния и всемогъщ Бог.

Колкото по-вярна е Църквата, толкова по-голяма е нейната видимост, т.е. толкова по-ясно тя свидетелства за словото и силата на Христос в този свят. Но истинската Църква не е сама в тази претенция за видимост, като твърди, че е видим представител на невидимия ред на Христос. Държавата претендира за своя собствена видимост; държавата вижда себе си като видимото изражение на истинския човешки ред и понякога на каквито богове може да има. Така това става, първо, борба за това кой представлява Божия истински ред, и второ, какъв е редът, който е представляван?

Хуманистичният ред се стреми към видимост, първо, като господстваща сила в човешкото общество, като всеприсъстващ факт на човешката сцена, и второ, като нов ред за спасение. Съответно, господстващата грижа на човека в епохата на хуманизма е политическа, тъй като политиката е областта, където скритото божество става видимо. Така 19-ти век е епохата на политическата видимост; религията на повечето хора все повече става политическа. “Демокрацията” като надежда за света намира своето върховно месианско изражение в мечтата на Удроу Уилсън да направи света безопасен за демокрацията чрез война и дипломация.

Особено след средата на 20-ти век, надеждата на човека става все повече и повече политическо-икономическа. У Тан, генерален секретар на Организацията на Обединените Нации, заявява през 1967, “В този век, политическата идеология е заела мястото заемано преди от религията, като основен източник на конфликтите в света.” Следователно, за да има мир, трябва следователно да надминем политическата идеология чрез синкретизъм и вместо това да да работим на основа на икономиката. В края на краищата, както У Тан отбелязва: “Най-простият гражданин може да схване факта, че една частица от парите, които ще бъдат изразходвани по целия свят за въоръжение през 1967, могат да финансират икономически и социални програми както в национален, така и в световен мащаб, до невиждани досега размери.” С други думи, ако хората пренебрегнат политическите си различия и се обединят върху социалистическата икономика, ще видят видими “пробиви” на човешкото развитие, които биха направили този свят “да надмине всички утопии на философите.”[4]

Тъй като видимостта, към която лъже-църквите се стремят, е изявление на световния социалистически ред, т.е. тотален статизъм, част от мисията на лъже-църквата е разрушаването и изчезването на църквата. Редовно биват предлагани различни планове за премахване на части от църквата, като първа стъпка. Така д-р Джон Дилънбъргър, декан от съюза на богословите в Сан Франциско, заявява: “Ако продадем пет от всеки шест църковни сгради в страната и вложим тези пари в по-добра употреба в обслужването на нуждите на хората” мисията на църквата няма да пострада, а вероятно ще бъде подсилена.[5] Този план вече е бил в действие в комунистическите страни. Загрижеността на Диленбергер е хуманистична, относно човешки нужди, а не библейското поръчение. Така целта на сатанинските синагоги е да направят църквата невидима в смисъл на несъществуване като църква, а държавата да е видима, като истински човешки ред.

Против това, християнинът трябва да потвърди, “Вярвам в една вселенска и апостолска Църква,” една световна църква, установена в апостолската вяра, и “портите на ада няма да надделеят срещу нея,” защото “тази победа, която е победила света, е нашата вяра.” (1 Йоан 5:4).

Тъй като видимостта означава власт, лъже-църквите се стремят към видимост, която би им дала световна власт. Псевдовидимостта е претенция за представляване в пълнота на Божията непогрешимост и власт. Независимо дали протестантска, римо-католическа или източна, църквата тогава отъждествява себе си с въплъщението, говори от собствена позиция на пълна власт и заявява, че нейните тайнствата постигат това, което само Христос има силата да прави. Вместо Бог да е Скалата, върху която църквата е основана, църквата се превръща в скалата. Думата “скала” в Писанието винаги е символ на триединния Бог и нейната употреба от Исус Христос по отношение на Петър потвърждава това. Това е било известно на ранната църква, и по-късно също е добре казано от Аелфрик в една проповед:

Тогава Исус каза: “Кой казвате, че съм аз?” Петър му отговори. “Ти си Христос, Син на живия Бог.” Господ му отвърна: “Благословен си, Симоне, сине Йонов.” (Тълкувателят Беде разкрива дълбочината на този урок за нас.)

Господ каза на Петър: “Ти си скала.” (Буквално каменен, в същата връзка като скален към скала, златен към злато, глинен към глина и т.н.) – Заради силата на вярата му и заради твърдостта на неговата изповед, той получава това име; защото той се присъединява с твърд ум към Христос, който е наричан Скала от апостол Павел.

“И на тази скала ще съградя Моята църква,” т.е. върху вярата, която ти изповяда. Цялото Божие събрание е основано върху скалата; тоест, върху Христос; защото той е основата на всички структури на собствената си църква.

Всички Божи църкви са едно събрание; и това събрание е изградено с избрани хора, не с мъртви камъни; и цялата сграда от тези живи камъни е положена върху Христос; защото ние чрез вяра сме негови членове и той е нашата “цялостна” глава. Кой(то) не гради върху основата, неговото дело ще пропадне, за (негова) голяма загуба. Исус каза: “Портите на ада няма да имат сила против моята църква.” Греховете и грешните учения за портите на ада, защото те водят грешния (човек) като през порта към адски мъки. Много са тези порти; но никоя от тях няма да има сила над святото събрание, което е изградено върху твърдата скала, Христос; защото вярващия, чрез защитата на Христос, избягва от опасностите на дяволските изкушения.[6]

Много отрано се претендира също и за псевдо-видимост чрез учението за преосъществяването. В редиците на привидно ортодоксалните то бива защитавано от Пасхасий Радберт, игумен на Корби, но през 840 г., по искане на император Карл Смели, получава отговор от Бертрам, монах от Корби, който защитава учението за реално присъствие, против преосъществяването.[7] Катехизисът на Трентския събор учи, че в осветената нафора има нерви и кости, както и тялото и кръвта на Христос.

