Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Шеста

ЕФЕС: ОСЪЖДАНЕ НА ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД ЧОВЕКА

Въпреки че съборите са свиквани от императорите, една от най-очевидните техни характеристики е тяхната богословска независимост. На държавата никога не позволявано да диктува на църквата и твърдата независимост на православните теолози е била отвъд всяко съмнение. И въпреки че по-късно теологичната жизненост се пренася на Запад, в началото Изтокът е имал очевидно превъзходство.

Едно от най-настойчивите хуманистични изисквания спрямо църквата е поклонението пред човека. Поклонението пред императора е било, разбира се, поклонение пред човека, но в по-широк смисъл хуманизмът като цяло е поклонение пред човека, и това е била основната вяра на класическата древност. Някои от нападките срещу християните целят да унищожат ориентираната към Бога вяра на християнството като твърдят, че църквата също е хуманистична и боготвори човек, Исус. Защо тогава, твърдят те, трябва църквата да заема позиция на враждебност към империята и поклонението пред императора?

В древносирийски документ относно мъченичеството на дякон Хабиб управителят повдига въпроса, когато Хабиб отказва да принесе жертва на официалния култ:

Губернаторът казва: Как така хвалиш и почиташ човек, но отказваш да хвалиш и почиташ Зевс?

Хабиб казва: Аз не боготворя човек, защото Писанието ме учи, “Проклет е всеки, който поставя вярата си в човек”: но Бог, който влезе в плътско тяло и стана човек, [Него] хваля и прославям.[1]

Правени са всякакви опити да се внесе в църквата поклонение пред човека. Въплъщението на Бог Син е било отправна точка за хуманистите да използват Исус Христос като средство за поклонение пред човека. По различни начини този хуманизъм се промъква в църквата, но основната стратегия се развива в две форми. Първо, божествеността на Исус Христос може да бъде отречена, както прави арианството, и все пак може да се настоява за поклонение пред Христос. Това ясно означава, че поклонението е към човека Исус, а не към Бог Син. Второ, твърди се, че Исус не е буквално Бог въплътен, а човек, който е постигнал сливане на своята воля с Божията, така че става едно с Бога. Според тази позиция, Исус е едно с Бога не по рождение и естество, а по морална воля, така че се получава обожествяване на създанието.

Третият вселенски събор, Съборът в Ефес през 431 г., е трябвало да се справи с този проблем с поклонението към хора, под формата на несторианството. Кристъл обобщава в три глави отстъплението на Несторий: Първо, отричането на въплъщението на Божието Слово; второ, поклонение пред човешко същество, т.е. човек на име Исус; трето, “принизяване на Причастието до поклонение към хляба и виното като човешко естество на Христос и до канибализма на ядене на истинската плът и пиене на истинската кръв на Христос в ритуала.”[2]

В основата на тези заблуди е фундаменталната заблуда, поклонение пред човека и отричане на божествеността на Христос. Според Беркхоф:

Вместо да смесва двете естества в едно себесъзнание, несторианството ги поставя едно до друго, с нищо повече от просто морално и емоционално съединяване между тях. Човекът Христос не е Бог, а Богоносец, теофор, притежател на Божеството. Христос е почитан не защото е Бог, а защото Бог е в Него.[3]

За Несторий, според Ландън; “Словото е било, наистина, обединено с човека, но не стана човек. Христос не е роден от Девица и никога не е понасял смърт.”[4]

През 428 г., Несторий става патриарх на Константинопол. Той веднага се опитва да изгради репутация като ревностен защитник на вярата, като преследва вече осъдени форми на арианството и други ереси, но се отнася много приятелски спрямо пелагианците. Църковният историк Сократ Схоластик не вярва, че Несторий всъщност “отрича божествеността на Христос,” а по-скоро е бил невеж и амбиционен човек “тъй като, бидейки човек с естествена дарба да говори, е бил считан за добре образован, но всъщност е бил позорно неграмотен.”[5]

Сократ може да е бил прав, макар и да е малко вероятно, относно невежеството на Несторий, но остава фактът, че поради невежество или поради умисъл, Несторий е хуманист, чийто основен религиозен мотив е поклонението пред човека. Това, че е близо и до престола, а също е и амбициозен човек, допълва неговия същностно антропоцентричен възглед.

Отношението на събора е пълно отхвърляне на поклонението пред създания, били те съвършения човек Исус, Дева Мария или апостол, пророк или светец. Принципът на поклонение пред създания бива отхвърлен изцяло.[6] Краткото писмо на Кирил, eпископ на Александрия, до Несторий изявява позицията на Събора:

Защото не е вярно, че Той се е родил като обикновен човек от святата Дева и едва след това Словото слиза върху Него, но бивайки обединен с плътта още в утробата, се казва, че е преминал през раждане в плът, тъй като Той обявява за Свое раждането на собствената Си плът. Затова казваме, че Той “пострада” и “възкръсна,” а не че Божието Слово претърпява в собственото Си [божествено] Естество ударите с камшици, или пробождането от гвоздеите, или другите рани, тъй като Неговата Божественост не пострада, и това е, защото Тя е без тяло; но тъй като това, което бе направено Негово собствено тяло, изстрада тези унижения, за Него се казва още, че сам Той е изтърпял [тези неща] за нас. Защото нестрадащото [Словото] беше в страдащо тяло. И по същия начин тълкуваме Неговата смърт. Защото в Естеството Си, Божието Слово е безсмъртно и вечно, и Той е Живот и Даващ Живот. Но тъй като тялото Му, “по Божията благодат,” както казва Павел, вкуси “смърт за всеки човек,” казва се, че Сам Той е пострадал тази смърт за нас, не че е възможно Неговото [Божествено] Естество да вкусва смърт, защото да се твърди или мисли това би било лудост, но че, както казах, Неговата плът вкуси смърт. Така отново, тъй като Неговата плът беше възкресена, възкресението се приписва на Него [Словото]; не че Той [Словото] е бил под властта на смъртта [да не бъде!]; а защото тялото Му е било възкресено.[7]

