Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Шестнадесета

КРАЙНИЯТ СЪД

След като обявява божественото възцаряване, Апостолската изповед на вярата казва относно Христос, че “от там ще дойде да съди живите и мъртвите.” Никейската изповед потвърждава: “И пак ще дойде в слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край.” Присъдата върху историята идва от извън историята, така както определението на историята идва от вечността, от триединния Бог, защото, както Щауфер сазва, “Нищо не може да се случи, без Бог да го пожелае, да пожелае да стане така и да го пожелае преди да е станало.”[1] Както Щауфер, който в никакъв случай не е ортодоксален, пише:

Това не е фатализъм. Фаталистът вижда всичко, което се случва в света и историята му като подчинено на подтиснически натиск от безличностна съдба, докато библейските писатели знаят за водещата воля на личностния Бог, който чува и отговаря на нашите молитви. Това не е детерминизъм. Детерминистът схваща човешкото решение като повлияно от суб-личностни причини, които са чужди на волята. Това смалява волята до нещо привидно (както сред Есеите, според Йос. Ант. 13. 172). В контраст, Писанията се пораждат от нашата воля, поставена от воля от супра-личностен вид, от волята на Бог, който с волята си създава човешката воля и с първото си пожелаване води човек до неговата специфична реалност.[2]

Освен това, както Щауфер отбелязва, “Христос веднъж дойде на земята като rex triumphaus, deus salvator revelatus.”[3] Историята е последователност от осъждения, където Бог идва в облаци на съд и всички тези кризи и осъждения са за разклащане на народите, за да се унищожат отхвърлените царства на човека, и да се установят чрез отсяване верните на Христос в Неговото Царство. Както Бог заявява чрез Езекиил: “Аз ще я катурна, катурна, катурна, а и това няма да трае, докато дойде онзи, на когото принадлежи; и на него ще я дам.” (Езекиил 21:27). Целта на това катурване, според апостол Павел, е “премахването на онези неща, които се клатят, като направени неща, за да останат тези, които не се клатят” (Евр. 12:27). Последователните осъждения имат за цел отстраняването чрез унищожение “на нещата, които са направени,” т.е., на хуманистичните и отстъпническите редове в историята, така че “да останат тези, които не се клатят,” Христовото царство. Това са частични осъждения, предшественици на последния съд.

Хуманизмът, обаче, не оставя това учение за съда непокътнато. Притчата от Матей 25:31 и нататък е използвана от хуманистите, за да превърнат крайния съд в тържество на хуманизма! Йоахим Еремиас предоставя забележителен пример за това. За Еремиас, притчата за разделянето на овцете и козите показва критерия, по който езичниците ще бъдат съдени. Притчата всъщност се отнася за съда над изповядващата църква. Еремиас вместо това я вижда като съд не на собственото стадо на Овчаря, а на друго стадо! Но Еремиас след това си противоречи, като заявява, че “разделя” е “техническа овчарска дума” в Палестина за отделяне на козите от овцете в края на деня. С други думи, стадото е на овчаря, тоест Христовата църква е тази, която е съдена. Но Еремиас все още вижда това като на съд над езичниците:

Може би с оглед на това, което се казва в Мат. 10:32, където Исус казва, че ще се застъпва крайния съд за тези от учениците си, които са го изповядвали пред човеците, може да е попитан, тогава по какъв критерий езичниците, които никога не са те познали, ще бъдат съдени ? Загубени ли са? (Това е било тогавашното мнение). Исус отговаря по същество: Народите са ме срещали в братята ми, защото нуждаещите се са мои братя; който е показал любов към тях, показал я е и към мен, Спасителя на бедните. Така че в крайния съд езичниците ще бъдат попитани за делата на любов, които са показали към мен в лицето на страдащите, и ще им бъде дадена благодатта на дял от царството, ако са изпълнили закона на Месия (Яков 2:8), заповедта за любовта. Така за тях има възможност за оправдание на основата на любовта, тъй като за тях също е платен откуп (Марк 10:45).[4]

Първо, идеята, че невярващите имат каквото и да било право на спасение, никога е минала през ума на кой да е било в новозаветната епоха, и това никога не е било притеснение за Христос или апостолите. Второ, Еремиас прави основата на спасението напълно хуманистичен проблем. Не Христос, а човекът е стандартът. Вярата е в посока към човека, а не към Бога. Трето, на оправданието се дава не-християнска основа, хуманистична любов вместо Божията благодат. Така човек става не само обект на вярата и религиозна загриженост, но също източник на благодат и спасение. Четвърто, както беше посочено, Еремиас съзнателно пренебрегва факта, че овчарят съди и разделя собственото си стадо, църквата, не езичниците навън. Това е отделянето на невярващите в църквата от църквата, и основанието за това е самият овчар.

Пето, тази притча е част от проповед относно съда над църквата, на истинските против номиналните християни. Матей 24:42-51 завършва изявлението относно падането на Ерусалим, а след това и последните времена, два случая на осъждение, с предупреждение към църквата да е готова за съда чрез истинска вяра и покорство. След това три притчи илюстрират разликата между истинските вярващи и номиналните църковни членове, първо, притчата за мъдрите и глупавите девици; второ, притчата за талантите, т.е., доходоносните и недоходоносните слуги; трето, разделянето на овцете и козите (Матей 25).

В тази последна притча (Матей 25:31ff.) изповeдта на вяра както от овцете, така и от козите се приема за даденост; и двете групи са последователи на Овчаря, двете твърдят, че са Неговото стадо. Въпросът на разделението е в истинността на тяхната изповядвана вяра. Истинската вяра е спасителна вяра: дори една чаша студена вода в Неговото име ще бъде възнаградена (Марк 9:41). Свидетелството за вярата изисквано от Овчаря е изповедно, изповедно в смисъл, че демонстрира вяра и я изповядва под натиск. Тази изповед има две страни: Първо, плодовете изявяват дървото и делата изповядват вярата; второ, църквата е предупредена, че гоненията ще са нейната съдба (Мат. 5:10-12; Лука 6:22-23; 1 Пет. 4:13, 14; 2 Кор. 4:17; 2 Тим. 2:12 и т.н.), но че Господ ще бъде с тях в техните изпитания (Мат. 10:19, 20). Посещаването на християни в затвора често е изисквало смелост, защото е означавало публично самоопределяне като вярващ, а в гоненията на ранната църква такова внимание от официални източници е имало сериозни последствия. Св. Павел говори чувствено за Онисифор, който “не се засрами от оковите ми” (2 Тим. 1:16) и тези думи идват от период преди общото гонение на християни.

Св. Павел говори за “разпознаване на Господнето тяло” по два начина: първо, познаване на значението на елементите на причастието, разбирайки и вярвайки в Неговото изкупление и Неговото възкресение, и второ, избягвайки “разделенията,” където християнски братя не са признати нито споделят “Господната трапеза” (1 Кор. 11:17-34). Така те не са признавани за съчленове в Исус Христос и Господното тяло не бива разпознавано.

В тази притча за съда, “козите” не разпознават Господното тяло защото не са Негови истински членове; те отказват да Го познаят в лицето на Неговите подтиснати и страдащи светии, защото те са “прокълнатите,” които не го познават. Не познавайки Христос, как биха могли да имат общение с Неговите членове? Отказвайки да разпознаят Христос в Неговата величествена личност, как биха Го разпознали в Неговите страдащи и потиснати светии? (Матей 25:41-46) Дързостта на тези грешници е забележителна: те си позволяват да спорят с Христос в деня на съда; светиите в скромността си не разпознават целия обхват на вярата си; грешниците пък отхвърлят значението на греха си.

Тълкуванието на Еремиас не само е чуждо и хуманистично и насила наложено върху Писанието, но и собствените коментари на Еремиас го издават като лъжливо.

Трябва да се добави, че такива тълкуватели не вярват в реалността на библейския съд. За тях изповедите и Писанието са просто митове и символи. Така Джордж Хедли “защитава” изповедите като “почитаема традиция,” която се занимава “не със събития, а с ценности,” и тези ценности “съставят същността на изповедите.” Буквалното вярване в изповедите е осъдено като “детински буквализъм,” а отхвърлянето на изповедите като “младежки буквализъм,” защото “Само чрез митове и символи човек може да достигне изразяване на неизразимото. В поезията на древните изповеди вечната вяра на църквата звъни към света.”[5]

Но би било сериозна грешка да се каже, че тези хуманисти не вярват в съда, нито пък в небето и ада; те вярват и то много буквално, но не в библейските съд, небе и ад. Тъй като са установени от Бога като неизбежни страни от историята на човека, съдът, небето и адът са неизбежни категории на мисленето. Ако човек отрече библейската версия, то това е само за да създаде хуманистична версия.

В един много важен текст, Карл Маркс казва отчасти:

За да могат народната революция и еманципацията на определена класа от обществото да съвпаднат, за да може една класа да представлява цялото общество, друга класа трябва да събере в себе си всички злини на обществото, определена класа трябва да въплъти и да представлява цялостно препятствие и ограничение. Конкретна област от обществото трябва да бъде считана за углавно престъпление на цялото общество, за да може освобождението от тази област да изглежда като общо освобождение. За да може една класа да е истинската спасителна класа, необходимо е друга класа да е смятана от всички за потискаща класа.[6]

За Маркс е необходимо, първо, една класа да се самоопредели като “освободителна класа,” като спасител на човека. Второ, за да направи това, “необходимо е” да определи друга класа като “потисническа класа,” като дявола. Трето, Маркс смята за необходимо, както много от неговите писания разкриват, че трябва да се изисква революция кулминираща в съд против тази демонична потисническа класа. Световната революция ще завърши с краен съд. Четвърто, ще има ад за потисниците, и Съветският Съюз има своите лагери за робски труд, както и рай, комунистическата утопия или рай на земята, за верните.

Подробностите се различават, но всеки мироглед и всяка вяра имат свои версии на съд, рай и ад. За някои ад е самото битие, а раят е нирвана и небитие. Но основните категории си остават. Релативисти, нихилисти, екзистенциалистите, които отричат всякакви абсолютни ценности и закони, изискват съд върху Бога, закона и морала; адът за тях е свят с абсолютни ценности, срещу които те се борят, а раят е свят отвъд доброто и злото.

Но прехвърлянето на крайния съд, рая и ада от вечния ред към времето означава да се абсолютизира историята, а човекът да се възцари като бог. Това означава унищожаване на свободата, защото историята престава да е сферата на свобода и изпитване, и вместо това става място на крайния съдебен процес. След като премества крайния съд във времето, хуманистът не може да допусне свобода, защото свободата е враждебна на окончателността; свободата предполага проби и грешки и възможността за сериозни отклонения където и когато човек е грешен и несъвършен. Историята не може да толерира проби и грешки и настоява за окончателност и край на пробите и грешките. Всички хуманистичните утопии са затвори, защото настояват за окончателност, която човек не притежава. Съответно, социалистическите утопии изискват “пре-образоване” на човека в пост-революционния свят, в епохата отвъд съда. “Новата ера” е новият рай на земята: как може извратеният човек да живее там без да бъде пречупен от “революционната справедливост,” т.е. продължение или разширение на крайния съд? Следствието е вечна тирания, като неморалният човек и несъгласният праведен човек биват вкарани насила в усмирителната риза на социалистическия рай.

Така на човека и историята бива отказано развитието. Епистемологичното самоосъзнаване води до паралелното развитие на житото и плевелите, на светци и грешници и Бог не позволява на окончателността да нахлуе в историята, докато не дойде краят на историята (Мат. 13:30).

Хуманистът, обаче, вярва толкова силно в крайния съд, че той настоява да го вкара в историята, преди историята да може да развие своите изводи. Джон Дюи иска “Голямата общност,” фабианските социалисти своето “Велико Общество,” и всяка друга версия и секта на хуманистите има своя апокалипсис и краен съд. Хуманистите не успяват да въведат рая, но успешно установяват ад на земята.

Но историята отказва да спре по заповед на човеци, защото тя се движи според Божието време, не според човешките митове. В резултат от това, окончателните редове, които хората са изградили, имат неизбежния навик да се разпадат, и редът, който твърди, че е окончателен, гарантира собственото си унищожение, като движението на историята го смачква под краката си в неумолимия си поход към епистемологично самоосъзнаване. Човешките “окончателни” редове идват с гордост и си отиват в срам и унищожение, но Исус Христос “ще дойде в слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край.”


[1] Ethelbert Stauffer, New Testament Theology (New York: Macmillan, 1956), 52.

[2] Ibid., 266, n. 100, n. 101.

[3] Ibid., 216.

[4] Joachim Jeremias, Rediscovering the Parables (New York: Charles Scribner’s Sons, 1966), 163.

[5] George Hedley, “Reflections: on Criticizing the Creeds,” Oakland, California, Tribune, Saturday, April 22, 1967, 24-B.

[6] Karl Marx, “Contributions to the Critique of Hegel’s Philosophy of Right,” in Early Writings, T. B. Bottomore, translator, editor (New York: McGraw-Hill, 1963), 56.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов