ПРЕДИСЛОВИЕ

Гари Норт

Така ще бъде словото ми, което излиза из устата ми; не ще се върне при мене празно, но ще извърши волята ми, и ще благоуспее в онова, за което го изпращам. (Исая 55:11)

Евангелското послание за лично спасение е това: вечният живот е по Божията благодат чрез спасителна вяра в завършеното дело на Исус Христос. Когато християнинът споделя това евангелско послание с някого, той изпраща Божието свято Слово. Това Слово никога не се завръща към Бога празно. Понякога спасява. Понякога осъжда.

Каква е законовата основа на това послание за вечен живот? Тя започва с история. Исус Христос, който е съвършен човек и въплътеният Божий син, дойде от небето в историята, съвършено изпълни Божиите стандарти за праведност, пострада несправедливо от ръцете на нечестиви хора, бе разпнат на кръст, умря, и бе погребан. На третия ден Той възкръсна от мъртвите. Възнесе се на небесата и сега стои от дясната ръка на Бога, всемогъщия Баща, от където ще дойде да съди живите и мъртвите. Някакви възражения до тук? Надявам се, че няма.

Тогава какво да кажем за вечния живот? Той също започва в историята. Тези хора, които вярват и публично изповядват в този живот, че представителното законово дело на изкупление на Исус Христос е тяхното единствено законно основание за милост пред Бога, сега и през вечността, са спасени, ако приемем, че те устоят в тази изповед на вяра до физическата си смърт. След като веднъж човек е спасен чрез Божията юридическа декларация за “невинност” (т.е. оправдание), той остава спасен, но вътрешното и външното доказателство на законовия факт на това спасение е продължаващата вяра на човека в евангелското послание. Тези, които отказват да повярват на това послание се изгубени. “Който вярва в Сина има вечен живот; а който не слуша Сина няма да види живот, но Божият гняв остава върху него” (Йоан 3:36). И Божията благодат, и Божият гняв започват в историята.

Това означава, че Исусово дело на изкупление в историята е двустранно: примирение и осъждение. Едно дело, две последствия. Едно благовестие, две последствия. Този двоен характер на благовестието отразява двойния характер на Божия съд: благословение и проклятие (Лев. 26; Втор. 28)[1]. Това означава, че винаги, когато един християнин споделя посланието на Божието примирение чрез Исус Христос, той също споделя посланието за Божието осъждение чрез Исус Христос. Не може да се избяга от Божия двустранен съд.

Заплахата от осъждение е неизбежна. Исус каза: “Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а нож.” (Мат. 10:34). Ако получателят на евангелското послание не отговори с вяра, той е в по-лошо положение, отколкото преди да е чул благовестието. Както в притчата за двамата зли слуги, този, който е знаел повече, ще получи по-голямо наказание. “И оня слуга, който е знаел волята на господаря си, но не е приготвил нито постъпил по волята му, ще бъде много бит. А оня, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се изисква от него; и комуто са много поверили, от него повече ще се изисква.” (Лука 12:47-48). Както е сигурно, че има рай и ад, Христовото послание примирява едни и осъжда други.

Действието на благовестието в историята

Когато човек е законово примирен с Бога, това променя същността на самия човек. “За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето всичко стана ново.” (2 Кор. 5:17). Тази промяна е юридическа и морална. Тя става изведнъж. Но нейното действие не става изведнъж. Както при новороденото дете, необходимо е време за новия човек в Христа да узрее духовно. Нужно е време, както казва Библията, да изработим нашето спасение в страх и трепет (Фил. 2:12). Това е освещението – Божието върховно действие на моралното ни отделяне от света – но има три страни на това освещение, макар че те образуват един процес. Теолозите говорят за първоначално освещение – пълното морално усъвършенстване, което получаваме чрез благодат в момента, в който сме спасени – и прогресивното освещение: изработването на моралното усъвършенстване в историята, което принципно вече ни принадлежи по благодат. Има също и окончателно освещение: освещението, което получаваме по благодат след възкресението в края на историята. Всичко това е освещението. То винаги е по благодат, определено от началото, включително добрите ни дела:

Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не е от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим. (Еф. 2:8-10)

Можем да видим този процес “първоначално-прогресивно-окончателно” в действие в първата глава на Битие. Бог създаде света за шест дни. В края на всеки ден, Той обявява делото си за добро. “Бог видя, че беше добро” се появява няколко в главата. Всекидневната работа на Бога бе добра сутринта; добра през целия ден; и добра вечерта. В края на шестия ден делото му бе завършено. То също бе добро. Нещо повече от добро: твърде добро (Бит. 1:31). Завършената работа е по-добра от само започнатата работа. Ако нямаше грях в този свят, всичко, което правим би било като това: всичко е добро, но непрестанно става по-добро. Завинаги. Ето какъв ще е животът след възкресението за всички спасени по благодат чрез вяра. От първите неща (създанието) до последните неща (съда), и всичко между тях: всичко би било добро.

Разбира се, в този свят има грях. Има непрестанен конфликт в историята между добро и зло: Бог срещу Сатана, ангели срещу демони, пазители на завета срещу нарушители на завета, вечен живот срещу вечна смърт. Въпросът, на който трябва да отговорим правилно, е този: Принципът на злото по-могъщ ли е в историята от принципа на доброто? Християните знаят, че Сатана със сигурност не е равностоен на Бог по сила. Историята не е някакъв тип космическа канадска борба между Бога и Сатана. Ако беше така, Бог щеше да спечели десет рунда от общо десет. Но първостепенният въпрос в историята не е силата; първостепенният въпрос в историята е етиката. Това не означава, че историята не включва въпроса за силата. Това означава, че въпросът за силата е подчинен на въпроса за етиката. Силата, сама по себе си, не прави нещо да е правилно. Съгласни?

Но eто го този заядлив въпрос: Дали силата е по някакъв начин резултат от правото, или страна на правото? Казано по друг начин, силата винаги ли се противопоставя активно на правото? Казано по още един начин, трябва ли в края на краищата правото да произвежда сила? Или дали правото в края на краищата произвежда слабост? Под края на краищата нямам предвид “изведнъж”; говоря за дълъг период от време. Казано с езика на съвременната икономическа теория, дали добрите стават по-богати, а лошите по-бедни с течение на времето? Или се получава обратното? Библията има отговор:

А на вас съм казал, Вие ще наследите земята им, и аз ще я дам на вас за притежание, земя, гдето текат мляко и мед. Аз съм Господ вашия Бог, който ви отделих от племената. (Лев. 20:24)

Тогава Мойсей повика Исуса и му каза, пред целия Израел: Бъди силен и насърчен; защото ти ще въведеш тия люде в земята, за която Господ се е клел на бащите им, че ще им я даде, и ти ще им я разделиш за наследство. (Втор. 31:7)

Душата му ще живее в спокойствие, и потомството му ще наследи земята. (Пс. 25:13)

Защото злотворците ще се изтребят; а ония, които чакат Господа, те ще наследят земята. (Пс. 37:9)

Но кротките ще наследят земята, и ще се наслаждават с изобилен мир. (Пс. 37:11)

Защото благословените от Господа ще наследят земята; а проклетите от него ще се изтребят. (Пс. 37:22)

Чакай Господа и пази неговия път, и той ще те издигне за да наследиш земята; когато се изтребят нечестивите, ти ще видиш това (Пс. 37:34)

Ще произведа потомък от Якова, и от Юда наследник на планините си; Моите избрани ще ги наследят, и слугите ми ще се заселят там. (Ис. 65:9)

Блажени кротките, защото те ще наследят земята. (Мат. 5:5)

Кулминацията на този процес на наследяване е при крайния съд: “Тогава Царят ще рече на тия, които са от дясната му страна, Елате, вие благословени от Баща ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света” (Мат. 25:34). Библейският принцип се заявява лесно: праведността е основата на наследството. Въпросът е, че този процес не важи само за последния съд; той е първоначален, прогресивен и окончателен. Следователно той е исторически.

Есхатология

Сега идваме до предмета на тази книга: есхатологията. Есхатологията е тази част от систематичната теология, която се занимава с “последните неща.” Както се надявам да ви покажа в това Предисловие, едва наскоро протестантската, евангелска есхатология започна да се занимава с основните неща за последните времена. Нямахме развито, цялостно, екзегетически защитено представяне на точния начин, по който Бог изисква Църквата на Исус Христос да се държи етично докато се движи от тук и сега към тези “последни неща.” Нито сме имали подробно представяне на това, което Църквата трябва да очаква да става през времето, ако тя се държи според Божиите етични изисквания, или какво ще стане, когато тя откаже да се съобразява с тях.

Но това беше преди, а сега е друго. Той ще владее решава този проблем, и прави това цялостно, екзегетично, и със стил, който е лесен за следване от читателя, който внимава. Тази книга запълва празнотата, както никоя друга книга до сега.

Погледнете съдържанието на книгата. Има много цитирани стихове от Библията: хиляди. Има много бележки под линия към книги и статии. Трябваше да бъде по този начин. Д-р Джентри отстоява древен и уважаван възглед за есхатологията: постмилениализъм. Това го поставя в неудобно положение. Няма много теолози през двадесети век, които се придържат към този възглед за цялостния бъдещ успех на благовестието. Не е било така преди един век, но това е положението днес. По този начин, той застава пред читатели, които не са склонни да му вярват. Той ще трябва да преодолее тази съпротива. Както консервативен студент, който полага изпит при либерален професор, той трябва да надмине либералните студенти в класа, за да получи същата оценка.

Той също дава най-доброто от себе си за да преодолее многото заблуди, които се преподават в класните стаи на консервативните колежи в продължение на много десетилетия. Той знае; посещавал е два от тях: единия диспенсационалистичен, другия амилениален. Въпреки че Д-р Джентри е изяснил постмилениалната позиция в предишни книги, и въпреки че Институтът за християнска икономика е изпращал безплатни екземпляри от тези книги на критикуващи учебни заведения, същите заблуди продължават да се представят в класните стаи на уязвимите, доверчиви студенти. (Предпочитам много повече думата лъжи вместо “заблуди,” тъй като тя представя на читателя какво точно става в класните стаи на семинариите, но се опитвам да бъда християнски джентълмен, след като и д-р Джентри е такъв.[2])

Като внимателно документира всичко, което казва за Библията, Д-р Джентри дава най-доброто от себе си за да спечели доверието на читателя за това, което казва. Като документира с бележки под линия това, което другите теолози са написали, той прави същото. На всеки читател, който мисли, че Д-р Джентри преувеличава, е дадено доказателство за истинността на това, което казва. Критикът може да прочете буквалния цитат в текста, или да провери оригиналния източник, независимо дали е библейски стих или цитат от книга или статия. Това няма да убеди много съвременни критици на постмилениализма – цената на обръщането е голяма – но ще накара да замълчат тези, които имат някаква чест. Д-р Джентри е следвал моята дългосрочна стратегия: запушвай устата на критиците с бележки под линия.

Той е изразходвал значителни усилия за да постигне следните цели: (1) да убеди читателя, че анализът му е правилен; (2) да осигури подкрепящи доказателства за всяко твърдение; (3) да избегне преувеличение; (4) да представи положителна позиция за това, в което вярва; (5) да обобщи правилно аргументите срещу своята позиция; (6) да опровергае главните критици на постмилениализма; (7) да представи логическите следствия от позицията си; и (8) да даде логическите следствия от съперничещите позиции. Ето защо книгата е дълга. Не знам друга книга, която представя позицията на кой да е есхатологичен възглед така старателно. Той изгражда цялостна защита.

Забележете също: тази книга има положителна страна и отрицателна страна. Както благовестието, тази книга има двойна цел: примирение и осъждение. Няма бягство от тези цели. Когато споделяме благовестието, ние носим Божия заветен съдебeн процес, точно както Йона го представи пред хората от Ниневия. Този съдебен процес предлага благословения и проклятия. Следователно, Той ще владее е предназначена да постигне следните резултати: (1) да даде увереност и повече информация на тези, които вече вярват в общата позиция на тази книга; (2) да убеди тези, които още не са взели решение; (3) да убеди тези, които още са отворени към нови доказателства; (4) да смълчи критиците.

Един честен критик, ако излезе в книга срещу Той ще владее, трябва да направи следното: (1) да покаже как Джентри по принцип е тълкувал погрешно библейската есхатология, т.е. да демонстрира модел на погрешно тълкуване; (2) да осигури няколко примера на този модел; (3) да представи на читателя също толкова подробно и цялостно изследване по есхатология, което предлага библейски решения на проблемите, които Джентри повдига; (4) да покаже как Джентри или пренебрегва тази липсваща книга или я представя напълно погрешно. Тъй като кратък преглед на книгата не може да се сравни с масивната документация на Джентри, добре е критикът да посочи на читателя книга или книги със същата или по-голяма точност от Той ще владее. Ако се провали в третата задача – да предложи екзегетически по-добра книга – той скрито признава, че Джентри е предложил екзегетически най-впечатлителната позиция, която е била правена до сега. Моето виждане е, че никой рецензент няма открито да посочи определената книга по есхатология; това би изисквало твърде много обвързване от негова страна. Никой автор днес не вярва на някоя книга по есхатология, освен ако не е негова собствена, но те рядко имат смелостта да обявят това черно на бяло. Така че Джентри побеждава.

Това ме води към разглеждане на състоянието на есхатологическите писания в това последно десетилетие на втория милениум след живота, смъртта, възкресението и възнесението на Исус Христос, втората Личност от Триединството, съвършения човешки син. Годината 2000 приближава бързо, но все още църквата не е свършила есхатологическата си домашна работа. За да докажа това твърдение, трябва да се впусна в кратка история на дълга серия от неприключили дебати за земното бъдеще на Църквата. За да обясня защо Той ще владее е толкова важна, трябва да покажа какво я предшества.

Древно обвинение

Той ще владее защитава теономичния или заветния постмилениализъм. Неведнъж някой критик на християнския Реконструкционизъм като цяло и постмилениализма в частност, се е изправял пред мен с твърдението: “Никога е нямало екзегетична защита в полза на постмилениализма.” Моят отговор винаги е един и същ: “Ами трудът на Родерик Кембъл?” Отговорът на критика винаги е един и същ: “Никога не съм чувал за Родерик Кембъл.”

В началото на 50-те Родерик Кемпбъл, канадски християнин и бизнесмен, пише Израел и Новият завет. Книгата е издадена през 1954 от Presbyterian & Reformed Publishing Company. Това бяха годините преди Потопът от Битие (The Genesis Flood, 1961) и Способностност за съветване (Competent to Counsel, 1970) да осигурят на P&R по-широк пазар и много повече приходи. Книгата на Кемпбъл не привлече голямо внимание. Реформистките (Калвинистки) теологически книги, написани от бизнесмени, рядко привличат вниманието – урок, който лично съм научил, болезнено и скъпо.

Книгата на Кемпбъл е шедьовър: кратки глави, стегнато написани, изпълнени с Библейски стихове и ясно изложение. Дълга е малко повече от 350 страници, така че средният читател няма извинение ако не я довърши. Предговорът на книгата е написан от О. Т. Алис, един от най-големите изследователи на Стария завет за всички времена, автор на Петокнижието на Мойсей (The Five Books of Moses, 1943) и Пророчествата и Църквата (Prophecy and the Church, 1945), опустошителна екзегетична критика на диспенсационализма, на която все още не е отговорено със същата или по-голяма прецизност, почти половин век след издаването й.[3] Обратно на широко възприетото мнение, Алис е постмилениалист, а не амилениалист – истински наследник на теологията на старата (преди 1929) Принстънска Теологична Семинария, включително и на нейната есхатология. Ето защо той е толкова ентусиазиран по отношение на Израел и Новия завет. Книгата излезе от печат в края на 60-те. Тя беше преиздадена съвместно от P&R и от Geneva Divinity School Press през 1981. Отново е изчерпана. Но това не означава, че не е била публикувана никога, поради което критиците грешат, когато казват, че никога не е имало екзегетически доводи за постмилениализма.

Те грешат и по много други причини. Имало е много представяния на различни части от постмилениализма през годините. Това е Второто идване на Христос: Дали ще е премилениално? на Дейвид Браун, издадена през 1842 и преиздадена през 1990.[4] Това е постмилениалното тълкуване на Римляни 11 глава: обръщането на евреите, което ще сложи началото на велика епоха на Божието благословение за Църквата. Това тълкуванесе появява непрекъснато в калвинистки изложения, като коментарите на Робърт Холдейн, Чарлз Ходж и Джон Мъри. Също и в огромния Коментар на Пророчествата на Исая от Принстънския богослов Дж. А. Алекзандър (J. A. Alexander, Commentary on the Prophecies of Isaiah), който не е добре познат заради обширния си обем и подробната аргументация. Това са теологичните трудове на Бенджамин Уорфийлд, друг Принстънски теолог, който е последовател на Принстънската есхатология до смъртта си през 1921. Това е книгата на Лорейн Бетнер Милениумът (Loraine Boetner, The Millenium, 1958), която представя защита на традиционната Принстънска есхатология, както и критика на амилениализма (кратка) и на премилениализма. Това е Есхатология на победата на Дж. Марселъс Кик (J. Marcellus Kik, An Eschatology of Victory, 1971). Това е Да дойде царството ти на Р. Дж. Ръшдуни (R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, 1970) Накрая, но не на последно място, това e Дейвид Чилтън: Възстановеният рай (David Chilton, Paradise Restored, 1985), Дни на въздаяние (The Days of Vengeance, 1987) и Голямата скръб (The Great Tribulation, 1987). (Някои учени биха включили и Герхардус Вос в този списък.[5]) Също има по-малко известни защитници през двадесети век. Джентри споменава част от тях в Глава Втора.

Едно нещо е сигурно: обратно на твърдението на Алва Дж. Маклейн през 1956, постмилениализмът не е изчезнал.[6] Това, което изчезна, е систематичната, подробна защита на диспенсационализма, написана от теолози, преподаващи в диспенсационалистически семинарии.[7]

Незавършена защита на всяка предишна позиция

Вярно е, че нямаше ново, окончателно, цялостно, подробно екзегетично представяне на позицията на постмилениализма – книга, за която повечето постмилениалисти да кажат с увереност: “Да, това е нашата книга. Опровергай я, и ще нараниш сериозно нашата позиция.” Обаче това, което трябва да се отбележи, е, че в това отношение постмилениалистите не са в по-лошо положение от историческите премилениалисти, диспенсационалистическите премилениалисти, и амилениалистите. Истината е, че никоя от четирите главни протестантски есхатологични позиции не е била защитена екзегетично от голямо количество научни, цялостни трудове. Всички есхатологични позиции през двадесети век са почивали на шепа от книги, които в най-добрия случай само очертават най-общата екзегетична защита за своя възглед. Никоя от тези книги не е развила цялостен мироглед, основан на собствената й система. (Тук изключвам християнските реконструкционисти, които осъзнават всеобхватното естество на своята система, поради което са си спечелили толкова много врагове в толкова много лагери.)

Ще предложа нещо. Това, което ще кажа, не би трябвало да е спорно. То е: библейската есхатология дава на Божиите хора философия на историята. Някакви възражения? Някакви викове, че “това е възмутително преувеличение”? Няма? Чудесно. Нека да добавя следствието: всяка предложена есхатологическа система, която не предлага философия на историята, която да е теологично последователна по отношение на предложената система на тълкуване, е в незавършено състояние. Дълго време това е било положението, в което се е намирал всеки традиционен възглед за есхатологията: без открита философия за историята. До днес.

Три ключови въпроса

Нека да ви задам три въпроса. Първо, надявате ли се вашата земна работа да остави положително наследство на бъдещите поколения, независимо колко малко е наследството, дори ако никой в бъдещето не си спомня кои сте били и какво сте направили? Разбира се, че се надявате. Второ, дали Божието слово се връща към Бога празно? Не. Трето, като пазител на завета, можете ли законно да очаквате вашите добри думи и добри дела да имат по-голямо влияние в бъдещето отколкото вашите зли думи и дела? Тук не говоря само за събиране на съкровища на небесата; говоря също за наследството ви в историята, на вашите земни наследници. Говоря за наследство в широкия смисъл на думата. Ако отговорите да, мисля, че имате правилната нагласа за себе си и за вашата работа в Божието царство. Ако отговорите не, мисля, че се нуждаете от професионално християнско съветване. Вие се движите към душевна криза. Първо имате проблем с липсата на себеуважение (а пазителите на завета имат право на себеуважение като законно осиновени синове на Бога: Йоан 1:12). Второ, имате проблем с липсата на увереност по отношение на желанието на Бога да благослови работата ви. Пренебрегнали сте Божието обещание: “За това, Господ Израилевият Бог казва: Аз наистина думах, че твоя дом и дома на баща ти щяха да ходят пред мене до века; но сега Господ казва: Далеч от мене! Защото ония, които славят мене, тях ще прославя аз, а ония, които ме презират, ще бъдат презрени.” (1 Царе 2:30).

Трите въпроса, които ви поставих по отношение на законните ви очаквания за историческия резултат на личните ви усилия, трябва също да се зададат по отношение на християнството като цяло: царството (цивилизацията) на Бога. Когато започваме да търсим библейски основани отговори на тези три въпроса по отношение на Божието царство в историята, ние неизбежно повдигаме въпроса за библейската философия на историята. Всеки от главните възгледи за есхатологията има конкретна философия на историята. Тази връзка не винаги се обсъжда публично. В повечето случаи, следствията от есхатологията за философията на историята са по-скоро скрити отколкото явни, тъй като защитниците на различните позиции имат навика да не >обсъждат тези следствия. Но няма изход от тях. Няма есхатологически неутралитет. Това е една от темите в Той ще владее.

Исторически премилениализъм

Историческите премилениалисти не са диспенсационалисти. Те не вярват в идващото “тайно” грабване или в предполаганото седемгодишно отсъствие на Църквата от земята след завръщането на Исус да “грабне” Църквата в небесата. Те вярват, че Исус ще се върне на земята за да управлява хиляда години преди крайния съд. Те вярват, че Голямата скръб все още е в бъдещето: тя ще предшества завръщането на Христос за да установи царството Си. Следователно те са пост-трибулационисти.*

Днес няма много исторически премилениалисти. Преди два века е имало много повече хора, които се придържали към тази позиция. В края на деветнадесети век, баптисткият калвинист Чарлз Хедън Спърджън е бил широко известен исторически премилениалист, въпреки, че езикът му често е бил много оптимистичен по отношение на разпространение на благовестието, и той е вярвал в познатото постмилениално учение за бъдещото обръщане на евреите. Той не е отделял голямо внимание на теориите за милениума. “Няма да се задълбочавам в милениални теории, нито в някакви спекулации по отношение на дати. Не знам нищо за такива неща, и не съм сигурен, че съм призван да прекарвам времето си в такива проучвания. По-скоро съм призван да служа на благовестието, отколкото да тълкувам пророчества.”[8] В наши дни най-известният американски исторически премилениалист е калвинисткият презвитериански автор Франсис Шефър, въпреки че той рядко пише за своя калвинизъм, своето презвитерианство, или своя премилениализъм. (Това представлява проблем за историческите премилениалисти, когато техните най-известни представители предпочитат да не пишат за тяхната есхатология.)

Историческият премилениалист може да посочи новите книги на Джордж Елдън Лад. Но аз не познавам книга, която разглежда премилениалния възглед за епохата на Църквата преди завръщането на Христос на земята да установи царството Си, т.е. книга за премилениалния възглед за философия на историята. Фокусът на всички премилениални трудове е върху второто пришествие: големия бъдещ прелом, за който се предполага, че ще открие юридическата видима фаза на Христовото царство в историята, когато лично Исус ще царува на земята. Само тогава идеята за християнска цивилизация придобива значение в историческия премилениализъм. Християнството се пренебрегва до времето на второто пришествие.

Дори по отношение на тази бъдеща епоха, никога няма някакво подробно разглеждане на моралната причина и следствие в историята, т.е. на библейската философия на историята. Няма подробно разглеждане на това как Исус ще управлява на земята чрез Своите хора. Ще има ли политика? Правителството изцяло бюрократично ли ще бъде? Какви са законите, които Исус ще иска да се прилагат от правителствата? Какви наказания ще се налагат? Гражданските съдии и съдебни заседатели дали все още ще издават присъди? Как ще се извършват обжалванията? Дали опашката пред щаба на Исус от търсещи правосъдие хора ще е хиляди пъти по-дълга от тази пред палатката на Мойсей (Изх. 18:13)? Никой не ни казва – нито историческият премилениализъм, нито диспенсационалистическият премилениализъм.

Диспенсационализъм

Проблемът, пред историческия премилениализъм също стои пред диспенсационалистическия премилениализъм: Каква е премилениалната философия на историята? Каква е връзката между вярното проповядване на благовестието и разширяването на Христовото царство в историята. Какви са обществените последствия от разширяването на Христовото царство в историята, и защо? Това е друг начин да поставим въпроса: Каква е връзката между морала и властта в историята? Дали в дългосрочен период има предсказуема причинно-следствена връзка между личната праведност и успех, и личната неправедност и неуспех? Ами какво ще кажем за колективната праведност? Ами за колективната неправедност?

През пролетта на 1956 Алва Маклейн, президент на Grace Theological Seminary, написа статия за Bibliotheca Sacra, годишник на Даласката теологична семинария. И двете училища бяха (и са) диспенсационалистически. Статията беше озаглавена “Премилениална философия на историята.” Тя беше дълга само пет и половина страници. В по-голямата си част бе посветена на критика на други възгледи. Когато авторът приключва с тях, на него му остава само половин страница за да представи премилениалния възглед. Той не казва какъв е той. Всичко, което пише е това: “Премилениалната философия на историята има смисъл. Тя полага библейска и рационална основа за истински оптимистичен възглед за човешката история.” Но той никъде не обяснява, какво има предвид с “история.” Тъй като диспенсационализмът учи, че Църквата няма да успее да обърне голям брой хора към Христос в “епохата на Църквата,” и че тя ще страда от все по-голямо преследване до момента на грабването, Маклейн трябва да е дефинирал история като милениалната диспенсация след грабването. Но тази напълно нова епоха ще започне едва след грабването и след седем годишната Голяма скръб, т.е. след като всяка следа от действието на благовестието в историята ще е заличена. Тогава какъв основателен оптимизъм предлага на християните диспенсационализмът по отношение на дългосрочните исторически ефекти на работата ни в този живот? Маклейн не казва, но отговорът е очевиден: никакъв.

Диспенсационалистите могат да се позоват на съвременни книги за есхатологията и милениалното царство, написани от Маклейн и Джон Уолвурд, но главното представяне на есхатологическата им позиция се намира в Идещите неща (Things to Come, 1958) от професора в Даласката теологична семинария Дж. Дуайт Пентекост. За повечето читатели е неизвестно, че той значително ревизира книгата в една ключова област, и правейки това, изоставя традиционния диспенсационалистически възглед за неизбежното поражение на Църквата в това, което диспенсационалистите наричат “епоха на Църквата.” В първоначалното издание той поддържа тезата за окончателното тържество на неверието в тази “епоха на Църквата.” Той пише, че Исусовата притча за синаповото семе (Мат. 13:31-32) говори за израстването на зло дърво в историята, “една чудовищност. . . . Притчата учи, че по-голямата част от вярващите са станали покварени отвътре. Това е характеристиката на епохата.” (р. 147). В своето изложение за притчата за кваса той твърди: “Това явно се отнася за делото на лъжливата религиозна система. . . . Този образ е използван в Писанието за да изрази това, което е зло в същността си. . .” (р. 148). Като обобщение той пише: “Синаповото семе посочва извращаването на Божието намерение в тази епоха, докато квасът показва покварата на божественото действие, Словото, чрез което се реализира това намерение.” (р. 148). Фокусът на Пентекост тук е етиката; прогресивното тържество на злото във времето, през “Църковната епоха.” Това поне би могло да служи като основа на диспенсационалистическата философия на историята: поражението на светиите. Неговата книга не дава развита философия на историята, дава само началната точка.

Три десетилетия по-късно, той изоставя дори това, но много малко от неговите последователи знаят този факт. Изданието от 1987 не е преиздадено, но стратегически преработено издание. То никъде не се посочва като такова. Д-р Пентекост е накарал словослагателя внимателно да нанесе значителна преработена част. Промяната е почти незабележима, но все пак е опустошително признание за диспенсационализма. Ето неговото преработено изложение за Христовото царство през “Църковната епоха.” Синапово семе: “Тази част от притчата подчертава големия растеж на царството след като веднъж е установено. Царството ще расте от незначително начало към големи размери” (р. 147). Няма и дума за моралната му поквара. Квас: “Когато квасът се използва в Писанията, това често означава зло. . . . Неговата употреба в жертвата, която представя съвършенството на личността на Христос (Лев. 2: 1-3) показва, че употребата му не винаги е такава. Тук ударението не е върху кваса като посочване на характера му, но по-скоро, че квасът е бил скрит в тестото, наблягайки така на начина, по който квасът нараства, когато е сложен в тестото.” (р. 148). На кратко вече няма фокус върху етиката: нито дума за някакви зли въздействия на синаповото семе или кваса. Днес неговият фокус е върху растежа на Христовото царство в историята – постмилениалният фокус: “Притчата за синаповото семе и кваса в тестото в такъв случай подчертава растежа на новата форма на царството” (р. 148).

Ако Христовото царство не се покварява в нашата диспенсация, тогава то е или морално неутрално (Христовото царство като морално неутрално?!?), или положително. Теологичният проблем на Пентекост е очевиден: не може да има морален неутралитет. Ако неизбежно нарастващото царство на Христос не се подрива постоянно от >теологична и морална поквара, тогава то трябва да расте в праведност. Това тълкуване е постмилениалният възглед за Божието царство: разширение във времето. Матей 13 глава не разглежда царството на Сатана; тя разглежда царството на Христос. Д-р Пентекост много тихо е изхвърлил самата сърцевина на версията на традиционната диспенсационалистическа система за неизбежния възход на злото в тази “епоха на Църквата.”[9] Въпреки това, все още никой от диспенсационалистическия лагер не е пожелал да дискутира открито следствията от тази радикална поправка на Пентекост, или да обясни точно защо, ако е вярна, не преобръща диспенсационалистическата система. Диспенсационалистическата система е в упадък.[10]

Амилениализъм

Амилениализмът е най-широко възприетото тълкуване на пророчествата, предимно защото римокатолиците като цяло се придържат към него, макар че те рядко обсъждат есхатологията. Лутераните също се придържат към нея. Епископалните църкви, като римокатолиците, рядко наблягат върху есхатологията, така че амилениализмът печели по презумпция. Европейските калвинисти (днес това означава главно холандските калвинисти) са се придържали към него през последните два века. Те са били главните представители на амилениалната система през двадесети век.

Амилениалистът вярва, че следващото голямо есхатологическо събитие ще бъде второто пришествие на Исус Христос при крайния съд. Цялостната последователност от събития, която се нарича грабване от диспенсационалистите, се определя от амилениалиста като непосредствено предшествуваща крайния съд. Както премилениалиста и постмилениалиста,той вярва в идването на Христос в облаците, за което ще възкръснат живите и мъртвите в Христа. Както постмилениалиста, но не като премилениалиста, той не вярва, че това събитие ще стане хиляда години преди окончателния съд. То ще стане в деня на крайния съд. Тоест, той отрича, че ще има някакво есхатологично прекъсване между днешното време и времето непосредствено преди Второто Пришествие (крайния съд). Ще има историческа приемственост за благовестието. За разлика от постмилениалиста, обаче, той настоява, че това е непрекъснатост на обществен упадък и поражение на християнството докато Исус дойде отново.

Амилениалните автори пишат кратки книги, които смесват личната есхатология (смъртта, възкресението и крайния съд) с космическата есхатология (новозаветните пророчества, Църквата, Второто Пришествие, крайния съд и бъдещия свят). Нещо, което очевидно липсва във всички тях, е подробно амилениално изложение на новозаветната епоха от разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр. до Второто Пришествие. Библията и бъдещето (Anthony Hoekema, The Bible and the Future, 1979) на Антъни Хьокема прави опит в това отношение, но не по някакъв систематичен или цялостен екзегетически начин, и всъщност тя е единствената, която се опитва да направи дори и това. Това не означава, че амилениалистите нямат философия на историята. Те имат, но тя рядко се обсъжда и никога не е развивана подробно или използвана за развитието на конкретна амилениална обществена теория.

Ще ви предложа пример за подхода на амилениалистите към въпросите за действието на благовестието в историята. Има една книга от амилениален автор озаглавена Ново небе и нова земя.[11] Името е взето от библейски есхатологичен израз. Този израз се появява два пъти в Новия завет (2 Петр. 3:13; Откр. 21:1) и два пъти в Стария завет (Ис. 65:17; 66:22). Текстът в Исая 65 глава пророкува за идваща епоха на земята преди крайния съд (тъй като все още има действуващи грешници), в която ще има големи видими благословения, включително много дълъг земен живот. Ето целия текст:

Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и предишните неща няма да се спомнят, нито ще дойдат на ум. Но вие веселете се и радвайте се винаги в онова, което създавам; защото, ето, създавам Ерусалим за радост, и людете му за веселие. Аз ще се радвам на Ерусалим, и ще се веселя за людете си, и няма да се чуе вече в него глас на плач, нито глас на ридание. Там не ще има вече младенец, който да живее само няколко дни, нито старец, който да не е изпълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а грешник ако умре сто годишен ще бъде считан за проклет. Те ще построят къщи, и ще живеят в тях; ще насадят лозя, и ще ядат плодовете им. Няма те да построят, а друг да живее там; няма те да насадят, а друг да яде; защото дните на моите люде ще бъдат като дните на дърво, и избраните ми за дълго ще се наслаждават в делото на ръцете си. Не ще се трудят напразно, нито ще раждат чада за бедствие; защото те са род на благословените от Господа, тоже и потомството им. (Ис. 65:17-23, подчертаването е мое)

Постмилениалистът може да тълкува този пасаж буквално: идваща епоха на разширени милениални благословения преди Исус да се върне за крайния съд. Така може и премилениалистът: епохата след Христовото завръщане на земята, но преди последния съд. Но амилениалистът не може да приеме възможността за такава епоха на буквални, обхващащи цялата човешка цивилизация в историята. Неговата есхатология отрича всяко буквално, обхващащо цялата човешка цивилизация тържество на Християнството в историята. По тази причина, той трябва да “спиритуализира” или алегоризира този текст.

И така, как авторът се е справил с този текст? Не го е разгледал. Той просто го е пренебрегнал. “Той не е в моята Библия,” сякаш казва той. В книга от 233 страници върху новото небе и новата земя няма разглеждане на Исая 65:17-23. Индексът на цитираните стихове насочва читателя към страница 139 и 157. На страница 139 има препратка към Исая 65:17-23, но няма и дума коментар. На страница 157 няма нито препратка, нито коментар. Книгата е изпълнена с хиляди цитати от Библията, но никъде авторът не коментира текста, който повече от всеки друг текст в Библията отрича амилениализма. Въпреки това тази книга се счита от амилениалните теолози като научно представяне на тяхната позиция. Има много малко други книги, които представят детайлна екзегетична позиция за амилениализма.

Повечето амилениални разглеждания на моралната причинно-следствена връзка в историята са ограничени до неприятното заключение, че злите хора ще стават обществено все по-могъщи, докато праведните ще стават обществено все по-слаби.[12] С други думи, прогресивното освещаване на Божиите хора ще води към тяхното прогресивно заробване и изолация в обществото. Това означава, че амилениалният възглед за историята почива на схващането за морална причина и следствие, където правдата произвежда слабост, а неправдата произвежда сила. Това заключение е толкова неприятно – и толкова отчайващо – че амилениалистите предпочитат да не го обсъждат, което ги оставя без открито изразена философия на историята. Единственото изключение на този възглед е статията на Мередит Клайн от 1978, в която той твърди, че Божиите санкции в историята са случайни от човешка гледна точка.[13] Но след като живеем в епоха, когато Църквата е в отбрана, върху презумпциите на Клайн не може да има основателна надежда за цялостна победа. Той е напълно готов да приеме това.

Исторически постмилениализъм

В много отношения по-ранните защити на постмилениализма също са пропускали да представят позиция за морална причина и следствие в историята. Бъдещата епоха на благословения се е разглеждала като резултат на изливането на Святия Дух, което е сигурно, че ще стане, но не като продукт и на морално преобразяване. Божият закон и Божиите заветни санкции – благословение и проклятие – рядко са били разглеждани. Това е особено вярно за постмилениализма, проповядван от Джонатан Едуардс през осемнадесети век. Освен в трудовете на пуританите от седемнадесети век преди 1660, постмилениализмът дълго е бил лишаван от необходимата връзка между открития в Библията закон и Божиите обществени санкции в историята. Този възглед за Божиите предвидими санкции в историята е следствие от аргумента “Няма подкрепа в Новия завет” по отношение на заветните съдебни процеси. Тази форма на постмилениализма е по същество антиномистка: отричаща желанието на Бог да защити Своя заветен закон чрез налагането на исторически санкции. Последователните хора питат: “Ако Бог няма да налага санкции, тогава как смеят християните да ги прилагат?” Но ако не се прилагат Божиите юридически санкции, тогава ще се прилагат юридическите санкции на Сатана. Няма юридическа неутралност в историята.

Като отказват да признаят Божия открит закон и Божиите предсказуеми обществени санкции в историята, защитниците на постмилениализма като цяло са изоставили философията на историята. Те са прогласявали пиетистки постмилениализъм вместо заветен постмилениализъм.[14] Те са прогласявали победа на Християнството в историята, но без да определят законовите основи на царството (цивилизацията) на Бога.

Ключовият въпрос: Етика с исторически санкции

Етиката не може да бъде разделена успешно от есхатологията, нито пък може въпросът за Божиите санкции в историята. Цялостният въпрос за етиката и колективните санкции не може да бъде избегнат. Есхатологическият въпрос е този: Дали християните имат основателна надежда за положителни исторически резултати от техните усилия, лични и колективни, в историята? Дали техните жертви наистина имат значение в историята? Разбира се, че те имат значение във вечността; това въобще не стои под съмнение. Дали личните и корпоративните усилия на християните имат положително значение в историята?

Ако всичко, което християните могат да постигнат в историята, е да представят Божиите заветни съдебни процеси срещу индивидите, позволявайки на Святия Дух да извади няколко хора от вечния огън, тогава защо трябва да ходят в университети, освен да служат като свидетели на студентите? Защо трябва да стават адвокати, освен да свидетелстват на адвокатите? Дали всичко, което правим или градим, е осъдено на разрушение или в някаква бъдеща голяма скръб или в последният бунт на сатанинските сили в края на времето? Нима всичко, което оставяме след нас, се поглъща от исторически успешното царство (цивилизация) на Сатана? Дали всеки долар, който християните харчат днес за образование след дванадесети клас не трябва да се изпраща на мисионери? Дали нашите малки, едва оцеляващи християнски колежи не са нищо повече от скъпи агенции за запознанства с цел брак. (Бих желал да кажа “университети,” но евангелските християни и фундаменталистите нямат нито един: акредитирана институция, която присъжда защитени титли Д-р по Философия в свободните изкуства и естествените науки.) Дали от християните се очаква да живеят завинаги в обществено гето, премилениално или амилениално, молещи се за Второто Пришествие като единственото средство за бягство от историческото безсилие?[15]

Липсващото звено: Библейска философия на историята

Това, което е липсвало във всеки есхатологически лагер, е съзнателното представяне на изрично библейска философия на историята. Няма такова представяне, основано на цялостна екзегетика на Библията – по-точно, философия на историята, извлечена от библейското учение за последните неща. В областта на систематичната теология есхатологията очевидно е част, в която такова разглеждане трябва да бъде представено. Въпреки това, ние не намираме такова разглеждане. Това е, меко казано, малко странно. Тази видима празнина в “приложната есхатология” не е нещо, което често се дискутира от теолозите в семинариите.

Освен това, библейската философия на историята е необходимост за всяка есхатология, която е предназначена за тези, които все още живеят в този свят. Отсъствието на подробно представяне на библейска философия на историята не предпазва християните от това да имат философия на историята. Те неизбежно възприемат някаква. Те просто не възприемат такава, която е била систематично развита някъде. Например, те имат силна увереност за такива неща като законността и мъдростта на обществената дейност в името на Христос. Те имат силна убеденост за това, какво може да очаква Църквата в бъдещето. И колкото по-песимистични са тези очаквания, толкова повече тези, които ги поддържат, са склонни да си представят, че на Църквата й остава много малко време. Изправени (както вярват) пред заплахата от гонения в бъдещето, и изправени (както вярват) пред неизбежната (предопределена) историческа неспособност на техните усилия да обърнат сатанинския прилив, християните, които се придържат към премилениализма или към амилениализма, поставят надеждата си в бъдещото, преломно, свръхестествено бягство от грижите в този свят, т.е. бягство от личната и институционална отговорност в този свят. Нямам предвид, че те поставят надеждата си в смъртта; имам предвид, че те поставят надеждата си в “излизането от живота живи”: диспенсационалистическото грабване или амилениалното Второ Пришествие. “То е непосредствено близо!”

Есхатологическата загриженост на евангелското протестантско християнство през двадесети век не е била етиката и християнската отговорност – моралната причина и следствие в историята – но по-скоро отнемането на отговорността от християните чрез бъдеща божествена намеса в историята, която да установи Исусовата световна държавна бюрокрация (премилениализъм), или да премахне грешниците от историята като сложи край на историята (амилениализъм). Есхатологическият фокус е бил върху нашето законно (защото е есхатологически неизбежно) бягство от колективната отговорност като християни. Психологическата мотивация е била търсене на теологично оправдание за бягството на християните от всякакво задължение да работят за разширението на Божието царство (цивилизация) в историята: християнство от наблюдатели. Eсхатологията е била използвана да оправдае в ретроспективен план факта, че протестантската Църква след 1660[16] не е направила много за представянето на изрично библейска алтернатива на конкурентните мирогледи на различните видове нарушители на завета. Има причина за тази отсъстваща алтернатива: липсващо звено. Това липсващо звено е теорията за причината и следствието в историята.

Моралната причина и следствие: Исторически санкции

Липсващото есхатологично звено е била теорията за новозаветна история, която е пряко основана върху моралната причина и следствие. Старозаветните светии са имали такава морално основана теория за историята, която е очертана в Левит 26 и Второзаконие 28: благословения в историята за тези, които се покоряват на Божия закон, открит в Библията, и проклятия в историята за тези, които не се покоряват на Божия закон, открит в Библията.[17] Днес премилениалистите и амилениалистите са на едно мнение: такава система за морална причина и следствие вече не действува в новозаветната история. По този начин, библейски казано, моралната причина и следствие или водят към никъде (Божиите случайни санкции в историята), или по-широко вярвано, те водят към общественото поражение на християнството в историята, докато лично Исус се върне отново за да съди враговете си.

Това е странен възглед за историята, теологично казано. Ние знаем, че Бог подкрепя пророците Си в старозаветната епоха. Когато те са завеждали заветен съдебен процес, Бог го е изпълнявал. Но, уверяват ни, това вече не важи в Новия Завет. Църквата вече не може успешно да призове такава божествена сила в историята. Въпрос: Ако смъртта, възкресението и възнесението на Исус от дясната страна на Бога са оставили Неговата Църква дори по-безсилна, отколкото е била Църквата в Израел по времето на Мойсей, тогава какви са били обществено значимите следствия (ако има такива) от Исусовата смърт, възкресение, и възнесение от дясната страна на Бога? И амилениалистите, и премилениалистите избягват да отговорят на този въпрос на всяка цена, защото продължават да стигат до този силно смущаващ отговор: почти никакви. Това е просто твърде трудно да се признае публично. Те трябва да бъдат притиснати силно, за да го признаят. (Аз ги притискам.)

Постмилениалистът настоява, че възнасянето на Исус до Божия престол е трансцедентен белег за Неговото абсолютно върховенство над историята. Постмилениалистът твърди, че Исус няма да остави този престол за да се върне на земята, докато всички Негови врагове не са покорени (1 Кор. 15:24-28).[18] Но свръхестественият постмилениализъм не е взиман на сериозно през двадесети век. Днес теономичният постмилениализъм поставя два проблема, предизвикващи силна съпротива: (1) личната и обществената отговорност (2) законното избягване на тази отговорност. Сериозното приемане на тази есхатология означава да се поставят въпроси относно отговорността на Църквата за промяната на обществото. Това поставя още повече въпроси за нивото на лична отговорност в живота на християните. Християните днес се страхуват от това, какви биха могли да са отговорите. Така, че те предпочитат да избягват разсъжденията върху библейската позиция на теономичния постмилениализъм.

Стандартният отговор срещу заветния (теономичен) постмилениализъм е да се твърди, че светът няма да се подобри морално преди Исус да се върне да управлява с желязна тояга. Но защо трябва това да е вярно? Колко силна е тоягата на Сатана в новозаветната история? Не познавам премилениалист, който да твърди, че Сатана трябва да седи на земен престол за да може царството му да се изявява в историята. Те всички разбират, че сатанинското царство се изявява представително чрез неговите земни ученици. Въпреки това, всички те настояват, че за да може Христовото царство “наистина” да се изяви в историята, Исус Христос трябва да се върне физически от небесата и да седне на земен престол, вероятно в Ерусалим. Въпрос: Защо Божият син трябва физически да присъства, за да даде възможност на земните Си слуги да управляват ефективно в историята, когато земните слуги на дявола, който е бил напълно победен на Голгота, нямат никакъв проблем да царуват над Христовите представители в историята? Казано направо, защо изпращането на Святия Дух е оставило християнството обществено безсилно в историята?

Амилениалистите и премилениалистите отказват да отговорят на този въпрос. Трудно е да ги обвиним. Толкова по-лесно е да стоят кротко и да се молят тихо постмилениалистите, които продължават да задават такива въпроси, да се махнат скоро, или Исус да дойде отново, и да затвори по този начин устата на постмилениалистите. Но нито едното не става: постмилениалистите продължават да задават въпроса, а Исус остава на Своя небесен престол.

Амилениалистите и премилениалистите са на едно мнение: Християните не могат да оставят нищо значително след себе си, което ще избегне ужасите на неизбежно предстоящото сатанинско насилие. Само институционалната Църква ще оцелее, и ще е обсадена и смаляваща се институция до завръщането на Исус.

Джентри казва, че те грешат. Джентри твърди, че Библията казва, че те грешат.[19] Сега е дълг на премилениалните и амилениалните теолози да опровергаят Джентри: точка по точка, стих по стих. Мълчанието вече не е златно.

Звеното вече не е липсващо

Д-р Джентри вече е защитил екзегетически пълните последствия и приложения на Исусовото Велико поръчение.[20] Като прави това, той отправя към обществено отстъпващата и пораженческа теология на пиетизма нейното най-подробно екзегетическо предизвикателство в двадесети век. Той също документира в пълни подробности времето на написване на книгата Откровение: преди 70 от Хр.[21] Това премахва най-значителните критики към претеристкото (минало време, т.е. исторически изпълнено) тълкуване на книгата Откровение. Претеристите твърдят, че всички пророчества за Голямата скръб са били изпълнени при падането на Ерусалим през 70 от Хр.[22] Претеристкото тълкуване лесно бе критикувано от тези, които твърдят, че книгата Откровение е била написана през 96 от Хр. Този контрааргумент вече не може лесно да се отстоява. Джентри го унищожи в Преди падането на Ерусалим (Before Jerusalem Fell). До сега е нямало подробно публикувано опровержение.

Сега Джентри излиза с цялостна теономична позиция за постмилениализма. Вече въпросът за моралната причина и следствие не е отсъстващ в постмилениализма. Божиите закони, открити в Библията и съответните им санкции в историята стоят в самото сърце на това разглеждане на постмилениализма. Читателят трябва да разбере, че тази книга е първото подробно, екзегетическо изложение на заветния (теономичен) постмилениализъм. Тя не е само защитата на Джентри за продължаващата власт на Божия закон – това би могло да се нарече гола теономия. Тя не е само неговата защита за постмилениализма – което може да се нарече гол постмилениализъм. Това, което е важно при Той ще владее, е, че тя свързва заедно тези две позиции със средствата на заветното учение за Божиите предсказуеми исторически санкции в историята.[23] Джентри защитава продължаването на Божиите санкции в историята като теологично задължителна част от постмилениалното учение за цялостното тържество на Божието царство в историята. Без това звено не може да има морално основана християнска философия на историята. Перифразирайки философа Емануел Кант, “Теономията без постмилениализма е безсилна; постмилениализмът без теономията е сляп.” Теономичният постмилениализъм е една единна система.

Ето защо Той ще владее е толкова важна. От този момент, тази книга ще представя позицията, позната като теономичен постмилениализъм. Всички бъдещи изложения в името на тази позиция ще трябва съзнателно да се изграждат върху Той ще владее. Както се казваше в старата реклама, “Не приемай заместители!”

Джентри пристигна пръв на финала. На победителя принадлежи наградата. Това няма да му спечели ръкоплясканията на другите състезатели.

Задачата на критиците

Погледнете богатството от документация в тази книга. Няма да е достатъчно за един критик да заключи в критика от две страници, че “Книгата на Джентри просто не доказва неговата позиция.” Ако някой опита тази измама, внимателният читател трябва да попита: “Тогава кой теолог наистина е написал също толкова цялостна книга, която да защитава конкурентен възглед? На този етап от историята – в навечерието на 2000 – да се опровергае книгата на Джентри ще изисква цялостно положително аргументиране представящо конкурентна есхатология със същата или по-голяма прилежност. Критиците не трябва да очакват, че могат да опровергават изчерпателна книга като тази, с нещо по-малко изчерпателно и детайлно. Трябва да напомня на критиците стария политически лозунг: “Не можеш да биеш нещо с нищо.”

Първо, нека да напомня на читателя за катастрофалните досегашни опити на няколко теолози да опровергаят теономията и постмилениализма. Атаката на Уестминстърската семинария Теономията: Реформистка критика (Theonomy: A Reformed Critique, 1990), предизвика книгата ми Изповедта на вярата на Уестминстърската семинария (Gary North, Westminster’s Confession of Faith, 1991), Няма друг стандарт (Greg Bahnsen, No Other Standard, 1991) на Бансен, и сборника статии, Теономията: Информиран отговор (Theonomy: An Informed Response, 1991). В него Джентри опровергава точка по точка слабата статия на амилениалиста Ричард Гафин. Джентри вече е опровергал в големи подробности смущаващо слабата критика на постмилениализма, която е написана от преп. Томас Д. Айс, частта на Айс от съавторската злополучна книга Теологията на господството: благословение или проклятие?[24] Нямаше нищо останало от същността на критиката на Айс след като Джентри завърши своята учтива, научна дисекция.[25]

Второ, и по-важно, премилениалните и амилениалните критици няма да могат да се позовават успешно на някоя добре развита система от теологични възгледи за да подкрепят отхвърлянето на тезата на Джентри. Няма такава публикувана система от възгледи. Няма бележки под линия. От екзегетична гледна точка всяка от различните есхатологични школи се е движела по инстинкт през последния един век. (Диспенсационализмът се появява едва през 1830) Нямало е свързано екзегетично представяне на нито една есхатологична школа, което да (1) даде подробна, библейски-основана защита на своята позиция и (2) да приложи този есхатологически възглед към отношенията между Църквата, християнското общество, антихристиянските противници и бъдещите последствия от благовестието преди Второто пришествие на Христос. Такава книга не съществува в никой от съперничещите лагери. На кратко, няма нито един есхатологичен трактат в никой от съперничещите лагери – да не говорим за десетина трактати – който да отговаря на етическия въпрос на Франсис Шефър: “Тогава как трябва да живеем?” (Той също не му отговаря.)

Ето защо Той ще владее е уникална. Тя събира на едно място три теми: библейска етика, Божиите исторически санкции и бъдещето на християнството. Тя осигурява това, което никоя книга по есхатология не е осигурила, а именно, теологична свързана система за есхатология: етика, санкции, и пророчество.

Заключение

От сега нататък, както критиците на постмилениализма ще трябва да отговарят подробно на Дни на въздаяние на Чилтън (David Chilton, The Days of Vengeance), така те ще трябва да отговарят и на Той ще владее на Джентри. В моя Предговор на издателя в книгата на Чилтън, аз предвидих, че критиците няма да са способни да се справят с Чилтън нито теологично, нито стилистично. Оттогава не съм видял издадено опровержение на моята прогноза. Единствената слабост на тази книга – неуспехът на Чилтън да защити в подробности написването на книгата Откровение преди 70 от Хр. – бе поправена от Преди падането на Ерусалим на Джентри (Gentry, Before Jerusalem Fell). Сега предлагам подобна прогноза и за тази книга. Критиците няма да могат да се справят с Джентри теологично. Тази книга може да не ги накара да замлъкнат, но тя ще ограничи мърморенето им в частни разговори. Публично, те ще трябва да играят познатата академична игра на “Джентри? Кой е Джентри?”

Някои теолози могат да приемат предизвикателството ми, макар че се съмнявам. Ако те възнамеряват да погледнат студентите си в очите и да им кажат, “Възстановеният рай на Чилтън (David Chilton, Paradise Restored), Дни на въздаяние на Чилтън, Преди падането на Ерусалим на Джентри, и Той ще владее на Джентри нямат теологична стойност,” те първо трябва да докажат позицията си писмено, така че Джентри да им отговори. Мърморенето в частни разговори не е академичен аргумент. Нито авторитетните прокламации от семинарни професори към студенти-пленници зад затворени врати. Нито изпитаният чест рефрен “Няма да удостоявам с отговор такава евтина и аматьорска наука.” Теономията вече е твърде добре установена за да може такъв отговор да има въздействие. Теономистите имат твърде много книги върху масата.

Критици, време е да отговаряте. Мълчанието пред лицето на такава книга и пред другите книги не е вече мъдра стратегия. Словото е излязло вече. По-умните студенти в семинариите вече разбират какво става. Представителите на различните школи по есхатология е по-добре да започнат да произвеждат техните собствени изчерпателни книги по тези въпроси. Вече е твърде късно за критиците да очакват да запушат теономичния постмилениализъм като го пренебрегват или мърморят за него в частни разговори. Ако критиците не могат да отговорят на тези книги писмено, тогава теономистите ще спечелят тази борба по презумпция.

Имам предвид предимно амилениалните критици, и по-точно, калвинистите. Историческият премилениализъм едва съществува днес, и публичните му защитници са малко. В същото време, диспенсационалистическият премилениализъм е в непрекъснат упадък. Публичните му защитници в по-голямата си част са автори на малки книжки върху библейските пророчества. Малко от тях са обучени теолози. Те по-често са счетоводители, адвокати, или евангелисти по кабелни телевизии. Малкото от тези защитници на диспенсационализма, които са академични теолози, са или към края на кариерата си (т.е. Уолвурд, Пентекост, Райри) и вече не желаят, или не могат да се сблъскват с академичните критици, или пък са млади семинарни професори, които се занимават с университетски, наполовина частни, изглеждащи безкрайни поправки на първоначалната диспенсационалистическа система. Те никога не предлагат нещо като свързана, завършена версия на техния “нов, подобрен” диспенсационализъм. Те никога не показват как традиционната диспенсационалистическа система може да бъде ревизирана без да се срути. Продължават да човъркат разпадащата се система. Никога не представят завършен продукт.

По-младите диспенсационалистически семинарни професори много добре знаят, че традиционният Скофилд-Чефър-Райри диспенсационализъм е станал незащитим. Те просто искат да запазят работата си. Арминианските диспенсационалистически професори не се нуждаят да отговарят на калвинистките християнски реконструкционисти за да запазят работните си места, така че те мълчат. Затова моето предизвикателство е насочено предимно към калвинистките амилениалисти. Калвинистките професори в семинариите имат проблем: техните по-умни студенти четат. Ние, теономистите, продължаваме да обираме тези умни студенти, след като ние пишем, и не само пишем: ние говорим за горещите обществени проблеми на нашето време. Никой не очаква от диспенсационалистическите професори да говорят с авторитет за проблемите на деня; тяхната система заявява безсмислието да се прави такова нещо. От калвинистките теолози се очаква да го правят.[26] Но амилениализмът не предлага инструкции, решения и никаква земна надежда. Теономията предлага.

Едно нещо е сигурно: следващия път, когато някой критик ми каже “Никога е нямало екзегетическа защита на постмилениализма,” аз няма да му отговоря, “Какво ще кажеш за тази на Родерик Кемпбъл?” Вместо това ще се опитам да му продам екземпляр от Той ще владее.