Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Десета

УЧЕНИЕТО ЗА БЛАГОДАТТА

Хуманизмът в пелагианството става очевиден в неговото учение за човека. Пелагий откровено и ясно настоява на абсолютната способност на човека да живее без грях: “Казвам, че човек е в състояние да бъде без грях и че той е в състояние да спазва заповедите на Бога”[1] Пелагий твърди, първо, че всички могат да са безгрешни ако решат и че мнозина са били. Второ, всеки човек се ражда без спънката или следствието от греха или морална слабост от Адам или предците си. Трето, следователно човек няма нужда от Божията благодат за преодоляването на греха.[2] Както Матисън отбелязва, “Езичеството не знае нищо за греха, знае само за грехове; няма никаква идея за принципа на злото; то схваща само сбор от зли дела.” Уорфийлд добавя: “Така е и с пелагианството.”[3]

Рожденото име на британския монах Пелагий, който е представителят на тази форма на хуманизъм, е било Морган. Времето на неговото раждане и смърт не са известни, но той се появява в Рим около 400 г. и започва да преподава ученията си. Великият защитник на православието срещу пелагианството е св. Августин. Тъй като е отвъд целите ни да анализираме спора сам по себе си и участващите в него хора и писания, а по-скоро изповедите и съборните решения, великото дело на св. Августин не може да бъде обсъдено тук.

Съборът, който се изправя срещу пелагианството, е Вторият събор в Оранж (Араусио) в Южна Галия на 3 юли, 529 г. Шаф нарича този събор победа за полу-августинианството[4] и това до голяма степен е вярно, но тъй като е победа за полу-августинианството, той е също победа и за полу-пелагианството.

Лийт дава Текста на 25-те канона, а Хефеле дава обобщения на каноните с пълния латински текст.[5] Обобщението на Ландон дава накратко основните точки на тези 25 канона, като обобщава ключовите точки:

  1. Осъжда онези, които твърдят, че грехът на Адам е засегнал само на тялото на човека, като го е направил смъртно, но не е засегнал душата.

  2. Осъжда онези, които твърдят, че грехът на Адам е повредил само него, или че смъртта на тялото е единственото последствие от неговото прегрешение, което се предава на потомството му.

  3. Осъжда онези, които поучават, че благодатта се дава в отговор на молитвата на човека, и които отричат, че именно по благодат човек въобще стига до молитва.

  4. Осъжда онези, които поучават, че Бог чака нашето желание преди да ни пречисти от греха, и че не ни дава желание да се пречистим чрез Своя Дух.

  5. Осъжда онези, които твърдят, че действието на вяра, чрез което вярваме в Този, Който оправдава, не е дело на благодатта, а че ние сме способни да го извършим сами.

  6. Осъжда онези, които твърдят, че човек може да мисли или да направи нещо добро по отношение на спасението си без благодат.

  7. Осъжда онези, които твърдят, че някои могат да стигнат до благодатта на кръщението по собствена свободна воля, а други със свръхестествената помощ на божествената милост.[6]

Другите осемнадесет канона са по същество твърдения взети от трудовете на св. Августин и Проспер. Към 25-те канона са добавени три твърдения:

  1. Всички покръстени лица могат, ако искат, да изработят спасението си.

  2. Бог не е предопределил никой за проклятие.

  3. Чрез Своята благодат Бог ни дава началото на вярата и милосърдието, и че Той е Източникът на нашето обръщане.[7]

Така в някои отношения съборът е отстъпление. Победите, спечелени от Августин и последователите му са отслабени. Коментарът на Фишър е уместен:

Съборът утвърждава необходимостта от предхождаща благодат и необходимостта от благодат на всеки етап от възстановяването на душата, както и че незаслужена благодат предхожда делата на заслуги, че всичко добро, включително и Божията любов, е дар от Бога, че дори непадналият човек се нуждае от благодат. Но не само се отрича предопределението на греха, но и няма никакво потвърждение за безусловен избор или неустоима благодат. Освен това, казва се, че свободната воля е била “отслабена” в Адам и е възстановена чрез благодатта на кръщението. Изповедта е анти-пелагианска, но принципите на полу-пелагианството са само отчасти изрично осъдени. Съборът е одобрен от римския епископ Бонифаций II.[8]

Нещо повече, тъй като Августин ясно отстоява двойния избор, за проклятие и за спасение, на практика самият той се оказва осъден от Събора в Оранж.

Строгото августинианство има своите последователи в по-късните векове, хора като Беде, Алкуин и Исидор Севилски, но преди Реформация църквата постепенно се отдалечава от августинианството. Последствията са широкообхватни.

Пелагианството е по същество твърдението, че човек има способността да спаси себе си; то е вяра, че човек няма нужда от Бога за да придобие съвършен живот. Последствията от това учение са огромни за църквата и държавата, както и за всяка друга област. Ако човек е способен, то тогава държавата, църквата и университетът са способни да спасят човека.

В политическата теория, пелагианството означава, че държавата не се ограничава до ролята на служение на правосъдие. Държавата става посредник и спасител на човека. Пелагианската държава предлага доживотна сигурност. Тя се изправя пред всеки проблем с увереността, че ако ѝ се даде достатъчно време и мощ, тя ще предостави отговора. Пелагианската държава е уверена, че може да премахне болести и зарази, бедността и глада, престъпността и беззаконието, и чрез национализирана наука вероятно дори самата смърт. Пелагианството утвърждава неограничената способност на човека да спаси себе си и пелагианската държава вярва в неограничената власт на държавата да спаси човека и да създаде рай на земята. Понеже пелагианската държава вярва в своята неограничена способност, тя действа да си присвои тази неограничена власт, която смята за необходима за да упражнява способностите и плановете си. В резултат на това, пелагианството в политиката е неизбежно тоталитарно. То не може да поставя спирачки на държавата, нито да има оправдани съмнения спрямо държавата, защото няма истинско учение за греха, а само списък от грешни дела. Западането на учението за върховната благодат е белязано от възхода на върховната държава.

Пелагианството в еклесиологията, по отношение на учението на църквата, отново има обширни последствия. С развитието на пелагианството църквата на посредника постепенно превръща сама себе си в посредник. Авторитетът и върховенството, които по право принадлежат на Христос, започват да се се прехвърлят към пелагианската църква, и непогрешимостта на Христос и Неговото писано Слово постепенно се прехвърля на църквата. Пелагианската църква отслабва зависимостта на хората от Бога и Неговата благодат и увеличава тяхната зависимост от институцията на църквата. Благодатта и силата се прехвърлят от делото на Христос към делото на църквата и тя прогресивно става спасителна сила и спасително общество. Интересът към ортодоксалното християнство изчезва, а интересът към пелагианската еклесиология нараства. Тъй като властта признавана от пелагианската църква е по същество човешка власт, тя се стреми да разраства човешката власт. Това става по два начина: първо, пелагианската църква търси числена сила чрез съюз с други пелагиански църкви и чрез занижени доктринални стандарти, за да може да предостави силен фронт от човешка гледна точка. Второ, пелагианската църква се стреми към власт чрез съюз с държавата. Нейната цел е по естество същата, рай на земята чрез човешки усилия, и съответно пелагианската държава и пелагианската църква съставят общ фронт за да унищожат всяка следа от християнска държава и християнска църква. Общата цел е един световен ред, в който мечтата на Пелагий, усъвършенстването на човека от човека, е осъществена. Тъй като пелагианската църква все по-открито вярва в човека като бог сам за себе си, тя преминава от пренебрежение към Бога към опит да премахне Бога и да обяви смъртта на Бога. Пелагианската църква, като пелагианската държава, е по същество тоталитарна: тя е бог и закон сама за себе си.

Пелагианството е не по-малко очевидно в академията отколкото е в църквата и държавата. Образованието днес е до голяма степен приложно пелагианство.[9] Образованието от тази гледна точка става програма за спасение. Чрез образование, всички проблеми на човека ще бъдат разрешени. Знанието е сила, а учителят е следователно ключът към социалното новорождение на човека. Пелагианското училище вижда незнанието, а не греха, като основен проблем и ограничение на човека и съответно се стреми да премахне тази спънка. Човек трябва да бъде пробуден от своето невежество и въведен в широкия свят на своите възможности. Училището е институцията, чрез която човек може да облече своите божествени сили и да овладее себе си и света. Следователно пелагианското училище е враждебно към християнската държава и християнската църква също толкова колкото и към християнското училище, и се стреми да ги унищожи. Чрез съюз с пелагианската държава и църква, то работи за да създаде рай на земята.

Но пелагианството заразява всяка област. Художникът вярва в новораждащата сила на естетичния опит. Пелагианските жени започват да вярват в силата на своя пол за спасението на човечеството, и феминизмът е следствието от това. Икономистите имат планове, според които монетарни трикове ще създадат вечен просперитет, и така нататък. Неограничената способност означава неограничено планиране, неограничен контрол и неограничени тирани и тирания. Социалните и исторически последствия от пелагианството винаги са били катастрофални. В името на възвеличаването на човека, тези плановици всъщност го принизяват.

Само учението за върховната благодат дава опора на свободата, защото върховната благодат, правилно вярвана и прилагана, също означава върховно ограничение върху претенциите на човека. Господството принадлежи единствено на Бога. Или Бог предопределя, или човекът и държавата предопределят. Ако Бог не е върховен владетел, държавата ще бъде върховен владетел. Основите на свободата са положени с августински материал. Или Христос, или държавата; човек не може да има двама господари или двама спасители. Тържеството на пелагианството винаги е поробване на човека.

Точно както субординационизмът е компромис, който предава ортодоксалното тринитарианство, дори когато е най-близо до него, така и Съборът в Оранж предава учението за благодатта, като допуска компромис, дори и като до голяма степен защитава учението на Августин. Истината е точна и прецизна, и най-малкото отклонение от истината означава заместване на истината с лъжа. Дългите канони на Оранж като цяло са превъзходни, но са замърсени с елементи на заблуда.


[1] Benjamin Breckinridge Warfield, Studies in Tertullian and Augustine (New York: Oxford, 1930), 293.

[2] Ibid.

[3] Ibid., 296n.

[4] Schaff, History of the Christian Church, III, 866-870.

[5] Leith, Creeds of the Church, pp. 37-45; Hefele, History of the Councils, IV, 152-169.

[6] Landon, Manual of Councils, II, 4f.

[7] Ibid., II, 5.

[8] Fisher, History of Christian Doctrine, 197.

[9] Виж R. J. Rushdoony, Intellectual Schizophrenia (Presbyterian and Reformed, Philadelphia, 1961) и The Messianic Character of American Education (Craig Press, Nutley, New Jersey, 1963).





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов