20

БИБЛЕЙСКИ ВЪЗРАЖЕНИЯ

И Беряните бяха по-благородни от Солунците, защото приеха учението без всякакъв предразсъдък, и всеки ден изследваха писанията да видят дали то е вярно. (Деяния 17:11)

В течение на настоящето изследване разгледах голям брой подкрепящи стихове и отговорих на различни предполагаемо опровергаващи текстове. Тук ще дам кратко изложение на определени текстове, които са смятани за противоречащи на постмилениализма.

Захария 14:4

В оня ден нозете Му ще застанат на Елеонския хълм, който е срещу Ерусалим на изток; и Елеонският хълм ще се разцепи през средата си към изток и към запад, така че ще се образува твърде голям дол, като половината от хълма се оттегли на север, а половината му на юг.

Книгата на пророк Захария е наричана “най-месианската, най-истински апокалиптичната и есхатологична книга от всички писания на Стария Завет.”[1] И тя със сигурност е такава. Но Книгата на Захария е силно изопачена в диспенсационализма. Текстът от Захария 14, и особено стих 4, се представя за надеждно доказателство на диспенсационализма, което унищожава останалите възгледи, например постмилениализма. Ще обобщя възгледа от книгата на Даласката теологична семинария, Коментар на библейското знание (бележките на страници в скоби се отнасят към тази творба)[2] и след това ще дам кратко постмилениално тълкуване на този текст.

От следния коментар се вижда, че пророчеството се смята за противоречащо на постмилениализма:

Захария 14 започва от първоначалния грабеж на Ерусалим около края на бъдещата Голяма скръб, през катастрофичния съд над езическите войски при Второто Идване на Месия и установяването на Неговото милениално царуване, до описание на поклонението в Ерусалим по време на милениума. Фактът, че тези събития още не са се случили, говори за премилениално завръщане на Христос, тоест Неговото завръщане преди милениума. (p. 1569)

Диспенсационалистическото тълкуване

Диспенсационалистите смятат, че стих 1 се отнася за Голямата скръб в бъдещето, която въвежда земното милениално царуване на Христос, и това всичко е “Господният ден.” За стих 3 се казва, че говори за “военна намеса на Месия,” като стих 4 говори подробно за нейното изпълнение при слизането на Господа на Елеонския хълм (p. 1570). Тогава Той ще установи Своето политическо царство над земята, съпътствувано от “промяна в светилата, климата и топографията, която Бог ще доведе в Ерусалим, Палестина и без съмнение по цялата земя по време на милениума,” както се вижда от буквалното четене на стихове 6-11 (p. 1570).

Захария 1:12-15 е предполагаема “вмъкната ретроспекция,” описваща “втория етап от нападението срещу Ерусалим от съюзнически езически армии” (p. 1571). След това, “оцелелите от всички народи ще ходят годишно на поклонение в Ерусалим. ‘Оцелелите’ не са остатъци от юдеите. . . [а са] цивилни граждани от тези народи, чиито войски са унищожени от Месия” (p. 1571).

За стихове 16-17 се казва, че “наново установеният световен религиозен ред, обхващащ юдеи и езичници,” ще бъде основан така, “че ще е съсредоточен в Ерусалим и ще включва някои особености, еднакви или подобни на определени страни от старозаветното поклонение.” И така, “годишното поклонение ще бъде необходимо за хората, за да се радват на изобилни реколти” (p. 1571).

Цялата тази схема на неща, която е общоприето по презумпция заради господството на диспенсационализма, е в пълно несъответствие с хода на изкупителната история, както показах преди. Такава схема е основателно опровергана от евангелски християни от всеки друг милениален възглед, включително историческите премилениалисти. С напредването на изкупителната история до “последните дни,” установени от Христос (Ис. 2:2-4; 1 Кор. 10:11; Евр. 9:26) в “пълнотата на времето” (Марк. 1:14-15; Гал. 4:4), целият храмов ред и жертвената система бяха завинаги премахнати (Мат. 24:1-34; Евреи). Заедно с премахването на централния храм, поклонението пред Бога се децентрализира (Йоан 4:21; Мат. 28:18-20). В допълнение, хората от света се смесват в едно царство без етнически различия (Рим. 11:13-24; Еф. 2:12-21; Гал. 6:12-16). Това доста противоречи на диспенсационалистическото херменевтично изопачаване на Христовия ред на изкуплението обратно в старозаветния ред.

Разбира се, основна част от проблема с диспенсационалистическия възглед тук е неговият предварително възприет тълкувателен буквализъм (виж Глава 8). Постмилениалистите биха тълкували текста в много по-различна светлина. Целият текст – както става често с пророчествата – е смесване на буквални и преобразни пророчески символи, както ще видим.

Постмилениалното тълкуване

Обсадата на Ерусалим, описвана в Захария 14:1-2, е свързана с опустошението на Ерусалим през 70 от Хр. Пентекост признава, че учениците, които чуха Елеонската беседа, естествено биха приложили Захария 14 към разрушението на Храма в 70 от Хр. Но тогава, той казва, това означава объркване на Божията програма за църквата с тази за Израел.[3] Така той и други диспенсационалисти тълкуват текста буквално, като оставят непокътнати всички топографски и изкупително исторически нелепости. Като правят това, те напълно изоставят всяко значение за разрушаването на истинските град и Храм, които възстановени в дните на Захария. Този буквален храм беше разрушен през 70 от Хр., както се съгласяват всички.

Стихове 1 и 2 изобразяват имперските сили на Рим в съюз със различните подчинени царе, които са участвували в събитията от 67-70 от Хр. Войната е била водена от империя от “народи” (ст. 2), състояща се не само от народа на Италия, но и земите или народите на Сирия, Мала Азия, Палестина, Галия, Египет, Британия и други.[4] Последствията са бедствени: голяма част от населението на Израел е взето в плен. Но Господ пази тези, които са наистина Негови хора, като осигурява тяхното бягство от обсадения град (ст. 3-4).

Господ ще се бие за истинските Си хора “както воюва в ден на бой” (ст. 4). Краката на Господа, стоящи върху Елеонския хълм, и Неговото воюване за Неговите хора няма нужда да са по-буквални от други такива сведения за воюването на Господа в полза на Израел в Стария Завет. Езикът е подобен на този в Ис.Нав. 10:14, 42 и 23:3, където Господ “воюва за Израел.” В Исус Навиев тези сведения показват Неговото провиденческо благоволение в победата и избавлението на Израел, а не Неговото телесно присъствие. Божиите крака често са споменавани, когато съпротивата срещу Неговите хора е съкрушавана, а на хората Му е даван успех във всички обстоятелства (Пс. 18:9; Ис. 60:13; Наум 1:3; Авак. 3:5).

Разцепването на Елеонския хълм под Него използва често срещаните образи на Божията побеждаваща и въздържаща власт в старозаветните пророчества. В Михей 1:3-4 четем, че “Господ излиза от мястото си, и като слезе ще стъпи на земните височини. Планините ще се стопят под него, и долините ще се разпукнат като восък пред огъня, и като води, които се изливат низ стръмнина.” Дори диспенсационалистите признават, че това говори за старозаветното подчинение на Израел под езическите народи заради греховете му.[5] Споменаването на посоката на разцепването “показва посоката на тяхното бягство,” т.е. християните, които бягат от Ерусалим когато Господ го съди.[6] Те в крайна сметка бягат във всички посоки, носейки със себе си благовестието (сравни ст. 8-9 по-долу).

В последната част на стих 5, идващият съд върху Ерусалим, който разпръсва християните из Римската империя, е по същество идването на Бога в ангелско осъждение (“светите” са ангели). Разрушаването на Ерусалим от Рим е провиденческото унищожение от “неговите войски” (Мат. 22:7). То води до тъмнина и скръб над Израел (Зах. 14:6-7; сравни Деян. 2:20, 22; Мат. 24:29). Въпреки това, когато Ерусалим пада и християнството се освобождава от своите юдейски вериги, водите на живота започват да текат по целия свят (ст. 8). Господнето царство прелива през тесните граници на Израел, така че Господ става Цар над цялата земя (ст. 9).

Топографските и литургичните сведения след това са метафорични образи на етичните и духовните промени, които стават под духовното управление на Христос, когато Неговото поклонение се разпростира по земята (ст. 10 и нататък).[7] Дори Ерусалим и юдеите в края на краищата ще бъдат напоявани от водите на живота (ст. 10-11; сравни Езек. 47:1ff; Йоан 7:38-39). Враговете на Божиите хора ще бъдат или погубени (ст. 12-13, 14), или ще се обърнат към благовестието (ст. 16, 20-21), или ще бъдат смалени до незначително множество (ст. 14, 17-19).

Празникът на Скинията е споменат не като буквално възобновяване на старозаветните празници, а като истинската надежда, която е преобразена в празника: времето на пълнотата на нивата и на жътвата (сравни Йоан 4:35-38). Тези, които не са обърнати, ще са ограничени до робски труд, лишени от Божието благословение (ст. 17-19).

Като цяло, обаче, Божието царство (изобразено тук като подмладения Ерусалим) ще се разпростре по земята. Всички области на живота ще бъдат посветени на Господа: дори звънците на конете ще съдържат надписа на първосвещеническата митра (ст. 20-21)

Матей 7:13-14

Влезте през тясната порта; защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцината са ония, които ги намират.

Това е популярен текст, който на пръв поглед изглежда противоречащ на постмилениалния възглед. Тези думи често са цитирани, за да се покаже малочислеността на спасените: “Голямото множество на човечеството е погълнато във водовъртежа на греха, който помита милиони към бездната на унищожението (Мат. 7:13), и сравнение числено с тях, истинските вярващи са само една шепа. В милениума това ще бъде променено.”[8] “Пътят към спасението е тесен, и само малцина го намират.”[9] “Дори Господ Исус признава, че малцина ще намерят истинския път, пътят, който води към живот (т.е. към небето, обратно на унищожението в ада).”[10] “Самият текст не съдържа никаква друга идея за правилния път, освен че е пътят на малцината.”[11] Не може да има милиарди християни в света, понеже “такива числа със сигурност не съответствуват на това, което Исус каза за многото хора на широкия път и малкото хора на тесния.”[12] “Има няколко текста в писанията, които говорят за факта, че числото на спасените, макар и голямо множество, е въпреки това сравнително малко. Текстове като Матей 7:14 и 22:14 говорят в този смисъл. . . . Това е като тесен път и само малко хора ходят по него.”[13]

Няма съмнение, че постмилениалистите очакват голямо множество от хора да се спаси, така че можем законно да очакваме, че “светът” ще бъде спасен. Как отговаряме на всичко това?

Важно е да отбележим, първо, че на други места Библията говори за числото на изкупените като огромно и неизброимо множество. Интересно, само няколко стиха по-късно – и очевидно скоро след като е казал думите в Матей 7:13-14 – Господ говори видимо противоречиви думи в Матей 8:11: “Но казвам ви, че мнозина [polus, същата дума в Матей 7:13] ще дойдат от изток и от запад и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство.” Откровение 7:9 говори смело за голям брой на изкупените: “След това видях, и ето голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде, езици, стоещи пред престола и пред Агнето, облечени с бели дрехи, с палмови клонки в ръцете си.” И разбира се, има пророчества, които говорят за стичането на “всички народи” в царството (напр. Ис. 2:2-4; Мих. 4:1-4).

Очевидно, за евангелския християнин не може да има противоречие в Библията като цяло; нито има противоречие в някое конкретно поучение на Христос. Тогава как можем да примирим такива привидно противоречащи текстове? И по-важно, как постмилениалистът разглежда Матей 7:13-14 в светлината на своите оптимистични очаквания?

Решението на въпроса е да се осъзнае, че “целта на нашия Господ е по-скоро етично поучение, а не пророческо откровение.”[14] Тоест, Той увещават учениците Си да осъзнаят настоящото положение, на което са свидетели. Те трябва да се огледат и да видят колко много души загиват в настоящето и колко малко хора търсят праведност и спасение. Какво ще направят за това тъжно обстоятелство? Дали Го обичат достатъчно за да се стремят да променят това положение? Предизвикателството на Христос към тях е етично.

В Йоан 4:35 Той увещава Своите късогледи ученици да видят колко работа има да се върши: “Не казвате ли, Още четири месеца, и жътвата ще дойде? Ето, казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивята са вече бели за жътва.” В Матей 7 Той предупреждава срещу лъжепророците, които ще се надигнат сред хората (Мат. 7:15-20). След това ги предупреждава, че човек трябва да слуша и да действува според Неговите думи (Мат. 7:21-27). Неговите ученици трябваше да почувстват ужаса от настоящата многочисленост на мнозинството, което върви по пътя на унищожението.

Със сигурност вратата е тясна: само Той е Пътят, Истината и Животът (Йоан 14:6). Но Неговото твърдение в Матей 7:13-14 не означава, че винаги и вечно положението ще е такова, че във всяка епоха на историята малцина ще се спасяват. Всъщност, както видяхме, има многобройни сведения, че голямо множество от хора ще се спаси, че светът като цялостна система ще преживее изкупителното дело на Христос.

Падението на Адам със сигурност е нанесло огромни загуби на човечеството, но възкресението и възнесението на Христос със сигурност ще надделеят над последствията от Падението в хода на историята. Ето защо Той забавя Своето идване, за да събере избраните. “Господ не забравя това, което е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго време, понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние” (2 Пет. 3:9).[15]

Фактът, че Господ използва твърдението в Матей 7:13-14 като морален подтик, а не като пророческо очакване, се вижда от Неговата употреба на същите думи в друг контекст. В Лука 13:23 четем: “и някой си му рече: Господи, малцина ли се спасяват? А той им каза: Подвизавайте се да влезете през тясната врата; защото ви казвам, Мнозина ще се стараят да влязат, и не ще могат, след като стане домакинът и затвори вратата, и вие, като останете вън, почнете да хлопате на вратата и да казвате, Господи, отвори ни; а той в отговор ви каже, Не ви зная от къде сте. . . .” (Лука 13:24-25). Тук Той отказва да отговори на въпроса относно броя на спасените. Това беше един от въпросите, които бяха задавани, за да се избегне призивът на Христос към праведност. Господ не желае да позволи такива елементарни подвеждания да Го отклонят от призоваването на хората към посвещение. Неговото твърдение в Матей 7:13-14 служи на Неговата цел. Нека и ние да избягваме това конкретно подвеждане.

Матей 13:36-39

Тогава той остави народа и дойде в къщи. И учениците му се приближиха при него и казаха. Обясни ни притчата за плевелите на нивата. А в отговор той каза: Сеячът на доброто семе е Човешкият Син; нивата е светът; доброто семе, това са чадата на царството; а плевелите са чадата на лукавия; неприятелят, който ги пося, е дяволът; жътвата е свършването на века; а жътварите са ангели.

Честа заблуда относно постмилениализма е, че той изисква унверсално спасение “за всеки отделен човек” в разцвета на царството. Ако е така, текст като този се определя като противоречащ на постмилениализма. Но има критици, които правилно осъзнават, че теономичният постмилениализъм очаква в крайна сметка християните да са мнозинство. Критиците използват тази притча за да покажат, че християнството никога няма да господствува в света, до самия край във възкресението.

Амилениалистът Хьокема възразява на постмилениализма, отчасти заради този текст:

В притчата за плевелите, която се намира в Матей 13:36-43, Исус говори, че злите хора ще продължат да съществуват заедно с Божиите изкупени хора до времето на жътвата. Ясното значение на тази притча е, че царството на Сатана, ако можем така да го наречем, ще продължи да съществува и да расте заедно с растежа на Божието царство, докато Христос дойде отново. Новият завет дава сведения за продължаващата сила на това “царство на злото” до края на света, когато той говори за великата скръб, последното отстъпление и появата на личностен антихрист. Следователно, да предположим, че преди завръщането на Христос злото “ще е намалено до незначителни размери” би изглеждало романтично опростяване на историята, което не се подкрепя от библейските сведения.[16]

Като възразява на постмилениализма, амилениалистът Кайпър се съгласява, че ще има “успоредно развитие на царството на светлината и това на тъмнината. . . . Този двоен процес се вижда в съвременните събития.”[17] Ханко споделя това мнение.[18]

Диспенсационалистите и премилениалистите са са на едно и също мнение. В своето разглеждане на Притчата за плевелите Уолвурд е убеден, че “притчата не подкрепя постмилениалната идея, че благовестието ще тържествува и ще доведе златна епоха.”[19] Барбиери обяснява значението на притчата като показващо “в този период между отхвърлянето на Исус и Неговото бъдещо завръщане, че Той, Царят, отсъствува, но царството Му продължава, макар да е в новооткрита форма. . . . Този тайнствен период не включва повсеместна победа на благовестието, както твърдят постмилениалистите.”[20] Премилениалистите Мурхед и Ериксън са на същото мнение.[21]

