Глава Четвърта
TE DEUM LAUDAMUS
Ранната църква е имала своите способни
лидери, но е грешка да се приписва твърде голяма роля на църковните отци. Въпреки
героичната им роля, и най-добрите от тях не са били без богословски грешки поради
остатъчните влияния от езическите философии. По подобен начин различните ереси внасят
открито езичество в самия живот на църквата, а езическите практики и
вярвания изобилстват. Очевидно е, че ранната църква представлява объркана картина и “смесено множество.” Но това не
променя факта, че е съществувало и здраво ядро на ортодоксалност. Засилващият
се срив на хуманизма прави алтернативата, ортодоксалното християнство, още повече не само алтернатива,
а и единствена надежда на човека. В сравнение с неясните митове на езичеството и ересите,
и с преднамерената неувереност на хуманизма, твърдите, сигурни реалности на библейската
вяра са радостна алтернатива, въпреки гоненията. Един химн на църквата, който предоставя богат израз на
победоносния характер на ортодоксалната вяра е Te Deum Laudamus. Te Deum много ясно отразява
вярата на изповедта. Той е победоносната песен на църквата въпреки ересите и неверието; отразява
битките срещу гностицизма, арианството и други ереси, както и чества победата на ортодоксалността
и радостната ѝ вяра в триединния Бог.
Корените на Te Deum се намират в гръцкия химн Gloria
patri и в различни хвалебствени химни. Апостолските съчинения (ок. 357 от Хр.?)
съдържат елементи на Te Deum.[1] Te
Deum се позовава на Александрийския Кодекс на Библията, като част от химна
представлява пет реда, включени от този текст.[2]
Настоящата форма на химна вероятно датира от четвърти век от Хр.
Текстът на Te Deum, така както е записан в Общия молитвеник [на
англиканската църква – бел. прев], е следният:
Хвалим Те, о, Боже: изповядваме, че си Господ.
Цялата земя се покланя на Теб: Вечния Отец.
На Теб всички ангели възклицават: Небесата и всички сили
там;
На Теб херувим и серафим: непрестанно възклицават.
Свят, Свят, Свят: Господ Бог на Силите:
Небето и земята са пълни с величието: на Твоята слава.
Славният хор на апостолите: хвали Теб.
Множеството на пророците: хвали Теб.
Внушителното войнство от мъченици: хвали Теб.
Святата
Църква по целия свят: изповядва Теб;
Отец: с безкрайно величие;
Твоя достопочтен, истинен:
и единороден Син;
Също и Святия Дух: Утешителят.
Ти си Царят на славата: O, Христе.
Ти си вечният Син: на Отец.
Когато Ти се нае да избавиш човека: Ти се смири, за да бъдеш роден от девица.
Когато победи жилото на смъртта: Ти отвори Небесното царство за всички, които вярват.
Ти
седиш от дясната страна на Бога: в славата на Отец.
Ние вярваме, че Ти ще дойдеш: за да бъдеш
наш Съдия.
Затова молим Те, помогни на слугите Си: които си изкупил със скъпоценната Си кръв.
Причисли ги към Твоите светии: във вечна слава.
О, Господи, спаси народа Си: и благослови наследството си.
Води ги: и ги издигни завинаги.
Ден след ден: ние величаем Теб;
И се покланяме на Твоето име: завинаги,
за вечността.
Благоволи, Господи: да ни опазиш днес от грях.
О, Господи, смили се над нас: смили се над нас.
О, Господи, нека Твоята милост бъде върху нас: както се уповаваме на Теб.
О, Господи, уповавам се на Теб:
да не се посрамя никога.
В своето изследване на молитвеника Проктър
цитира превъзходно обобщение на съдържанието на този химн:
Комбър отбелязва, че този древен химн съдържа — първо,
хваление, принесено на Бога от нас и от всички творения, както на земята, така и на небето; второ,
изповед на вярата заявяваща (1) общото съгласие с тази изповед, (2) подробностите в нея относно всяка личност в
Триединството и в по-голяма степен по отношение на Сина, Неговата божественост, човешко
естество и особено въплъщението, смъртта, настоящата слава и връщането за съд: трето,
молитва основана на нея — (1) за всички Негови хора, да бъдат закриляни
тук и спасени във вечността; (2) за нас, които всекидневно Го хвалим, да бъдем опазени от бъдещи
грехове и да ни бъдат простени извършените, защото уповаваме на
Него.[3]
Това е отлично обобщение и изразява характера на химна. В ранната църква са пеели Te
Deum с пламенна радост и жизнерадостна увереност в
ортодоксалната вяра. Налице са явно няколко важни характеристики. На първо място, Te
Deum ясно потвърждава ортодоксалната вяра. Популярността на химна е белег
за широкото разпространение на ортодоксалната вяра: това е вярата на огромен брой смирени вярващи
и обикновени пастори. Неяснотите на арианството и други ереси може би са били привлекателни
за своенравните, бунтовните и хуманистичните елементи в църквата, но
за смирените вярващи да се говори за Бога като за монад и за Христос като еманация е
било нереална безсмислица в сравнение с конкретните, ясни реалности, които се възхваляват в Te Deum.
Второ, въпреки че християните са малцинство в империята и извън нея, те пеят
Te Deum с уверената радост, че истинският вярващ винаги е част от огромно мнозинство
в Божията вселена: “Цялата земя се покланя на Теб . . . Небесата и всички сили
там . . . Небето и земята са пълни с величието на Твоята слава.” Te Deum отразява вярата в Псалм
19:1: “Небесата разказват славата Божия, и просторът известява делото на ръцете Му.”
Хора, които вярват, че противниците, колкото и да са укрепени и числено и политически силни, са само временен
облак в Божията вселена, не биха се разколебали лесно или отклонили
от своя стабилен ход към власт и господство. Врагът има само един безмълвен бог; ортодоксалната
партия има Бог, който разкрива Себе Си. Врагът е подкрепян от силата на Цезар; ортодоксалните
вярващи са подкрепяни от силата на триединния Бог. Върховният господар на Цезар е техният Бог и Спасител.
И този Бог, Който е умрял за тях, и би направил и още, и се грижи за тях. Затова могат да пеят с радост:
“Ти си Царят на славата, о, Христе.”
Трето, с тази уверена вяра ортодоксалните вярващи могат да отправят
невероятната молитва: “нека не се посрамя,” кулминацията на Te Deum. За езичниците, боговете и
историята са посрамили завинаги хората. Съдбата на човека е жалка и процесите на вселената смущават,
объркват и посрамват човека с неудовлетвореност, поражение, упадък и смърт. За хуманистите
е обичайно да изобразяват езическата античност като златна епоха,
време на щастие и човешко самоосъзнаване и достойнство; но тази картина е митологична. Езичникът се
придържа към същностно песимистичен възглед. Това е философията “не можеш да спечелиш.”
В крайна сметка съдбата води човека към неясен и мрачен край и настоящето на човека е помрачено от същностната
враждебност на живота към него. За варварите е не по-малко вярно, че животът за тях по същество е
разочароващ. Вида Скъдър цитира един показателен текст от Беде, който разкрива различния свят на християнството:
“За това не е чудно,” казва Беде
на св. Кътбърт, “че самото създание трябва да подчинява своите желания на
онзи, който толкова вярно се покори на великия Творец на всички създания. Но ние до голяма степен сме загубили своята
власт над творението, което ни е било подчинено, тъй като сме пренебрегнали покорството си към
Господа и Създателя на всички неща.” Творението, което ни е било
подчинено! Колко странно е звучало в езическите уши това непретенциозно
изречение![4]
Възгледът на ортодоксалните вярващи е, че да си християнин означава да си
възстановен в Адамовото господство и царуване над земята. Тази вяра
води до огромна увереност въпреки всички трудности. Според Беде,
съветниците на крал Едуин през 627 г. призовават да се приеме
християнството заради прагматичната причина, че “то съдържа нещо по-сигурно”
отколкото тяхното езичество и следователно “изглежда си заслужава
да бъде следвано.”[5]
Немалък фактор в привлекателността на ортодоксалното християнство е фактът,
че то предлага “нещо по-сигурно” и че това нещо е благовестие, добра вест и вест за победа. Животът
има начин да посрамва хората, големи и малки, затова вяра, която може
да бъде уверена в молитвата си срещу посрамване, определено е привлекателна.
