Глава Петнадесета
ВЪЗНЕСЕНИЕТО И ВЪЗЦАРЯВАНЕТО
Апостолската Изповед заявява, че не само Христос възкръсна от мъртвите, но и че
“се възнесе на небето и седи отдясно на Бог Отец Всемогъщи.”
Тук са цитирани две много тясно свързани учения, Възнесението и Възцаряването.
Възнесението е видимото преминаване на Христос от земята към небето в присъствието
на Неговите ученици. Това става на Елеонския хълм четиридесет дни
след възкресението (Марк 16:19, Лука 24:50, 51; Деяния 1:1-11).
Възнесението е предсказано от Стария завет (Псалм 24, 68, 103, 110) и
от Христос (Йоан 6:62; 20:17). Преди това е изобразено в
преминаването на Енох (Бит. 5:24;. Евреи 11:5) и Илия (4 Царе 2:11).
Новият завет разглежда доктринално Възнесението във 2 Коринтяни 13:4,
Ефесяни 2:6, 4:10, 1 Петър 3:22, 1 Тимотей 3:16 и Евреи 6:20. Нито
учението, нито пророчествата, нито събитието ще бъдат приети от
онези, които поради същността на своята хуманистична вяра отричат непогрешимото слово.
Член 4 от Членове на вярата на Англиканската и Протестантската епископална
църква гласи: “Христос наистина възкръсна от мъртвите и отново облече тялото си, с плът, кости и всички други
неща свойствени на съвършенството на естеството на Човека; с което се
възнесе на Небето и там седи, докато се върне за да съди всички Хора в последния ден.”
Големият Уестминстърски Катехизис се занимава с това в няколко въпроса. В два от тях се заявява:
В. 51. В какво се състои Христовата прослава?
О. Христовата прослава се състои в Неговото възкресение
и възнесение, в това че седна отдясно на Отца, както и в повторното Му идване да съди света.
В. 53. Как бе прославен Христос в Своето възнесение?
О. Като след Възкресението Си като често се
явяваше и разговаряше с апостолите по въпроси свързани с Божието
царство, и като им поръча да проповядват Благовестието
на всички народи – четиридесет дни след Възкресението
Си, в човешко естество и като Глава на вярващите в Него, победил
враговете, Христос бе прославен като видимо се възнесе в най-висшето
небе, за да получи дарове за хората, да насочи обичта ни натам и да
подготви място за нас, там където е и самият Той, и където ще остане
до повторното Си идване в края на света.
В своя коментар върху изповедта епископ Пиърсън говори за възнесението
като преходно, като път, а за възцаряването като постоянно, като цел. Пиърсън добавя:
И тъй, когато казваме, че Христос се е възнесъл, ние разбираме
буквално и локално възнасяне, не на неговата Божественост (която
притежава всички места, и следователно, бивайки навсякъде, не подлежи
на несъвършенството на премахване от някъде), а на неговото човешко
естество, което като е на едно място, не е на друго: така, когато казваме, че мястото, в което Той се възнася
е небето, и от обяснението на апостолите трябва да разбираме, небето
на небесата или най-висшето небе, следва да вярваме, че тялото с
душата на Христос се издига далеч над тези небесни тела, които
виждаме, както и да гледаме на становището, че той е оставил тялото си на слънцето,
като на низша самонадеяност.[1]
Последната препратка на Пиърсън, относно оставянето на тялото на Христос на
слънцето, е учение, проповядвано от ирмианите, еретична секта от 2-ри
век, която отрича, че Христос е проповядвал водно кръщение. Ирмианите
приемат, че душата на човека е направена от огън и дух и истинското кръщение е с “огън.”
Селевкианите, последователи на Селевк, философ от Галатия, който
приема гностицизма на Валентин около 380 г., учи, че Исус приема тяло
само за външен вид, а не истинско тяло от плът и кръв. Твърди, че
светът не е създаден от Бога, а е вечен. Душата е оживен огън,
създаден от ангели. Селевкианите казват, че Христос не седи отдясно
на Отец, а е оставил тялото Си на слънцето. Те също отричат водното
кръщение. За тях всички удоволствия на щастието са физически, плътски
удоволствия. Идеологията на двете групи е по същността си манихейска,
нещо, което е отбелязано от Григорий Богослов и Августин. (Григорий
Богослов, Първо послание към Кледоний; Августин, Трактат 34 върху Йоан 2.)
Манихейската атака е срещу възнасянето като път към възцаряването,
т.е. да се предотврати съсредоточената върху Бога прослава на
Христовите изкупени светии, за да стане възможна автономната прослава на човека.
Учението за Възцарявнето е вечното присъствие на човешкото естество на нашия
Господ в най-висшата слава на небето, отдясно на Бог Отец. По този
начин тялото на Исус Христос е местно и физически присъстващо на
небето и следователно Той изпраща Святия Дух при хората. Следствието
от тази прослава на възцаряването е, че тя довежда изкупените при
Бога, в Божието присъствие, в най-близко общение. Това прави възможно
прославянето на всички светии в общението на небето, “така че
където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:2, 3). Възцаряването
се споменава многократно в Евангелията и Посланията, но историята на
Марк за възнесението е уникална, тъй като в същия контекст споменава
възцаряването (Марк 16:19).[2]
В Писанията, Възнесението, Възцаряването и Второто идване са тясно
свързани с Възкресението и Последния съд. Те са част от прославата и
победата на Исус Христос. В коментар относно факта, че за св. Павел,
Христос е Господ по силата на Неговото възкресение и възнесение, Дейвис заявява:
Толкова
тясно свързана с това схващане за Възнесението, че е почти
неразграничима от нея е допълнителното вярване, че Възнесението
завършва с възцаряването на Христос в Месианско величество като Цар
от дясно на Бога; “защото Той трябва да царува, докато положи
всички врагове под краката Си” (1 Кор. 15:25). Така чрез
Възнесението Христос става наместник на Бога над вселената, но
царуването Му все още не е на мир, а на славно воюване, докато продължава за “да покорява всичко на Себе Си” (Фил.
3:21).[3]
С възнесението Бог възвисява Исус Христос до положението на Господ:
“Затова и Бог Го превъзвиси и Му подари името, което е над
всяко друго име, така че в името на Исус да се поклони всяко коляно
от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да
изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.” (Фил. 2:9-11).
Преди въплъщението, хората на вярата виждат Божията ръка в историята и я
приемат, но тяхното чувство за изоставеност и самота е изразено от
Давид в Псалм 22; тази изолираност бива понесена до крайност от
Христос на кръста и завършва при Неговото възнесение и възцаряване.
Сега човекът е възстановен до общение с Бога в Христос и общението е
по-близко от това в Едемската градина. Човек в лицето на Исус Христос
седи отдясно на Триединния Бог, във война
против злото и в осъждение над него. Темата на Откровение е “гневът
на Агнето” (Откр. 6:16) срещу потисниците на Неговия народ.
Възнесението на Христос е обявено за представяне на “първите плодове”
на новото човешко естество към Бог Отец (1 Кор. 15:23). Според
Закона, първото от всичко принадлежи на Бога, за да се покаже, че
всички неща, хора, животни, реколта, принадлежат на Него изцяло.
Следователно първите плодове представляват символичното посвещаване
на всички плодове. Освен това, “Ако първата част от тестото е
свята, то и цялото тесто е свято” (Рим. 11:16), т.е. цялото
участва в характера на представителя. Христос е първият плод на
новото творение, на новото човечество създадено от Бога, Той е
вторият и последният Адам (1 Кор. 15:47-49). Ето защо, “И не
само то, но и ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние
въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, т.е. изкупването на
нашето тяло.” (Рим. 8:23). Във възнесението, цялото тяло на
избраните е представено пред Отец, свято в първия си плод, Исус
Христос. Във възцаряването, цялото тяло на избраните присъства
отдясно на Бог Отец, обявявайки война на безбожните и търсейки
възмездие за злините, които са понесли. Победата, която избраните
търсят, се осигурява от Възнесението “което бележи прехвърляне на присъдата върху човека
към Исус от Назарет по решение на Бога.”[4]
Това учение е силно подчертавано от ранната църква. Юстин Мъченик
подчертава учението за избраните във възнесението, заявявайки:
И
че Бог, Отеца на всички, ще вземе Христос на небето след като Той Го
възкресява от мъртвите, и ще го държи там, докато покори враговете
Си, дяволите, и докато броят на тези, които са предузнати от Него
като добри и добродетелни се изпълни, заради които Той все още забавя
унищожението – чуйте казаното от пророк Давид. Това са думите
му: “Господ рече на моя Господ: Седи отдясно Ми докле положа
враговете ти за твое подножие. Господ ще простре от Ерусалим скиптъра
на силата ти; владей всред враговете си. В
деня, когато събереш силата си, твоите люде ще представят себе си
доброволно, в света премяна; Твоите млади ще дойдат при тебе като
росата из утробата на зората” (Пс. 110:1ff). Това, което той
казва, “Той ще простре от Ерусалим скиптъра на силата ти”
е предсказание за могъщото Слово, което Неговите апостоли, излизайки
от Ерусалим, разпространяват навсякъде; и въпреки, че е обявена смърт
за тези, които проповядват или изповядват името Христово, ние
навсякъде го приемаме и го проповядваме. И ако вие също четете тези
думи с враждебен дух, не можете да направите нищо повече, както
по-рано казах, от това да ни убиете; което наистина не наранява нас,
а на вас и всички, които несправедливо ни мразят и не се покайват,
носи вечно наказание чрез огън.[5]
Увереността на ранната църква е ясно видима тук: Христос се възнася към победа;
макар враговете на Христос да убиват християните, враговете са тези,
които трябва да се боят, ако не се покаят, защото Христос е великият
Господ и съдия над всички хора. Възнесението на Христос е прославяне
на всички избрани. Атанасий заявява: “И въпросният израз,
‘възвишен,’ не означава, че е въздигната същността на
Словото, защото Той винаги е бил и продължава да е ‘равен на
Бога,’ но възвишаването се отнася за човешкото.”[6]
Златоуст казва за това възвисяване, “ние, които изглеждаме
недостойни за земята, сме заведени днес до небесата: които не сме
достойни за превъзходство долу, се възнесохме в Царството горе:
изкачихме сме до небесата: достигнали сме царския престол и това
естество, заради което херувимите охраняваха рая, днес седи над
херувимите.”[7]
“Така Възнесението е необходимото встъпление към ходатайството,”
отбелязва Дейвис.[8]
С помощта на възнесението, вярващите се застъпват пред Бога срещу
нечестивите и победата им е сигурна в Христос. На празника на
Възнесение един анонимен проповедник заявява: “Всеки
християнски празник осъжда дявола, но този най-вече.”[9]
Относно Възцаряването и ходатайството, Големият Уестминстърски Катехизис заявява:
В. 54. Как бе прославен Христос, когато седна отдясно на Отца?
О. Христос бе прославен, когато седна отдясно на Отца в това, че като
Богочовек Той бе въздигнат до най-висшето благоволение на Бог Отец, с
цялата пълнота от радост, слава и власт над всяко нещо на небето и
земята. Така прославен Той събира и защитава Църквата Си и подчинява
враговете на вярващите, отрежда за хората и за Своите служители дарове и благодат и ходатайства за тях.
В. 55. Как Христос ходатайства за нас?
О. Христос ходатайства за нас, като се явява постоянно в нашето естество
пред Отца в небесата и заради заслугите на Своето послушание и жертва
на земята, заявява волята Си по отношение на всички вярващи; и като
отговаря на всяко обвинение срещу тях, въпреки всекидневните им
падения постига мир за съвестта им и достъп да пристъпват с дързост
до престола на благодатта, където да бъдат приемани – те самите и тяхното служение.