Разликата е жизнено важна: ако Исус Христос бъде принизен до забележителен човек, който е съединил Себе Си с Бога и в такъв смисъл е станал Бог, то тогава е отворена вратата за обожествяване на този свят, неговите устройства и държавата. Следователно императорите могат да стават богове и великите хора да се съединяват с божеството, за да стават изражение на Божията воля за своята епоха. Идването при Бога в такъв случай е през човека; човекът се приближава към Бога със своите си дела и проблемът не е благодатта, Божията милост към човечеството, а делата, издигането на човека до Бога. Залогът е оцеляването на християнството. Кирил точно назовава разликата:

Защото Писанието казва не че Словото съедини човешка личност към Себе Си, а че То “стана плът.” Но “Словото стана плът” не означава нищо друго освен, че също като нас, Той взе плът и кръв и направи тяло като нашето, Свое собствено, и се роди от жена, без да отхвърля същността си като Бог и Неговото [по-ранно] раждане от Бог Отец, но остава, дори и след въплъщаването, точно това, което е бил преди. Това е, което учението на точната вяра навсякъде установява и поддържа.[8]

Несторианството означава пълно предаване на християнството и Съборът в Ефес е наясно с това. Въпреки високата позиция на Несторий и имперската благосклонност към него, Съборът анатемосва Несторий.

Преди това Несторий отговаря на писмото на Св. Кирил и заявява, че то го обижда. Той обвинява Кирил в това, че смята “че единосъщното Божество може да страда.” Несторий открито отрича въплъщението; правейки разграничение между човека, който чрез морално съединяване става едно с Бога и така става “Помазаника,” и Бог:

Навсякъде Божието Писание, когато споменава въплъщението на Господа, ни предава рождение и страдание не на Божеството, а на човешкото у Помазаника, така че Святата Дева трябва да се нарича с по-точното название “родител на Помазаника,” а не “родител на Бога.”[9]

Несторий използва думата въплъщение само за да я отрече. Поради неразбиране и неправилен превод, на Ефеският събор се гледа като на защитаващ или допускащ поклонението към Дева Мария, докато той всъщност осъжда всяко поклонение към създания. Theotokos се превежда като “Божия майка” и Несторий неправилно е смятан за противник на почитането на Мария. Но Theotokos, както Кристал изтъква, означава “Родител на Бога,” т.е., че Дева Мария ражда Бог Син в Неговото въплъщение. Несторий би направил Мария просто родител на Христос, Помазаника, човек, който е трябвало да бъде почитан като Бог.[10] Вместо въплъщение, Несторий вярва само във връзка (или съюз) на Бога и човека, и обвинява противниците си, че са ариани или аполинариани, или по-лошо, езичници, заявявайки, че неговата собствена вяра е вярата на бащите и Писанието.

Следователно е правилно и е според преданието на Евангелието да се изповядва, че тялото е храм на Божествеността на Сина и храм съединен посредством определена величествена и божествена връзка, така че Природата на Божествеността присвоява (върху себе си) качествата на това тяло: Но да се припишат на израза “присвояване” качествата и на плътта, имам предвид раждане и страдание и смърт, принадлежи, братко, на погрешните мнения на езичниците или на грешките на Аполинарис, който е с болен мозък, и на Арий, и на ум болен от други ереси, или по-скоро с неща по-зле от тези. Защото неизбежно ще се случи, че такъв ще бъде повлечен от термина “присвояване” и така ще направи Бог Слово кърмаче, израстнало постепенно в страх от времето на страданието, като някой, който се нуждае от ангелска помощ. И ще замълча също и за обрязването, и за жертването, за изтезанията, за глада и жаждата; които неща, доколкото са станали в плътта Му заради нас, са за да бъдат обединени в едно и да им се покланяме. Но тези твърдения относно Божеството ще бъдат приети като лъжи и ще станат причината за нашето справедливо осъждане като клеветници. Такива са традициите на светите Бащи. Това са известията на Божиите Писания.[11]

Несторий смята за невъзможно да приеме буквално въплъщение. За него е противно да се вярва, че Мария е родила въплътен Бог и Го е кърмила и че този въплътен Бог е бил обрязан, растял е и е споделял изпитанията на човечеството. За него, отговорът е морално съединяване.

Решението на Несторий на предизвикателството относно естеството на Христос е показателно; то е откровено хуманистично. Инициативата е запазена за човека: Бог е пасивен, човек е активен. Не Бог подава ръка към човека при въплъщението, а човекът, който чрез делата си достига ниво на прогрес и морално постижение, където той е в съюз с Бога. Историята се определя не от Бога, а от човека; от времето, а не от вечността.

Несторий премахва някои ортодоксални служители по обвинение в манихейство, а сега обвинява и Кирил за това, че е повлиян от тези мъже и от тяхното учение.[12]

При гласуването върху Посланието на Несторий до Кирил, враждебността на Събора към Несторий бива ясно изразена. Те ясно разпознават неговото отричане от правилното учение. Както Кристъл отбелязва, “става въпрос за самото естество на християнството, тоест: 1. Истината за въплъщението на Словото, и 2. Въпросът за поклонение пред Човека, творението, тоест Човек облякъл Словото, противно на основното правило установено от самия Христос в Матей 4:10 и Лука 4:8.”[13]

Дългото Послание на Св. Кирил до Несторий изразява решението на Събора в Ефес и бива поставено в Деянията. След като разглежда изповедта на вярата, Кирил заявява:

Според всички точки на изповедите на Светите Бащи (чрез които говори Святият Дух) и следвайки възгледа на техните становища и вървейки, така да се каже, по царския път, ние изповядваме, че Единородното Божие Слово, родено от същата като Отец, Истински Бог от Истински Бог, Светлина от Светлина, чрез Който всичко бе направено, на небесни и земни неща, слезе за нашето спасение, отказвайки се от предимството Си, се въплъти и стана човек; взе плът от святата Девица и като от утробата я направи Своя собствена плът, премина през раждане за нас, стана човек чрез жена, без да отхвърли това, което е бил; но макар че прие плът и кръв, остана какъвто беше, Бог в същината си и наистина. Не казваме, че тази плът беше преобразена в божествено естество, нито неизказната природа на Божието Слово беше изоставена заради природата на плътта; защото Той е непроменен и напълно непроменим, бивайки същият винаги, според Писанията. Защото макар видим и дете в пелени, и дори в скута на своята Майка-Девица, той изпълваше цялото творение като Бог и беше съвладетел заедно с този, който го роди, защото Божеството е без количество и измерение и не може да има предели.

