Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Трета
КОНСТАНТИНОПОЛ ПРОТИВ ОМРАЗАТА КЪМ УВЕРЕНОСТТА

Едно интервю с актьора Робърт Уокър дава много интересен коментар:

След един филм, Уокър се усамотява в своя нов дом в Малибу с жена си Ели, бивша танцьорка от школата на Джун Тейлър, за която се е оженил през 1961, и с двете им деца – Майкъл на 4 и Дейвид на 3. “Имаме дом на плажа,” казва Уокър. “Ние сме плажни хора – слънце, пясък и водолазно гмуркане. Но ако някога къщата ни обземе психологически, обвърже със задължения . . . тогава ще я изгорим.”[1]

Признавам, че твърдението на този актьор може би добре го издава като позьор, но фактът, че намира за достойно да се представя като човек посветен на омраза към корените, е много показателен. Днешният самозван нов елит презира всичко свързано с корени и увереност. Той страстно мрази брак, нравственост, семейство, закон, ред, увереност и най-вече християнството. Човек се смята за свободен, когато избягва всяка увереност освен в самия себе си; търсенето на увереност се разглежда като търсене на смърт. За тези хора животът означава неувереност и липса на корени. Един студент радикал отбелязва: “Мразя хората, които знаят нещо.” Омразата към увереността е главна страст на екзистенциалния човек.

Омразата към корените и увереността е в основата на революционната дейност. Революционерът разрушава стойностни неща точно защото имат стойност извън него. Само онова, което той постанови, може да остане. Революционерът унищожава корени, ценности и закони, защото те говорят за увереност, а самият той е във война с увереността. Това е основата на революционното разрушение. То изглежда безсмислено за онези, които не разбират, че разрушението е в основата на революционната вяра.

Тази омраза към увереността е главен фактор в Римската Империя и нейното антихристиянство, и е главна характеристика на настъпващия хуманизъм тогава и сега. Хуманистичните идеологии са правели всичко възможно за да внесат неувереност във вярата, да тълкуват неясно ученията за Бог Отец, Бог Син и Бог Святи Дух, да покрият в мъгла ученията за сътворението, спасението и съда. Омразата към доктриналната увереност е била силна и страстна. Но тази омраза е преструвка и маска за налагането на нова увереност, не в Бога, а в човека. Тя е част от стремежа към хуманистична увереност.

Човек, който е готов да си изгори къщата, ако тя го обвързва със задължения, всъщност казва, че не може да съществува отговорност, която да го задължава, освен желанието му да си угажда. Ако бракът или семейството му го обвързват, той също ще ги “изгори.” Неговата свобода означава да бъде безотговорен към всяка дадена от Бога отговорност като начин да защитава своята независимост и личното си обожествяване.

Ето против тази омраза към библейската увереност трябва да водят война ранните събори. По своята цел и същност вселенските събори на ранната църква са били много различни от съвременните събори и от общоцърковните усилия на църквата. Първо, ранните събори имат за основна цел да защитават и установяват истината, а не единството. Единството трябва да се създава на основата на истината, а не истината да бъде плод на единството. Съборите се свикват с цел конфликт, битка за истината против заблудата, и всяко единство на основа различна от цялостната истина на Писанието е анатема. Второ, грижата на съборите е основно вярата, а не църквата. Институционално църквата страда поради конфликта, но богословски процъфтява и осигурява своето оцеляване и растеж. Съвременното екуменическо движение и събори са напълно противоположни по цел и работа на ранните събори: тяхната цел е свързана с единството и с институцията, а не с вярата.

Ранната църква идва в Никея с незараснали рани от борбата с противниците вътре и отвън, борбата с империята и еретиците. Църковните отци отиват в Никея с белези от битка – ръце, станали безполезни от жигосването, с осакатени и увредени тела. “На някои десните очи бяха извадени, други бяха изгубили дясната си ръка.”[2] Следникейската битка е подобна, но по-коварна. Сега империята е привидно съюзник, но обикновено е съюзник на еретиците в църквата против ортодоксалната вяра.

Според Шаф, арианството е, първо, “деистично и рационалистично,” докато “атанасианството” е “теистично и свръхестествено.” Арианството произхожда от човешкия разум, а атанасианството – от божествено откровение. Второ, “арианството се свързва със светската политическа власт и дворцовата клика; то представлява имперско-папския принцип” и преследва църквата, отказвайки да ѝ даде независимост от империята, докато ортодоксалната партия е загрижена за чистотата на вярата.[3]

Вторият вселенски събор, който е Първият Константинополски събор, се провежда през 381 от Хр., за да отговори на продължаващите предизвикателства на хуманистите, които се опитват да подкопаят увереността на вярата. Хората, които отиват на събора, са пострадали жестоко от ръцете на отстъпилите църковни членове, които са в съюз с империята. В съборното Синодално писмо от 382 от Хр. се цитират накратко тези страдания:

Нашите гонения са съвсем скорошни. Все още звукът им ехти в ушите както на онези, които пострадаха, така и на тези, които състрадаваха. Едва от един-два дни, така да се каже, някои, които бяха освободени от веригите в чужди земи, се върнаха в родните си църкви през множество беди; тленните останки на други, които са починали в изгнание, бяха донесени у дома; други пък, дори и след завръщането си от изгнание срещнаха страстите на еретиците все още разгорещени и бяха убити от тях с камъни, както блажения Стефан, срещнаха по-тежка съдба в собствената си земя, отколкото в чуждата. Други, изтощени от различни жестокости, все още носят на телата си следи от раните си и белезите на Христос. Кой би могъл да разкаже историята за глоби, лишаване от права, конфискации, интриги, безчинства, затвори? Наистина, понесохме чрезмерно всякакви видове гонения, може би защото плащахме за грехове, може би защото милостивият Бог ни изпитваше чрез множеството наши страдания. За всички тях благодарим на Бога, Който чрез тези беди обучи слугите Си и според множеството Си милости ни доведе отново до почивка. Ние действително се нуждаехме от дълга почивка, време, и тежък труд, за да възстановим църквата отново, така че както лекарите лекуват тялото след дълга болест и изгонват болестта с постепенно лечение, да можем да върнем църквата към древното ѝ здраве на истинската вяра. Наистина, като цяло изглежда сме освободени от насилието на нашите гонения и сега възстановяваме църквите, които дълго време са били плячка на еретиците. Но ни безпокоят вълците, които макар да са пропъдени от кошарата, все още гонят стадото нагоре-надолу по поляните, осмеляват се да провеждат противни събрания, които пораждат размирици сред хората, и не се спират пред нищо, което може да навреди на църквите.[4]

Това не е език на помирението. Основата на Константинополския екуменизъм не е да изглади различията и да прокара мостове към противниците, а на основата на безкомпромисна вяра да прогони противника и да не му позволи достъп освен ако се обърне към вярата. Противниците са ясно наречени “вълци”; те трябва да станат агнета преди да е безопасно да се общува с тях.

Синодалното писмо обобщава богословската работа на Събора:

Това е вярата, която трябва да бъде достатъчна за вас, за нас, за всички, които не изопачават Словото на истинската вяра; защото това е древната вяра; това е вярата на нашето кръщение; това е вярата, която ни учи да вярваме в името на Отец, Сина и Святия Дух. Според тази вяра има един Бог, сила и същност на Отец и на Сина и на Святия Дух; еднакво достойнство и еднакво величие в три съвършени хипостаси, т.е. три съвършени личности. Така няма място за ереста на Савелий чрез объркване на хипостасите, т.е. разрушаването на личностите; така е отречено богохулството на евномианите, на арианците и на македоняните, което разделя същността, природата и божествеността и налага на несътвореното, единосъщно и всевечно Триединство по-сетнешна природа, сътворена и от различно естество. Ние също пазим неизопачена доктрината за въплъщението на Господа като поддържаме преданието, че диспенсацията на плътта не е нито бездушна, нито без разум, нито несъвършена; знаейки много добре, че Божието Слово е било съвършено преди вековете и в последните дни стана съвършен човек за нашето спасение.[5]

Изявлението обобщава както противниците на вярата, така и казаното на Събора. Думата “предание” е използвана в Синодалното Писмо в смисъла на библейската вяра.

Първата ерес, цитирана от Събора като изключена от разширената изповед е “ереста на Савелий” или монархианството. Савелианството има гностични и юдаистки тенденции. То се придържа към стриктен монотеизъм или унитарианство противно на тринитарианството. Савелианството отхвърля всяко различие между Отец и Сина; съществува само една личност.[6] Бог е монадът, първоначалната същност, бездейна и непродуктивна преди да се развие. Отец е “безсловен,” т.е. не може да роди Сина, тъй като Бог по дефиниция е без мъдрост и без слово, т.е., по същество е несъзнаваща първоначална субстанция. Той е безмълвният Бог. И вселената, и Синът са продукти от разширение или увеличаване на Божията субстанция, и накрая тази субстанция се свива така, че творението изчезва.[7] Следователно ако монадът стане диад или триад, това е просто първоначалната субстанция, която се е разширила, а разширението е временно и преходно. Следователно савелианството в основата си е пантеизъм и неговият бог е просто абстрактна субстанция, която еволюира сама себе си в реалния свят. “Някои от отците намират произхода на учението на Савелий в системата на стоиците.”[8] Савелианството и свързаните с него марселиани са осъдени от Събора в Канон I.

Константинопол набляга на реалността на Триединството, на един Бог и три Личности. Вместо абстрактна идея за първоначална субстанция, Съборът потвърждава истински личностния Бог. Вместо безмълвен Бог, Съборът провъзгласява Бог, Който се открива. Вселената, не е разширение на “бога,” а е Негово творение, на Този, Който е “един Бог, всевластен Отец, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.”

Втората ерес отречена в Константинопол е по-новите форми на арианството, например аномейството (евномианството). Евномий, водач, основател и епископ на арианска секта, на практика отхвърля божествеността на Словото, на Бог Син. В името на възхвалата на Отец, аномейството отхвърля божествеността на Сина, но Отец, на Когото твърди, че се покланя, е безмълвен бог, който не може да изяви себе си. По този начин аномейството на практика отхвърля Отец и Сина. За Евномий Синът е само творение, а Бог е просто далечна субстанция. Канон I на Събора осъжда евномианите и фотинианите (последователи на Марселовия ученик Фотий, който твърди, че Исус е само човек.[9]) Константинополската изповед, разширение на Никейската, категорично и ясно заявява, че Исус Христос е истински Бог.

Третият вид осъдена ерес е тази на полу-арианите, македониани или пневматомахи. Пневматомахите (от pneuma – дух и machomai – говоря зло против някого) са последователи на Македоний, епископ на Константинопол, който заявява, че Святият Дух е само творение. Относно Сина, полу-арианците и Македоний избягват да Го наричат единосъщен с Отец или истински Бог, но също избягват да Го наричат творение. Да се отхвърля божествеността на Святия Дух означава да се отхвърля всяка иманентност у Бога. Така, дори македонианите да бяха ортодоксални в доктрините си за Отец и Сина (а те не са, нито е възможно да бъдат, понеже учението за Триединството е едно цяло), те пак биха оставили Бога безсмислен, понеже няма връзка със света. Бог би бил “изцяло различен,” Който не може истински да се разкрие на човека или да действа във вселената. Този абсолютно трансцендентен бог би бил и скрит бог, без откровение и изцяло отделен от човека. По този начин би бил безсмислен освен като ограничително понятие, и практическото последствие от такъв бог е, че няма друг бог освен човека.

Македонианите твърдят, че Святият Дух е не само творение, а и произлиза от Исус Христос, като самият Той е творение. Твърдението, че Святият Дух е сътворен, е част от арианската вяра. Да се представят Христос и Духът като производни означава да се даде свобода и на човека да се гледа като на производен, тъй като неповторимостта е отхвърлена в полза на естествен процес, еманация. Сходството с гностицизма е очевидно. Атанасий, който дава името пневматомахи на македонианите, ги нарича и тропици заради тяхното преобразно тълкуване на Писанието. Тъй като за тях Бог е скрит, няма слово от Бога и така Библията може да съдържа само загатвания, метафори, сочещи към Бога, но никога истинско откровение.

Към Никейското “Вярвам в Святия Дух,” Константинопол добавя “Господ и дарител на живот, Който произтича от Отец, на Когото се покланяме и прославяме заедно с Отец и Сина, Който е говорил чрез пророците.” Така Святият Дух несъмнено е Бог, третата Личност на Триединството.

Четвърто, в Канон I и в изповедта Константинопол осъжда aполинарианството. Аполинарий, в опита си да разясни Никейското учение, набляга на божествеността на Христос, но отчасти отхвърля Неговата истинска човешка природа. По този начин Аполинарий е по-близо до арианството, тъй като позицията му всъщност е отхвърляне на въплъщението. Нещо повече, Аполинарий вярва, че една напълно човешка природа на Христос би предполагала греховност. Това всъщност е езическото вярване, че само по себе си материалното или ограниченото е грях, докато библейската вяра гледа на човека като на творение, първоначално създадено като напълно добро. Не ограничеността, а моралното нарушаване на Божия закон е грях. Ако ограничеността се разглежда като грях, логически следва, че спасението неизбежно е обожествяване. Колкото и добри да са били намеренията на Аполинарий, неговите презумпции са елинистки и антихристиянски. Така изявлението на Никея относно Христовото въплъщение е разширено, за да подчертае реалността на въплъщението.

Пето, Константинопол добавя към изявлението си за единосъщността на Триединството своя Канон V, изповед за “единството на Божествената същност в Отец, Сина и Святия Дух.”[10] Така субординационизмът е осъден и единството на Божествената същност утвърдено.

От интерес за нас е сравнението на Никейската изповед (изповед на 318 отци) с разширената изповед на 150 отци от Константинопол. Никейската версия на Лейт гласи (преводът е от гръцкия текст и затова глаголът е в множествено число):

Вярваме в един Бог, Отец Вседържител (pantokratora), Творец (poieten) на всичко видимо и невидимо;

И в един Господ Исус Христос, Божия Син, роден от Отец като единородния, тоест от същността (реалността) на Отец (ek tes ousias tou patros), Бог от Бог, Светлина от Светлина, истинен Бог от истинен Бог, роден, не създаден (poiethenta), единосъщен с Отец (homoousion to patri), чрез Когото е станало всичко, на небето и на земята. Който за нас човеците и за нашето спасение слезе и се въплъти и стана човек (enanthropesanta). Пострада и на третия ден възкръсна, и възлезе на небесата. И ще дойде да съди живите и мъртвите.

И (вярваме) в Святия Дух.

Но онези, които казват, че някога не е съществувал, или не е съществувал преди своето раждане, или е дошъл от нищото, или които твърдят, че Той, Божият Син, е различен ипостас или оусиа, или че е творение, или е променяем или непостоянен, Вселенската и Апостолската Църква ги обявява анатема.

Разширената Константинополска изповед на вярата гласи:

Вярваме в един Бог, Отец Вседържител (pantokratora), Творец (poieten) на небето и земята, на всичко видимо и невидимо;

И в един Господ Исус Христос, единородния Божий Син, роден от Отец преди всички векове (pro panton to ainonon), Светлина от Светлина, истинен Бог от истинен Бог, роден, не сътворен (poiethenta), единосъщен с Отец (homoousion to patri), чрез Когото всичко е станало. Който за нас човеците и за нашето спасение слезе от небето, и се въплъти от Дева Мария чрез действието на Святия Дух и стана човек (enanthropesanta). Беше разпънат за нас при Пилат Понтийски и пострада и беше погребан, и възкръсна на третия ден според Писанията, и се възнесе на небето и седи отдясно на Отца, и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите. Царството Му няма да има край (telos).

И в Святия Дух, Господ и дарител на живот, Който произтича от Отец, на Когото се покланяме и славим наравно с Отец и Сина, Който е говорил чрез пророците. И в една, свята, вселенска и апостолска Църква. Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете. Очакваме възкресението на мъртвите и живота в бъдещия свят. Амин.[11]

Първоначалната форма на Никейския изповед на вярата завършва с анатема. Канон I на Константинопол I прави същото нещо. Съвременната антипатия към анатемите е отричане от вярата. Никой човек не може да изповяда вяра, ако изповядва обратното на нея, нито може да защити вярата без да обяви война на нейните противници. Никой невярващ или еретик не може да се обърне, ако първо не разпознае себе си като невярващ вместо брат. Така начин анатемите са основни за конфесионализма.

През 381 от Хр. Константинопол изразява сигурните постулати на вярата срещу опитите на хуманизма да я направи неясна. Както винаги, хуманизмът отново е посветен на същото желание да смали Писанието до лабиринт от неясноти, митове, образи и символи. Целта му е да “освободи” човека от библейската вяра, да изгори къщата на вярата, така че човек да бъде напълно без корени и без Бог. Но бягството от Божията увереност е безплодно, тъй като всяка частица от човешкото същество, създадено от Бога, свидетелства за Него (Римляни 1:18-25). Актьорът Уокър казва: “Но ако някога къщата ни обземе психологически, обвърже със задължения . . . тогава ще я изгорим.” Планът му е безполезен. Никой не може да погуби Божието творение. Екзистенциалистът е мит, и единственото горене, което екзистенциалистът ще познае, е Божият огън.


1 Jack Ryan, “Robert Walker, Jr. The Sorrow Behind the Smile,” in Valley Times Family Weekly, January 22, 1967 (San Fernando Valley, California) 10.

2 Theodoret, “Ecclesiastical History,” Bk I, vi, in Nicene and Post-Nicene Fathers, series II, vol. III, 43.

3 Schaff, History of the Church, III, 643f.

4 Decrees and Canons of the Seven Councils, 188.

5 Ibid., 189.

6 Athanasius, “Four Discourses Against the Arians,” III, iv, and “Statement of Faith,” ii, in Nicene and Post-Nicene Fathers, IV, 395, 84.

7 Athanasius, “Four Discourses Against the Arians,” IV, 13, 14, in ibid., 437f.

8 John M’Clintock and James Strong, Cyclopaedia of Biblical, Theological, and Ecclesiastical Literature, IX, “Sabellius,” (New York: Harper, 1849), 203.

9 Decrees and Canons of the Seven Councils, 172ff.

10 Decrees and Canons of the Councils, 181f.

11 Leith, Creeds of the Church, 30f., 33.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов