Глава Дванадесета

КАНОНИЧНО ПРАВО

Понятието “канонично право” звучи неприятно за съвременните уши: то загатва за “тиранията” на църквата, Средновековието, потисничество и много други неща от същия род. В интерес на истината, обаче, понятието канонично право означава свобода.

Често се приема, че Калвин е бил убеден враг на каноничното право. В Институтите IV, х, Калвин разглежда “За властта за създаване на закони, чрез която папата и неговите привърженици най-жестоко тиранизират умовете и изтезават телата на хората.” Но Калвин няма предвид истинското канонично право, а неговите извращения: “В общоприетия език човешки традиции се наричат всички постановления относно поклонението към Бога, които хората са издали без основа в авторитета на Неговото Слово.”[1] Относно “човешките закони,” т.е. законите, които нямат основание в Божието Слово, Калвин казва: “Ако са наложени с цел да създадат религиозно задължение, като че ли тяхното спазване е същностно необходимо, ние твърдим, че това задължение върху съвестта е незаконно. Нашата съвест няма нищо общо с хората, а само с Бога.”[2] Човек няма нужда да добавя към Божия закон, защото “В Своя Закон Господ така е обхванал всичко, свързано със съвършеното правило за свят живот, че не е оставил на хората нищо за добавяне към това обобщение.”[3] “Единственият законодател” е Бог и хората не могат законно да изземат тази чест за себе си.[4]

Враждебността на Калвин не е против каноничното право само за себе си, а против злоупотребите с него. Самият Калвин просто се опитва да възстанови управлението на истинското канонично право. В истинския си смисъл каноничното право означава не само свобода за църквата, но и свобода за човека и обществото.

За да разберем значението на каноничното право е необходимо да осъзнаем, че древното общество е било унитарно и е имало една единствена, видима, върховна човешка власт. Обществото е било тоталитарно на практика и във вяра. Една видима “божествена” власт е управлявала целия живот и не е допускала съществуването на какъвто и да било независим ред. За древната държава, неконтролираното е враг, а контролираното е поданик. Нито човекът, нито неговите дейности или институции имат някаква свободна, неконтролирана или независима област на власт, където държавата да няма юрисдикция. Върховенството на държавата означава, че човек е творение на държавата и изцяло неин поданик.

Но библейската вяра утвърждава върховната власт на Бога и върховенството на Неговото постановление и закон, така че човекът, държавата и всяка институция са под Бога и Неговия закон. Вместо суверенната държава да обхваща всичко, суверенният Бог е този върховен владетел и всички човешки институции са пряко под Бога и Неговото Слово. Вместо държава посредник, Христос е посредникът на човека. Библията предоставя законен мандат за институциите и държавата е служение на правосъдие, а църквата е служение на словото и тайнствата. Семейството е под Божия закон, както и земеделието, търговията, науката, образованието и всичко друго. Нито църквата, нито държавата, нито която и да било друга институция имат законно на цялостна власт. Но държавата в древността, а също и днес, играе цялостната роля на бог, върховен владетел над всяка област и с основна и върховна власт над всяка област. Държавата може да разрешава и да дава на своите деца или творения определени привилегии, но не може да позволи те да отричат нейната върховна власт. Затова, когато църквата издава канони, които поставят християните под каноните на Христос, под Божиите закони, това е отхвърляне на върховенството на държавата и на нейните канони. Това разбива идеята за тоталитарната единна държава.

Следователно, Калвин няма никакво желание да унищожава каноничното право, а по-скоро да възстанови истинския канон или правило, Божието Слово, в Женева. Независимостта на църквата го изисква. Но политическият абсолютизъм, тогава, както и сега, е враждебен към каноничното право. Вместо множеството законови редове и множество различни съдилища, които характеризират епохата на християнския феодализъм, абсолютизмът в държавата работи непрестанно да сведе цялото човешко общество до един законов ред, държавата. Всяка друга област трябва да бъде подчинена на държавата, а не на Бога: църквата, икономиката, науката, образованието, земеделието, изкуствата, всички неща са превърнати в аспекти от живота на държавата (вместо на човека под Бога) и следователно са под управлението на държавата. Държавата има двойна претенция в своя абсолютизъм. Първо, като претендира за цялостна власт и юрисдикция, държавата узурпира властта и правата на Бога. Държавата прави себе си върховния създател и законодател, на мястото на Бога. Второ, държавата обявява себе си за истинския човек, както и истинския бог. Всяка дадена от Бога област от живота на човека държавата обявява за свое творение и също за аспект на своя живот. Когато държавата прави религията, икономиката, науката, образованието, селското стопанство, изкуствата и всички други законови области аспекти от своя живот, тя отрича, че самата тя е една от многото законови области, в които човек работи, и вместо това твърди, че е върховният владетел на законовите области, че истинският човек, за когото те съществуват, да служат на държавата и да разширяват нейното владение. Така държавата реално казва, че истинският човек е държавата, така че човек не е истински човек извън държавата. Тази вяра е била характерна за древността.

Унищожаването на идеята за канонично право е необходимо за успеха на тоталитаризма. Държавата не може да властва абсолютно, ако не сведе човек до една единствена законова сфера, държавата, и да отрече валидната юрисдикция на всички други законови сфери. Това унищожение до голяма степен е осъществено и във всеки клон на църквата каноничното право не само е погребано под човешки традиции, но и също се счита за реликва от миналото. На държавата се гледа като на истинската законова област за човека. Човекът трябва да постигне добър живот и истинско братство в политическата област, и надеждата на света е в политиката.

Когато на 4 октомври 1965 папа Павел VI се яви пред Организацията на Обединените Нации за да отправи своя призив за мирен световен ред, той на практика изостави каноничното право, защото видя като спасителен и истински ред за човека не трансцедентното Божие царство, а иманентния и обединен световен ред. Говорейки като “Римски понтиф” и “носител на послание за цялото човечество,” той казва, че посланието му е следното: “Можем да наречем нашето послание ратификация, тържествена морална ратификация на тази възвишена институция,” т.е. Организацията на Обединените Нации.[5] Тъй като ООН претендира за световна юрисдикция, и тъй като свежда всички религии до ниво на равенство като забранява всякаква дискриминация по отношение на вероизповедание, речта на папата всъщност обявява, че истинското царство е човешкото царство на ООН, и вместо да защити заявлението на Христос за върховенството на Неговото царство над всички области и институции (Йоан 19:11, Матей 26:64), папата принизява царството, което Христос може би притежава, до добавка към царството на човека.

Социалното благовестие също е отричане на каноничното право. То вижда една неразделена област, държавата, като истинския ред на Бог и човека. На държавата се дава цялостна власт и върховенство над църква, училище, семейство, бизнес, селско стопанство и всички други неща, които принадлежат само на Бога. Основната функция на социалното благовестие е да отдаде всичко на Кесаря и нищо на Бога.

Истинското канонично право е приложението на канона или правилото на Писанието към житейските проблеми. Пелича казва за думата “канон,” че “авторите в римската история използват” понятието “за да опишат списък на войниците и техните провизии.”[6] Истински библейските канони са списък със защитници на вярата, защитниците на верните и приложения на Писанието към днешните проблеми. Когато каноните са ограничени до формалното устройство на църквата и не казват нищо по отношение на приложението на ученията към проблемите в света, истинската функция на канона се губи и не остава нищо освен църковен вариант на Правилата на Робъртс.

Когато, например, църквите приемат решения подкрепящи гражданско насилие, егалитаризъм, обществени протестни организации, те ясно нарушават библейския закон и се движат според човешки традиции. В такъв случай към живота се прилага погрешен канон или правило, не канонът на непогрешимото Божие Слово.[7]

Прилагането на истинския канон е очевидно в решение взето през 1966 от църква в Уисконсин, което за съжаление бива пренебрегнато. Въпросната мярка посочва проблем и прилага Божия закон към него:

Съветът на Расинската Християнска реформирана църква опитва да преговаря с Класис Уисконсин за да преговаря със Синода:

1. Да потвърди решението си формулирано в Acts of Synod 1912 по отношение на социализма, и по-конкретно, че е заблуда и отклонение от нашите принципи. (Виж Acts of Synod 1912, Art. 47, p. 38, което гласи следното: “Консисториите трябва да се отнасят към такива хора по същия начин, по който се отнасят всички отклонения от нашите принципи.”)

   A. Формално основание: Това решение е погребано в забрава и повечето от нашите ръководители са напълно незапознати с него.

   B. Материални основания:

   1. Социализмът е в конфликт с факта, че човекът е носител на Божия образ и като такъв е отговорно създание, лично отговорен пред Бога. Християнинът не може да избягва която и да била страна от своите лични и заветни наредени от Бога отговорности като ги прехвърля на държавата.

   2. Социализмът е в конфликт с Първата Заповед на Моралния Закон в това, че поставя държавата над Бога като върховна власт над човека. Бог е най-великият благодетел, а не държавата. Социализмът е пряка противоположност на това, като прави от държавата разпределител на богатството и регулатор на живота. Така хората са принудени от обстоятелствата да търсят в държавата, вместо в Божественото Провидение, източник за своето ежедневно, материално благополучие.

   3. Социализмът е в конфликт с Осмата Заповед от Моралния Закон, която настоява на законността на частната собственост, забранява всяка форма на кражба на тази собственост и изисква от индивидите вярно стопанисване на тази собственост.

   4. Социализмът е в конфликт с Десетата Заповед от Моралния закон, която забранява всяко пожелаване на притежанията на ближния и всяка идея за държавно преразпределение на благосъстояние, което е заявената позиция на социализма.

   5. Социализмът прокарва идеята за централизация на властта, което е точно целта на Сатана и двата звяра от морето и от земята, както е описано в Откровение 13. Освен това, той подкрепя “обединен свят,” който със сигурност ще бъде под антихриста, който не можем да подкрепяме или защитаваме в каквато и да била форма и степен.

2. Да се направи всичко възможно да се разпространява знанието за тази библейска позиция с основанията за нея в цялата деноминация по начина, по който Синодът смята за най-ефективен.

   Основания:

   1. Много членове на Християнската реформирана църква не са наясно за църковната позиция, която, както е заявено по-горе, е до голяма степен пренебрегната и погребана с течение на времето.

   2. Постепенното хлъзгане към социализъм и социална държава в Съединените щати и Канада ни е поставило в неосъзнато уязвими към отклонението от тези библейски принципи.

   3. Сегашното ускорено приемане на социалистически и социално държавни мерки в Съединените Щати и Канада, означава, че става изключително важно нашите хора да са наясно с позицията на нашата деноминация и да гледат на социализма като това, което е – дяволско зло.

3. Да се изисква от всички служители, професори, учители и работници на деноминацията и от всички на ръководни позиции да са искрено посветени на нашата позиция, да могат да се придържат строго към тази позиция в своя църковен живот и лично поведение, и да могат вярно да защитават тази позиция и да предупреждават нашите членове против всяко отклонение от нея.

   Основания:

   1. Те имат голямо влияние върху членовете на християнската реформирана деноминация.

   2. Те имат стратегическа роля в оформянето и моделирането на бъдещото мислене на членовете на нашата деноминация чрез голямото влияние, което упражняват върху нашите младежи.

   3. Те служат като важен сегмент на цялото християнско свидетелство, което Бог изисква от нашата деноминация в тази долина на тъмнината.

В подобно изявление, не хуманизмът, гръцката философия или някакъв друг принцип, а Божието Слово е това, което определя канона. Дойеверд показва как римските правни схващания променят същностно представата на средновековната църква относно каноничното право.[8] От библейски информирана гледна точка, всичко е подчинено на Божиите закони. Всяка област на закона е сфера, която е отделна от другите, така че държавата няма никакво право да се меси в сферата на църквата или, например, в сферата на аритметиката. Законите на математиката, както и законите за църквата и държавата, са еднакво създадени от Бога и никоя сфера не може да си приписва Божията творческа сила и върховна власт. Ако държавата твърди, че може да властва над математиката, църквата или икономиката, това е нарушение на нейния мандат и гарантира социално бедствие. Макар сферите са взаимозависими, тъй като нито една не е в някакъв смисъл цялостна сама по себе си, или жизнен свят сама по себе си, тази взаимозависимост се основава на общото им сътворение от Бога, за да осигури свят на възможна свобода за човека. Животът не е цифри, нито е държава, училище, църква, икономика, наука или някоя от другите сфери, затова ако една законова сфера се опита да наложи власт и единство над всички, това поставя човека в позицията на робство към един ограничен аспект от живота.

Следователно, за да може човек да е свободен, каноничното право трябва да бъде прилаган като регулиращ принцип, за да ограничава човека във всяка негова сфера и отношение. Каноничното право престава да е наистина канонично, когато не успее да постави тези ограничения върху човека в неговата цялостна дейност. Тогава законът има друг канон освен Писанието.

---

[1] Institutes, Bk. IV, ch. x, I.

[2] Ibid., IV, x, v.

[3] Ibid., IV, x, vii.

[4] Ibid., IV, x, viii; ср. William Cunnigham, Historical Theology, vol. I (London: Banner of Truth Trust, 1960 [1862]), 438.

[5] The Tidings, Los Angeles, October 8, 1965, 7.

[6] Alexius Aurelius Pelliccia, The Polity of the Christian Church (London: Masters, 1882 [1829]), 51.

[7] Виж статията “Re: Church Strikes and Boycotts,” in The Presbyterian Journal, March 6, 1967, 14.

[8] Herman Dooyeweerd, A New Critique of Theoretical Thought, III (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1957), 233ff.