Изповядвайки, че Словото е станало едно с плътта по същност, ние се прекланяме пред един Син и Господ Исус Христос: ние не отделяме Бога от човека, нито Го делим на части, като че ли двете природи са взаимно обединени в него само чрез споделяне на достойнство и власт (защото това не е нищо друго освен някакво ново учение), нито даваме отделно на Божието Слово името Христос и същото име отделно на някой друг, роден от жена; но знаем само един Христос, Словото от Отец, със собствената му Плът.”[14]

Кирил не само заявява реалността на въплъщението, но с одобрението на Събора също заявява, че двете природи са в истински съюз, без да се смесват; това бива отстоявано като ортодоксалната вяра. Така това, което по-късно бива по-формално дефинирано на Халкедонския събор, е вече ортодоксална вяра. Кирил продължава като изяснява, че Христос не е обожествен човек: “не казваме, че Божието Слово е обитавало в него като в обикновен човек роден от святата Девица, за да не би Христос да бъде счетен за Богоносещ човек.” По-скоро, “Той стана плът,” беше истински въплътен, но без примесване на природите. Беше “не както ако човек е достигнал само такъв съюз с Бога, какъвто се състои в единството на достойнство или власт.” Позицията на Несторий направи поклонението към човека да бъде поклонение към Бога. “В това отношение е ужасно е да се каже: ‘И облеченото [плътта], и обличащият [Словото] носят Божието име.’ Защото подобно изказване отново разделя Христос на две, и прави Бога и човека отделени един от друг. Защото това изказване открито отхвърля Единството, според което единият не бива почитан в другия, нито пък Бог съществува заедно с човека; а Исус Христос се смята Един, Единороден Син, за да бъде почитан с едно поклонение заедно със собствената Си плът.”[15] Доктрината, поучавана от Несторий предполагаемо запазва Божието същество отделено, но в действителност прави човека Бог, защото дава способност на човека да стане Бог по свое желание.

Отговорът на Несторий на последните призиви на Събора е да затвори вратата пред на дошлите епископи и след това да проповядва още по-безцеремонно своите особени учения. Теодот, епископ на Анкира, казва, че Несторий твърди: “че ние не можем да твърдим, че Бог е бил кърмен, нито че е роден от девица. И често казва, че не трябва да казваме, че Бог е на възраст два или три месеца.”[16] За Несторий не е било възможно пасивната “непоклатима Сила” да стане активен деятел или да се въплъти. Човек може да стане бог, но Бог не може да стане човек.

Като чете мнението на църковните отци, Съборът намира, че твърденията на Несторий са ясно определени като еретични. Така, в Първото Послание до Кледоний, Григорий Богослов е писал: “Ако някой каже, че Човекът е бил формиран и че след това Бог се е облякъл с него, да бъде осъден: защото това не е раждане на Бога [от жена], а отхвърляне на това, че е бил роден.”[17] Несторий ясно казва две неща, че Исус по природа е само човек, и също, че заслужава поклонение: “Покланям се пред него [Човекът, тоест човешката природа на Христос], който е облечен, заради Него [Бога Слово], Който се е облякъл с него. Покланям се на този, който е видим, заради Него [Божието Слово], Който е скрит. Бог не се дели от него (Човека), който е видим. Поради тази причина не разделям почитта към Неразделения. Разделям Природите, но обединявам поклонението.”[18] Но Съборът изяснява, че можем да се покланяме само на Бога; дори на човешкото естество на Христос не можем да се покланяме, а единствено на Неговата божествена природа. Човешката природа на Христос никога не може да бъде обожествена. Двете природи не се смесват, дори в уникалното въплъщение. Несторий се придържа към “несливащата се връзка на двете Природи. Нека да се покланяме пред Човека както пред Всемогъщия Бог в божествено обединение.”[19] Чрез моралното съединяване, след като Христос станал едно с Бога чрез своето морално превъзходство и дела, сега трябва да е почитан като Бог. Вратата е отворена за всеки човек или държава, които заради морално превъзходство или дела се съединят с Бога, да бъдат почитани като Бог. В името на защита на Божията чест, Несторий присвоява Божието поклонение за човека.

Когато елинисткият хуманизъм превзема църквата през средновековието, това преклонение пред човека излиза на преден план в църквата. Инокентий III твърди, че “папата е на мястото на истинския Бог” и Марцел на Латеранския събор, с пълно одобрение от събора, нарича Юлий “Бог на земята.” Кардинал Белармино твърди, че “Папата може да преобърне греха в задължение, и задължението в грях,” така поставяйки го над Бога и Неговия Закон, също правейки човека активен, а Бог пасивен.[20] Протестантският модернизъм по подобен начин принизява Исус до несторианско морално съединяване с Бога, и така издига човека (себе си) до положение на потенциално съединяване с Бога и фактически съд (а оттук и върховенство) над Божието слово.