Истинската църква, “Тази вселенска Църква понякога е повече, а понякога по-малко видима.” Как се проявява тази по-голяма видимост? Видимостта на Църквата не е в нейното институционално присъствие, а в изпълнението на нейното призвание. Когато Църквата наистина изпълнява призванието си, последствията са очевидни в разпространението и прилагането на Божия законов ред, така че всяка област от живота бива покорена под господството на Триединния Бог. Живото дърво изявява себе си чрез зелените си листа и плода си; живата Църква е видима, когато принася плод на Бога. Ако видимостта, към която църквата се стреми, е човешка видимост, тя принася плодове на хуманизма и прави човешкото добруване изпитание за вярата.

Можем да кажем заедно със св. Августин, че има два града, империи или редове, които се стремят към реализиране в историята, опитват се да станат видимия ред в историята. Тези два града са Божият град и човешкият град. Стратегията на човешкия град е да отрече антитезата между двата реда, за да неутрализира и да унищожи Божия град.

Хуманизмът се стреми да унищожи християнството и Църквата по няколко начина. Едно от често използваните средства е да пре-дефинира Бога в хуманистична идея. Така един хуманист пише:

Теистите и атеистите ще стигнат до съгласие и взаимно разбиране, когато признаят неспособността си да разберат Върховната Причина за вселената и се съгласят да ѝ дадат име – да я нарекат БОГ.

Време е да избавим думата Бог от нечистите значения, които ѝ биват давани сега: като например отмъстително същество в човешка форма, раздразнително и ревниво спрямо други подобни богове и милостиво само към онези, които пълзят пред него. Нека отговорим на вярванията си като поставим Бога на пиедестал на неотменимо правосъдие и справедливо отсъждане за хора от всички раси, цветове и изповеди. Но нека признаем, че всичко ограничено е отвъд идентификация от безкрайния ум.[8]

Следващата стъпка е Бог да бъде отделен от религията и църквата. Така един духовник пише в книга посветена на този въпрос “Аз съм в екипа на англиканска енория в Торонто. Твърдя, че съм християнин и англиканец; и въпреки това мога да кажа напълно сериозно, че няма Бог.” Същият духовник пише: “Исус, като Яхве, е великият Атеист. . . . Той се възползва от гостоприемството на хората, храни се с храната им . . . вози се на най-добрите превозни средства, които може да придобие, живее сред пияници и може би той самият се напива.” Нещо повече, “Едно от откритията на съвременната епоха е, че можеш да си едновременно християнин и атеист.” Църковното поклонение не получава уважение: “Очевидно е, че сегашните ни служби са безполезни.”[9]

В същото време се твърди, че църквите трябва да се оттеглят от всеки опит да влияят на обществения живот, тъй като мястото на религията е в личния живот. Твърди се, че областта на християнството е личния живот на вярващия. С други думи, общественият живот трябва да е хуманистичен, а само вътрешният живот да е християнски. Но истинската религия е цялостен мироглед; всяка област, която не е запълнена от една религия, бива запълнена от друга религия, защото всичко в живота е неизбежно религиозно. Така, да се иска от християнството да се ограничи до лична набожност е да се изисква то да се самоубие, и пиетизмът е стъпка към самоубийство. Грижата на Църквата е Божието Слово, но Словото говори към целия живот. Ако прогласяването на благовестието не е всемирно, то вече не е благовестие; то вече не е Благата Вест за всяка област от живота и не е Божието заявление за пълна върховна власт.

Фалшивите богове изчезват, както и фалшивите църкви, но Бог е върховен владетел, Неговото Слово е вечно, и Неговите избрани са непоклатими в Него, и Неговата Църква е предопределена да завладява.


[1] Член VI е променен от по-късни редактори. Оригиналният текст е: “Няма друг глава на Църквата освен Господ Исус Христос: нито може римският папа в какъвто и да е смисъл да бъде неин глава; но е Антихрист, този човек на греха и син на погибелта, който възвишава себе си в Църквата против Христос, и всичко, което нарича себе си бог.”

[2] Louis Berkhof, Systematic Theology (Grand Rapids: Eerdmans, 1946), 604.

[3] Ibid., 608.

[4] U Thant, “What Could We Build If We Worked Together?” in Alcan advertisement, U.S. News & World Report, vol. LXII, no. 18, May 1, 1967, 59f.

[5] “If the Churches Sold 5 Out of 6 Buildings —” in Oakland, California, Tribune, Wed., May 3, 1967, 7.

[6] E. Thomson, Select Monuments of the Doctrine and Worship of the Catholic Church in England Before the Norman Conquest, 95-99.

[7] W. F. Taylor, editor, translator, The Book of Bertram, “De Corpore et Sanguine Domini” (London: Simpkin Marshall, 1880).

[8] Hugh Auchincloss Brown, “A Definition of God,” in The American Rationalist, vol. 9, no. 3, September 1964, 12.

[9] “The Attack Upon Christianity,” in The Canadian Intelligence Service, vol. 17, no. 4, April 1967, 4.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов