Глава Пета
СИЛАТА И СЛАВАТА
Две древни славословия от най-ранната епоха на църквата продължават да
бъдат използвани и днес. Това са Gloria in Excelsis, голямото славословие, и Gloria
Patri, малкото славословие. В английската си форма Gloria in Excelsis заявява:
Слава на Бога във висините и на земята мир, благоволение към човеците.
Хвалим Те, благославяме Те, покланяме Ти се, величаем Те, благодарим
Ти заради великата Ти слава, о, Господи Боже, Царю небесен, Бог Отец Всемогъщ. О,
Господи, Сине единороден, Исусе Христе; о, Господи Боже, Агнец Божи,
Син на Отец, Който отнемаш греховете на света, имай милост към нас.
Ти, Който отнемаш греховете на света, приеми молитвата ни. Ти, Който
седиш отдясно на Отец, имай милост към нас. Защото Ти единствен си
свят; Ти единствен си Господ; Ти единствен, о, Христе, със Святия
Дух, си най-възвишен в славата на Бог Отец. Амин.
В западната си форма, Gloria Patri заявява:
Слава
на Отец, и на Сина, и на Святия Дух; както е било в началото, е сега
и ще бъде завинаги: вечно. Амин.
Славата означава изявлението на божественото естество. В християнското
учение, от гледна точка на библейската теология, силата и славата се приписват само на триединния
Бог. В историята обаче хората, които са придобили световна власт или голяма
имперска власт, също претендират за слава. Те си приписват божествени сили и се обявяват за видима изява
на божествената слава. Св. Лука описва един такъв случай в Деяния
12:21-23. Цар Ирод приписва “славата” на себе си и си навлича Божието осъждение.
Когато монархът твърди, че сам той е Божията слава, от това
следва, че неговото царство е Божието Царство на земята. Персийската империя открито се обявява за такова
царство и нейният владетел за притежател на божествената
слава.[1]
В Стария Завет, Божията слава означава, първо: “саморазкритият
характер и същност на Бога” и, второ, “физическо явление,
показващо божественото присъствие.”[2]
Божията слава присъства и там, където Бог е дал сила и власт, както на Навуходоносор (Данаил
2:37). Св. Павел говори за жената като “славата на мъжа,” т.е. “жената като изтъкваща авторитета на мъжа” чрез
благочестивото си покорство.[3] Според Уитъм:
“Божията слава” . . . трябва да означава
Неговата основна и неизменима божествена същност, както е открита на човека. И добре познатият
ни израз “Слава на Бога” предполага не само правомерна
възхвала от страна на човека, а и приписване на Бога това, което Той
наистина е, защото нищо по-висше не може да Му бъде отдадено. По
същия начин истинската “слава” на човека или природата
трябва да е това съвършено състояние, това крайно съвършенство, което
съществува като реален факт в Божествения ум. Славата на Бога е това, което Той е по естество;
славата на създадените неща е това, което Бог е определил да бъдат, макар и все
още не постигнато съвършено (Евр.
2:10, Рим. 8:18-21).[4]
Думата слава “съдържа също идеите за ‘светлина,’
‘великолепие’ и ‘красота.’”[5]
От тази гледна точка е ясно защо дългата коса и покритата глава са “сила” (1 Кор. 11:10) и “слава” за една жена
(1 Кор. 11:15). Това е публичното свидетелство, че тя приема своята съвършена и
определена роля, и това приемане и изпълнение на целта, дадена ѝ
от Бога, е сила и слава за нея. Робърт Ло потвърждава това като насочва
вниманието към библейската употреба на слава в смисъл на “естественото съвършенство” на творението
(1 Пет. 1: 24; 1 Кор. 15:40, 41; 1 Кор. 11:15).[6]
Много често стремежът на отстъпилия и грешен човек е да
притежава някаква божествена власт и слава. Известно е, че този стремеж е нещо обичайно в езическите
цивилизации, но той е бил и продължава да съществува и в обществата, обявяващи се за християнски.
Очевидният пример е Византия. Имперският двор е бил религиозна институция, съсредоточена
върху божествената власт и слава на императора. Всичко се е правело с цел да
се внуши, че императорът притежава Божията слава. Пред престола е стояло
позлатено бронзово дърво, отгоре позлатено, по чиито клони е имало позлатени механични
птици издаващи звуци според вида си. Престолът е бил заобиколен
от механични лъвове, които реват и удрят с опашките си, и престолът е бил
извигнат към тавана, докато простосмъртните, които подхождали за аудиенция към него, са извършвали три
поклона пред императора с лица до земята.[7]
Явно златното дърво е трябвало да изобразява дървото на живота, чиято животворна сила се разпределя според
благоразположението на императора.
