Основите на обществения ред
Съдържание
Предисловие
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22

   

Основите на обществения ред
  Home     Р. Дж. Ръшдуни  

 

Глава Първа

АПОСТОЛСКАТА ИЗПОВЕД НА ВЯРАТА И КОНФЕСИОНАЛИЗМЪТ

В последните години стана популярно за църквите да заявяват, че са без изповед на вярата и че членството в тях е “отворено” и “живо.” Една секта интензивно използва израза “Никаква изповед освен Христос.” Всяко отричане на конфесионализма е основано или на лицемерие, или на невежество. Английската дума creed идва от латинската credo, “вярвам.” Кредо е всяка формула или изповед на вяра от членовете на дадена църква. Няма църква, която не изисква някаква форма на съгласие като условие за членство, дори ако е само желанието за присъединяване към конкретна църква. Всяко такова съгласие съдържа в себе си негласна изповед. Така, местната църква, която просто пита кандидатите за членове дали желаят да се присъединят, негласно включва в този въпрос и в предварителните разговори с тези кандидати отричане на ортодоксалното християнство, настояване на правото на индивида да вярва каквото си иска, стига да е искрено посветен на интересите на хората, и е общо съгласен с основните точки на хуманизма. Престорената липса на изповед на тази църква е на практика груб и нетолерантен догматизъм, дивашки противен на християнската изповедност в името на хуманистичната изповедност.

Изповедта на вярата е повече от просто стандарт за членство на църквата. В повечето случаи стандартът на църквата включва далеч по-строги изисквания от изповедта. Изискванията за свещеници, църковни служители и църковна дисциплина могат да са далеч по-подробни и далеч по-обширни и взискателни отколкото позволява изповедта. Но изповедта е вратата към дома на вярата. Тя е минималното определение на вярата. И тя е лична: “Вярвам,” credo. Тя е повече от вярата на църквата: тя е вярата на вярващия. Събранието може да я рецитира или пее заедно, но не може да каже “Ние вярваме,” а само “Аз вярвам.” Изповедта е вратата към дома на вярата и тя е силно личностна. Индивидът потвърждава всеки член на изповедта, от Бога като всемогъщ Баща и Създател до прощението на греховете и възкресението на тялото, като своя лична вяра. Именно в това западното християнство се различава от източната църква. Първо лице множествено число, “ние,” е гръцката изповед.[1] Западните църкви следват латинската формула, “аз вярвам.” От значение е, че до наши дни латинското християнство и западните църкви са били свидетели на дълга поредица от реформи, множество призиви към верните да се върнат към вярата, защото приоритетът на изповедта е вярата на вярващия, а не вярата на църквата.

Разбира се, Апостолската изповед не е изповед писана от апостолите, а е ранна до-Никейска изповед на вярата обобщаваща апостолското учение. Лийт отбелязва, че “Изповедта има законно право на своето название на основа на факта, че всичките ѝ точки могат да се намерят в теологичните формули използвани около 100 г. от Хр.”[2] Шаф пише:

Всички факти и учения, които тя съдържа, са в пълно съгласие с Новия Завет. . . .

Следователно, рационалистичната съпротива срещу Апостолската изповед и нейната употреба в църквите е непряка атака срещу самия Нов Завет.[3]

От интерес е сравнението между различните текстове на Апостолската изповед. Старата Римска формула е дадена от Руфин на латински, около 390 г. от Хр., и Марсел на гръцки, около 336-341:

Вярвам в БОГА Всемогъщия БАЩА.
И в ИСУС ХРИСТОС, Неговия единствен Син, нашия Господ;
Който се роди чрез Святия Дух от девицата Мария;
Беше разпънат при Пилат Понтийски и беше погребан;
На третия ден възкръсна от мъртвите;
Възнесе се на небето; и седи отдясно на Бащата;
Оттам ще дойде да съди живите и мъртвите.
И в СВЯТИЯ ДУХ;
Святата Църква;
Прощението на греховете;
Възкресението на тялото (плътта).[4]

Приетата формула, или Textus Receptus, бива възприета около 700 г. от Хр. Текстът е следният, с допълненията към Старата римска формула, добавени от Шаф в скоби:

Вярвам в БОГА Всемогъщия БАЩА.
(Създател на небето и земята).
И в ИСУС ХРИСТОС, Неговия единствен Син, нашия Господ;
Който (беше заченат) от Святия Дух, роден от девицата Мария;
(Пострада) при Пилат Понтийски, беше разпнат (мъртъв) и погребан;
(Слезе в ада [хадес]);
На третия ден възкръсна от мъртвите;
Възнесе се на небето; и седи отдясно на (Бога Всемогъщия) Баща;
Оттам ще дойде да съди живите и мъртвите.
(Вярвам) в СВЯТИЯ ДУХ;
Святата (вселенска) Църква;
(Общението на светиите);
Прощението на греховете;
Възкресението на тялото (плътта);
(И вечния живот).[5]

Една ранна форма на Изповедта на английски, датирана много преди норманското нашествие, използвана официално в църквите, е от значителен интерес, тъй като преводът разкрива ясно разбиране на някои точки, например, общението на светиите.

Вярвам в Бога Всемогъщия Баща, създател на небето и земята.
И вярвам в Спасителя Христос, Неговия единороден Син нашия Господ,
който беше заченат от Святия Дух и роден от девицата Мария,
пострада при Пилат Понтийски, увисна на кръста, умря и беше погребан, и слезе в ада.
И възкръсна от мъртвите на третия ден.
Възнесе се на небето; и сега седи отдясно на Бога Всемогъщия Баща.
Оттам ще дойде да съди живите и мъртвите.
И вярвам в Святия Дух.
И святото събрание.
И обществото на светиите.
И прощението на греховете.
И възкресението на плътта.
И вечния живот.[6]

Апостолската изповед се различава от изповедите на всички други религии, били те хуманистични, будистки, мюсюлмански, индуски или други. Вярата на всички други религии е в съвкупност от идеи или твърдения относно реалността. Те могат да са вяра във върховенството на човека, или върховенството на нищото, или в служението на даден човек (Мохамед като пророк), или върховен дуализъм или монизъм, но в края на краищата всички те изискват вяра в определени идеи или твърдения. Апостолската изповед е коренно различна: тя дава обобщение на историята, създадена от Бога Всемогъщия Баща, изискваща спасение чрез Исус Христос, Неговия единороден Син, Който влезе в историята, живя, умря и беше възкресен в историята, и сега е Господар и Съдия на историята. Неговото свято събрание действа в историята, която кулминира във възкресението на всички и вечния живот. Следователно, цялата изповед е декларация относно историята.

Следователно, нищо не може да бъде по-чуждо на изповедта и на библейската вяра от диалектическо разделение на вярата от историята. Да противопоставяме Исус от вярата на Исус от историята означава да говорим с езика на езичеството, не на християнството. Да потвърдим Боговдъхновеността на Библията докато в същото време отричаме нейната историческа непогрешимост означава да отхвърлим Библията в полза на диалектическо мислене. Библейското християнство е декларация относно какво Бог е направил в историята, но то също ясно казва, че Той е Създател, трансцендентен, онтологичен и триединен Бог, Който не може да бъде сведен просто до самата история: Той е нейният “творец.”

В тази декларация, че Бог Всемогъщият Баща е създател на небето и земята, се подразбира и твърдението, че Бог е законодател, изпълнител и държител на небето и земята и на цялата история. Той е нейният създател, и следователно тя е напълно подвластна на Него. Потвърждаването на учението за сътворението е също потвърждаване на ученията за върховенството и за вечното намерение, или предопределението.

Не само теология, но също и есхатология, или учение за последните неща, която отрича историята и гледа на историята като поражение, е противна на вярата на християнството. Бог, а не Сатана, е създател на небето и земята. Историята кулминира в Божия план и Божията победа, не в победата на Сатана. Всяка есхатология, която включва победа на злото в историята, предава историята и отстъпва от нея. В наши дни, един от големите грехове на евангелското християнство е есхатология, която отрича добрата вест и отрича историята.

Така, със своята декларация, че Бог е създател на всичко, Изповедта има огромни последствия относно историята. Тази декларация незабавно прави Бог източник на всяка етика, всякакъв морал, и всякакъв закон. Във всички нехристиянски системи източникът на етика и закон е държавата; полисът, империята или царството. Без този факт няма начин да се разбере естеството на пропастта между например, Платон и Аристотел от една страна и християнството от друга; нито има възможен начин да се прокара мост над тази пропаст. Истинският източник на морал и закон е или Бог, или държавата. Ако Бог е истинският източник, тогава Божието Слово трябва да бъде прието от църквата, държавата, училището и всяка друга област от живота като единственият авторитетен източник на морал и закон. Когато институции и власти обявяват някакъв закон, те трябва да го правят като служение, като управители под Бога. Следователно Божието Слово говори към всяка област от живота, включително църквата и държавата, и Божието Слово е над църквата и поправя и дисциплинира църквата.

От значение е, а също и неизбежно, че в процеса на формулиране на изповедите от ранната църква съборите, които обявяват изповедите, също обявяват и канони, или канонично право, което управлява църквата и вярващите, а също заявява Божия закон към държавата. Не е възможно да бъде развита изповедност без заедно с нея да се развие и канонично право. Докато изповедите постепенно формулират реалността на върховната власт на Бога и ролята на Христос като свещеник, пророк и цар над човека и историята, в същото време съборите довеждат всяка област от живота под библейския закон и морал. Жизнеността на практическата приложимост на каноничното право западат с упадъка на библейския конфесионализъм, докато църквата все повече бива управлявана от етатисткото право и етика.

Тертулиан се подиграва на политическия източник на закона в Рим. Той на практика прави от хората върховни богове, тъй като ни само че Сенатът създава закони, но също създава и богове:

За да споменем произхода на законите, за които сега говорим, има старо постановление, според което никой бог не може да бъде осветен от императора без преди това да е одобрен от Сената. Марк Емилий се сблъсква с него по отношение на неговия бог Албурн. И това също е в наша защита, че между вас божествеността се раздава по решение на човешки същества. Ако боговете не предложат някакво удовлетворение на хората, няма да има обожествяване: богът трябва да умилостиви човека.[7]

Истинският закон, според вярванията на църквата, идва от триединния Бог, и изискванията на този закон са универсални. Всички хора знаят закона, защото при сътворението той е бил написан на плочите на човешкото сърце, и следователно всички хора са подвластни на закона и се бунтуват против него. Ириней заявява, че Десетте заповеди просто повтарят онова, което сътворението е вложило от началото:

Така те [юдеите] имаха закон, мерило за дисциплина и пророчество за бъдещите дни. Защото след Бог първо ги предупреди чрез естествени постановления, които от началото е вложил в човечеството, тоест чрез Декалога (без чието спазване няма спасение), след това не изиска нищо повече от тях.[8]

Християнството не само формулира канонично право, но също преформулира гражданското право според християнската вяра. В резултат на това, както отбелязва Пърсивал, каноничното право и гражданското право, във вида известен в Запада, се появяват по едно и също време.[9]

Тъй като Бог е създател, Той е също изкупител. Разсъжденията на Шаф по този въпрос са особено уместни:

Относно сътворението: Ириней и Тертулиан твърдо отхвърлят хилозоичните [“всяка материя е живо същество”—бел. прев.] и демиургични [“бог, който е формирал света от преди съществуваща материя,”—бел. прев.] възгледи на езичеството и гностицизма, и учат, според книгата Битие, че Бог е направил света, включително материята, разбира се, не от някакъв материал, а от нищо, или, ако го изразим по-позитивно, само от своята свободна, всемогъща воля, чрез своето слово. Тази свободна воля на Бога, воля на любов, е върховната, абсолютно необусловена и обуславяща всичко първична и върховна причина за всяко съществувание, изключвайки всякаква идея за физическа сила или еманация. Всяко създание, тъй като произтича от добрия и свят Бог, е само по себе си в своята същност добро. Следователно злото не е първоначална и веществена реалност, а е извращение на естеството, и следователно може да бъде унищожено чрез силата на изкуплението. Без правилно учение за сътворението не може да има правилно учение за изкуплението, както показват всички гностически системи.[10]

Последното изречение е от особена значимост. Всички ранни изповеди на църквата започват като обявяват Бог за създател: това е началната точка на всичко, което следва.

Изповедта започва, “Вярвам,” но както видяхме, това не е потвърждаване на определени идеи и схващания, а съгласие с историята такава, каквато Бог я е създал, изкупва я и я управлява. Небиблейският конфесионализъм е активен: той включва решението на индивида относно някаква съвкупност от идеи и схващания. Библейският конфесионализъм е съгласие с Божието сътворение, изкупление и управление; той е пасивен, защото потвърждава действие на изкупление от Триединния Бог, в което човекът е просто получател по благодат. Но тази пасивност е основата на истинска активност: сега човек под Бога се движи на основата на истински закон, на основата на канона на Писанието, за да упражнява господство над земята в името на Триединния Бог. Следователно християнският конфесионализъм е основополагащ за Западния активизъм, конституционно право и надежда по отношение на историята.


[1] John J. Moment, We Believe (New York: Macmillan, 1942), 91.

[2] John H. Leith, Creeds of the Church (Chicago: Aldine, 1963), 22.

[3] Philip Schaff, The Creeds of Christendom, I (New York: Harper, 1887, 1919), 20. Виж също Schaff, History of the Christian Church, II (New York: Scribner’s, 1884, revised edition), 528-537.

[4] Schaff, Creeds, I, 21f.

[5] Ibid.

[6] E. Thomson, editor, Select Monuments of the Doctrine and Worship of the Catholic Church in England Before the Norman Conquest (John Russell Smith, 1875), 85f.

[7] Tertullian, “Apology,” 5, in Ante-Nicene Fathers, XI, Writings of Tertullian, I (Edinburgh: T. & T. Clark, 1872), 63.

[8] Irenaeus, “Against Heresies,” in Ante-Nicene Fathers, V, Ireneaus, I. Bk. IV, chapt. XV, i, 419.

[9] Henry R. Percival, “An Excursus on the History of the Roman Law and its Relation to the Canon Law,” in Percival, The Seven Ecumenical Councils, their Canons and Decrees, in Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, Vol. XIV, XXIX.

[10] Schaff, Church History, II, 540.





The Foundations of Social Order
Copyright © 1968 Rousas John Rushdoony
превод Copyright © 2015 Божидар Маринов