Правилното разбиране на тази притча, обаче, изисква нейното разглеждане в контекста. Вярно е, че тази конкретна притча, която се намира на едно място с Притчите за Царството в Матей 13, не говори открито за “световната победа на благовестието.” Но не е необходимо тя да прави това. Притчите за синаповото семе и за кваса (Мат. 13:31-33) ни дават това схващане.[22] Тоест, Притчата за синаповото семе говори, че царството на Христос ще расте, докато завладее всичко около себе си (света). Притчата за кваса учи за метода на неговата победа: чрез пълно преобразяване отвътре, докато всичко (света) втаса.

Смисълът на Притчата за плевелите не е да повтаря това, което учат притчите за синаповото зърно и за кваса. Тя е предназначена да покаже факта, че винаги ще има смесване на праведните и неправедните. Нито грехът, нито грешниците ще бъдат някога напълно премахнати от света в историята – нито дори в най-големия разцвет на царството в бъдещето. Вижте смелостта на поученията на Христос тук, като се има предвид общото състояние в онези дни. Благовестието е имало само незначително влияние в света, Самият Господ скоро щеше да бъде жестоко разпънат. Христос предупреди Своите хора за големите скърби и гонения, през които ще трябва да преминат. Въпреки това, Той говори тук за това как трябва да постъпват с грешниците тези, които имат власт в Неговото царство! Със сигурност тази загриженост е основана на възгледа за световното влияние на Неговото царство: загриженост какво да се прави с беззащитният остатък от хора, нечестивите!

Ясно е при четенето на тази притча, че целият свят е смятан за Божия нива, където Той желае да посее само жито: Той “пося добро семе в нивата си” (ст. 24); “нивата е светът” (ст. 38). Усилието – със сигурност огромно и целенасочено – е да се създаде нива от жито (праведните, ст. 38а) по целия свят (сравни Мат. 28:18-20). Един враг (дяволът, ст. 39) се намесва и посява плевели (нечестивите, ст. 38б) – със сигурност не също така велики и успешни, особено като имаме предвид притчите за синаповото зърно и за кваса. Смисълът на притчата е, че сред преобладаващото жито ще се намират и плевели: плевелите са чужденците, а не житото. Това, към което се връща Човешкият Син в притчата, е към житна нива, а не към поле с плевели. Плевелите са оставени само заради житото.

Лука 18:8

Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?

Този стих напоследък се използва с голяма увереност от диспенсационалистите срещу постмилениалистите. Хаус и Айс коментират относно този стих: “Това е ‘въпрос с подразбиращ се отговор, на който се очаква отрицателен отговор.’ Така този текст казва, че при второто Си идване Христос няма да намери, буквално, ‘вярата’ на земята.” За Лука 18:8 Линдзи пише: “В оригиналния гръцки език този въпрос предполага отрицателен отговор. Оригиналният текст има определителен член пред вяра, който в контекста означава ‘този вид вяра.’” Борланд се съгласява: “Вярата, за която се говори тук, е вероятно системата от истина, или откритото учение, тъй като думата се предшествува от определителен член в оригинала. Тук не се предвижда подобрение в духовното състояние по целия свят.” Уиърсби продължава: “Последните времена няма да бъдат дни на голяма вяра.” Това също се използва от амилениалисти, като Кайпър и Ханко.[23]

В отговор можем да отбележим няколко начина за опровергаване. Първо, трябва да отбележим, че има съмнение дали този въпрос дори е свързан с бъдещото съществуване на християнството. В контекста Господ разглежда проблема за ревностната молитва. Определителният член, който Борланд смята като отнасящ се до “системата от истина, или откритото учение,” изглежда по-скоро се отнася за вярата в молитвата, видяна в молитвата на настойчивата вдовица: “Каза им и една притча за как трябва всякога да се молят, и да не отслабват” (Лука 18:1). Христос пита дали този вид молитва ще продължи след като Той замине.[24]

Второ, дори ако това се отнася до християнската вяра или до системата от християнска истина, защо да се очаква негативно развитие? Както в текста от Матей 7:13-14, не може ли Христос да цели мотивирането на Своите хора, като ги насърчава да разбират, че отговорът носи оптимистично очакване. В друг контекст отговорът на Петър на този въпрос не беше ли доста оптимистичен (Йоан 6:67, 68)?[25] Не може ли това да означава, че “въпросът се задава с цел себеизпитване, а не предварително зададен отговор.”[26]

Всъщност, въпросът въобще не “подразбира” отрицателен отговор. Той не е риторичен въпрос. Класическата гръцка граматика на Фънк-Блас-Дебрънър отбелязва, че когато се използва възвратно причастие, както в Лука 18:8, “ou се използва за да предположи положителен отговор, а me (meti) за отрицателен отговор. . . .”[27] Но нито една от тези конкретни частици не се среща тук, така че предполагаемият отговор на въпроса е “неясен,”[28] защото гръцката дума, която се използва тук (ara) означава само “силно желание или нетърпение.”[29]

Трето, времето на изпълнението в този стих трябва да се уточни. Очевидно, Христос има предвид епохата на Своето непосредствено идване в съд върху Израел, а не Своето далечно Второ Идване в края на историята. Очевидно е, че Христос говори за скорошно (сравни Откр. 1:1) възмездие за Своите хора, които викат към Него (сравни Откр. 6:9-10): “Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро” (Лука 18:8а). Той увещава учениците Си да постоянствуват в молитва през трудните времена, които идват върху тях, както прави в Матей 24, която говори за поколението от първи век (Мат. 24:34). Всъщност, предходният контекст говори за разрушението на Ерусалим (Лука 17:22-37).

Накрая трябва да се отбележи, че никой евангелски милениален възглед не предполага, че няма да има вяра на земята при Господното завръщане! Но ако четем твърденията относно Лука 18:8 и предполаганото очакване за отрицателен отговор, ще бъдем принудени да приемем, че християнството ще бъде напълно мъртво при Неговото завръщане!

Следователно е ясно, че този текст е радикално изопачаван, когато се изтъква срещу постмилениализма. Неговият стандарт е тълкуван неправилно. Учението на Господа относно ревностната молитва се променя в предупреждение относно съществуването на християнската вяра в бъдещето. Неговата граматика се разглежда неправилно. Граматиката, която е показател за загриженост, става средство за съмнение. Неговата цел се променя радикално. Вместо да говори за скорошните събития, тя тя е направена да сочи към края на историята. Неговите окончателните резултати се преувеличават дори ако отречем всички други съображения досега: Никой критик на постмилениализма не учи, че “вярата” ще е изчезнала напълно от земята по време на Христовото завръщане.

Лука 22:29-30 и Матей 19:28

За това, както Моят Баща завеща царство на Мен, и Аз завещавам на вас да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство; и ще седнете на престоли да съдите дванадесетте Израилеви племена. (Лука 22:29-30)

А Исус им рече: Истина ви казвам, че във време на обновлението[30] на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена. (Мат. 19:28)

Подходът, който е възприет към тези стихове бележи ясно разграничение между всички премилениални възгледи и амилениалния и постмилениалния възгледи. Всички премилениалисти усърдно оспорват не-премилениалните позиции като тълкуват тези стихове и техните сходни текстове буквално. Диспенсационалистът е особено енергичен в това твърдение, макар че и другите премилениалисти твърдят, че тези текстове изискват премилениално разбиране.[31]

Уолвурд използва тези и свързани с тях текстове в своя аргумент срещу амилениалистите и по аналогия срещу постмилениалистите. За Лука 1:30-33 той пише: “Ако е вярно, както твърдят защитниците на амилениалния възглед, че Старият Завет е неправилно разбиран и не трябва да се очаква буквално изпълнение на Давидовия Завет, защо Бог би изисквал от Своя ангел да използва такива думи за Мария?” Той продължава тази логика: “По-късно Христос потвърди очакването [на учениците Си] като им обеща, че те ще седят на престоли и ще съдят дванадесетте племена на Израел в обещания период на възстановяване (Мат. 19:28). Това обещание се потвърждава по-късно в Лука 22:30, когато в нощта преди разпъването Си Христос се среща с учениците си за Пасхата. Отново, те получават уверение, че те ще седят на престоли и ще съдят дванадесетте племена на Израел.”[32] Следователно очакването, както твърдят диспенсационалистите, е очевидно за буквално политическо управление на апостолите.

Амилениалният възглед също се различава от водещото постмилениално тълкуване. Амилениалистът като цяло прилага тези стихове само за небесния свят: “Така учениците не трябва да очакват земна слава и световна власт като награда, а небесна радост и свято призвание в Неговото вечно царство.”[33] За тези стихове се казва, че се отнасят за “‘възстановена (или обновена) вселена,’ ‘новото небе и новата земя’. . . ; с други думи, сведението очевидно е за периода, който започва от деня на завръщането на Христос за съд.”[34]

Постмилениалистите не са единни по въпроса дали тези текстове се отнасят за вечността или за Христовото царство в настоящето. Браун позволява и двата възгледа.[35] Текстовете могат да се тълкуват по двата начина без да противоречат на есхатологичната система.[36] Но те не може да се отнасят за премилениалното схващане за юдаизирано, земно, политическо царство. Такъв възглед се основава на опростенческа херменевтика, контекстуално погрешен и включва сериозно връщане назад в изкупителната история.

Съсредоточавайки се върху текста от Лука 22:29-30, аз вярвам, че може да се изгради по-силна защита за неговото пряко приложение към земната страна на царството във времето и на земята, макар да позволява неговото вечно значение в по-широк смисъл (точно както нашето настоящо спасение и служение имат вечно значение). Подробно показах, че царството на Христос е установено през Неговото земно служение (виж Глави 11 и 12). Тук Господ конкретно казва: “Затова, както Моят Баща завеща царство на Мен, и Аз завещавам на вас” (Лука 22:29). Гръцката дума за “завещавам” е diatithemai, която е сегашно време в изявително наклонение и означава сегашно завещаване. Това съвършено съвпада с всички други сведения за присъствието на царството, които изследвахме досега (напр. Лука 11:20; 17:20-21; Рим. 14:17; Кол. 1:13). Той не говори за бъдещите вечни и небесни характеристики на царството. Тук Царят Христос показва, че Той в настоящето завещава официална власт на Своите апостоли; те са Неговите посланици (2 Кор. 5:20) които царуват с Него (Рим. 5:17, 21).

Царството, което завещава на тях, не е земно, политическо царство, защото той изрично им забранява такива плътски царски украшения: “А Той им рече: Царете на народите господаруват над тях, и тия, които ги владеят се наричат благодетели. Но вие недейте така, а по-големият между вас нека стане като по-младият, и който началства като този, който слугува” (Лука 22:26). Неговото царство е духовно царство на смирено духовно слугуване, а не на царска политическа слава.

Като последствие от Неговото завещаване на царството Господ им обещава “да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство; и ще седнете на престоли да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Лука 22:30). Думите за яденето и пиенето на масата Му трябва да говори за Господната Вечеря, която Той току-що е наредил (Лука 22:13-20). Макар че скоро ще умре (Лука 22:21-23), те не трябва да се отчайват, защото Той ще бъде с тях духовно. Това ще бъде особено видимо когато се събират за “общение” (1 Кор. 10:16; Откр. 3:20) с Него на “Господната трапеза” (1 Кор. 10:21).

Тъй като царството е настояща, духовна реалност, ние не можем да възприемем седенето на престолите в буквален смисъл, защото апостолите никога не са седяли на престоли. Това седене на престоли има духовен смисъл, аналогично на фарисеите, които седят на “Мойсеевото седалище” (Мат. 23:2) – което със сигурност не е било буквален стол. Макар че конкретните думи тук говорят за самите апостоли, на друго място има смисъл, в който всички християни седят на престоли. Той “ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места в Христа Исуса” (Еф. 2:6; сравни Откр. 20:4-6).

Лука 22 свързва Господната Вечеря със съдебното управление на Христос в историята. Тя е средство за упражняване на духовен и заветен съд сред хората (сравни 1 Кор. 11:22-34).[37] Господната Вечеря очертава заветно разграничение между хората, между спасените и изгубените. Очевидно Той специално има предвид конкретното приложение на това за Неговите апостоли. Кнокретната загриженост е, че тяхната власт от Него ще се изяви в разрушаването на Ерусалим. Чрез своето проповядване апостолите щяха да “осъдят дванадесетте племена на Израел, които щяха да отхвърлят тяхното служение, както отхвърлиха Неговото”[38] (1 Сол. 2:15-16; сравни Мат. 23:32-37; Деян. 2:19-20, 37-40). Норт отбелязва: “Техният съд над Израел беше изпълнен представително, но все пак не по-малко действително, защото старозаветният Израел вече не съществува.”[39]

Деяния 3:19-21

Затова покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви, та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа, и Той да ви изпрати определения за вас Помазаник Исуса, Когото трябва да приемат небесата до времето, когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на светите Си пророци.

Това е любим текст за диспенсационалистите, който се смята, че потвърждава премилениалното очакване срещу всички други. “Но Небесата Го приеха само до времето на възстановяване на всички неща, които Бог е говорил чрез устата на всички свети пророци (Деян. 3:21), когато Той ще дойде, за да седи на престола на баща Си Давид. Това отново доказва, че Неговото идване е премилениално.”[40] “Царят е в ‘изгнание’ в небето (Деян. 3:20-21; 7:55-56). . . . Писанието навсякъде опровергава и отхвърля учението, че Христос сега царува като Княз на мира, работейки да разшири Своето царство на земята чрез Църквата посредством благовестието.”[41] “Изявлението е, че ако народът се покае и повярва, Месия ще се върне и ще установи обещаното царство.”[42] “Деяния 3:17-21 показва, че покаянието на Израел трябваше да има две цели: (1) имаше прощение на греховете за индивидуалните израилтяни, и (2) Месия ще се върне да царува за Израел като нация,” т.е. в милениума.[43]

Амилениалистите, разбира се, се придържат към същностно различно схващане: “Със сигурност думите ‘времето, когато ще се възстанови всичко’ не се отнасят за междинен милениален период, а за окончателното състояние.”[44]

Постмилениалното разбиране на този текст е по-задоволително от двата горни възгледа.

Трябва да осъзнаем (заедно с диспенсационалистите), че в контекста Петър проповядва послание, което има най-голям практически смисъл за юдеите от онова време: Той започва с “Израилтяни” (Деян. 3:12), наблягайки на техния произход от “Авраам, Исаак и Яков” (3:13а). Те са “синове на пророците” и синове на “завета” (3:25). Тези силно покровителствувани хора бяха виновни за разпъването на Месията: “Бог . . . прослави Служителя Си Исуса, Когото вие предадохте, и от Когото се отрекохте пред Пилата, когато той беше решил да Го пусне. Но вие се отрекохте от Святия и Праведния, и, като поискахте да ви се пусне един убиец, [вие] убихте Начинателя на живота. Но Бог Го възкреси от мъртвите, за което ние сме свидетели.” “И сега, братя, аз зная, че вие, както и началниците ви, сторихте това от незнание” (Деян. 3:13б-15, 17).

Като имаме това предвид – заедно с някои допълнителни контекстуални бележки, които следват – нека да се опитаме да придобием правилно разбиране на Петровите думи.

След като посочва тяхната вина за разпъването на Христос, Петър отбелязва Божията върховна пророческа наредба за събитието (Деян. 3:18). Тогава той призовава тези виновници за разпъването на Христос да се “покаят и да се обърнат, така че да им се заличат греховете” (3:19а). Всъщност, Петър ги увещава: “Нека да се покаят, защото тяхното огромно зло не е осуетило Божията наредба.”[45] Този призив за покаяние от техните грехове говори в контекста за ужасната им вина за разпъването. Гледайки към идващото осъждение от 70 от Хр., Петър отправя предупреждение от Мойсей: “и всяка душа, която не би послушала тоя пророк, ще бъде изтребена из хората” (Деян. 3:23). Това е напомня за предишното му позоваване на “кръвта, огъня и дима,” които заплашват Ерусалим и на увещанието му към юдейските слушатели да “се избавят от това нечестиво поколение”(Деян. 2:19-21). Въпросът тук е Божият начин за бягство от Божиите негативни санкции.

Тогава той прибавя към настоятелния си призив: “Така че[46] да дойдат освежителни времена от лицето на Господа” (Деян. 3:19б). “Освежителните времена” съдържат за Ерусалим обещанието за “отлагането на съда, произнесен от Исус, както доведоха на Ниневийските жители отлагането на наказанието, произнесено от Йона.”[47] Тези освежителни времена говорят за славното спасение, което Бог милостиво им предлага заедно с Божието благоволение, което следва от него. Това освежаване е особено славно, защото то е противоположно на ужасния гняв, под който те сега живеят, и който скоро ще се стовари върху тях.

Но може би те щяха да съжалят, че са унищожили Единствения, Който би могъл да им донесе такава утеха – страх, който самият Петър беше изпитал (Деян. 2:37). За да предотврати това, Петър поставя обещание пред тях. Обещанието е, че Христос пак ще дойде при тях в спасение: “. . . и Той да ви изпрати определения за вас Христа Исуса” (Деян. 3:20). Вярно е, че Той е в небето, физически далеч от тях; всъщност “небесата трябва да го приемат до времето на възстановяването на всички неща” (3:21). Все още има обещание, че Бог ще Го изпрати към тях в спасение.[48] Макар че Той е на небето, Той не е далеч от тях, защото Той идва да обитава в тези, които имат вяра в Него (Йоан 14:23). С проповядването на благовестието слушателите разпознават гласа на живия Христос (Еф. 2:17).

Това разбиране за “изпращането” (apostello) на Исус в спасение нe е по-необосновано от възгледа за Второто Идване. Нито думите за изпращането на Сина в спасение, нито тази за изпращането на Сина във Второто Идване са изразени конкретно в Писанието. Макар че в Божия ред на изкуплението е по-точно да говорим за Бащата, който изпраща Духа в благовестието (Йоан 14:26), трябва да разберем, че изпращането на Духа води до идването (изпращането) на Сина във вярващия (Рим. 8:9). В този контекст центърът е върху това, което са направили на Христос, Който беше съвършено покорен на Бога. Бог обяви предварително Неговото въплъщение (3:18); Христос беше Божият “Служител” (3:13, 26), “Неговият Христос” (3:18), Когото Бог изпрати (3:22). От тук следва необичайният начин на говорене: Христос е изобразяван подчертано като Този, Който е покорен на Бащата.

Това специално изпращане на Христос не означава Неговото Второ Идване. Защо Петър ще казва на юдеите, че ако те се покаят днес, Бог ще изпрати Сина хиляда години по-късно? Христос е представен на тях именно в този момент. Всъщност, прославянето на Христос завинаги осигурява изпращането на Сина към изгубените грешници; това е особено вярно за тези, за които Той говори: “Бог, като възкреси Служителя Си, първом до вас Го изпрати за да ви благослови, като отвръща всеки от вас от нечестието ви” (Деян. 3:26).

Петър продължава: Христос трябва да остане в небето “до времето когато ще се възстанови всичко” (Деян. 3:21а). Употребата от Петър на думата “докато” е важна. Тя е свързана с Христовото посредническо царство в историята. Ударението на Уилмът е правилно: “Думата ‘докато,’ която означава, че през тези времена Господ ще остане небето, след като е бил ‘приет’ там при възнесението отдясно на величието на високо. Това е контекстът. ‘Докато,’ според речника, има значение на ‘постоянно, съсредоточавайки вниманието върху целия период. . . .’ Силата на ‘докато’ . . . прави времената на възстановлението едновременни с Христовото възцаряване в небето. Той ще дойде отново не за да въведе възстановяването, пророкувано от пророците, а защото до тогава Той ще го е завършил.” Възстановяването е част от историята – юридически процес във времето – не просто край на историята. Възстановяването е постепенен процес.

Това “възстановяване на всичко” вече е започнало, след като е било установено по време на служението на Христос. Всъщност, Петър осведомява своите слушатели за събитията, започнали в тяхното време: “и всичките пророци от Самуила и насетне, колцината са говорили, и те са известили за тия дни” (Деян. 3:24). Това също е ясно от Матей 17:10, където Йоан Кръстител действува като Илия, който въвежда възстановяването на всички неща.

Възстановяването е преобразяване, която измества стария ред (Евр. 9:10). Това е процес, който води към “обновяването” на грешния свят като система (Йоан 1:29; 3:17; 4:42), където Христовата воля ще бъде на земята (Мат. 6:10) докато Неговото царство расте и се разпространява (Мат. 13:31-33; 1 Кор. 15:20-27). Това е изпълнението на всички неща, “за което е говорил Бог от века чрез устата на Своите пророци” (Деян. 3:21), както в Исая 2:2-4; 9:1-7; 11:1ff. Деяния 3:24-25 показва, че “тези от Израел, които слушаха Петър, бяха ‘синове на пророците’ – не в старозаветния смисъл на думите, който означава професионалното пророческо съсловие, а в смисъла, че те са наследниците на обещанията, дадени от Бога чрез пророците – обещания, които се изпълняват пред очите им. Така че те също са ‘синове на завета,’ сключен от Бога с Авраам, и то в особен смисъл, защото са доживели да видят дните, когато този завет се изпълнява в Христос: ‘в твоето потомство ще се благословят всички земни племена.’”[49]

Това изпълнение расте прогресивно през “времената” на “възстановяването на всичко.” “Евангелските благословения, които потекоха от Неговата смърт и възкресение, трябва да се разпространят по целия свят, и тогава Той ще се върне от дясно на силата.”[50] Дори бунтовният Израел ще бъде отново присаден в царството (Деян. 1:6; Рим. 11). Христос няма да се върне телесно докато този процес на преобразяване/възстановяване/новорождение не е победил царството на Сатана на земята. Битката между тези противникови царства се извършва на земята и във времето. Тя се води от представителите на единия и на другия водач.

2 Тимотей 3:1-4, 13

А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото хората ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече сластолюбиви, а не боголюбиви. . . . А нечестиви и измамливи хора ще се влошават още повече като мамят и биват мамени.

Използвайки тези или подобни стихове, премилениалистът Кроминга и амилениалистите Хьоксема, Беркхоф, Ханко и Морис се съгласяват с Хьокема, че “постмилениалното очакване за бъдеща златна епоха преди Христовото завръщане не обяснява продължаващото противопоставяне в историята до края на света между Божието царство и силите на злото.”[51] Хендриксън коментира този текст: “Тези времена ще идват и ще си отиват, и последното ще е по-лошо от първото. Те ще бъдат времена на непрекъснато нарастващо нечестие (Мат. 24:12; Лука 18:8), което ще достигне до върха на на нечестието.”[52]

Диспенсационалистите се съгласяват: “Библията говори развитие на нещата от ‘лошо към по-лошо,’ за хора, които ‘мамят и биват мамени’ (2 Тим. 3:13), ние поглеждаме към нашия свят и наистина виждаме колко лоши са нещата.”[53] “С развитието на настоящата епоха, независимо от разпространението на истината и достъпноста на Писанието, светът несъмнено ще продължи да следва греховното описание, което апостол Павел дава тук.”[54] “Текстове като 1 Тимотей 4 и 2 Тимотей 3 описват тъмна картина за последните дни.”[55]

Такива тълкувания на тези текстове, обаче, са екзегетично погрешни и противоречат на контекста. Нищо, което се говори в тези стихове, не е против постмилениализма. Забележете, че Павел наставлява Тимотей по тези въпроси. Той говори за неща, с които Тимотей ще трябва да се сблъска и да устои (ст. 10, 14). Той не пророкува относно постоянния, дългосрочен процес в историята. И макар че е вярно, че усилните “времена” (chairoi) ще дойдат, това не изисква песимистичен възглед. Гръцката дума, която се използва тук, означава “сезони.” Логическа грешка на изравняване е да се чете това сведение за (някои) “сезони” на усилни времена като сведение, че всички времена в бъдещето ще бъдат усилни. “Усилните времена” (kairoi chalepoi) са “качествено характерни и конкретно определени сезони,” а не eschatai hemerai, които са “чисто хронологични.”[56] Постмилениалистите са добре запознати със “сезоните” на усилни времена, на които е подложена църквата в Римската империя и в други времена.

Освен това, цитирането на 2 Тимотей 3:13 оставя впечатлението, че “нещата” неизменно ще се влошават в историята. Но стихът всъщност казва: “нечестиви и измамливи човеци ще се влошават повече и повече.” Павел говори за конкретни зли хора, които стават морално по-лоши, а не по-могъщи. Той говори за тяхното постепенно морално израждане: постепенното анти-освещение на злите хора. Павел не казва абсолютно нищо за предопределено нарастване на броя и силата на такива зли хора. Той не учи, че злото е награждавано с власт в историята.

Още повече, Павел, като добър постмилениалист, ясно казва на Тимотей, че тези зли хора (сравни ст. 1) “няма да успяват повече; защото безумието им ще стане известно на всички хора” (ст. 9). Бог поставя ограничения върху тях. Павел говори като човек, който очаква победа! Колко различно от широкоразпространеното, песимистично схващане за нарастваща безгранична власт на злото в нашите дни е Павловото схващане за дългосрочното безсилие на злото в историята.[57]

Заключение

За посветения християнин върховното условие, което определя истинността на определена есхатологична система не е нищо друго освен Словото на Живия Бог. Ако има библейски проблеми в схващането на даден човек за милениума, той се намира в сериозен проблем. Не е така при постмилениалистите. В тази глава изследвах няколко от предполагаемите основни библейски възражения срещу постмилениализма. Тези, заедно с няколко други, които са споменти в главното изложение на тази книга, може да бъдат достатъчно опровергани в рамките на постмилениализма. На мен ми изглежда ясно, че самата Библия поставя пред християнина велика историческа надежда, която е постмилениална в насоката си. Това може да не е така ясно на други хора. Въпросът е: Кой е очевидно объркан? Кой очевидно не е наясно относно подробностите на етичните, юридическите и обществените приложения на своята есхатологична система?

В тази книга твърдя, че есхатологията е част от цялостната система на библейската истина. Тя не е нещо странично за теологията. Библейската есхатология се разкрива по три начина. Първо, тя е теологично (екзегетически) последователна с цялото Писание. Библията не противоречи сама на себе си. Второ, тя е вътрешно последователна. Това, което тя учи за Второто Идване на Христос, съвпада с това, което тя учи за Божието царство в историята. Трето, нейният възглед за царството на Бога в историята е свързан с етичната причина и следствие, както са описани в Библията. Аз питам моите критици: Дали Бог прогресивно награждава нарушителите на завета в историята, докато довежда пазителите на завета в робство под тях в дългосрочен план? Всяка есхатологична система, която учи, че неправедните ще тържествуват над праведните в историята на Църквата, трябва също да обясни как този възглед за бъдещето съвпада с Божиите заветни обещания – Божиите благословения и проклятия в историята – в такива текстове като Левит 26 и Второзаконие 28.

Ако тази книга успешно предизвика тези, които поддържат конкурентни есхатологии, да изложат писмено своите становища по тези три въпроса, това ще е било успешно начинание според мен. Общественият дебат върху основните теологични въпроси е здравословен. Мълчанието е свидетелство за объркване.