Глава Втора

НИКЕЯ: ИСТОРИЯТА СРЕЩУ ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Противно на библейското християнство, всички други религии искат да наложат някаква идея върху историята и да я осъществят или да я направят действителна. Хуманизмът поддържа вяра в човека, в братството и равенството. Истинският свят и история не дават свидетелство за нищо заслужаващо доверие в човека, нито доказателство за братство или равенство. Целта на хуманизма е да достигне тези цели и да обърне историята към тях. Същността на исляма е политически ред, а целта на мюсюлманите е съответно достигането на това “управление на Бога” във и чрез политически ред. Ролята на Мохамед е религиозна точно защото е политическа в своето естество, а нехристиянските религии са предимно политически и произхождат от идеята за божествен политически ред, ред, който сам по себе си е източник на нравственост и религия. Будизмът вярва в краен и непосредствен релативизъм; тъй като нищото е върховна реалност и всички неща са относителни, “пътят” е едновременно презрение към живота и политически контрол над живота без зачитане на добро и зло, т.е, политическо презрение към живота. Във всички небиблейски вероизповедания същността на религията е опитът на човешкото въображение да наложи модел или идеал върху историята. Това причинява явна враждебност към историята. Идвайки от Божията ръка, историята има предопределен смисъл и посока и се движи към цел, която не е постановена от човека, нито е благоприятна за човешкия грях. В резултат на това човекът е в бунт срещу историята. Човекът насъсква срещу историята въображението на своето греховно сърце.

Основен пример за тази война срещу историята е гностицизмът. Гностицизмът се опитва да унищожи отвътре врага, библейското християнство. Той предлага място на Христос в своите системи, но само за да отрече Христос. Следователно, отбелязва Скот: “Гностиците поучават трима Богове: Абсолютен, който се разкрива посредством Христос, Демиург, създател на света, и самия свят.”[1] Значимостта на това “триединство” е очевидно: Абсолютът и Демиургът са взаимно отричащи се противоположности, като двете се отричат взаимно, така че светът, или по-точно човекът, е истинският бог. На Исус не е позволена изключителна божественост; по-скоро Неговата божественост е сведена до божественост теоретически обща за всички хора. Така Маркус, гностик и “малко по-възрастен съвременник на Ириней,” пародира християнското верую в своя кръг от последователи. Маркуситското верую е цитирано от Ириней:

При водното кръщение те изричат над тях:
В името на незнайния Отец на вселената;
в Истината, Майка на всичко;
в Онзи, който слезе върху Исус;
в единството;
и изкуплението
и общението в силите.[2]

Целта на това верую е просто да даде на човека божественост. То “потвърждава” Отец, но само като “незнаен,” и Святия Дух, но само като източник на божественост за всички, както и Исус, но само като един сред множество човеци, които придобиват божественост. За маркуситите спасението е познание: “защото те твърдят, че вътрешният и духовен човек се изкупва чрез познание, и че те, придобивайки познание за всичко, нямат нужда от нищо друго. Следователно това е истинското познание.”[3] Това познание не е познанието на Божието откровение в Писанието; то всъщност е самопознание. Маркуситското познание кара вярващите да казват: “Защото аз произхождам от Него, който съществува преди всичко, и се връщам на мястото си, откъдето съм излязъл.”[4] Така истинското познание и спасение на човека е да се съгласи със своето въображение и да се обяви за божествен.

Обикновено обаче гностицизмът не се задоволява с формулирани изповеди. Те прекалено явно разкриват неговото отделяне от християнската вяра и враждебността му към нея. Много по-ефективно е да се потвърди Апостолската изповед и да се преизтълкува на основата на гностицизма. От гностицизма до неоортодоксалността, това е популярен метод на ересите. По естество гностицизмът е хуманизъм, прославяне на човека. При хуманизма човекът прави себе си върховен като подкопава върховенството на Бога. Колкото по-неясни са ученията за Отец, Сина и Святия Дух, толкова по-ясно човекът изплува на повърхността като суверен, и човешкият ред като върховен ред.

При арианството и полуарианството този хуманизъм говори в църквата като използва езика на Апостолската изповед, но тълкува думите като им предава нов смисъл. Подривната цел на арианството е цитирана от Сингър:

Арианството не е толкова продукт от глупав и погрешен опит да се използва класическата философия за да се обяснят библейските доктрини, колкото е преднамерено усилие християнството да се тълкува с философски термини и да бъде обърнато във вид религиозна философия. Основният произход на тази ерес трябва да се търси главно в платонизма и философията на Филон, но някои учени твърдят, че виждат елементи и от Аристотел.[5]

Трите основни точки на арианството са, първо, че Христос е създадено същество; второ, не е вечно съществуващ; и трето, Христос не е от едно естество с Отец. Ортодоксалната вяра настоява, че Христос е първо, роден, а не създаден; второ, роден преди всички светове; и трето, Христос е от същото естество с Отец.

Арий, презвитер на Александрия, заявява позицията си в своята книга Талия:

Самият Бог, следователно, в Своето естество, е неизразим за всички хора. Единствен Той няма равен или подобен на Себе Си в слава. И Го наричаме Самороден заради Онзи, Който по естество е роден. Хвалим Го като безначален заради Него, Който има начало. И благоговеем пред Него като вечен заради Него, Който е дошъл във времето. Безначалният е направил Сина начало на всичко, което има начало; и Го е издигнал като Син за Себе Си чрез осиновяване. Той няма нищо присъщо на Бога в своята същност. Защото Той не е равен, не, нито е едно естество с Него. Мъдър е Бог, защото Той е учителят на Мъдростта. Има пълно доказателство, че Бог е невидим за всички същества; както за неща, които са посредством Сина, така и за Сина Той е невидим. Ще кажа ясно как чрез Сина се изявява Невидимият; чрез тази сила, чрез която Бог вижда, и в Своята мяра Синът устоява да види Отец, доколкото е законно. Следователно има Триада с нееднаква слава. Техните естества не се преплитат. Единият е с по-голяма слава от другия в тяхната слава до необятност. Отец е различен от Сина по естество, тъй като Той е без начало. Разбираме, че Монадата е съществувала от началото; а Диадата не, преди да започне да съществува. Веднага следва, че макар Синът да не е съществувал, Отец е бил Бог. Следователно Синът, несъщестуващ (защото Той съществува по волята на Отец), е Бог Единороден, и се различава от единия и от другия. Мъдростта съществува като Мъдрост по волята на Мъдрия Бог. Оттук следва, че Той бива схващан посредством безброй представи: Дух, Сила, Мъдрост, Божия слава, Истина и Светлина. Превъзхождащият може да роди Един равен на Сена; но не може да роди Един превъзхождащ, или по-висш, или по-велик. По Божията воля Синът е това, което е. И когато и откогато Той е, от онова време Той продължава да съществува от Бога. Той, бидейки силен Бог, възхвалява по Своята мяра Превъзхождащия. Накратко казано, Бог е неизразим за Своя Син. Защото Той за Себе Си е това, което е, а то е неизразимо. Така че за нищо, което се нарича разбираемо, не значи че Синът знае как да говори за него, защото за Него е невъзможно да изследва Отец, Който е самосъществуващ. Понеже Синът не познава Собствената си естество, тъй като бивайки Син, той съществува по волята на Отец. Тогава каква логика позволява на Онзи, който е от Отец, да познава Своя собствен родител посредством разбиране? Защото е ясно, че за това, което е било създадено, не е възможно да схване как съществува Безначалният.[6]

Да анализираме “Талия” на Арий. Първо, това твърдение всъщност изключва не само Христос, а и Бога. Бог е непознаваем дори за Христос, Който е най-великият от всички създания. Бог, който е така непознаваем и който не може да се разкрие, е бог, който поради своята очевидна несъстоятелност остава практически безсмислен. Независимо от цялата неискрена възхвала, която отправя към Бога, тук и в писмото си до епископ Александър Арий всъщност отхвърля Бога освен като ограничително понятие. Мъртъв или жив, богът на Арий е безсмислен.

Второ, Арий премахва Христос. Макар да Го нарича най-великото творение, Той все пак е творение. Ариевият Исус не може да познава Бога и следователно не може да Го разкрие. И макар че Ариевият Исус или Син не може да бъде надминат, т.е., неговият бог не може да създаде по-висш от него, все пак може да създаде равен на Сина. По този начин вратата е широко отворена за други божии синове по ранг еднакво висш с този на бога, и заради тяхната навременност в историята, ранг по-висок от този на Исус сред хората. Така че е премахнат не само Бог Отец, а и Бог Син. И понеже по дефиниция никой не може да бъде равен с Бога, Бог Святи Дух също е премахнат. И след като този непознаваем и неразкриващ се Бог е безсмислен, човекът остава всъщност сам като свой бог.

Трето, Библията също е изключена. Един непоследователен бог не може да разкрие себе си. Изключено е откровение в Христос или в Библията. Как е възможно да бъде изявен един бог, когато по дефиниция е неспособен да се изяви сам, било чрез своя син или чрез словото си? При бога на Арий, както при човека, липсва пълно самоосъзнаване; неговото същество е пълно с факти сами по себе си, и поради това е изпълнено с хаос: “Защото Той за Себе си е това, което е, а то е неизразимо.”

Четвърто, библейският отговор на проблема с единия и многото е отречен. При триединния Бог, един Бог, три Личности, има еднакво върховенство на Единия и Многото. Единството и многообразието са еднакво важни. Арий възстановява езическото наблягане върху единството, и това единство е империята. Навсякъде езическият етатизъм намира арианството за идеална доктрина и в продължение на няколко века то процъфтява в Европа като държавна религия. В името на християнството арианството създава антихристиянство. Чрез изповядването на арианското “християнство,” владетелите са можели да обявят ортодоксалното християнство извън закона като подривна религия.

Пето, както вече е очевидно, арианството е хуманизъм и етатизъм. То е популярно вероизповедание сред управляващите, тъй като прави възможно продължаването на езическото преклонение пред държавата като божествено-човешки ред, и политиката като път към спасение. Император Константин Велики, със своя по същество римски възглед за религията, скоро се обръща към арианството за подкрепа. Една от неговите монети, бронзов фолис от около 307-308 от Хр. има на лицевата страна главата на Константин, а на обратната бога на слънцето.[7] В империята вратата е отворена за Исус като най-великото творение на Бога, но също така е отворена и за много други божествени създания, всички служещи за обединяването на Римската Империя като божествено-човешки ред. По този начин арианските епископи са неизбежно привърженици на държавния контрол в своята ориентация и вяра. За тях империята е Божият истински ред, а императорът – Божието непосредствено изявление и власт на земята.

На Никейския църковен събор през 325 от Хр., битката се вoди около ключовите думи, homoousion (от едно естество, т.е. с Отец), и homoiousion (от подобно естество), полуарианския компромис, предназначен да придаде вид на ортодоксалност, докато всъщност унищожава ортодоксалността. Гибън разглежда разликата между позициите с презрение. Той не прикрива своята омраза към ортодоксалното християнство. В една известна бележка под линия, Гибън отбелязва: “Не мога да не напомня на читателя, че разликата между Homoousion и Homoiousion е почти незабележима и за най-прецизното богословско око.”[8] Не е възможно това да омаловажи като невежество: Гибън знае какъв е залогът и неговата преданост е към държавата като надежда за човека.

Победата на ортодоксалното учение в Никея има огромно значение. Шаф отбелязва:

Никейският събор е най-важното събитие на четвърти век и неговата безкръвна интелектуална победа над една опасна заблуда има далеч по-големи последствия за напредъка на истинската цивилизация отколкото всички кървави победи на Константин и неговите наследници.[9]

Коментарът на Лейт също е важен:

От богословска гледна точка твърдението, че Синът е само подобен на Бога, подрива убедеността на християнската общност за върховенството на Исус Христос. Твърдението, че Той е като Бог, предполага някакъв стандарт, по който да се определи дали е като Бог и до каква степен. Нещо повече, то оставя отворена възможността да се появи някой друг като Бога. Християнството би било само една от множеството възможни религии. Ако самият Бог е въплътен в Исус Христос, то това е крайното Слово. Няма какво повече да се каже.

Значимостта на Никейската теология за обществото се разкрива в склонността на политическите империалисти да бъдат арианци. Империализмът като политическа стратегия е бил по-съвместим с възгледа, че Исус Христос е нещо по-малко от пълното и абсолютно Божие Слово.[10]

Според Евсевий Кесарийски, в своята първоначална форма Никейската изповед гласи:

Вярваме в един БОГ Отец, Всемогъщия, Творец на всичко видимо и невидимо; и в един Господ ИСУС ХРИСТОС, Божия Син, единородния от Отца, т. е. единосъщен на Отца, БОГ от БОГА, роден, не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото е станало всичко на небето и на земята; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата, въплъти се, стана човек, пострада, възкръсна на третия ден, възнесе се на небето; и ще дойде да съди живите и мъртвите. И в Святия Дух. Онези, които казват, Имало е време, когато не е бил, че преди да бъде роден не е съществувал, и е направен от нищо (сътворен е), или казват, че е от друго естество, или от същност различна от тази на Отец, или че Синът Божи е сътворен, че е непостоянен и променлив, вселенската Църква ги предава на анатема.[11]

Тъй като този събор е вселенски, е използвана фразата на гръцки “ние вярваме,” но западната версия е променена на “аз вярвам.” Следващите събори и употреба довеждат до по-ясна формулировка на някои места и до стандартния прочит на Изповедта според западната употреба:

Вярвам в единия Бог Отец, Всемогъщия, Творец на небето и земята, и на всичко видимо и невидимо:

И в единия Господ Исус Христос, Сина Божи, Единородния, роден от Отца преди всички векове, Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен; роден, не сътворен; единосъщен с Отца; чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небето и се въплъти чрез Святия Дух от Дева Мария, и стана човек; и бе разпънат за нас при Пилат Понтийски; пострада и бе погребан: и на третия ден възкръсна според Писанието; и възлезе на небето, и седи отдясно на Отца: И пак ще дойде, със слава, да съди живите и мъртвите; и царството Му не ще има край.

И вярвам в Святия Дух, Господа и Животворящия, Който произтича от Отца и Сина; на Когото се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина; Който е говорил чрез пророците: и вярвам вселенската и апостолска Църква: признавам едно кръщение за опрощаване на греховете: и очаквам възкресението от мъртвите; и живота в бъдещия век. Амин.

Както е очевидно, Никейската изповед на вярата е разширена версия на Апостолската и нейна защита от неправилна употреба чрез преизтълкуване. В сегашната си форма тя включва труда на следващите събори, включително Халкедонския.

Най-важната по-късна добавка е изразът филиокве, произтичането на Святия Дух от Сина. С него в Запада са премахнати остатъчните елементи от субординационизма; тази клауза бива отхвърлена в Изтока. Чрез тази фраза се заявява пълното равенство на Отец и Сина. Триединството е един Бог, три Личности, без подчинение на една Личност от друга в естество или битие, а само в действие.

След Никея Арий отново придобива власт чрез политическо влияние. При неговото завръщане Александър, архиепископ на Александрия, се просва по лице в светилището със сълзи на очи и се моли: “Ако Арий дойде утре в църквата, вземи ме, не ме оставяй да умра виновен. Но ако имаш милост към Своята Църква, както наистина имаш милост към нея, махни Арий надалеч, за да не би когато влезе, да влезе и ерес с него.” На следващата сутрин, при победоносното му шествие към църквата за да бъде официално и публично възстановен според имперската заповед, Арий спира и напуска шествието внезапно поради стомашни болки. След като чакат известно време, последователите му проверяват и откриват, че старият Арий е припаднал окървавен, падайки с главата напред в отвора на отходното място. Ортодоксалната партия си спомня думите за смъртта на Юда, който “като падна стремглав, пукна се през сред” и умря (Деяния на апостолите 1:18). Ортодоксалните използват начина, по който Арий умира, за да объркат еретиците и да насърчат светиите, и го обявяват за Божие действие. Еретиците предпочитат да го забравят, а съвременните еретици са премахнали това и подобни събития от историческите книги, като събития “без практическо значение.” Това обаче е провиденчески завършек на голямата интелектуална и духовна битка в Никея.

---

[1] Hugh M. Scott, Origin and Development of Nicene Theology (Chicago: Chicago Theological Seminary Press, 1896), 95n.

[2] F. J. Badcock, The History of the Creeds (Second edition: London: SPCK, 1938), 28ff. Ириней цитира тази изповед в Против ересите, книга I, XXI, 3; относно маркуситите, виж Bk. I, xii-xiii, in Ante-Nicene Christian Library, vol. V, The Writings of Irenaeus, I, 51-86.

[3] Ириней, Против ересите, книга I, xxi, 4.

[4] Пак там, книга I, xxi, 5.

[5] C. Gregg Singer, ”Arianism,” in Edwin H. Palmer, General Editor, The Encyclopedia of Christianity, I (Wilmington, Delaware: The National Foundation for Christian Education, 1964), 392.

[6] Athanasius, ”De Synodis,” in Part II, in Philip Schaff and Henry Wace, Nicene and Post-Nicene Fathers, Series II, vol. IV (Eerdmans edition), 457f.

[7] Fred Reinfeld and Burton Hobson, Ancient Coins (New York: Sterling, 1964), 47, plate 104.

[8] Edward Gibbon, The Decline and Fall of the Roman Empire, I, (New York: Modern Library), 719n.

[9] Philip Schaff, History of the Christian Church, III, 631.

[10] John J. Leith, Creeds of the Church (Chicago: Aldine Publishing Co., 1963), 29.

[11] Charles Joseph Hefele, A History of the Christian Councils, from the Original Documents, to the Close of the Council of Nicaea, A. D. 325 (Second edition, revised, Edinburgh: T. & T. Clark, 1872), 294f. Виж Атанасий, Никейският събор, и Теодорет, Църковна история.