Съборът след това одобрява Дванадесетте анатеми на св. Кирил против Несторий. Първата анатема или глава казва: “Ако някой не признава, че Емануил е наистина Бог, и следователно Светата Девица е Богородица, тъй като тя роди по плът Словото, Който дойде от Бога и стана плът, да бъде анатема.” Несторий публикува контраанатема I:

Ако някой каже, че Този, Който е Емануил, е Бог Слово, а не всъщност Бог с нас [Мат. i., 231], което значи, че Той [Бог Слово] обитава в тази природа, която е като нашата, като че ли е съединен с нашата маса [Рим. xi., 16], която е взел от Дева Мария, и Нарича Святата Девица, Майка на Бог Слово, а не на Онзи, който е Емануил, и твърди, че Бог Слово сам се е превърнал в плът, която е взел за да изяви собствената Си Божественост, така че да може да бъде открит във формата на Човек (Филип, ii., 81), да бъде анатема.[21]

Втората анатема гласи: “Ако някой не признава, че Словото [което дойде] от Бог Отец, е съединено с плът в Своята същност, и че Той е Помазаникът в собствената Си плът, тоест същият е и Бог, и Човек едновременно, да бъде анатема.” В отговор, Несторий се опитва да отъждестви ортодоксалната позиция с аполинарианството и савелианството, твърдейки, че това прави “безкрайно и неограничено да съразшири плътта до Божествената Природа,” докато Кирил и Ефеският събор ясно обясняват, че няма смесване на двете природи. Безплътният Бог на Несторий не е различен от скрития бог на арианците: пълната отдалеченост и неспособност на такъв бог прави неизбежно търсенето на истинския бог в този свят. Несторий отрича, първо, въплъщението и, второ, се покланя пряко на човека Исус и само непряко на Бога Слово, което, както Кристъл показва, е само относително поклонение. Втората анатема на Несторий гласи:

Ако някой в това [само външно] съединяване на Бога Слово с плътта твърди, че е станала промяна в Божественото Естество при промяната на мястото, и че тази плът е способна да съдържа Неговата Божествена Природа, и че е бил съединен с плътта при рождението; или, отново, безкрайно и неограничено съразширява плътта до Божественото Естество, за да съдържа Бог, и казва, че същото естество е Бог и Човек, да бъде анатема.[22]

Ортодоксалното учение поддържа единството без смесване на двете природи, единство чрез въплъщение. Несторий държи на морално съединяване, със строго безплътно разделение на двете природи, но се покланя на човешката природа, с което негласно я обожествява.

Третата анатема на Кирил и Събора заявява: “Ако някой раздели (двете) Същности на единия Помазаник след съединяването, и ги свърже в съюз само на достойнство, тоест власт или сила, а не в Съединяване на Природи, да бъде анатема.” Несторианската позиция прави Христос не по-различен от пророците по природа, но все пак получател на поклонение от човеците и власт от Бога. Несториевата Трета контраанатема гласи:

Ако някой отрича, че Христос е Един чрез [само външно] съединяване, който е също Емануил [Емануил е обяснен в контранатема I, че е само човек], но че Той е един по Природа, състояща се от две Субстанции, което ще рече, тази на Бог Слово и тази на Човека взета от Него, и не изповяда една [само външна] връзка на Сина, която и сега пазим без да смесваме [двете Природи], да бъде анатема.[23]

За Несторий, главната заблуда е въплъщението, и неговата враждебност към него е явна.

Четвъртата анатема на Кирил гласи:

Ако някой разделя на две личности или субстанции онези изрази, които се съдържат в Евангелските и Апостолските писания, или които са казани относно Христос от Светиите или от Него самия, и прилага някои от тях за Него като към човек отделен от Божието Слово, а други само към единственото Божие Слово в Отца, на основание, че трябва да бъдат прилагани само към Бога: да бъде анатема.[24]

Тази анатема отговаря на нападките против двамата велики Александрийски теолози, Атанасий и Кирил, както и на нападките против съборите от Никея до Ефес, заради одобряването им на учението за функционалното съединяване. Това учение потвърждава двете природи във истински съюз без смесване. То забранява приписването на определени действия на Христовата човешка природа и други на Неговата божествената природа, тъй като това би допуснало, съзнание, което се колебае между двете природи и неистински съюз. В този истински съюз, “трябва функционално да припишем на Него, Бога Слово, всички човешки имена и изрази използвани за този Човек в Новия Завет, за да не бъдем подведени като несторианците да се покланяме на творението, противно на Матей 6:10.”[25] Тъй като Божественото е безкрайно върховното и управляващо естество във въплътения син, ние трябва функционално да Му припишем деянията и думите на цялото, тъй като, макар Бог Син да е истински въплътен, решенията за всички неща никога не преминава от вечността във времето, нито пък от Бога в човека. Атанасий посочва това в своите аргументи срещу арианите. “Защото беше угодно изкуплението да се случи чрез Него, който е Господ по естество, за да не би, макар създадени чрез Сина [като нови създания в Христос], да наречем Господ някой друг и да изпаднем в арианското и гръцкото безумие, да служим на тварта над Всесъздателя Бог.”[26] Би било “гръцкото безумие,” хуманизъм, ако човешкото спасение е дело предимно на Човека Христос. Чрез учението за функционалното съединяване биват запазени Божието върховенство, суверенитет и постановление. Атанасий казва по-нататък:

Беше угодно на Господа, като облече човешка плът, да я облече напълно със страстите естествени за нея; така че както казваме, че тялото беше Негово собствено, така също и казваме, че страстите на тялото бяха Негови собствени, макар да не Го засегнаха в Неговата Божествена същност. Тогава, ако тялото е било на друг, страстите биха били приписани на него; но ако плътта е на Словото (защото Словото стана плът) тогава неизбежно и страстите на плътта са приписани на Онзи, чиято е плътта. А на когото са приписани страстите, а именно да бъде осъден, бичуван, да изпита жажда, кръст, и смърт и други недъзи на тялото, Негови са победата и благодатта. Следователно по тази причина, последователно и подобаващо, такива страсти са приписани не на някой друг, а на Самия Господ; за да може благодатта също да бъде от Него, и ние да станем поклонници не на някой друг, а истински посветени на Бога, тъй като се молим не на твар, не на обикновен човек, а на същинският и истинен Божий Син, който стана човек, и пак не е по-малко Господ, Бог и Спасител.[27]

Св. Кирил цитира този пасаж от Атанасий в защита на своята Дванадесета анатема. От Никея нататък става ясно, че поклонението пред творението е нетърпимо за ортодоксалната вяра, и от самото начало на Църквата поклонението пред Христос като човек е анатема. Св. Епифаний (в Анкоратус, 50) обявява покланянето за религиозна служба и следователно дължимо само на Бога; то не може да се отдава на човека. “Не ги оставяй самоволно да трупат богохулства върху себе си. Защото ако Синът е творение, пред Него не трябва да се покланят. . . . Защото е глупаво да се покланят пред творение и да унищожават първата заповед. . . .”[28] Епифаний, когато пише за ариоманиаците, Ерес LXIX, раздел 31, обвинява арианите, че издигат Христос като идол, защото Христос за тях е само творение, което те са превърнали във фалшив бог, сътворен бог, а единственият истински Бог е несътвореният и триединен Бог.

И Единородният ли е толкова осъждан сред вас и така ли безобразно мислите относно Онзи, който ви е изкупил, защото Той наистина го е направил? Но вие не сте повече от стадото Му, защото отхвърляте Спасителя и Изкупителя си. Защото ако Той не е истински Бог, то Той не заслужава поклонение: а ако е творение, Той не е Бог. А ако не трябва да се покланяме пред Него, защо е наречен Бог? Спрете отново да демонстрирате вавилонската си природа, защото сте издигнали образа и подобието на Навохудоносор и звучите като онази известна тръба, която събира бойци, и с музика и кимвали и струнен инструмент сте накарали хората да паднат, посредством вашите заблудителни думи, защото сте ги накарали да служат на образ, вместо на Бог и истината. А кой друг е истински [Бог], както Божият Син?[29]

Несторий не може справедливо да обвини ортодоксалната партия за въвеждането на нови учения. От самото начало е имало съпротива срещу поклонението пред творението, е имало подкрепа за съюза на природите без смесване. В своя отговор, обаче, той настоява да приписва аполинарианство на Кирил и Събора, като отхвърля въплъщението. Несториевата контраанатема IV гласи:

Ако някой разбира, че принадлежат на Една Същност, онези изрази в Евангелията и в Апостолските Послания, които са написани относно Христос, който има Две Природи, и се опита да припише страданията както на плътта, така и на Божеството, както и на Самото Божие Слово, да бъде анатема.[30]

Петата анатема гласи: “Ако някой дръзне да каже, че Помазаникът е вдъхновен човек, а не че е наистина Бог, [бивайки] Един Син по [Божествената Си] Природа, тъй като Словото стана плът и като нас ходеше в плът и кръв, да бъде анатема.”[31] Ето и контраанатема V на Несторий: “Ако някой посмее да каже, че дори след приемането на човешка природа, има един Божий Син, този, който е такъв по природа, докато (след приемането на плътта) той е всъщност Емануил, да бъде анатема.”[32] Намекът отново е, че алтернативата е между Несториевото морално съединяване или позицията на монофизитите.

Шестата анатема гласи: “Ако някой дръзне да каже, че Словото, което излезе от Бог Отец, е Бог или Господар на Помазаника, а не изповяда, че Същият е и Бог и човек едновременно, тъй като Словото стана плът, според Писанията, да бъде анатема.”[33] Шестата Несториева контраанатема гласи:

Ако някой, след Въплъщението нарече някой друг освен Христос, Словото, и дръзне да каже, че формата на служителя е заедно с Божието Слово без начало и несътворена, а не че е създадена от Него, като неин естествен Господ, Създател и Бог, и че е обещал да я възкреси отново, казвайки: “Разрушете този храм и за три дни ще го издигна”; да бъде анатема.[34]

Тук Несторий приема за даденост, че неговите противници поддържат преосъществяването на Христовата човешка природа в естеството на Божието Слово. Нещо повече, той приема за даденост, че те казват, че човешката природа е дошла не посредством Дева Мария, а пряко от Бога и е без начало, и следователно плътта е несътворена. За Несторий не би могло да има върховенство на Бога във въплъщението без унищожаване на човека; затова той отхвърля въплъщението в полза на свързване или морално съединяване, за да запази първостепенността за човека. Анатеми VI и VII на Кирил осъждат, първо, най-напред възгледа на Несторий, че Христос е бил просто вдъхновен човек, а не Бог от Бога, и че Христос е просто изпълнен с енергия от Святия Дух. Второ, Кирил осъжда прехвърлянето на славата на Божието Слово върху Исус като човек. В Седмата анатема, Кирил заявява: “Ако някой каже, че Исус като [само] Човек, [само] е изпълнен с енергия от Божието Слово, и че [този само Човек] е облечен в славата на Единородния като същество от Единородното Слово, да бъде анатема.”[35] Несториевата контраанатема VII гласи:

Ако някой каже, че човекът, който се е образувал от Девицата, е Единородният, който се роди от лоното на Отец преди Зорницата (Пс. 109:3), а не изповяда, че е придобил названието Единороден заради връзката си с него, който по природа е Единороден от Отца; и освен това, ако някой нарече Христос друг освен Емануил, да бъде анатема.[36]

Обвинението отново е, че ортодоксалната партия учи преосъществяването на Христовата човешка природа в божеството. Несторий тълкува учението за функционалното съединяване като преосъществяване. Неговото неизказано учение за функционално съединяване е различно. За него, първо, Бог не може да бъде въплътен. Следователно, второ, всички качества проявяващи се във времето и историята трябва да бъдат икономически присвоени от човека, тъй като човекът е основно действащо лице във времето и историята. Трето, от това следва, че каквото и да се яви във времето и историята от Бога, трябва да бъде присвоено от човека, защото по определение Бог не може да се въплъти, или ако Бог действа, това е само в морално съединяване с човека като главно действащо лице.

Осмата анатема на Кирил и Събора гласят:

Ако някой дръзне да каже, че съединеният човек трябва да получава поклонение заедно с Божието Слово, прославян заедно с него припознаван като Бог заедно с него, и все пак като две отделни неща, единият с другия (защото “заедно с” е добавено [от Несторианците] с цел да се предаде това значение); а не, вместо това, с едно преклонение да се покланя на Емануил и да му отдаедна слава, както (е писано) “И Словото стана плът“: да бъде анатема.[37]

Следователно, като се покланяме на Сина, ние не се покланяме на Неговата човешка природа, а само на божеството. Когато ни е забранено да се покланяме на човешката природа на въплътения Бог, задължително следва, че всяко поклонение пред творението е напълно забранено. В резултат, Съборът ясно се противопоставя на почитането на Мария и светиите и смята, че това е издига богословско препятствие пред всяко преклонение към творението. Несториевата контраанатема VIII гласи:

Ако някой каже, че формата на слуга трябва, заради собствената ѝ същност, да бъде почитана, и че тя е владетел над всичко, а не (само) заради връзката ѝ със святата и по своето естество универсално управляваща природа на Единородния, трябва да се почита; да бъде анатема.[38]

Тук Несторий привидно се отрича от преклонението пред творението, като казва, че онзи, който каже, че Христос е владетел над всичко и му се покланя, греши; за Несторий Христос трябва да се почита или хвали, макар и човек, заради Неговата “връзка” с Бога! Следователно, Христос за Несторий не може да бъде прославен като Бог, а като човек, свързан с Бога! Както Св. Кирил отбелязва в един от трудовете си: “Само Бог е свободен и абсолютен. Защото, така да се каже, Той изисква почит от всички, и така да се каже, получава поклонение като задължение от всички. И ако Христос е изпълнението на Закона и Пророците (Рим. 10:4), но и е [само] вдъхновен Човек, не можем ли да кажем, че изпълнението на пророческите предсказания ни е довело до престъплението да се покланяме пред човека?“[39] Със същата тази тема се занимава и Петия Вселенски Събор през 553 от Хр. в своята Анатема IX, която казва: “Ако някой каже, че трябва да се покланяме на Двете Природи на Помазаника, чрез което се въвеждат две поклонения, едното специално за Бога Слово, а другото специално за Човека . . . а не се покланя пред Бога Слово въплътен в Неговата собствена плът, с едно поклонение, както Църквата на Бога е била научена от началото, такъв да бъде анатема.”[40]

Деветата анатема гласи:

Ако някой каже, че единият Господ Исус Христос е бил прославен от Святия Дух, така че той е използвал чрез него не своя собствена сила, и от него е получил власт срещу нечистите духове и сила да върши чудеса пред хората, а не изповяда, че чрез своя собствен Дух е изработил тези божествени знамения; да бъде анатема.[41]

Контраанатема IX на Несторий гласи:

Ако някой каже, че формата на слуга е от една и съща природа със Святия Дух, а не че дължи своето единство със Словото, което съществува от зачатието, на посредничеството на Святия Дух, чрез което извърши чудни изцеления сред хората и притежава властта да изгонва бесове, такъв да бъде анатема.[42]

Кристъл много умело обобщава трите възгледа за поклонението пред човешката природа на Христос. За Несторианците, “И двете природи в Христос трябва да получат поклонение, Неговата Божественост – напълно, а Човешката Му природа – относително. Всяка Природа е отделна, и все пак поклонението пред двете трябва да бъде обединено.” Монофизитите твърдят, че “Има само Една природа в Христос след съединението, която е Божествената, и само тя трябва да получава поклонение. Но ортодоксалният отговор е, че всъщност Христовата човешка природа остава, и следователно, покланяйки се на целия Христос абсолютно като на Бог, вярващият в единната природа на Христос на практика е поклонник пред творението.” Ортодоксалните богослови твърдят, че “Само една от двете природи на Христос трябва да получава поклонение, а именно Божествената, и то абсолютно. Както един древен автор казва: ‘Има две природи в Христос – Божествена, на която да се покланяме, и човешка, на която да не се покланяме.’”[43] Проблемът относно Святия Дух е сходен. Христос казва в Йоан 16:14, 15, че “Всичко, що има Отец, е Мое.” Следователно Святият Дух произтича от Отец, както и от Сина. Следователно за Несторий, вместо въплътеният Бог да извършва чудеса чрез собствения Си Дух, човек извършва чудеса чрез своя морален контрол над Духа. Кирил осъжда възгледа, че просто човешки Христос върши чудеса, и запазва тази власт за въплътения Божий Син чрез Неговия собствен Дух.

В Десетата анатема Кирил и Съборът се занимават с делото на Христос като Посредник и Спасител:

Който каже, че не е самото Божие Слово, когато стана плът и човек като нас, а различен от Него, човек роден от жена, и все пак различен, който стана наш Първосвещеник и Апостол; или ако някой каже, че той се е предал в жертва за себе си, а не за нас, като бивайки безгрешен, той нямаше нужда да принася жертва; такъв да бъде анатема.

Контраанатема X на Несторий гласи:

Ако някой твърди, че Словото, което е от начало, е станало първосвещеник и апостол на нашата изповед, и се е предал в жертва за нас, а не каже, че работата на Емануил е да бъде апостол; и ако някой по този начин разделя жертвата между този, който съединява [Словото], и този, който беше присъединен [човекът], отдавайки го на общото положение на син, а не отдавай на Бога Божието и на човека човешкото; да бъде анатема.[44]

Богът Слово, а не просто човекът, е наш Посредник. Да се даде възможност на човека, както Несторий прави, означава да се позволи на всяко създание, светии, ангели или мъченици, да станат посредници, и св. Кирил подчертава това в своята книга, Петтомно опровержение на богохулствата на Несторий (кн. 111, раздел 103). Несторий прави посредничеството дело на човека. Така спасението става дело на човека, а не на Божията милост. Ортодоксалното учение за функционалното съединяване запазва за Бога върховенството, превъзходството, властта и действието във всичко. Несториевата доктрина за функционалното съединяване запазва за човека върховенството, превъзходството, властта и действието във всички неща, и още по-зле, твърди, че го прави в защита на Божията слава. В изповедите на Реформацията, дълго подкопаваното ортодоксално учение за посредничеството бива възстановено и поставено на централно място.

Единадесетата анатема на Кирил и Събора казва:

Ако някой не изповядва, че плътта на Господа е дала живот и че тя принадлежи на Словото на Бога Отец като Негова собствена, а си представя, че тя принадлежи на друга личност, която е съединена с него (т.е. Словото) само по почит и е служила само като обиталище за божествеността; и не изповяда, както ние казваме, че плътта дава живот, защото е плътта на Словото, което дава живот на всички; да бъде анатема.