Тук, както и навсякъде, Te Deum ясно отразява Писанието. Псалм
22:5 гласи: “Към Теб извикаха, и бяха избавени; на Теб уповаваха, и не се посрамиха.” В друг Псалм
Давид се моли: “Господи Йехова на Силите, да не се посрамят покрай мен онези, които Те чакат; Боже
Израилев, да не се опозорят покрай мен онези, които Те търсят.” (Пс. 69:6). В много от
псалмите има призив за посрамване на нечестивите (Пс. 35:4; 40:14;
70:2; 71:13, 14; 83:17; 97:7). Увереността на ортодоксалните вярващи, когато се молят
“да не се посрамя никога,” е основана и на изявлението на Павел: “Но Бог избра глупавите
неща на света, за да посрами мъдрите; Бог избра също така немощните неща на света, за да посрами силните”
(1 Кор. 1:27). Така увереността на Te Deum има стабилна основа: Бог не
само ще избави Своите избрани от посрамване, но и Неговата цел е да
ги използва, за да посрами силите на този свят!
Четвърто, мощният деятел на това посрамване на нечестивите е
“Царят на Славата,” Втората Личност на Триединството, Исус Христос. Той е великият Съдия
и Спасител на човека и негова настояща помощ. Той е Въплътеният,
Който е преживял всички неща които хората преживяват, включително и “жилото на смъртта.”
Така Te Deum е победоносно изявление и на
ортодоксалния християнски конфесионализъм. Талиа на Арий се е пеела от александрийските
докери и от други групи, и се е ползвала с кратка популярност, но само като средство за подигравка
срещу ортодоксалните вярващи. Като изключим употребата ѝ за
критика и подигравка, тя е без смисъл и определено не е била песен на вяра. Te
Deum обаче е песен на вяра, на твърда и победоносна вяра в триединния Бог, Който
управлява цялата история. Конфесионалните полемики са не само
теологични дебати, ограничени до интелектуалците в църквата.
Развитието и голямата популярност на Te Deum илюстрира жизнеността на
конфесионалната теология във всекидневието на ранната църква. Тази жизненост е била подхранвана от
конфесионалните полемики и е направила възможна появата на интелектуализма в основата на писанията на
ортодоксалните отци. Църквата, която ражда и подкрепя отците, е
изпитана в битка църква, която пее за сигурна победа в и чрез Христос, Царя: Te Deum Laudamus.
[1]
Apostolic Constitution, VII; xxvi, особено VII, xlvii; VIII, v; VIII, xii; VIII, xxxvii; in Ante-Nicene Christian Library,
vol. XVI, 188, 205, 214f., 230, 248.
[2]
Schaff, History of the Christian Church, III, 592n-593n.
[3]
Francis Proctor, A History of the Book of Common Prayer (London:
Macmillan, 1875), 225. Препратката към Комбър е Thomas Comber, Companion to the Temple,
I, 96; Short Discourses upon the Common Prayer, 53.
[4]
Vida D. Scudder, “Introduction,” to the Venerable Bede, The Ecclesiastical History of the English Nation (London:
Dent [Everyman], 1910), xix.
[5]
Bede, Ecclesiastical History, ch. XIII, 91.