В съвременния свят, претендентите за силата и славата на Бога са по-малко драматични и повече
прагматични и практични. Божествеността се намира в хората, в масите,
в демокрацията, така че на теория “хората” са силата и
славата. Трансцедентност не се допуска, постулира се пълна иманентност: божествената сила е присъща
в хората. Затова Мао Цзе-дун казва за Съединените щати, Хитлер,
царска Русия, имперска Япония, както и за други бивши и настоящи
сили, че те “са просто хартиени тигри. Причината е, че те са
отделени от народа.”[8]
Силата е в хората. Ето защо “армията трябва да стане едно с
хората, така че те да могат да я виждат като своя армия. Такава армия
ще бъде непобедима.”[9]
Но не може да се позволи на хората да упражняват тази сила: ако си го
помислят, биват обвинени в “ултра-демокрация” и “дребнобуржоазна индивидуалистична враждебност
към дисциплина.” Всъщност да се мисли, че хората имат правото да упражняват
собствената си “сила,” е контра-революционно и срещу такова вярване трябва да се воюва:
В областта на
теорията, унищожи корените на ултра-демокрацията. Първо, трябва да се
изтъкне, че опасността от ултра-демокрацията се крие във факта, че тя
поврежда или дори напълно разрушава партийната организация и отслабва
или напълно подкопава боеспособността на Партията, като я прави неспособна да изпълнява бойните
си задачи и следователно води до погрома на революцията. След това трябва да се изтъкне, че източникът
на ултра-демокрацията се състои в дребнобуржоазната индивидуалистична враждебност към
дисциплина. Когато тази характеристика бъде въведена в Партията, тя
се разраства до политически и организационни ултра-демократични идеи.
Тези идеи са напълно несъвместими с бойните задачи на пролетариата.[10]
В западните страни са налице същите опити за завземане на силата и
славата, като приемат различни форми. Една често срещана форма е идеята за “демократичен консенсус.”
Дадена елитна група е тълкувател и притежател на славата на народа под формата на
интелектуална традиция. Консенсусът не е това, което Народът като мнозинство желае
или за което гласува, а това, което елитът “знае,” че хората искат.
Консенсусът е общата воля на Русо, а елитната група е въплъщението на силата и славата
на човека.[11]
Когато Исус учи, че молитвата трябва да включва отдаване на властта и
славата на Бога (“Защото Твое е царството, и силата, и славата, до вековете. Амин.” Матей 6:13), Той поставя
това като основа на цялото Писание и на цялото Си служение. Отдаването на силата и славата на триединния Бог
поставя християнството в конфликт не само с Римската империя, а и с всяко друго царство, в което то навлезе.
Двете славословия изразяват библейската вяра. Славословията с радост
приписват цялата сила и слава на триединния Бог. По този начин те са израз на християнската увереност независимо
от яростно враждебната империя.
Но те са и нещо повече. Те изразяват пълно незачитане на всички други
претенции за сила и слава. Да се заяви в лицето на света, че
върховенството на Бога е вечната реалност: “както е било в
началото, е сега и ще бъде завинаги: вечно. Амин,” е изумително
действие. По този начин славословията представляват както удивителна увереност, така и
безгранична вяра за сигурната победа на триединния Бог над видимите
сили в историята. Те косвено предизвикват света с увереността, че Бог, Който
изкупва греховете на човеците, е и техен щит и защитник, Господ на времето и вечността.
[1]
F. W. Buckler, “Firdaussi’s Shahnamah and the Genealogia Regni Dei,”
Journal of the American Oriental Society, Supplement No. 1, September, 1935, 1-12.
[2]
G. B. Gray, “Glory (in O.T.)” in James Hastings, editor, A Dictionary of the Bible,
II (New York: Charles Scribner’s Sons, 1919 [1899]), 184.
[3]
J. Massie, “Glory (N.T.)” in ibid., II, 186.
[4]
A. R. Whitham, “Glory,” in James Hastings, editor, A Dicitonary of Christ and the Gospels,
I (New York: Charles Scribner’s Sons, 1917 [1906]), 648.
[5]
Ibid., I, 649.
[6]
Robert Law, “Glory,” in James Hastings, editor, Dictionary of the Apostolic Church,
I (New York: Charles Scribner’s Sons, 1919 [1916]), 451.
[7]
F. A. Wright, translator, The Works of Liudprand of Cremona, in “Antapodosis,” (London: George Routledge & Sons,
1930), 207f.
[8]
Реч на среща в Москва на комунистически и работнически партии, 18
ноември 1957. Quotations from Chairman Mao Tse-Tung (Peking: Foreign Language Press, 1966), 75.
[9]
“On Protracted War,” May, 1938, Selected Works, II, 186, in ibid., 153.
[10]
“On Correcting Mistaken Ideas in the Party” (December 1929), Selected Works, Vol.
I, 108, in ibid., 163f.
[11]
Виж R. J. Rushdoony, The Messianic Character of American Education (Nutley, New Jersey:
The Craig Press, 1963), 253ff.