Несториевата контраанатема XI гласи: “Ако някой твърди, че плътта съединена с Бога Слово е животворяща по силата на собствената си природа, когато сам Господ казва: ‘Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползва;’ (Йоан 6:64), да бъде анатема.”[45] Тук става въпрос за тайнството на причастието. Св. Кирил уточнява в ученията си, че позицията му не е съосъществяване или преосъществяване, както биват наречени по-късно. Нещо повече, в елементите не се приема субстанцията на Христовото божество, нито се яде и пие от Христовите реални плът и кръв. Идолопоклонството на поклонението пред Христовата божествена или човешка природа в елементите също е недопустимо. Анатемата осъжда онези, които твърдят, че само човешка плът и кръв може духовно да вдъхне живот на човек, когато Словото е това, което ни съживява в причастието, чрез Неговия животворящ Дух. Приемането само на плът и кръв, смята Кирил, духовно не дава живот на никого, и е канибализъм и нечестие.[46] Несторианците настояват на реално присъствие на човешката плът и кръв на Христос, макар да го отричат. Кирил, обаче не приема това отричане за истинско.[47]

Дванадесетата анатема на Кирил и Събора заявява:

Който не признава, че Божието Слово пострада в плът, че беше разпнат в плът, и че в същата тази плът опита смърт и стана първороден от мъртвите, защото като Бог, той е живота и дава живот: да бъде анатема.

Несториевата Контраанатема XII, както обикновено, изявява неговия хуманизъм под претекст запазване на Божието достойнство:

Ако някой, при изповядване на страданието в плът, припише това на Божието Слово както на плътта, в която той се яви, и така не разграничава достойнството на двете природи; да бъде анатема.[48]

Тук отново са застрашени реалността на въплъщението и учението за функционалното съединяване. Несториевата Контраанатема се цели в тези учения. Това учение не само е потвърдено от Третия Събор, но Четвъртият вселенски събор одобрява понятието функционално съединяване като одобрява “Послание до Йоан Антиохийски” от св. Кирил което казва следното в една част:

И нещо повече, всички изповядваме, че Божието Слово не подлежи на страдание, макар Самия Той в премъдрото Си ръководене на тайнството (на Изкуплението) се се вижда да приписва на Себе си страданията, които бяха нанесени върху собствената Му плът. И по тази причина премъдрият Петър казва, понеже Христос пострада по плът [1 Пет. 4:1], а не в природата на неизговоримото Божество. Защото за да може да е вярван за Спасител на всички, Той приписва страданията на плътта Си на самия Себе Си чрез функционално съединяване. Това учение е загатнато в предсказаното чрез пророческите думи, като казани от Него, Гърба си дадох на биене, и бузите си на скубачите на косми, не скрих лицето си от безчестие и заплювания [Ис. 50:6].[49]

Следователно, макар божеството не пострада само по себе си, страданието се приписва на него чрез функционално съединяване.

Като съобщава отговора на Несторий на последното привикване, Теодот, епископ на Анкира, казва: “Боли ме за моя приятел. Въпреки всичко, почитам благочестието пред приятелството.”[50] Съборът не е белязан от лична вражда към Несторий; по-скоро загриженост за ортодоксалната вяра, и със своето арогантно отричане от нея, Несторий си докарва осъждение, “а именно, че Нашият Господ Исус Христос, когото той е похулил, постановява чрез Светия Събор Несторий да бъде изключен от епископална титла и от свещеническо общение.”[51] Съборът е търпелив към човека, но враждебен към ереста. Макар че императорът е благоразположен към Несторий, той в крайна сметка бива изхвърлен от поста си.

Когато Ефеският събор бива свикан, Св. Августин, епископ на Хипо, е трябвало да го ръководи, но той умира в края на 430 г. Но съборът постига нещо много важно за Августин: бива осъдено пелагианството е осъдено, или както пише в доклада на събора, осъдени са “пелагианите и целестианите,” имайки предвид Целестий, последовател на Пелагий. Пелагий, монах роден в Британия, прави спасението резултат от човешките морални дела, а не от Божията благодат. Коментарът на Пърсивал е точен: “Единствената ‘благодат,’ чието съществуване той би признал, е тази, която ние бихме нарекли външна благодат, напр. Христовия пример, поученията на неговите служители и т.н.”[52] Това е откровен хуманизъм. Пелагий и Целестий намират убежище при Несторий, обединявайки ересите си. Първоначално епископът на Рим не вижда ерес у Несторий, но делото на ортодоксалните богослови водени от Кирил, Августин и други непрекъснато предупреждават църквата за тях. Канон IV на Ефеския събор казва: “Ако някой от свещениците отпадне и публично или тайно се осмелява да поддържа ученията на Несторий или Целестий, святият събор смята за праведно такъв да бъде свален от поста му.”[53] Пелагианството вече е било осъдено в Запада и затова Ефеският събор не се занимава подробно него, както с несторианството. Нещо повече, с осъждането на Несторий биват осъдени и ересите, които той приютява.

Двестате епископи, които се събират в Ефес, извършват важно дело. Съборът е силно оспорван и неговата последвала история е сложна история на оспорван авторитет. Съвременните учени често биват защитници на Несторий. Но Халкедонският събор потвърждава Ефеския, а лъжесъборът в Ефес през 449 г., “Разбойническият събор,” е осъден. На Разбойническия събор много епископи не са допуснати да говорят в събранието, доминирано от покровителя на Евтихий, Диоскур Александрийски, който подбужда император Теодосий II да свика събора. Диоскур привидно е последовател на Кирил, но всъщност е монофизит и лидер на монофизитите. Монофизитите наблягат на божественото; те отричат, че е имало две естества след въплъщението, и твърдят, че дори тялото на Христос е било божествено тяло. Човешките качества биват прехвърлени на “очовечения Логос.” По думите на Шаф, Евтихий “следователно отстоява, от една страна, възможността за страдание и смърт в личността на Логос, и от друга страна, обожествяването на човека в Христос.”[54] Това е хуманизъм в името на антихуманизъм. Човешкото естество бива погълнато в Триединството в името на съсредоточена около Бога религия! На мястото на функционално съединение, монофизитите подкрепят реалното поглъщане на човешката природа в божествената.

