Той ще владее
Съдържание
Предисловие
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Заключителни
бележки

Приложение А
Приложение Б
Библиография

   

Той ще владее
  Home     Кенет Л. Джентри  

 

14

ВРЕМЕВИ ПОКАЗАТЕЛИ

Данаил рече: “Да бъде благословено името Божие от века и до века; защото мъдростта и силата са негови. Той изменява времената и годините; сваля царе и поставя царе; Той е който дава мъдрост на мъдрите и знание на разумните.” (Данаил 2:20-21)

Представих постмилениалния възглед за основния ход на библейската есхатология, от създанието до новото създание. В тази и следващите три глави разглеждам някои от по-подробните конкретни характеристики, за които често се спори в есхатологичните дискусии. Разбира се, правилното разбиране за повечето от тези въпроси зависи от есхатологичната система, която вече е приета чрез изследването на Писанията, което съм представил. Конкретните въпроси, които се повдигат в милениалната дискусия, трябва да могат да намират решение в екзегетически обоснованата есхатологична система. Всяка есхатологична система, която не осигурява последователни, екзегетично основани решения, трябва да бъде отхвърлена.

В тази глава ще започна с изследване на няколко пророчески времеви показатели, които са добре известни на повечето хора. Основната част от тази глава ще бъде посветена на изучаване на Данаиловите Седемдесет Седмици, заради тяхната важност в есхатологичния дебат.

Седемдесетте седмици

Хронологията, дадена в Данаиловото пророчество за Седемдесетте седмици (Дан. 9:24-27), е опорната точка на диспенсационалистическата система, макар че не е жизнено важна за някоя от другите милениални системи. Уолвурд коментира, че “тълкуването на Данаил 9:24-27 е от основна важност за премилениализма, както и за претрибулационизма.” Като такова, то е “ключът” към пророчеството и, следователно, “едно от най-важните пророчества в Библията.” Със сигурност Алис е прав, когато отбелязва, че “важността на пророчеството за Седемдесетте седмици в диспенсационалистическото учение трудно може да бъде преувеличена.”[1]

Тази зависимост от Данаил 9 глава е неблагоприятна за диспенсационализма по две причини. Първо, исторически: Тълкуването на този текст е свързано с големи трудности. Дж. А. Монтгомъри нарича пророчеството “нерадостното блато на старозаветната критика.”[2] Янг коментира: “Този текст . . . е един от най-трудните в целия Стар завет и тълкуванията, които са били предлагани, са почти легион.”[3]

Второ, теологично: Това “изключително важно пророчество” е най-трудното за диспенсационалистите, когато се опитват да го тълкуват убедително на хора извън тяхната система. Дори диспенсационалистът Роберт Кълвър признава: “Трудността на тези стихове е очевидна.”[4] “Премилениалните автори от преди две и три поколения са били на много различни мнения по отношение на подробностите. До голяма степен такова разнообразие се появява в съвременните премилениални автори.”[5] Всъщност, Данаиловото пророчество за Седемдесет седмици води диспенсационализма до една от най-неестествените му характеристики: учението за междинния период на Църковната епоха.[6] По-късно ще разгледам това.

Заветна структура

В началото е важно да схванем структурата на пророчеството. Мередит Клайн дава цялостно представяне на строго заветната форма на Данаил 9 глава, която води към пророчеството, отбелязвайки, че то е “наситено с формулирани изрази, извлечени от Мойсеевите завети, особено от завета във Второзаконие” (сравни Дан. 9:4-6, 10-15).[7] На тази молитва относно заветната вярност (hesed, 9:4) е отговорено в смисъла на заветния съботен модел за седемдесет седмици (9:24-27), който довежда до потвърждението на завета (9:27). Данаил 9 глава е единствената глава в Данаил, която използва Божието заветно име, ЯХВЕ [YHWH] (ст. 2, 4, 10, 13, 14, 20; сравни Изх. 6:2-4).

Осъзнаването на заветната рамка на Седемдесетте седмици е жизнено важно за тяхното правилно тълкуване. Тя действително изисква центърът да бъде върху изпълнението на изкуплението в служението на Христос. Нека да видим защо е така.

Пророчеството за Седемдесетте седмици ясно е оформено на основата на съботната хронология. Първият етап от на Седемдесетте седмици е “седем седмици,” или (буквално) “седем седморки” (Дан. 9:25), което води до стойност от четиридесет и девет. Това показва времевата рамка, водеща до изкупително важната Юбилейна година (Лев. 25:8). Целият период от “седемдесет седмици” е също заветен. Седемдесет представлява десет периода от седем седмици: десет юбилея. Седемдесетте седморки (седмици) сочат към съвършения изкупителен Юбилей. Това съответно се отнася за Христос, Който доведе този съвършен Юбилей (сравни Лука 4:17-21; Ис. 61:1-3; Мат. 24:31) и Който е главният герой в Данаиловото пророчество. Следователно, времевата рамка, открита на Данаил, бележи периода, в който “трябваше да се извърши Месианското изкупление.”[8]

Хронологична стойност

Седемдесетте седмици представляват период от седемдесет пъти по седем години, или 490 години: (1) В предшествуващия контекст Данаил има предвид първоначалните седемдесет години от пророчеството на Еремия (Дан. 9:2). (2) Съботната година (седмата година от съботния период) често е споменавана просто като “съботата.”[9] Има библейско основание за измерването на дни като години в някои текстове (Бит. 29:27-28; Числ. 14:34; Езек. 4:6).

“Заповедта,” за която се говори в Данаил 9:25, е “Знай, прочее и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим. . . .” На пръв поглед изглежда, че това е заповедта на Кир да бъде възстановен Храмът през 538 пр. Хр. Тази заповед е спомената във 2 Летописи 36:22-23 и в Ездра 1:1-4; 5:13, 17; 6:3. Данаил, обаче, конкретно говори за заповедта да се “възстанови и построи Ерусалим,” което е важно условие.[10]

Макар че има половинчати усилия да се построи Ерусалим отново след заповедта на Кир, за дълго време Ерусалим е не повече от рядко населено, неукрепено село. Данаил говори за заповедта да се “възстанови” (shub, възвърне) Ерусалим (Дан. 9:25). Това изисква той да се възвърне към първоначалната си цялостност и величие “както отначало” (Ер. 33:7). Това не е предприето сериозно преди средата на пети век пр. Хр.[11]

Първият период на седем седмици трябва да означава нещо, защото е отделен от другите два периода. Ако не беше важен, Данаил щеше да говори за шестдесет и девет седмици, вместо за “седем седмици и шестдесет и две седмици” (Дан. 9:25). Тези седем седмици (или четиридесет и девет години) очевидно свидетелствуват за успешното завършване на възстановяването на Ерусалим.[12]

Вторият период от шестдесет и две седмици се разпростира от завършването на възстановяването на Ерусалим до въвеждането на Месия в Израел при неговото кръщение в началото на общественото Му служение (Дан. 9:25), около 26 от Хр. Това тълкуване е доста широко възприето от консервативните учени, бивайки напълно “общоприето сред християнските екзегети”[13] – освен диспенсационалистите. Третият период от една седмица е предмет на силни противоречия между диспенсационализма и консервативните учени. Ще се занимая накратко с този въпрос.

Тълкуването на Данаил 9:24

В Данаил 9:24 се заявява преобладаващото, славно очакване на пророчеството: “Седемдесет седмици са определени за хората ти и за светия ти град за въздържането на престъплението, за довършване греховете, и за правене умилостивение за беззаконието, и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството, и да се помаже Пресветия.”

Шестте инфинитивни израза в стих 24 трябва да се разбират като три куплета [група от два стиха, бел. ред.] (Пейн, Тери, Морър, Хитциг и мазоретите), а не като два триплета (Кайл и Янг).[14] Ясно е, че тези шест резултата са главната цел на пророчеството, служещи като заглавие на обяснението, което следва. Думите “Знай, прочее и разбери” в стих дават началото на това обяснение.

Общоприетият възглед върху Данаил 9:24 сред недиспенсационалистическите евангелисти е, че “шестте неща, които са представени . . . установяват terminus ad quem [крайна точка, заключение; бел. ред.] на пророчеството,”[15] т.е., те се отнасят за Първото Идване. Диспенсационалистите, обаче, твърдят, че тези събития “не се откриват в никое събитие около земния живот на нашия Господ.”[16] Вместо това те учат, че “Бог още веднъж ще обърне специално вниманието Си към Своя народ, евреите, и към святия Си град, Ерусалим, както се подчертава в Данаил 9:24.”[17] Диспенсационалистът възприема решителен футуристичен подход към пророчеството, когато то измине шестдесет и девет седмици.

Нека да отбележим първо, че Седемдесетте седмици ще бъдат свидетел на завършване на престъпленията. Както току що отбелязах, молитва на покаяние на Данаил беше относно греховете на Израел (Дан. 9:4) и центърът на пророчеството е върху Израел (Дан. 9:24а). Следователно това завършване ( kala) на престъпленията е свързано със завършването на Израил, т.е. завършване на неговите престъпления срещу Бога. Завършването на това престъпление става по време на служението на Христос, когато Израел достига до кулминационната си точка в съпротивата си срещу Бога, като отхвърля Неговия Син и Го разпъва (Мат. 21:37-38; сравни 21:33-45; Деян. 7:51-52).[18]

Втората част от тази двойка стихове е пряко свързана с първата: след като са завършени престъпленията срещу Бога в отхвърлянето на Месията, сега греховете са запечатани (chatham). Идеята тук е, както отбелязва Пейн, да се запечата, или “да се запазят греховете за наказание.”[19] Поради Израилевото отхвърляне на Месия, Бог запазва наказание за Израел: крайното, заключително разрушаване на храма, който е запазен от времето на Исусовото служение до 70 от Хр. (Мат. 24:2, 34). Запечатването или запазването на греховете показва, че вътре в рамките на “Седемдесетте седмици” Израел ще довърши престъплението и с довършването на своя грях чрез разпъването на Христос, Бог ще подействува да запази (отвъд седемдесетте седмици) неговите грехове за съд.

Третият резултат (началото на втория куплет) е свързан с осигуряването на “умилостивение за беззаконието.”[20] Еврейската дума kaphar е думата за “изкупление,” т.е. покриване на греха. Тя ясно говори за Христовата изкупителна смърт, която е крайното изкупление, към което сочат всички ритуали на храма (Евр. 9:26).[21] Това също става по време на Неговото земно служение – при смъртта Му. Диспенсационалистът предпочита тук да тълкува този резултат като приложение вместо изпълнение. Той го вижда като субективно възприемане вместо обективно изпълнение: “Действителното приложение на това отново е свързано със второто идване, доколкото това се отнася за Израел.”[22] Но на основа на еврейския глагол текстът ясно говори за действително извършване на умилостивяване (или изкупление).

Заради това изкупление за покриване на греха, четвъртият резултат е, че се въвежда вечна правда. Тоест, крайното, пълно изкупление установява правда. Това говори за обективно изпълнение, не за субективно възприемане на правдата. Това също е било въведено от Христос в границите на периода от седемдесет седмици (Рим. 3:21-22а).

Петият резултат (първата част от третия куплет) е свързан със служението на Христос на земята, което започва при Неговото кръщение: Той идва “да запечата видението и пророчеството.” С това се има предвид, че Христос изпълнява (и с това потвърждава) пророчеството (Лука 18:31; сравни Лука 24:44; Деян. 3:18).[23]

Накрая, седемдесетте години имат следната цел: “да се помаже Пресветият.” Това помазание [mashach] говори за Христовото помазание при кръщението по следните причини: (1) Преобладаващата идея на Данаил 9:24-27 е Месианска. Храмът, който се построява след Вавилонския плен, трябва да се разруши след седемдесетте седмици (ст. 27), без да се споменава за него след това. (2) В следващите стихове Месията (mashiyach, “Христос,” “Помазаник”) конкретно се споменава два пъти (ст. 25, 26). (3) Изразът “Пресветия” говори за Месията, който е “Святият, Който ще се роди.”[24] За Христос се отнася крайният изкупителен Юбилей, който е пророкуван от Исая (Ис. 61:1-2а; сравни Лука 4:17-21). Духът дойде върху Него именно при помазанието при Неговото кръщение (Марк. 1:9-11). Това беше началото на Неговото служение, за което четем три стиха по-късно: “Исус дойде в Галилея та проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни [Шестдесет и деветата седмица? ],[25] и Божието царство наближи. Покайте се и вярвайте в благовестието” Марк. 1:14-15). Христос е във висша степен Помазаникът.[26]

Седемдесетата седмица

Накрая Месията преминава през нещо “след шестдесет и двете седмици” (Дан. 9:26), които следват предшестващите “седем седмици” (ст. 25). И така, това трябва да стане след шестдесет и деветата седмица. Нормалното четене на текста показва, че това е седемдесетата седмица, понеже това е единственият времеви показател, който остава за изпълнението на целта на пророчеството, изложена в стих 24. Това, което ще стане по това време, е: “Месия ще бъде посечен.” Еврейската дума, преведена тук като “посечен” (karath), “се използва за смъртно наказание, Лев. 7:20; и се отнася за насилствена смърт,”[27] т.е. смъртта на Христос на кръста.

Като се има предвид еврейския модел на повторението, можем лесно да видим съответствие между стих 26 и 27; стих 27 дава продължение на стих 26. В негативен смисъл, посичането на Месия в стих 26 е резултат на Израилевото довършване на престъпленията и на довеждането им до най-висшата точка (ст. 24) чрез разпъването на Месията.[28] В позитивен смисъл, стих 27 споменава същото събитие: “Той ще потвърди завет с мнозина за една седмица; а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът.” Погледнато от положителното си действие, това потвърждаване на завета с мнозина прави умилостивение и довежда вечна правда (ст. 24). Потвърждаването на завета (ст. 27) се отнася за пророкуваните заветни действия в стих 24, които идват като резултат от Съвършения Заветен Юбилей (Седемдесет седмици) и са споменати като резултат от заветната молитва на Данаил (сравни ст. 4). Споменатият завет, в такъв случай, е божественият завет на Божията изкупителна благодат.[29] Месия дойде за да потвърди заветните обещания (Лука 1:72; Еф. 2:12). Той потвърждава завета чрез смъртта Си на кръста (Евр. 7:22б).[30]

Думата, преведена като “потвърди” (higbir), e сродна на името на ангел Гавраил, който донася на Данаил откровението за Седемдесетте седмици (и който по-късно донася откровението за раждането на Христос [Лука 1:19, 26]). “Гавраил” се основава на еврейската дума gibbor, “силен,” понятие, която често се свързва със заветния Бог.[31] Сродната дума, която се намира в Данаил 9:27, означава “да направя силен, да потвърдя.”[32] Този “твърд завет” довежда “вечна правда” (Дан. 9:24) – от тук следва неговата сигурност.

Молитвата на Данаил беше конкретно за Израел (Дан. 9:3) и тя беше изговорена в признание на обещания на Бога за милост върху тези, които Го обичат (ст. 4). Затова пророчеството твърди, че заветът ще бъде потвърден с мнозина за една седмица. Споменаването на “мнозина” говори за верните в Израел. “Така се въвежда контраст между Той и Мнозина, контраст, който отразява великия Месиански текст, Исая 52:13-53:12 и особено 53:11. Макар че целият народ няма да получи спасение, мнозина ще получат.”[33]

Това потвърждение на Божиите обещания за “мнозина” от Израел ще стане в средата на седемдесетата седмица (ст. 27), което съответствува на “след шестдесет и две [и седем] седмици” (ст. 26), но дава повече подробности. Ние знаем, че Христовото служение от три и половина години беше определено съсредоточено върху юдеите през първата половина на седемдесетата седмица (Мат. 10:5б; сравни Мат. 15:24). За период от три и половина години след разпъването[34] апостолите се занимаваха почти изцяло с юдеите, започвайки първо “в Юдея” (Деян. 1:8; 2:14), защото “благовестието на Христос” е “първо за юдеите” (Рим. 1:16; сравни 2:10; Йоан 4:22).

Макар че събитието, което служи като крайна точка на шестдесет и деветата седмица, е ясно определено, не е така с края на седемдесетата седмица. Така точното събитие, което завършва седемдесетата седмица, не е толкова важно за нас да го знаем. Очевидно след убиването с камъни на Стефан, първият мъченик на християнството, заветното проповядване започна да се отправя към езичниците (Деян. 8:1). Апостолът на езичниците се появява на сцената при смъртта на Стефан (Деян. 7:58-81), когато започва юдейското гонение срещу християнството. За служението на Павел ясно се казва, че отива отвъд тясното юдейско мислене (Деян. 9:15).

Това потвърждаване на завета става “в средата на седмицата” (ст. 27). Вече показах, че седемдесетата седмица започва с помазанието на Христос при кръщението. Тогава, след три и половина години на служение – средата на седемдесетата седмица – Христос беше разпънат (Лука 13:6-9; Църковна История 1:10:3). Така пророчеството казва, че чрез Своето завършващо потвърждаване на завета, Месия ще “направи да престанат жертвите и приносът” (ст.27), като принесе Себе Си в жертва за грях (Евр. 9:25-26; сравни Евр. 7:11-12, 18-22). Затова при Неговата смърт завесата на Храма беше разкъсана от горе до долу (Мат. 27:51) като свидетелство, че жертвената система беше законово премахната в Божиите очи (сравни Мат. 23:38), защото Христос е Божият Агнец (Йоан 1:29).

Разрушаването на Ерусалим

Но как трябва да разбираме последните части на стихове 26 и 27? Какво ще кажем за разрушаването на града и светилището (ст. 26) и мерзостта, която довежда запустение (ст. 27), за които повечето недиспенсационалистически евангелски коментатори са съгласни, че стават през 70 от Хр.?

В стих 26 научаваме, че има две събития, които се случват след шестдесет и деветата седмица: (1) Месия трябва да бъде “посечен,” и (2) градът и светилището ще бъдат разрушени. Стих 27а ни информира, че посичането на Месия (ст. 26) е потвърждение на завета и трябва да стане в средата на седемдесетата седмица. Така че смъртта на Месия ясно е в границата на Седемдесетте седмици (както очакваме, понеже Той е главна фигура в изпълнението на пророчеството).

Събитията, включващи разрушаването на града и на светилището с война и запустение (ст. 26б, 27б) са последствията от посичането на Месия и не е задължително да станат в рамките на седемдесетте седмици. Те са приложение към изпълнението на целта на пророчеството, която е заявена в стих 24. Разрушителните дела, обаче, се очакват при божественото дело в запечатването или запазването на греховете на Израел за наказание. Върховният грях на Израел – довършването на престъплението (ст. 24) с посичането на Месия (ст.26а) – води до Божието действие на запазване на греха на Израел за по-късно. Съдът над Израел няма да се отложи завинаги; той ще се извърши след изтичането на седемдесетте седмици. Това обяснява “много неопределения”[35] израз “до края на войната”: “краят” няма да стане през седемдесетте седмици. Този пророкуван край става през 70 от Хр., точно както Христос изясни достатъчно добре в Матей 24:15.

Диспенсационалистическото тълкуване

Междинният период в Седемдесетте седмици

Диспенсационализмът вмъква междинен период между шестдесет и деветата и седемдесетата седмица. Този междинен период покрива цялата Епоха на Църквата от Триумфалното влизане до Грабването.[36] Диспенсационалистическите аргументи за междинен период с неопределена продължителност между шестдесет и деветата и седемдесетата седмица не са убедителни. Нека да разгледаме някои от водещите им аргументи за междинен период.

Първо, конкретните изрази в Данаил: Данаил поставя посичането на Месия “след шестдесет и двете ‘седмици,’ не през седемдесетата ‘седмица.’”[37] Това е казано така, че да позволи междинен период между шестдесет деветата и седемдесетата седмица. Ако посичането на Месия не става през шестдесет и деветата седмица или през седемдесетата седмица, трябва да има междинен период, в който това да се случи.

В отговор, очевидно е, че седемдесетата седмица става след шестдесет и деветата и така се вмества в изискванията на пророчеството. Следователно, такъв аргумент не доказва, че “след” изисква междинен период. Освен това, Данаил споменава само седемдесет седмици, и както ЛаРондел посочва, Данаил определено не казва “след шестдесет и девет седмици, но не през седемдесетата.”[38] Такова обяснение е произволно допускане. Тъй като Данаил тепърва има да говори за седемдесетата седмица и след като със сигурност е говорил за предишните шестдесет и девет седмици (ст. 25), съвсем естествено е да приемем, че това посичане на Месия трябва да е някъде в рамките на седемгодишния период, покрит от седемдесетата седмица.

Второ, неизбежното признание: “Исторически разрушаването на Ерусалим става през 70 от Хр., почти четиридесет години след смъртта на Христос.”[39] Тъй като това е дадено в Данаиловото пророчество и трябва да стане в границите на седемдесетте седмици, “теорията за последователно изпълнение [е] оставена без всякакво подходящо обяснение за събитие, което се извършва около тридесет и осем години след шестдесет и деветата седмица.”[40]

Вече обясних връзката на седемдесетте седмици с разрушаването на храма през 70 от Хр. (виж по-горе). Целта на Седемдесетте седмици не е разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр., което не се споменава в стих 24. Това разрушаване е по-късно последствие от определени събития, доведени до изпълнение в периода на седемдесетте седмици. Същинското действие на Божия запазен съд (ст. 24) се извършва в периода на седемдесетте седмици; по-късното премахване на това запазване не става тогава. Няма никаква необходимост от междинен период.

Трето: общият ход на пророчеството: Уолвурд пише: “Нищо не трябва да бъде по-ясно за този, който чете Стария завет, от това, че даденото описание не описва периода от време между двете идвания. Именно този факт обърква даже и пророците (сравни 1 Пет. 1:10-12).”[41] Тогава неговият аргумент е следният: Старозаветното пророчество може да свърже Първото и Второто Идване в една сцена, макар че са разделени от хиляди години. Следователно, ние имаме библейско свидетелство за разбирането на шестдесет и деветата и седемдесетата седмица като споменати в една сцена, макар че са разделени с междинен период от хиляди години.

Този аргумент е напълно без всякакво основание. Трябва да се отбележи, че Седемдесетте седмици се приемат като едно цяло, макар че са разделени на три неравни части: (1) Това е един период от седемдесет седмици, който трябва да стане, за да се извършат споменатите събития. Множественото число “седемдесет седмици” е последвано от глагол в единствено число “е определено,” което показва единството на времевия период. (2) Преобладаваща цел на пророчеството, за разлика от всички други Месиански пророчества, е че то е определено като мярка за време. Ако диспенсационалистическата теория за междинен период преди седемдесетата седмица е вярна, тогава междинният период, която разделя седемдесетата седмица от шестдесет и деветата седмица, е почти 2000 години, или четири пъти цялото време на седемдесетте седмици, или 490 години! Така идеята за мярка за време напълно се унищожава.

Диспенсационалистическият завет

Потвърждаването на завета, споменато в стих 27, е жестоко изопачено от диспенсационалистите. Според Уолвурд: “Това се отнася за идването на владетеля на света в началото на последните седем години, който ще успее да завладее десетте страни в Средния Изток. Той ще направи завет с Израел за период от седем години. Както показва Данаил 9:27, в средата на седемте години той ще наруши завета, ще прекрати жертвите, принасяни в храма, който е възстановен през този период, и ще стане техен гонител вместо техен защитник, изпълняващ обещанията за Израилевия ден на скърби (Ер. 30:5-7).”[42]

Няколко проблема тормозят това тълкуване, някои от които вече са били посочени в ъв връзка с други неща: (1) Заветът тук не се установява, той се потвърждава. Това всъщност е потвърждението на завета, който вече съществува, т.е. завета за Божията изкупителна благодат, потвърден от Христос (Рим. 15:8).

(2) Както е отбелязано по-горе, понятието е сродно с името на Божия ангел, който предава посланието на Данаил: Гавраил (“Бог е силен”). Лексикалната връзка между името на силния Божий ангел и подсилването на завета само по себе си предполага божествен характер на завета. В допълнение, заветните текстове често използват сродни понятия, когато говорят за силния Бог на завета.[43]

(3) Съответствието със стих 26 показва, че смъртта на Месия е пряко свързана с потвърждаването на завета. Той е “посечен” но “не за себе си”* (ст. 26а), защото Той “потвърждава завета” за “мнозина” от Израел (ст. 27а). Неговото “посичане” довежда потвърждението на завета, защото “без проливането на кръв няма прощение” (Евр. 9:22).

(4) Неопределеното местоимение “той” не се отнася за “княза, който ще дойде” от стих 26.[44] Този “княз” е подчинено съществително; “хората” е главното съществително. По този начин, “той” се отнася към последното споменато главно съществително в единствено число: “Месия” (ст. 26). Месията е главният герой в цялото пророчество, така че разрушаването на Храма е свързано с Неговата смърт. Всъщност, хората, които разрушават храма са провиденчески “Неговите войски” (Мат. 22:2-7).

Последните дни

Една есхатологична тема, която е и неправилно разбирана от много хора, и често обсъждана в популярната пророческа литература, е тази за “последните дни.” В една популярна книга авторът коментира за тези от нас, които живеем сред “поколението” (Мат. 24:34) на Първата световна война: “Няма никакво съмнение, че живеем в последните дни. . . . Фактът, че ние сме поколението, което ще бъде на земята, когато Господ със сигурност ще дойде, не трябва да ни подтиска.”[45] Този фактор в есхатологичната хронология е важно схващане, която изисква сериозна оценка на сложността на Божието върховно управление на историята и на изработването на Неговите изкупителни цели.

Правилно разбрана, идеята за последните дни се съсредоточава върху най-важния епизод в историята: живота на Исус Христос, живян в изпълнение на божествените пророчества и на изкупителната история. Христос е централната точка в цялото Писание. Той е очакван в старозаветното откровение и е реализиран в новозаветното: “Вие изследвате Писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват за Мен” (Йоан 5:39).[46] Като такъв, Той стои като разделителна линия в историята – от тук идват и историческите основания и теологичното значение на разделянето на историята между пр. Хр. и от Хр.[47]

Има много пророчески сведения, които очакват “Месианската епоха на свършека,” въведена от Христос.[48] Тази епоха често е определена като “последните дни” или “послешните дни.”[49] “Следователно изразът по същество означава бъдещите времена като цяло; но, както идването на Месията беше в очите на евреина най-славното събитие в идващите векове, великата, славна и завършваща сцена в цялото бъдеще, изразът започва да се смята като по същество изразяващ именно това. . . . Това е израз, който е противопоставен на дните на патриарсите, царете, пророците и т.н. Последните дни, или заключителният период на света, са дните на Месия.”[50] Неговото идване “нищо друго освен начало на великия eschaton в историята.”[51]

Именно когато Христос идва, се реализира “пълнотата на времето”: “Изразът pleroma tou chronou, Гал. 4:4, означава подредено развитие на последователните етапи от световната история към предопределен край.”[52] От тук следва подготвителната проповед в началото на Неговото служение: “Времето се изпълни, Божието царство наближи” (Мат. 1:15; Мат. 4:17). Преди това, старозаветната епоха е била преобраз и очакване. Старозаветна епоха служи като “древните дни” (Мал. 3:4),[53] които отстъпват място на “последните дни,” времената, започнати от идването на Христос: “Бог, който при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в тези последни дни говори нам чрез Сина, когото постави наследник на всичко” (Евр. 1:1-2).

Така намираме чести сведения за настоящето на последните дни в новозаветното време. Последните дни започват с явлението на Сина (Евр. 1:2; 1 Пет. 1:20), за да извършат изкуплението (Евр. 9:26) и чрез изливането на Духа (Деян. 2:16, 17, 24; сравни Ис. 32:15; Зах. 12:10). “Последните времена” дойдоха по време на апостолската епоха (1 Кор. 10:11). Те ще траят до “последния ден,” когато се извърши съдът/възкресението, за да сложи край на историята (Йоан 6:39; 11:24;12:48). Но преди да се стигне последната крайна точка, времена на погубление ще бележат епохата на края (2 Тим. 3:1) и ще се надигнат подиграватели (2 Пет. 3:3).

Последните дни от старозаветните пророчества очакват установяването на хълма Сион/Ерусалим като дълготрайно духовно и обществено влияние през цялата епоха.[54] Това се изпълнява през първи век, с установяването на новозаветния етап на Църквата, централната точка на Христовото тяло (сравни Йоил 2 с Деян. 2:16; Евр. 12:18-27).

Понеже последните дни са били с нас от идването на Христос през първи век,[55] няма други дни, които да следват. Няма да има милениум, който да въведе друга велика изкупителна епоха в човешката история (виж разглеждането на “Милениум” по-долу). С идването на Христос земната история достига своя “епохален завършек.”[56] Идеята за явлението на Христос като “Последния Адам” (1 Кор. 15:45) показва, че няма да последва друга историческа епоха. Свършекът е дошъл, макар че преминава през продължително развитие след своето идване в служението на Христос.[57]

Именно в диспенсационалистическата литература относно милениума споменаването на “последните дни” води до погрешни заключения. Диспенсационалистите посочват съвременния международен обществен упадък като показващ началото на “последните дни”: “Ключът, който би отключил пророческата книга, са съвременните събития, които ще започнат да се вместват в предсказаната схема.”[58] “Конфликтите, които виждаме в нашия свят днес са симптоми на деня, в който живеем. Те може да са симптоми за последните дни. . . .”[59] Такива бележки пренебрегват библейската функция на последните дни относно общия поток на изкупителната история. Постмилениалният възглед за “последните дни” е, че последните дни от старозаветната епоха въвеждат великата епоха на историческа победа за Църквата на Исус Христос. “Последните дни” на диспенсационализма (може би днес!) въвеждат разрухата на обществото; Голямата Скръб идва (може би утре!). Седем години по-късно става голямо преломно събитие: физическото завръщане на Исус Христос за да установи Своето лично царуване на земята.

Близост

Една от забележимите особености на пророческия интерес е убеждението на християнския пазар, че ние живеем в навечерието на Второто Идване.[60] Във връзка с радикално погрешното разбиране за последните дни, сред диспенсационалистите, премилениалистите, и амилениалистите често се среща учението за непосредственото завръщане на Христос.”[61]

Учението за близостта е обяснено от Джон Уолвурд: “Надеждата за завръщането на Христос за да вземе светиите на небето е представена в Йоан 14 глава като близка надежда. Няма учение за някакво междинно събитие. Очакването да бъдем взети в небето при идването на Христос не е обусловено от описание на никакви знамения или предварителни събития.”[62] (Странно, това се поддържа доста непоследователно сред диспенсационалистите, които също са убедени, че цялата Църковна епоха до 20 век е описана в Писмата към Седемте църкви в Откровение 2 и 3![63] Как може завръщането на Христос да е било близо преди 20 век, когато 20 век е предсказан в Откровение 2-3?)

Заради това учение за постоянната близост, диспенсационалистите трябва да са последните хора, които да търсят знамения за идващия край. Такова търсене подрива тяхното най-характерно учение: вечно близкото, небелязано от знамения, тайно грабване. И въпреки това, определянето на дати е било от дълго време проблем, свързан с премилениализма, особено с диспенсационализма.[64] През последните двадесет години има особено изобилие от викове за наближаващия край. Олдън Ганет (1971): “Макар че много от Божиите хора през вековете са очаквали близкото завръщане на Христос, само в нашето поколение събитията от Езекиил 37 глава започват да се изпълняват.” Чарлз Райри (1976): “Погледнете още веднъж на съвременните събития. . . . Какъв извод си правите от тези необикновени събития, които се натрупват в наши дни? Исус каза: ‘Също така и вие, когато видите всичко това, да знаете, че той е близо при вратата’ (Мат. 24:33).” Хърман Хойт (1977): “Ходът на събитията в наши дни внушава, че установяването на царството не е твърде далеч.”[65] Хол Линдзи (1980): “Десетилетието на осемдесетте години може до голяма степен да бъде последното десетилетие в историята, която познаваме.” Дейв Хънт (1983): “Това наистина е силно свидетелство, че Антихристът ще се появи много скоро – което говори, че грабването може да бъде всеки момент.” През 1988, Едгар Уайзнънт предизвика смут сред очакващите диспенсационалисти, когато издаде своите 88 причини защо Грабването би могло да бъде през 1988. Ричард Рулинг (1989): “Д-р Рулинг казва, че 50-ят юбилей през 1994 е свързан с хронологията на Ъшър, че нашият свят ще навърши 6,000 години през 1996. . . . Седмият милениум” ще започне малко след това.[66] Грант Джефри предполага, че “2000 година е вероятната крайна дата за ‘последните дни.’”[67]

През 1990-91 ненужните американски страхове около 30-дневната Война в Залива – Голямата скръб за Ирак – наляха масло в огъня на определянето на дати, както става по време на Първата световна война.[68] Линдзи пише: “Докато пиша това, действително целият свят може да бъде хвърлен във война, в която този град [Вавилон] да се издигне с роля и предназначение, за които малцина имат някаква представа.” По-късно той обобщава: “Това е най-вълнуващото време в човешката история. Ние ще бъдем свидетели на кулминацията на Божиите дела спрямо човека.”[69] Дори уважавани диспенсационалистически теолози се включват в определянето на дати. Иронично, през лятото на 1990, когато наближаваше Войната в залива, се появи преглед на книгата ми от Уолвурд, в който той говори с пренебрежение за моето твърдение, че диспенсационалистите обичат да поставят дати: “Така премилениализмът и диспенсационализмът са осмивани като учение, което определя дати, макар че много малко от неговите привърженици се впускат в тази тази дейност.”[70] По времето, когато този преглед беше издаден, пророческият часовник на Уолвурд вече силно тиктакаше в ушите му.[71]

Новият завет, обаче, учи, че славното, физическо завръщане на Господа ще е в далечното и непознато бъдеще. То не е било близко и няма да може да се определи времето му. В теологично отношение “отличителна черта [на постмилениализма] е отричането на близкото физическо завръщане” на Христос.[72]

Неговото завръщане не е непосредствено предстоящо след Възнесението. Исус учи: “И докато се бавеше младоженика, додряма се на всичките, и заспаха” (Мат. 25:5). “Защото небесното царство е както когато човек, при тръгването си за далечна страна, свика своите слуги, и им предаде имането си. . . . След дълго време дохожда господарят на тия слуги и прегледва сметка с тях” (Мат. 25:14, 19). Тук няма очакване за завръщане във всеки момент – тук има доста противоположно очакване.

Точно преди възнасянето Си, Христос трябваше да се справи с проблема за непосредствената близост сред често обърканите Си ученици: “Те го питаха, казвайки: Господи, сега ли ще възвърнеш на Израиля царството? А той им рече: Не е за вас да знаете години [chronos] или времена, които Бащата е положил в собствената Си власт” (Деян. 1:7). Времевият показател chronos в отговора на Христос посочва дълъг период от време с неопределена продължителност. Всъщност, той се намира в множествено число, което показва “всъщност дълъг период от време, съставен от няколко по-кратки).”[73] Според Еруик, “всички грешки, споменати в Новия завет относно времето на завръщането на нашия Господ, се състоят единствено в определянето на твърде ранна дата за него.”[74]

Матей 28:20 казва, че Великото поръчение ще се простира през “всичките дни” (буквален превод от гръцки). Това посочва доста много дни преди края. Притчите за синаповото зърно и квасът излагат постепенният растеж и развитие на царството, докато то покори света и проникне във всички световни общества. Това със сигурност предполага изминаването на дълъг период от време. Както показах в Глава 13, 2 Петър 3 позволява дълго забавяне на Неговото идване като свидетелство за “дълготърпението” на Бога. Това съвпада с постмилениалната есхатология, защото позволява време за напредъка и победата на Христовото царство в света и насърчава ориентация към бъдещето в труда на Божия народ.

Нито ще може да се определи датата на Неговото завръщане. Вместо да дава конкретно знамения, които да позволят дори общо поставяне на дати, Писанието ясно заявява: “за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Бащата” (Мат. 24:36). Ето защо има опасност някои от собствените Му хора да бъдат хванати неподготвени: те ще са се отпуснали, защото денят е неизвестен (Мат. 25:1). Макар че пророчествата изобразяват дълга епоха в историята, в която християнството ще царува над останалите, те никога не дават информация, която позволява определянето на времеви край на Неговото царство. Славното управление на Христос чрез Неговите заветни хора ще продължи дълго време преди Той да се върне да съди, но колко дълго време, никой не знае.

Милениумът

Както посочих в Глава 3, времеви показател, който е играл значително по-голяма роля в есхатологическия дебат, отколкото заслужава, е понятието милениум, или хилядата години в Откровение 20:1-6. Почти невероятно е, че различните есхатологични школи са били назовани “милениални” школи въз основа на този текст. Амилениалистът Уилиям Кокс пише: “Повечето милениални разсъждения започват с Откровение 20 глава, тъй като това е единственото място в цялата Библия, където хилядата години са споменати. Ние чувствуваме, че Откровение 20 трябва да бъде наша последна спирка, а не първа.”[75] Наистина, “това е един от най-горещо оспорваните въпроси в цялата област на есхатологията.”[76]

Ролята на Откровение 20 в споровете, която е абсолютно важна за премилениализма, е странна поне по две причини. Първо, единственото място в цялото Писание, което свързва “хиляда години” с царуването на Христос е в първите шест стиха на тази единствена глава! Срещу такова възражение премилениалистът Лад коментира: “фактът, че Новият Завет на едно единственото място учи междинно царство, между тази епоха, и Бъдещата Епоха, не е причина това да се отхвърля.”[77] Въпреки това постмилениалното възражение е основателно. Ако буквалният земен милениум е толкова важен в Писанията и е толкова важна епоха в изкупителната история (както твърдят премилениалистите и диспенсационалистите), тогава защо да не очакваме споменаването на хилядата години да се появява в повече от един текст?

Това е дори още по-трудно да се възприеме предвид нашето второ наблюдение: споменаването на хилядагодишното царуване става в най-символичната и трудна книга в цялото Писание. Ако това е буквален времеви показател, защо е споменат само в тази силно символична книга? Също е малко странно, че този времеви показател е толкова съвършено закръглен и точен, което изглежда по-подходящо за символичен образ. Уорфилд със сигурност е прав, когато коментира, че “не трябва да си позволяваме да забравяме, че има смисъл, в който е правилно да позволяваме на нашето разбиране за толкова объркана част от Писанието да бъде повлияна от ясното учение в неговите по-систематични части. . . . Редът на изследване трябва да бъде от по-ясното към по-неясното.” Но този херменевтичен принцип често не е спазван. “Наистина, нищо не изглежда да е било по-често срещано във всички епохи на църквата, от оформянето на есхатологична схема от този текст, разбиран неправилно, и след това налагането на тази схема върху останалата част от Писанията насила.”[78]

Клауз е прав за мястото на милениума в дискусията: “Тези категории [милениален, премилениален, постмилениален], макар че са полезни и общоприети, са в определен смисъл неуместни, тъй като разликите включват доста повече неща отколкото времето на Христовото завръщане.”[79] Въпреки това, постмилениалистът Бетнер е упрекнат от амилениалиста Хьокема за това, че не дава изложение на Откровение 20:1-6 в неговото представяне на постмилениалния възглед за царството![80]

Правилното разбиране на хилядагодишната времева рамка в Откровение 20 е, че тя представя дълга и славна епоха и не е ограничена за буквални 365 000 дни. Числото представлява десет на трета степен, което е числото на количествено съвършенство.[81] “Хиляда” тук не е по-буквално от “хиляда,” което потвърждава Божията собственост над добитъка върху хиляда хълма (Пс. 50:10), или което обещава, че Израел ще бъде хиляда пъти по-многочислен (Вт. 1:11), или е мярка за Божията любов към хиляда поколения (Вт. 7:9), или изразява желание за хиляда години в Божиите дворове (Пс. 84:10), или сравнява хиляда години от нашето време с един от Божиите дни (Пс. 90:4).

Следователно милениумът е Йоановото изобразяване във видение на царството на Христос, което е установено при Христовото първо идване. Откровение 20:1 ясно установява текстът като видение; Йоан започва с “и видях” (Откр. 20:1а). Това ясно предполага неговото символично значение и е доказателство срещу строгото буквално тълкуване на хилядата години. В допълнение към това, първото събитие, което се вижда във видението, е връзването на ангела Сатана с верига, което със сигурност не е буквално: (особено след като на друго място неговото връзване е описано като духовно: Мат. 12:29).[82] Откровение 20:4-6 говори за светиите, които живеят и царуват с Христос, което навсякъде е представено като духовна реалност в настоящия живот на Божия народ (1 Кор. 13:21-22; Еф. 1:3; 2:6; Кол. 3:1-2). Това царуване на светиите с Христос на престоли изобразява царството на Христос, което вече е установено (сравни глава 11).[83] Следователно Неговото царство се определя хронологично като завършено и съвършено време.

Освен това, на друго място Второто Идване на Христос е свързано с “края” (1 Кор. 15:23-24) и идва в “последния ден”: възкресението (Йоан 6:39, 40, 44, 54). “Следователно, предвид пълното отсъствие на подкрепящи доказателства от Новия Завет, е извънредно опасно да се твърди, че между идването на Христос и края на света има междинен период от хиляда години, на основата на това, че Откровение 20 учи за милениум.”[84]

Милениалната епоха вече е достигнала почти 2000 години; може да продължи още 10 000 години или повече, от това, което знаем. Това е съвършеното време на Христовото управление в Неговото царство (Откр. 1:5) – време, което в края на краищата ще доведе до покоряването на всички народи.

Заключение

Християнството е историческа вяра: то е тясно обвързано с обективната действителност. Нашият Бог не само е започнал историята (сътворение), но я управлява (провидение) и участвува в нея (въплъщение). Следователно, въпросите за времето са важни за християнството, тъй като то действува във времето.

Има редица времеви показатели от пророческо значение, установени в Писанието. Разгледах само някои от най-известните. Надявам, се, че направих това по начин, който да покаже законността на библейския постмилениализъм. Бог управлява историята на основа на Своя изкупителен план. Времевите показатели, които разгледах по-горе, показват действието във времето на Божието всеобхватно изкупително дело в историята.


[1] John F. Walvoord, The Rapture Question (Grand Rapids: Zondervan, 1957), p. 24. John F. Walvoord, Daniel: The Key to Prophetic Revelation (Chicago: Moody Press, 1971), pp. 201, 216. O. T. Allis, Prophecy and the Church (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1945), p. 111. Виж също: Alva J. McClain, Daniel’s Prophecy of the 70 Weeks (Grand Rapids: Zondervan, 1940), p. 9. J. Dwight Pentecost, Things to Come (Grand Rapids: Zondervan, 1958), p. 240. E. Schuyler English, “The Gentiles in Revelation,” Prophecy and the Seventies, Charles Lee Feinberg, ed. (Chicago: Moody Press, 1971), p. 242.

[2] J. A. Montgomery, A Critical and Exegetical Commentary on the Book of Daniel (International Critical Commentary) (New York: Scribner’s, 1927), p. 400

[3] E. J. Young. The Prophecy of Daniel (Grand Rapids: Eerdmans, [1949] 1977), p. 191.

[4] Robert Dunchan Culver, Daniel and the Latter Days (2nd ed.; Chicago: Moody Press, 1977), p. 144.

[5] Ibid., p. 144.

[6] Алис споменава, че произходът на това учение от диспенсационалистическия подход към Данаил 9:24-27, е “едно от най-ясните доказателства за новостта на това учение, както и за революционното му естество.” Allis, Prophecy and the Church, p. 109. Анализът на Клайн на Данаил 9 го води да нарече диспенсационализма “евангелска ерес.” Meredith Kline, “Covenant of the Seventieth Week,” The Law and the Prophets: Old Testament Studies in Honor of Oswald T. Allis, John H. Skilton, ed. (n.p.: Presbyterian & Reformed, 1974), p. 452.

[7] Kline, “The Covenant of the Seventieth Week,” p. 456.

[8] E. J. Young. “Daniel,” Eerdmans Bible Commentary, Donald Guthrie and J. Motyer, eds. (Grand Rapids: Eerdmans, 1970), p. 698.

[9] Лев. 25:2-5; 26:34, 35, 43; 2 Лет. 36:21; и т.н..

[10] E. W. Hengstenberg, Christology of the Old Testament, 2 vols. (McLean, VA: McDonald, [1854] n.d.), 2:884ff.

[11] Ibid., 2:884-911. J. Barton Payne, Encyclopedia of Biblical Prophecy (New York: Harper & Row, 1973), pp. 388ff. C. Boutflower, In and Around the Book of Daniel (London: SPCK, 1923), pp. 195ff.

[12] Hengsteberg, Christology of the Old Testament, 2:894ff.

[13] Montgomery, Daniel, p. 332.

[14] За възгледа за куплети, виж: J. Barton Payne, “The Goal of Daniel’s Seventy Weeks,” Journal of the Evangelical Theological Society 21:2 (June, 1978) 111; Milton Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ (Grand Rapids: Baker, [1898] 1988), p. 200. Янг изброява останалите два: F. Maurer, Commentarius grammaticus criticus in Vetus Testamentum, vol. 2 (Leipzig, 1838); F. Hitzig, Das Buch Daniel (1850). За възгледа за триплети, виж: C. F. Keil, “The Book of Daniel,” Commentary on the Old Testament, C. F. Keil and Franz Delitzsch, eds. (Grand Rapids: Eerdmans, [1977] 1975), p. 341. E. J. Young, Prophecy of Daniel, p. 197.

[15] Keil and Delitzsch, “Daniel,” p. 201.

[16] Robert Duncan Culver, Daniel and the Latter Days (Westwood, NJ: Revell, 1954), p. 155.

[17] Charles C. Ryrie, Basic Theology (Wheaton, IL: Victor, 1986), p. 465.

[18] Мат. 20:18-19; 23:37-38; 27:11-25; Марк 10:33; 15:1; Лука 18:32; 23:1-2; Йоан 18:28-31; 19:12, 15; Деян. 2:22-23; 3:13-15а; 4:26-27; 5:30; 7:52.

[19] Payne, “Goal of Daniel’s Seventy Weeks,” p. 111.

[20] Определителният член, който се среща преди “престъпления” и “грехове,” липсва тук. Там се отнася към конкретното положение на Израел. Тук той означава по-общото предсказание за цялото човечество.

[21] Евр. 1:3; 7:27; 9:7-12, 26, 28; 10:9-10. Виж също: Йоан 1:29; Римл. 3:25; 2 Кор. 5:19; 1 Пет. 2:24; 1 Йоан 2:2.

[22] Walvoord, Daniel, p. 222.

[23] Уолвурд се изплъзва, като позволява на това пророчество да покрие “прекратяването на новозаветната дарба на пророчество, която се вижда и в устното пророчество и в писането на Писанията.” Walvoord, Daniel, p. 222. Това, обаче, не се изпълнява нито в шестдесет и деветте седмици (до “точно преди времето на Христовото разпятие”), нито в седемдесетата седмица (бъдещата Голяма Скръб), периоди, които той твърди, че включват четиристотин и деветдесетте години. Walvoord, Prophecy Knowledge Handbook, p. 258. Все пак, той конкретно казва, че “шестте главни събития характеризират четиристотин и деветдесетте години”! Ibid., p. 251.

[24] Лука 1:35; сравни 4:34, 41. Виж също: Марк 1:24; Деян. 3:14; 4:27, 30; 1 Йоан 2:20; Откр. 3:7. Той е наречен “помазаника” (Пс. 2:2; Ис. 42:1; Деян. 10:38).

[25] Интересно, по онова време е имало широко възприето схващане, че в “същото време” трябва да се издигне управител от Израел, т.е. по време на Юдейската война. Тацит, История, 5:13: “Мнозинството бяха убедени, че древните писания на техните свещеници говорят за настоящето като същото време, в което Изтокът ще тържествува и от Юдея ще произлязат хора, предопределени да управляват света. Тези тайнствени пророчества всъщност говорят за Веспасиан и Тит. . . .” Светоний, Веспасиан 4: “В Изтока има древно суеверие, че от Юдея по това време ще произлязат управители на света. Това предсказание, както събитията по-късно доказаха, се отнасяше за Римския император. . . .” Йосиф Флавий дори подхваща тази идея, когато се опитва да спечели благоразположението на Веспасиан, като обявява, че той е този, който ще владее (Войни 3:8:9). Единственото пророчество относно Израел, което действително определя времето на събитията от Месианската епоха, е Данаил 9:24-27. Йосиф също прилага текста от Данаил към управлението на Римляните в друг контекст: “По същия начин Данаил също писа за римското управление, и че нашата страна ще бъде опустошена от тях. Този човек остави всички тези неща като писание, както Бог му ги показа. . . .” (Юдейска история 10:11:7).

[26] Пс. 2:2; 132:10; Ис. 11:2; 42:1; Авак. 3:13; Деян. 4:27; 10:38; Евр. 1:9. Вандервал отрича Месианския смисъл на този текст, предпочитайки смисъла на Макавейското свещеничество. Cornelius Vanderwaal, Hal Lindsey and Biblical Prophecy (St. Catherines, Ontario: Paideia, 1978), p. 37.

[27] Young, Daniel, p. 206.

[28] Мат. 20:18-19; 27:11-25; Марк 10:33; 15:1; Лука 18:32; 23:1-2; Йоан 18:28-31; 19:12, 15; Деян. 2:22-23; 3:13-15а; 4:26-27; 5:30; 7:52.

[29] Когато в Данаил се споменава “завет,” той винаги е Божий завет, виж: Данаил 9:4; 11:22, 28, 30, 32. Това включва дори Данаил 11:22. Виж: J. Dwight Pentecost, “Daniel,” Bible Knowledge Commentary, John F. Walvoord and Roy B. Zuck, eds., 2 vols. (Wheaton, IL: Victor, 1985), 1:1369. Цитирано нататък като BKC.

[30] Мат. 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Кор. 11:25; 2 Кор. 3:6; Евр. 8:8, 13; 9:15; 12:24.

[31] Вт. 7:9, 21; 10:17; Неем. 1:5; 9:32; Ис. 9:6; Дан. 9:4. Хенгстенберг твърди убедително, че източникът за Данаил 9 глава изглежда е Исая 10: 21-23, където Бог е “Мощният Бог,” Който благославя верния остатък.

[32] Young, Daniel, p. 209; Allis, Prophecy and the Church, p. 122; Hengstenberg, Christology of the Old Testament, 2:856.

[33] Young, Daniel, p. 213.

[34] Payne, “ The Goal of Daniel’s Seventy Weeks,” p. 109n; Boutflower, In and Around the Book of Daniel, pp. 195ff; Hengstenberg, Christology of the Old Testament, 2:898. Young, Daniel, p. 213.

[35] Allis, Prophecy and the Church, p. 115.

[36] Walvoord, Prophecy Knowledge Handbook, pp. 256-257. Ryrie, Basic Theology. p. 465. Pentecost, “Daniel,” BKC, 1:161. Walvoord, Daniel, pp. 230-231. Интересно е да се отбележи, че ранните бащи са се придържали към не-есхатологично тълкуване на Седемдесетата седмица, прилагайки я или към служението на Христос, или към 70 от Хр. Виж: Варнава, Послания 16:6; Климент Александрийски, Сборници 1:125-26; Тертулиан, Отговор към юдеите 8; Юлий Африкански, Хронология 50. Виж: L. E. Knowles, “The Interpretation of the Seventy Weeks of Daniel in the Early Fathers,” Westminster Theological Journal 7 (1945) 136-160.

[37] Pentecost, “Daniel,” BKC, p. 1364. Виж: Walvoord, Rapture Question, p. 25.

[38] Hans K. LaRondelle, The Israel of God in Prophecy (Berrien Springs: MI: Andrews University, 1983), p. 173.

[39] Walvoord, Daniel, p. 230.

[40] Ibid., p. 230

[41] Walvoord, Rapture Question, p. 25.

[42] Walvoord, Prophecy Knowledge Handbook, p. 257. Pentecost, “Daniel,” BKC, p. 1364.

[43] Вт. 7:9, 21; 10:17; Неем. 1:5; 9:32; Ис. 9:6; Дан. 9:4. Виж разглеждането по-горе.

* Българският превод тук е “и не ще има кои да Му принадлежат.” Еврейският оригинал е “Месия ще бъде посечен и не за Себе Си.” Бел. прев.

[44] Клайн дава интересни аргументи за думите “князът, който ще дойде” (ст. 27), като казва, че той е “Князът Месия” (ст. 25). Ако това се възприема, тогава “той” ще се отнася към Месията и според двата възгледа.

[45] Tim LaHaye, The Beginning of the End (Wheaton, IL: Tyndale, 1972), pp. 171-172. Виж също Charles H. Dyer, The Rise of Babylon: Sign of the End Times (Wheaton, IL: Tyndale, 1991). Втората книга разглежда Саддам Хюсеин в съвременния Ирак.

[46] Лука 24:25-27; Йоан 1:45; 5:39, 46; Деян. 3:24; 10:43; 2 Кор. 1:20; Откр. 19:10.

[47] Oscar Cullmann, Christ and Time: The Primitive Christian Conception of Time and History, trans. by Floyd V. Filson (3rd ed.; Philadelphia Westminster, 1964), pp. 18-19.

[48] C. F. Keil and Franz Delitzsch, The Pentateuch, in Commentary on the Old Testament (Grand Rapids: Eerdmans, [n.d.] 1975), 1:387.

[49] Бит. 49:1, 10; Числ. 24:14; Вт. 4:30; 31:29; Ис. 2:2; Ер. 23:20; 30:24; 48:47; 49:39; Дан. 2:28; Ос. 3:4; Мих. 4:1.

[50] Albert Barnes, Barnes’ Notes on the New Testament, 1 vol. edition (Grand Rapids: Kregal, [n.d.] 1962), p. 381.

[51] Herman Ridderbos, The Coming of the Kingdom (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962), p. 36.

[52] Geerhardus Vos, The Pauline Eschatology (Phillipsburg, NJ: Presbyterian & Reformed, [1930] 1991), p. 83.

[53] Виж: Ер. 46:26; Плач. 1:7; Ам. 9:11; Мих. 7:14, 20.

[54] Ис. 2:2; 24:23; 37:32; Йоил 2:32; Авд. 1:17, 21; Мих. 4:7.

[55] Възкресението при последния ден предстои тепърва да се извърши (Мат. 13:39-40, 49). Великото поръчение е все още в действие (Мат. 28:20).

[56] Vos, Pauline Eschatology, p. 28.

[57] Обратно на Richard B. Gaffin, “Theonomy and Eschatology: Reflections of Postmillennialism,” Theonomy: A Reformed Critique, William S. Barker and W. Robert Godfrey, eds. (Grand Rapids: Zondervan, 1990), ch. 9. Виж моя отговор към Гафин: “Whose Victory in History?” Theonomy: An Informed Response, Gary North, ed. (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1991), ch. 8.

[58] Hal Lindsey, The Late Great Planet Earth (Grand Rapids: Zondervan, 1970), p. 181. Pentecost, Things to Come, pp. 154ff.

[59] John F. Walvoord, “Why Are The Nations in Turmoil?” Prophecy and the Seventies, pp. 211-212.

[60] Timothy P. Weber, Living in the Shadow of the Second Coming: American Premillennialism, 1875-1925 (New York: Oxford University Press, 1979).

[61] Дори амилениалистите могат да звучат като диспенсационалистите, когато тръбят тревога: “Годината 1990 и десетилетието, което започва с нея, ще доближат до нас тази скръб.” Dale Kuiper, “The Illusory Hope of the Rapture,” Standard Bearer 66:7 (Jan. 1, 1990) 155.

[62] Walvoord, Rapture Question, pp. 78-79.

[63] John F. Walvoord, The Revelation of Jesus Christ (Chicago: Moody Press, 1966), p. 52; Pentecost, Things to Come, p. 149; Charles C. Ryrie, Revelation (Chicago: Moody Press, 1968), pp. 24ff; James L. Boyer, “Are the Seven Letters of Revelation 2-3 Prophetic?” Grace Theological Journal 6:2 (Fall 1985) 267-273; Hal Lindsey, There’s a New World Coming (Santa Ana, CA: Vision House, 1973), pp. 38ff; The Scofield Reference Bible (New York: Oxford University Press, [1909] 1945), pp. 1331-2; The New Scofield Reference Bible (New York: Oxford University Press, 1967), p. 1353.

[64] Виж класическото историческо изследване на проблема: Dwight L. Wilson, Armageddon Now! The Premillennial Response to Russia and Israel Since 1917 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, [1977] 1991), За екзегетическо изследване на тази заблуда, виж: Gary DeMar, Last Days Madness: The Folly of Trying to Predict When Christ Will Return (Brentwood, TN: Wolgemuth & Hyatt, 1991).

[65] Иронично е, че неговата племенница, постмилениалистка, бе една от коректорите на ръкописа ми.

[66] Dave Hunt, Peace Prosperity and the Coming Holocaust (Eugene, OR: Harvest House, 1983), pp. 255-256; Hal Lindsey, The 1980’s: Countdown to Armageddon (New York: Bantam, 1980), p. 8; Herman A. Hoyt, “Dispensational Premillennialism,” The Meaning of the Millennium: Four Views, Robert G. Clouse, ed. (Downer’s Grove, IL: InterVarsity Press, 1977), p. 63; Charles C. Ryrie, The Living End (Old Tappan, NJ: Revell, 1976), pp. 128-129; Alden A. Gannett, “Dry Bones Coming Alive,” Prophecy and the Seventies, pp. 178-179; Edgar C. Whisenant, 88 Reasons Why the Rapture Could Be in 1988 (Nashville: World Bible Society, 1988); Review of Richard Ruhling, M.D., Sword Over America, in Chattanooga News – Free Press (Oct. 21, 1989).

[67] Grant R. Jeffrey, Armageddon: Appointment with Destiny (Toronto: Frontier Research, 1989). Уолвурд, на осемдесет години, “очаква Грабването да се случи до края на неговия живот.” Kenneth L. Woodward, “The Final Days Are Here Again,” Newsweek (March 18, 1991) 55.

[68] Артър Пинк писа: “Братя, краят на Епохата е пред нас. По целия свят проницателните умове разпознават истината, че ние сме в самото навечерие на още една от онези кризи с далечни последствия, които съставят историята на нашия вид. . . . Тези, които наблюдават съвременните условия, са принудени да заключат, че краят на диспенсацията наближава. . . . Песъчинките в пясъчния часовник на този Ден на Спасение са почти на привършване. Белезите на Времето ясно показват това. . . . Белезите са толкова ясни, че не може да бъдат погрешно разчетени, макар неразумните да затварят очите си и да отказват да ги изследват.” Arthur W. Pink, The Redeemer’s Return (Ashland, KY: Calvary Baptist Church, [1918] n.d.), pp. 318-19.

[69] Hal Lindsey, “The Rise of Babylon and the Persian Gulf Crisis: A Special Report” (Pales Verdes, CA: Hal Lindsey Ministries, 1991), pp. 2, 51. Виж също: Betty Lynn, “The Gulf War and the Coming Fall of Babylon,” Christian World Report 3:2 (Feb. 1991) 1.

[70] John F. Walvoord, “Review of House Divided,” Bibliotheca Sacra 147 (July/Sept. 1990) 372. Дори в самия ден, когато пиша тези думи, получих по пощата изпратена до мен листовка за “Второто Идване на Христос.” Авторът, Томас Стагс от Уичита, Канзас, заявява: “Русия се опитва да нападне Израел. Езек. 38-39.” Освен това твърдение, авторът пише: “Скоро. Стражи, предупредете хората си.” Най-отгоре на листовката е написал: “Истината.” Пощенското клеймо на плика е от 3 декември 1991.

[71] Barbara Reynolds, “Prophecy Clock Is Ticking in Mideast” (интервю с Джон Ф. Уолвурд), U. S. A. Today, Inquiry section, January 19, 1991. Войната в залива предизвика цял порой от диспенсационалистически пророчески бестселъри. Виж: Joe Maxwell, “Prophecy Books Become Big Sellers,” Christianity Today 34:3 (March 11, 1991) 60. Една от тях бе набързо преработената книга на Уолвурд Armageddon, Oil and the Middle East Crisis: What the Bible says about the future of the Middle East and the end of Western Civilization (Grand Rapids: Zondervan, 1990). За няколко месеца той продаде милион и половина копия. Time (Feb. 11, 1991).

[72] Greg L. Bahnsen, “The Prima Facie Acceptability of Postmillennialism”; Journal of Christian Reconstruction 3:2 (Winter 1976) 60. Сравни Allis, Prophecy and the Church, pp. 173-174.

[73] William F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament (Chicago: University of Chicago Press, 1957), p. 896.

[74] Цитиран в David Brown, Christ’s Second Coming: Will It Be Premillennial? (Edmonton, Alberta: Still Waters Revival, [1882] 1990), p. 41.

[75] William E. Cox, Biblical Studies in Final Things (Nutley, NJ: Presbyterian & Reformed, 1966), p. 174.

[76] Bruce Milne, Know the Truth: A Handbook of Christian Belief (Downer’s Grove, IL: InterVarsity Press, 1982), p. 262.

[77] Ladd, “A Historic Premillennial Response,” Meaning of the Millennium, p. 190.

[78] B. B. Warfield, “The Millennium and the Apocalypse,” Princeton Theological Review, 2 (Oct. 1904) 599.

[79] Clouse, “Introduction,” Meaning of the Millennium, p. 7.

[80] Anthony Hoekema, “An Amillennial Response,” ibid., p. 150.

[81] Може би символичната важност на числото частично се дължи на факта, че това е период от време отвъд човешки достъп. Най-дълго живелият човек някога, Матусал, за малко не достига този период. Той живее само 969 години (Бит. 5:27). Приемам това историческо сведение за Матусал като буквално. Когато се разглеждат имената и продължителността на живота в родословията в Битие 5 и 10 глава, е очевидно, че дългата продължителност на живота е нормално явление преди Потопа от времето на Ной, но след това бързо намалява.

[82] Връзването на Сатана по времето на земното служение на Христос и до Неговото Второ Идване е било познато в древните времена. Виж: Деяния на Пилат 22:2.

[83] По-старите постмилениалисти и някои съвременни твърдят, че милениумът е отделен последен етап в развитието на Божието царство. Виж: David Brown (19 век) и Steve Schlissel (1990), Hal Lindsey and the Restoration of the Jews (Edmonton, ALB: Still Waters Revival, 1990).

[84] Iain Murray, The Puritan Hope: Revival and the Interpretation of Prophecy (Edinburgh: Banner of Truth, 1971), p. xvii-xviii.





He Shall Have Dominion
Copyright © 1992 Kenneth L. Gentry, Jr.
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова, Dominion 777