Сядането от дясно означава влизане в положение на доверие и власт; Пиърсън
пише, че “отдясно на Бога означава славното величие на
Бога . . . извънредно великата и безкрайна Божия сила.” Това е
“отдясно на силата” (Мат. 26:64; Марк 14:62, Лука 22:69).
Измежду многото си значения, това означава “отдясно на съда,”
така че Христос така е “изявен и обявен за великия съдия на
живите и мъртвите.” Това е Христовото наследство в неговия
пълен обещан смисъл, на Давидовия престол (Деян. 2:36). Както
земните, така и духовните врагове ще бъдат превърнати в Негово
“подножие” (Евр. 10:12, 13). Според Пиърсън, “За
унищожаването на тези сили, Христос бива прославен да седи
отдясно на Бога и своето положение на цар Той ги покорява и
унищожава.” Христос унищожава силата на греха в светиите Си и
подчинява нечестивите под Своята абсолютна власт завинаги. Смъртта
също бива унищожена от Христос (1 Кор. 15:20). “Врагове всички
сме били; под неговите нозе ще бъдем, или осиновени, или покорени.”
Няма ограничение на Христовата власт. Възцаряването “показва
всемогъща сила, способност да прави всичко без никакво
ограничение.”[10]
Отстъпническите действия на човека са подражание, защото човек не е Бог; неговото
мислене следователно не е творческо, а аналогично. Мъдростта на
човека е да мисли Божиите мисли след Бога, за да разбира вселената и
себе си на основата на Божията творческа цел и тълкуване. Отстъпилият
човек планира световен ред в подражание на Божието царство, но без Бога.
Първо, мечтата на човека за царство е иманентна; царството, рай на земята, е
изцяло от този свят; то произлиза от човека и цели да бъде частен
свят и притежание на човека, област управлявана без помощ от Бога и
затворена за Бога. Следователно човек се стреми към земно, а не
трансцендентно единство. Тъй като истинският ред е човешки,
единството и властта за този ред трябва да се намират и да се държат в историята от човека.
Второ, този единен световен ред трябва да е прослава на човека от човека и
тази хуманистична мечта призовава за прославата на човека в презрение
към Бога и като нападка срещу Него. Самото възвисяване на човека в
това отношение означава война против Бога като самата основа за възвисяването на човека.
Трето, хуманистичното учение за възцаряването вижда човека като господар на
историята. Елитните научни плановици, като образец на свободния
човек, трябва да седят в позицията на всемогъщество и власт и да управляват човека и природата.
Следователно историята включва неизбежно воюване. Създавайки човека по Свой образ,
Бог предлага на човека положението на наместник под Бога над
творението. Човек иска същото това
положение в независимост от Бога и в бунт срещу Бога. В Христос, Бог
възстановява човека, възстановява го към благодат и започва отначало
чрез пресъздаването на славното предназначение на човека, човека в Христос.
Божественото възцаряване е единственото и цялостно всемогъщество и управление на
Триединството над цялото творение. На човека е дадено почетно място в
божественото възцаряване, място, което е направено възможно по
благодат и е получена чрез съвършеното покорство и подчинение на Исус
Христос. Прославянето на човека във вечното царство включва неговото
освещение след смъртта. Управлението е Божие, не човешко, и
положението на човека в съвършено покорство е положение на наместник, а не Бог.
Целта на хуманизма, на всяко нехристиянско движение и на всяка ерес и
отстъпничество, е престолът да бъде иззет за човека, човек да бъде
поставен на мястото на Бога и да се създаде съсредоточено върху
човека възцаряване над цялото творение и история.
Унитарианският поет Уилям C. Ганет вижда осъществяването на човека в това възнесение
на човека да стане бог. Пишейки през 1871, той заявява, че фамилното име на всеки е Бог:
То е Мария, Мод и Кати,
Джон-Бог и Уили-Бог.[11]
За Фредерик Л. Хосмър, който пише през 1904 г., градът на човека,
“Обществото на човека” е “Градът на нашия Бог!”[12]
През 1918, Ганет гледа на предстоящата мирна конференция като на новия Синай:
Смирено, простително, тогава народите
Ще ги потърсят заедно в непосещаван Синай
Чуйте Новия Закон на Срещата на Миротворците
Оформете Нов Свят за Божиите народи![13]
През 1904 г., Ганет вижда “идващата слава” като “Слава
на Съвършения Човек!” Този нов човек-бог ще върви
Напред, нагоре, през вековете
Оформяйки Природата според своя план.[14]
Това е романтичен израз на мечтата на отстъпника от вярата. Практическата
демонстрация на същата надежда е по-малко поетична. По време на
Френската Революция, има планове за намаляване на населението на
Франция, като се избият между дванадесет и петнадесет милиона
французи, за да може има “революционно преобразяване.”
Дори е публикувано обяснение на плана. Приема се, че “обезлюдяването
е от съществено значение.” “В своя дневник Гуфроа
изразява мнението, че само на пет милиона души трябва да се позволи
да живеят, а казват, че според Робеспиер население от два милиона е
повече от достатъчно.” Други твърдят, че “осем милиона е
бройката, на която водачите като цяло са се съгласили.”[15]
Хуманистичният ред си приписва абсолютното право на съд, което принадлежи само на
Бога. Така Джошуа Ледърбърг, професор по генетика в Станфорд, казва в
защита на абортите “Не можем да настояваме за абсолютното право на живот на парче
тъкан само защото има някаква прилика с човек.”[16]
Ясното заключение е, че държавата трябва да има това абсолютно право.
Ако възнесението и възцаряването на Исус Христос не бъдат изповядани,
хората ще се стремят към собственото си възнесение към всемогъщество
и към собствената си възцаряване в абсолютна власт над човека. Човек,
който изповядва Христос и вярва в етатизъм или социализъм, е в
сериозно противоречие със себе си и реално отрича Христос.
Божественото възцаряване и етатисткото, социалистическо възцаляване
са взаимно изключващи се и несъвместими. Калвин казва за възнесението
и възцаряването, че означават, че Христос “встъпва във власт
над небето и земята.”[17]
Същността на хуманистичната и социалистическата държава е, че тя е
възцаряването на човека над небето и земята. Следствието е война
срещу Бога и Христос. Няма възможна победа за онези, които воюват
против Бога. Но пък и няма надежда и за хората, които на самата огнева линия не забелязват, че има война.
[1]
John Pearson, An Exposition of the Creed (London:
Scott, Webster and Geary, 1836. Revised by W. S. Dobson), 410.
[2]
Виж Edward F. Hills, editor, John W. Burgon, The Last Twelve Verses of the Gospel According to S. Mark (The
Sovereign Grace Book Club, 1959), 256.
[3]
J. G. Davies, He Ascended Into Heaven, a Study in the History of Dcotrine (London: Lutterworth Press, 1958), 61.
[4]
Davies, op. cit., 63.
[5]
Justin Martyr, First Apology, ch. XLV, in Ante-Nicene Christian Library, II, The
Writings of Justin Martyr and Athenagoras, 45f.
[6]
Athanasius, “Four Discourses Against the Arians,” Discourse I, 41, in Nicene and Post-Nicene Fathers,
Series Two, vol. IV, 330.
[7]
Цитирано в Davies, op. cit., 116.
[8]
Ibid., 122.
[9]
Ibid., 123.
[10]
Pearson, op. cit., 405-438.
[11]
“Jesus Who?”, in Frederick L. Hosmer and William C Gannett, The Thought of God in Hymns and Poems,
First Series (Boston: Beacon Press, 1918 [1885]), 61.
[12]
Ibid., Third Series, 7.
[13]
Ibid., Third Series, 87.
[14]
Ibid., Third Series, 89.
[15]
Nesta Webster, The French Revolution: A Study in Democracy, 424-429.
[16]
Jim Hazelwood, “The Shattering Impact of Science,” Oakland, California, Tribune, Thursday, April 13, 1967, 1.
[17]
Institutes, Bk. II, xv, xvi.