Диоскур председателства и управлява с помощта на войнствени монаси и въоръжени войници. Привидно се поддържа вид на ортодоксалност чрез приемането на дванадесетте анатеми на Кирил, като всъщност се утвърждава друго учение. Вярата за двете естества (диофизитната вяра) бива осъдена и Флавиан, нейния защитник, осъден. Проконсулът Проклий нахлува с въоръжени войници и вериги за да принуди епископите да подпишат. След тежко насилие, деветдесет и шест от тях го правят, като много биват тежко ранени. Флавиан, епископ на Константинопол, умира от получените рани след три дена. Говори се, че монасите са го ритали жестоко и Диоскур скача върху Флавиан докато е повален на земята. Разбойническият събор печели жестока и впечатляваща краткосрочна победа, но се себеосъжда чрез позорното си държание. Победите на истинския Събор в Ефес биват извоювани на полето на вярата, с последователно богословско мислене. Победите на лъжливия събор са основани на насилие и са краткотрайни. В рамките на две години, Халкедон ги осъжда, но преди това всички истински християни осъждат Разбойническия събор.[55]

Вселенският събор в Ефес извършва много важна, но трудна, задача. Той потвърждава истинността на въплъщението и върховенството на Бог Син в това въплъщение. Този тънък момент е изключително важен. Хуманистите ясно виждат как християнството може да бъде превърнато в хуманизъм. Първо, истинността на въплъщението може да бъде отречена, както Несторий я отрича. Второ, въплъщението може да бъде утвърдено, но да се даде предимство на човешката природа на Исус Христос над Неговата божественост. Ако при въплъщението човешката природа придобие върховенство и контрол над божествената, то тогава човечеството би било поставено в позиция на вечна власт и върховенство над Бога. Тогава времето ще управлява вечността и човек ще управлява над Бога. Макар и номинално потвърждавайки централната доктрина на вярата, такова учение за потвърждаване на въплъщението всъщност ще бъде утвърждаване на хуманизма, на човека. Чрез натиск срещу вярата в тази точка, хуманистите привидно потвърждават истинността на въплъщението срещу ортодоксалната злоупотреба с него. Защитата на вярата очевидно се занимава с изключително тънка подробност, която, колкото и да е важна, би изглеждала просто като богословска дребнавост за простите и неучените. Днес учението за функционалното съединение остава почти забравена победа. Но то е необходима победа. Срещу подновените атаки на хуманизма не може да има сигурна защита на вярата без бронята на Писанието и неговите защитници на Ефеския събор.


[1] “Martyrdom of Habib the Deacon,” in Ante-Nicene Christian Library, vol. XX, Syriac Documents, p. 99f.

[2] James Chrystal, The Third World Council, Ephesus, A. D. 431, vol. III (Jersey City, Chrystal, 1908), 91.

[3] Louis Berkhof, Reformed Dogmatics (Grand Rapids: Eerdmans, 1937), 109.

[4] Edward H. Landon, A Manual of the Councils of the Holy Catholic Church, I (Edinburgh: John Grant, 1909, revised edition), 255.

[5] Socrates Scholasticus, “Ecclesiastical History,” VII, 32, in Nicene and Post-Nicene Fathers, Series Two, Vol. II, 171.

[6] James Chrystal, The Third World Council, I, i, 1895.

[7] Ibid., 74-78, Chrystal’s translation. In Percival, Seven Ecumenical Councils, 198.

[8] Chrystal, I, 97-105. Percival, 198.

[9] Chrystal, I, 161.

[10] Ibid., I, vif.

[11] Ibid., I, 163-5.

[12] Ibid., I, 165f.

[13] Ibid., I, 177n.

[14] Percival, Seven Ecumenical Councils, 202. Виж Chrystal, I, 214-216.

[15] Ibid., 203.

[16] Chrystal, I, 409-412.

[17] Ibid., I, 440f.

[18] Ibid., I, 461.

[19] Ibid., I, 464.

[20] Chrystal, I, 510f.

[21] Chrystal, I, 314-317, 321.

[22] Ibid., I, 318-321, 323.

[23] Ibid., I, 322-325.

[24] Percival, 211.

[25] Chrystal, I, 326.

[26] Athanasius, “Four Discourses Against the Arians,” II, xv, 142, in Nicene and Post-Nicene Fathers, Series II, vol. IV, 356.

[27] Athanasius, ibid., Discourse III, chap. XXVI, sect. 32; 411.

[28] James Chrystal, Nicaea, A.D. 325, vol. I (Jersey City: Chrystal, 1891), 240.

[29] Ibid., I, 241f.

[30] Chrystal, Ephesus, I, 326n.

[31] Ibid., I, 327f.

[32] Percival, 212.

[33] Chrystal, I, 328f.

[34] Percival, 213.

[35] Chrystal, I, 329f.

[36] Percival, 213.

[37] Ibid., 214.

[38] Ibid.

[39] Chrystal, I, 334n.

[40] Ibid., I, 335n.

[41] Percival, 214f.

[42] Ibid., 215.

[43] Chrystal, I, 347n.

[44] Percival, 216.

[45] Ibid., 217.

[46] Chrystal, I, 407; ср. n. 606, 240-313.

[47] Ibid., I, 408n.

[48] Percival, 217.

[49] Chrystal, I, 409f, n.

[50] Ibid., 400f.

[51] Percival, 218.

[52] Ibid., 229.

[53] Ibid.

[54] Philip Schaff, History of the Christian Church, III, 737.

[55] Някои съвременни църковници защитават този събор. Виж Albert C. Outler, “Theodosius’ Horse: Reflections on the Predicament of the Church Historian,” in Church History, XXXIV, 3, September 1965, 251-261.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов