11

ИЗПЪЛНЕНИЕ

А след като Йоан беше предаден на властта, Исус дойде в Галилея, та проповядваше Божието благовестие, казвайки: “Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и вярвайте в благовестието.” (Марк 1:14-15)

Писанията, бивайки непогрешимото и единно откровение на Бога, продължават пророческата тема за победата в Новия Завет. Това е въпреки обвиненията на някои амилениалисти, че постмилениалната надежда не може да се поддържа в Новия Завет: “Каквато и подкрепа да извлича постмилениализмът от своето тълкуване на Стария Завет, ние сериозно поставяме под въпрос дали Новият Завет дава някакво валидно насърчение на тази теория.”[1] Както ще покажа, такива обвинения са напълно незаслужени. Има изобилни свидетелства за постмилениалната надежда в новозаветното откровение. Докато ционистичният подход на диспенсационализма към обещанията за царството в Стария Завет влиза в сериозни проблеми в Новия Завет, при постмилениализма това не е така.

От една страна, изглежда в действителност премилениализмът намира най-голяма сила в Стария Завет, когато е отделен от Новия Завет. Това безспорно е така с диспенсационалистическия премилениализъм. От друга страна, амилениализмът събира най-силните си аргументи от Новия Завет, тълкуван отделно от старозаветните му основи. Единствено постмилениализмът свързва заедно старозаветното и новозаветното откровение в единна есхатологична рамка. За да проверим моето твърдение, нека да насочим вниманието си към сведенията от Новия Завет.

Встъпване в изпълнение

Раждането на Царя

В първата глава на своето евангелие Лука, по догматичен, библейско-богословски начин, използва и подрежда старозаветните очаквания, изговорени в отговор на известяването на раждането на Христос. Като пренася старозаветните очаквания в Новия Завет, той говори пророчествата по нов начин, в смисъл на тяхното новозаветно осъществяване. Интересно, повечето от тях са в поетично-песенен формат, което показва радостта на очакването.

В ангелското послание към Мария за зачеването на нейния Син на Христос се обещава царуване на Давидовия престол, което няма да има край: “Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще му даде престола на баща му Давида. Ще царува над Якововия дом до века; и царството му не ще има край” (Лука 1:32-33). Това със сигурност е “ехо от върховното предсказание” в Исая 9:6-7.[2] Трябва да си спомним от нашето изследване по-горе, че Исая 9:6-7 обвързва господството на царството с раждането на царя като исторически последователни действия. Както ще покажа по-късно, Данаил 7:13 възцаряването на Христос с Неговото историческо възнесение, водещо неговото царуване над историята. Данаил 2 също говори за Неговото царство идващо в дните на четвъртото царство, Рим (Дан. 2:40-45). Моделът в Новия Завет е: смирение, следвано незабавно от възвишаване (Йоан 7:39; Лука 24:26; 1 Петр. 1:11). По-късно ще покажа, че Той сега царува като Месиански цар, и че Неговото управление ще се простира във вечността. Но ние трябва да осъзнаем, че Христос получи “Давидовия” престол както е определено в пророческите преобрази (Деян. 2:29-36; 3:13-15; 5:29-31; Откр. 3:7).

Споменаването в Лука 1:33 на Христовото управление над “Якововия дом” е от значение. Яков беше бащата на “дванадесетте племена на Израил.” Следователно, това сведение трябва да се разбира като показващо пълнотата на “Божия Израел,” който включва всички изкупени, юдеи и езичници. Спътникът на Лука, Павел, специално обяснява това (Гал. 3:29; 6:16; Еф. 2:12-22).[3]

Ликуването на Мария (Лука 1:46-55) отразява темата за победата. В стихове 47 и 48 тя величае Господа като Спасител, признавайки Божието славно благословение върху нея: “от сега ще ме благославят всичките родове.” Защо е тази всеобща почит? Защото “Силният” (ст. 49) е започнал да действува в историята по могъщ начин, използвайки Мария за Своята слава. Предсказанието е водено от пророческата тема за победата, не от отчаяние, оплакване, и очакване на вечно страдание. Тя признава, че в скорошното раждане на Христос Бог ще направи “силни дела със Своята мишца,” ще “разпръсне онези, които са горделиви” (ст. 51). Той ще “свали владетели от престолите им” и ще “въздига смирените” (ст. 52). Той ще “напълни гладните с блага” (ст. 53). Той ще направи това чрез Своите хора (ст. 54) в съответствие с Авраамовия завет (ст. 55). Тук няма абсолютно никакъв намек за поражение. Победата е представителна: чрез Божиите хора.

Пророчеството на Захария продължава радостните вести. Той вижда раждането на Христос като носещо вести за победа на Божия народ над враговете му (Лука 1:68-71). Това отново е изпълнение на Авраамовия завет (ст. 73; сравни Рим. 15:8-12). Христос е “зора от отгоре, за да осияе седящите в тъмнина и в мрачна сянка” (ст. 78-79). Навсякъде това се отнася за езичниците (Ис. 9:1, 2; Мат. 4:16). Тази светлина по-късно се вижда като положителна сила, която разпръсква тъмнината в настоящата епоха (Рим. 13:11-13; 1 Йоан 2:8). Тъй като Христос е дошъл, Той ще донесе “мир на земята” (Лука 2:14). Неговото раждане и Неговото първо идване, а не второто Му идване, са тези, които осигуряват мира на земята (макар че в заключителната Нова земя този мир ще дойде в съвършено, вечно изпълнение).[4]

Наближаването на царството

В сигурно очакване за изпълнението на старозаветните очаквания и пророчества за раждането на Месия, встъпването на Христос в служение на сцената на историята се въвежда с прогласяване на близостта на царството.

Йоан Кръстител, отреденият от Бога предвестник на Христос, проповядваше “Покайте се, защото небесното царство наближи” (Мат. 3:2). В Марко 1:14-15 Исус подхваща същата тема; “А след като Йоан беше предаден на властта, Исус дойде в Галилея та проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и вярвайте в благовестието.” Това е много важно твърдение. Ще отбележим три съществени страни на тази декларация.

Първо, Христос твърди, че “времето” се изпълни. Кое е “времето,” за което Той говори тук? Гръцката дума, използвана тук, е kairos, което показва “‘съдбовния и решителен момент,’ със силно, макар и не винаги ясно, ударение . . . върху факта, че той е определен от Бога.”[5] Това “време” със сигурност се отнася за пророчески очакваното време, времето на идването на Давидовия велик Син да установи Своето царство, защото Той незабавно добавя, “Божието царство наближи.” Христос е изпратен от Бащата в “пълнотата на времето” (Гал. 4:4; Еф. 1:10),[6] за да даде началото на “благоприятната Господна година” (Лука 4:16-21).[7] Това време е “благоприятно време”/“спасителният ден” (2 Кор. 6:2). Това е същият ден, който ангелите и праведниците желаеха да видят.[8]

Второ, Христос ясно твърди, че времето “се изпълни.” Всъщност, по-добър превод на глаголното време и наклонение тук (минало свършено време, страдателен залог) би бил: “Времето е било изпълнено.” Лука 4:21 е подобен на Марко 1:14-15 по отношение на изпълнението на времето: “И почна да им казва: Днес се изпълни това писание във вашите уши.” Миналото свършено време (peplerotai, “е дошло в изпълнение”) и ударението върху “днес” подчертават, че изпълнението е започнало.[9] Това, което е започнало да се изпълнява, е Исая 61:1, което Христос цитира. “Благоприятната Господна година” е дошла.

Както изглежда, Йоан Кръстител е важен за Христос като един вид граница, разделяща отминаващата епоха на очакване на царството от епохата на изпълнение на царството, която започва да изгрява със смъртта на Йоан. По-рано Йоан отбелязва за Исус: “Той трябва да се увеличава, а аз да се смалявам” (Йоан 3:30). Исус отбелязва за Йоан: “Истина ви казвам, между родените от жени не се е въздигнал по-голям от Йоана Кръстителя; обаче по-малкият в небесното царство е по-голям от него. А от дните на Йоан Кръстител до сега небесното царство на сила се взема, и които се насилят го грабват. Защото всичките пророци и законът пророкуват до Йоан; и, ако искате да го приемете, тоя е Илия, който имаше да дойде” (Мат. 11:11-14; сравни Марк 2:18-19; Лука 16:6).

Трето, в този исторически момент – започването на Неговото служение – Христос ясно и подчертано казва, че царството “наближи.” Коренът на думата (eggus) буквално означава “до ръката.” Думата произлиза от съставките en (в, до) и guion (китка, ръка).[10]

Времето, което тук е въведено от Христос като “наближило” по-късно се нарича “сега е времето” (2 Кор. 6:2; сравни Рим. 3:21-26; Еф. 3:10; 2 Тим. 1:9-10). Йоан и Исус го обявяват, но Ерусалим не разбра идването на “времето” (Лука 19:44; сравни Мат. 23:37). Това е голяма трагедия, защото тяхното изявление “обобщава всичко, което е било предмет на старозаветните пророчества и на очакването на Израел за бъдещето от най-стари времена. . . . ‘Времето,’ т.е. великият прелом в историята, обещан от самия Бог за пълното откриване на Неговата царска слава; времето за освобождението на Неговите хора и за наказването на Неговите врагове.”[11]

Следователно, ранното новозаветно библейско откровение за царството е за неговата близост във времето, а не за отдалеченост. Исус обеща, че някои от Неговите ученици ще доживеят да го видят действащо с голяма сила в историята: “Има някои от тука стоящите, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Божието царство дошло в сила” (Марк. 9:1). Тук “дошло” “не означава, както изглежда английската употреба на думите,* при действието на идването (докато го видят да идва), но наистина или вече дошло, единственият смисъл, който може да се даде на свършеното причастие, което е употребено тук.”[12] Така Неговите ученици трябваше да очакват проявлението му в сила. То нямаше незабавно да засвидетелствува себе си в сила, защото много от Неговите ученици щяха да умрат преди то да действува в сила. Но все пак, това щеше да стане в живота на други, защото “някои” от стоящите там щяха да са свидетели на това. Това очевидно говори за разрушаването на храма и премахването на старозаветните средства за поклонение през 70 от Хр. (сравни с Евр. 12:25-28; Откр. 1:1, 3, 9). Това става като пряк резултат на Исусовото пророчество (Йоан 4:21-23; Мат. 21:33; 23:31-24:34).

Сведения като тези поставят основата за ясно разяснение на темата за победата. Дългоочакваното царство, пророкувано в старозаветната епоха, навлиза в историята. Дали неговото влияние ще бъде напълно вътрешно, ограничено до малките общности на верните? Или то ще се изяви в могъща победа, преобразявайки множеството от хора към спасение, цели общество към праведност и правителства към справедливост? Аз приемам втория възглед.

Установяването на царството

Тъй като “времето се изпълни” и “Божието царство наближи,” ние трябва да очакваме неговото явяване в сведенията на Евангелията. Бог определя “времената” (Дан. 2:21; Деян. 1:7); времето е дошло. Съществуват ясни и убедителни свидетелства, че царството дойде в действителност в служението на Христос. Може би едно от “най-ясните доказателства” в евангелията за присъствието на небесното царство[13] е Матей 12:28: “Но ако аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас.” Истината е, че Исус наистина изгонваше демони чрез Божия Дух. След като е вярно условието в това “ако/тогава” твърдение, тогава следва резултатът: “Божието царство е дошло.” Самият факт, че царството на Сатана е нападнато и неговите притежания (обладаните от демони) са отнемани от Христос (Мат. 12:25-29) е доказателство, че царството е дошло.[14]

В Лука 17:20-21 четем: “А Исус попитан от фарисеите, кога ще дойде Божието царство, в отговор им каза: Божието царство не иде така щото да се забелязва: нито ще рекат, Ето тук е! или Там! защото, ето, Божието царство е всред вас.” Забележете, че на въпроса на фарисеите, “кога” ще дойде царството, Христос отговаря в сегашно време: царството е сега. То не очаква бъдещо, въведено от Армагедон изявяване; то съществува сега и сред тях, казва Христос. Затова, дори в Христовото служение хората се насилваха да влязат в него (Лука 16:16).

Тържественото Влизане на Христос е интересно в това отношение: “На утрешния ден едно голямо множество, което беше дошло на празника, като чуха, че Исус идел в Ерусалим, взеха палмови клонове та излязоха да го посрещнат, викайки: Осанна! Благословен, който иде в Господнето име, Израилевия цар! А Исус като намери едно осле, възседна го, според както е писано: ‘Не бой се дъщерю Сионова; ето твоя Цар иде, възседнал на осле’” (Йоан 12:12-15). Тук Христос не само е обявен за “цар,” но Той приема хваленията на хората към Него като цар, въпреки укорите на фарисеите (Мат. 21:15-16), защото това беше изпълнение на пророчеството (Зах. 9:9).

По време на неговия процес и разпита на Пилат, Христос конкретно признава Своето царуване и присъствието на Своето царство: “Исус отговори: Моето царство не е от този свят; но ако беше царството ми от този свят, служителите ми щяха да се борят да не бъда предаден на Юдеите. А сега царството ми не е от тука. За това Пилат му каза: Тогава, ти цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото аз съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината” (Йоан 18:36-37; сравни Мат. 27:11; Марк. 15:2; Лука 23:3).

Макар че Той определя Своето царство като нещо от друг свят, а не политическо по своето естество (каквото е царството на Цезаря),[15] Той въпреки това показва, че царството Му е настоящо: Той говори за “Моето царство” (ст. 36). Той твърди, че има Свои “служители” (макар че те не се борят с меч, за да го защитават, ст. 36). Той ясно казва, “Аз съм цар” (ст. 37). И, както можем да очакваме, предвид нашето изследване преди на Марко 1:14-15, Той казва, че със тази цел се е родил на света (ст. 37)!

Приложение

Възцаряването на Царя

Чест рефрен в Новия Завет, е това за славното и могъщо възцаряване на Христос, което се очаква в пророчествата за Неговото раждане. В многобройни текстове за Него се говори като възнесен на небето, възцарен от дясно на престола на Всемогъщия Бог, Създател на небесата и земята.

Очакването за това възцаряване ясно се свидетелства в Неговото Велико Поръчение след възкресението, преди възнесението.[16] В Матей 28:18-20 четем твърдение, което доста противоречи на Неговата предишна въздържаност и смирение. Вече не чуваме познатото “Аз не правя нищо от себе Си” (Йоан 5:19, 30; 8:28; 12:49; 14:10). Вместо това, ние чуваме да ехти могъщото: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.” В служението на Христос е станала могъща промяна като пряк резултат от Неговото възкресение. Сатана беше победен;[17] Христос победи света,[18] за да бъде “убедително обявен като Божий Син” (Рим. 1:3, 4). Великото Поръчение е истинско постмилениално поръчение.

Думата “цялата” в “цялата власт” тук се използва в разпределителен смисъл: тя говори за всяка форма на власт като намираща се под Неговата власт. Той не просто има властта само за морално убеждение сред хората и в междуличностните отношения. Той също има властта в църковната и семейната, както и в обществената, политическата, икономическата и т.н. области. Както казва Откровение 1:5 за Него, в дните, когато Йоан пише, Той е “началникът на земните царе.” Както учат Филипяни 2:10 и Римляни 14:11, Той има Име над всяко друго име, пред което всички ще се поклонят.

След това твърдение за вселенска власт, Той дава на малкото Свои последователи задължението и плана за завладяване на вселената: “Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал” (ст. 19-20). Заповедта на възкръсналия Христос, който притежава “всяка власт,” е Неговите последователи да доведат всички народи като народи към обръщане във вярата и кръщение. Използва се думата ethne вместо basileia за да покаже, че Неговата загриженост не е за земната политическа власт. Думата anthropos e пропусната, за да се покаже Неговата загриженост за преобразяване на цялото общество, не само на отделните хора. Това е точно очакването на толкова много от старозаветните пророчества, които предвиждат всички народи да се стичат към Сион (напр. Ис. 2:1-4; Мих. 4:1-4), и които очакват, че “няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си, и да казват, Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават” (Ер. 31:34; сравни Ис. 11:9).[19]

Той не само им заповяда на основата на вселенска власт, но и завършва с обещанието, че винаги ще бъде с тях при изпълнението на тяхната задача (Мат. 28:20). Тук няма и намек за провал на Църквата или за скриване на вярата. Ако оставим старозаветните текстове да говорят сами за себе си, това Велико Поръчение е в съвършено съгласие с тях. Темата за победата се подсилва и подчертава от тази заповед на възвеличения Христос.

Първият от текстовете за възцаряването в пост-възкресенската епоха е Деяния 2:30. Този текст свързва възцаряването на Христос с Неговото възвеличаване, което започва с възкресението Му и продължава с поставянето Му от дясно на Бога. Относно пророчеството на Давид, очакващо неговия потомък, който ще стои на Давидовия престол, Петър прогласява:

И тъй, понеже беше пророк, и знаеше, че Бог с клетва му се обеща, че от неговите потомци по плът ще въздигне Христа, да го постави на престолът му, той предвиждаше това, говори за възкресението на Христа, че нито беше той оставен в шеол, нито плътта му видя изтление. . . . И тъй като се възвиси до Божията десница, и зе от Отца обещания Свети Дух, той изля това, което вие виждате и чуете. Защото Давид не се е възнесъл на небето; но сам той казва: “Рече Господ на моя Господ: Седи отдясно ми, докле положа враговете ти за твое подножие.” И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че тогова Исуса, когото вие разпнахте, него Бог е направил и Господ и Помазаник. (Деян. 2:30, 31, 33-36)

Тук научаваме, че Давидовото пророчество относно Един, Който трябваше да стои на престола, беше пророчество за “възкресението.” Така Христос понесе пълно опозоряване на кръста и в гроба. Но тогава Неговото възкресение даде началото на Неговото прославяне в подготовка на Неговото възнесение отдясно на Божия престол, мястото на вселенско управление и власт. Там той беше “увенчан в слава” (Евр. 2:9) за да започне Своето управление[20] с приемането на “всяка власт и сила” (Мат. 28:18).[21]

В служението на Христос става могъщ промяна като пряк резултат от Неговото възкресение. Изливането на Духа (Деян. 2:34-36) беше могъщо действие на царска власт. Това беше празнуването на Неговото възцаряване чрез раздаването на дарове на поданиците Му, като воин-цар, който се връща тържествуващо към столичния си град след победа над врага (Деян. 2:33; Еф. 4:7-12).[22] То обеща Неговата божествена царска помощ на Неговите хора (Рим. 8:34).

Възцаряването на Христос е свършен факт след Неговото възнесение. Увереното повторение на Неговото възцаряване и поставяне на престола е навсякъде в новозаветните текстове. Днес ние не очакваме бъдещо царуване на Христос: Той сега е на Своя престол. Наистина, в Новия Завет най-често споменаваният или цитираният от старозаветните текстове е Псалм 110. Този текст ни дава словото на Бога Баща към Христос, Сина: “Седи от дясно ми, докле положа враговете ти под твое подножие.” В различни форми това се появява шестнадесет пъти в Новия Завет.[23] Седенето от “дясно” на Бога е семантично равностойно на седене на Божия престол, както се свидетелства от Откровение 3:21: “Аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол.” В противоречие на Уолвурд,[24] Откровение 3:21 не изисква за Христос милениален престол, който да е напълно в бъдещето и напълно отделен от престола на Бога Баща. Това не говори за две различни теми, както Исусовото изявление към Мария в Йоан 20:17 не предполага две различни личности, когато Той говори за “моя Баща и вашия Баща.” Божият престол и Христовият престол са един престол (Откр. 22:1, 3).

Прогласяването на Царството

Ето защо има толкова много “благовестие на царството” в Новия Завет.[25] В Деяния 3:15 Петър проповядва Христос като “княз на живота.” В Деяния 5:31 той подчертава задължението си да не се покори на държавните власти, когато те изискват той да престане да проповядва Христос. Неговото основание е важно: “Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и Спасител.” Думата “началник” тук може буквално да се преведе “водач, управител, княз.”[26] Той беше възвисен за да стане Княз или Началник.

В Деяния 17:7 научаваме за обществения смут, който причиняваха ранните християни. Обвинението срещу тях е най-интересно, и трябва да е действително основателно, дори и да е неразбрано от невярващото население. Точно както Юдеите обвиниха Исус, че нарича Себе Си цар,[27] така четем за обвиненията срещу последователите Му: “те всички действат против Цезаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус.” Точно както Исус действително учеше, че е Цар (макар и в не-политически смисъл, Йоан 18:36-37), Неговите последователи правеха същото.

Според Павел, Бог “постави всички неща под нозете Му” (Еф. 1:22). Бог Му даде титла/име, по-високо от всяко друго име (Фил. 2:9). На двете места, Павел използва минало време на глагола, което говори за действие в момент в минало време, т.е. при Неговото възкресение-възнесение-възцаряване. Оттук следва и множеството сведения за Него като “Господ” в Новия Завет. Всъщност, “Христос е Господ” явно става неофициална изповед на вяра в апостолската епоха.[28]

Павел говори на Колосяните по начин, който е в съгласие с този възглед за идването на царството. “Благодарещи на Отца, който ни удостои да участваме в наследството на светиите в светлината; който ни избави от властта на тъмнината, и ни пресели в царството на своя възлюбен Син” (Кол. 1:12-13). Безспорно Той говори за Христовото царство, защото го нарича “царството на Своя възлюбен Син.” Също толкова ясен е фактът, че “преселването” на тези светии преди около 2000 години се счита като минал факт, а не бъдещо очакване. Павел използва минало неопределено време на глагола, когато говори за тях, че са “избавени” и “преселени”; той прави същото и в 1 Солунци 2:12. Той дори говори за тези, които са били негови помощници в служението “за Божието царство” (Кол. 4:11).

Йоан продължава същото в Откровение 1:6 и 9: “и който ни е направил царство от свещеници на своя Бог и Отец. . . . Аз, Йоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в издържането, които са чрез Исуса Христа.” В тези стихове Йоан говори на християните от седемте църкви на Азия (Откр. 1:4, 11, 2-3) като вече “направени” (минало време) да бъдат “царство” (буквално). Всъщност, Йоан вече е съучастник с тях в “царството” (Откр. 1:9).

Изграждането на Царството

Като имаме предвид казаното дотук, християните сега управляват и царуват с Него в света. Ефесяни 1:3 твърди, че ние сме благословени в “небесни места.” Ефесяни 2:6 конкретно учи: “и като ни съвъзкреси, тури ни [минало време] да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса.” В Божиите очи ние сега седим с Христос в небесни места (което по същество е идеята на Откр. 20:4-6), т.е. в положение на царе.

Като нещо от допълнителен интерес трябва да отбележим, че Посланието към Ефесяните е на практика анти-диспенсационалистическа полемика от Апостол Павел! Забележете учението в Ефесяни, по отношение на неща, които противоречат на диспенсационализма: Христос Христос се смята сега за царуващ Господар (1:19-22) и, както току-що посочихме, ние сега седим с Него (1:3; 2:6). Павел употребява приложението на “обещанията на завета” (буквално) към езичниците в църквата (2:10-12). Той подчертава премахването на всяко разграничение между юдеи и езичници (2:12-19). Той говори за изграждането на Църквата като изграждане на Храма (2:20-22).[29] За новозаветния период на Църквата се казва, че е поучаван в Стария Завет, макар и не със същата пълнота и яснота (3:1-6). Възцаряването на Христос се отбелязва чрез изливането на дарби над неговата Църква/царство (4:8-11) с очакването на историческото узряване на Църквата (4:12-14). Павел споменава царството по начин, който показва неговото духовно, а не политическо естество (5:5).[30]

В 1 Коринтяни 3:21-22 на християните се показва тяхното знатно положение: “Защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа, или светът, или живот, или смърт, или сегашното, или бъдещето, всичко е ваше.” На други места се свидетелствува за настоящото царско положение на Църквата (напр. Рим. 5:17; Кол. 3:3; 1 Тим. 2:11, 12).

Интересно, първоначалното въодушевление от първото прогласяване от Христос на царството беше свидетел на хора, които се тълпят за да влязат в него. “От дните на Йоан Кръстител до сега Небесното царство се взема насила, и който се насили, го грабва” (Мат. 11:12). Калвин разбира това, като казва, “толкова много го търсят с гореща ревност.”[31]

Духовното естество на Царството

Въпреки объркването на диспенсационалистите, Писанието е доста ясно по отношение на духовното естество на царството. Отличителна черта на диспенсационализма е, че Христос е предложил на Израел буквално, политическо, земно царство, но че евреите са го отхвърлили, причинявайки по този начин неговото отлагане.[32] Този възглед за царството е напълно погрешен. Истината е, че точно такова беше царството, което искаха евреите през първи век, и което Исус отхвърли: “И тъй, Исус, като разбра, че ще дойдат да го вземат на сила за да го направят цар, пак се оттегли самичък на хълма” (Йоан 6:15).

Самите ученици не Го разбираха през повечето от времето, когато Той беше на земята. Това се вижда от срещата им по пътя към Емаус след възкресението, където учениците се оплакват: “А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил. И освен всичко това, вече е трети ден, откакто стана всичко това” (Лука 24:21). Трябва да отбележим, че Исус ги смъмри за тяхната глупост: “И той им рече: О несмислени и мудни по сърце да вярвате все що са говорили пророците! Не трябваше ли Помазаника да пострада и така да влезе в славата Си? И като почна от Мойсея и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за него във всичките писания” (Лука 24:25-27). Те очакваха политическо освобождение и слава да дойдат върху Израел чрез този Месия.[33] Но Исус им говори за истинското значение на пророчествата в Стария Завет, показвайки им, че Той трябва да пострада и тогава да влезе в Своята възкресенска, небесна слава.[34]

В отговор на фарисеите Христос конкретно заяви, че царството не идва така, че да се види, с видимо обявяване. “А Исус, попитан от фарисеите кога ще дойде Божието царство, в отговор им каза: Божието царство не иде така, щото да се забелязва: нито ще реката, Ето, тук е! Или, Там! защото, ето, Божието царство е всред вас” (Лука 17:20-21). Очевидно тук се говори за духовен възглед за царството, за разлика от въведеното с Армагедон земно, политическо царство.

Ето защо Христос обикаля, проповядвайки това, което се нарича “благовестието на царството” (Мат. 4:23; 9:35; 24:14; Марк. 1:14-15). Той проповядва изкупително, духовно царство. Следователно, като е възвисен до Своя престол, това ще доведе до духовно изливане на благодат, не политическо установяване на земно правителство.[35]

Юдеите отправиха сериозно обвинение срещу Исус, като казаха, че Той прокарва политическо царство в противоборство на империята на Цезаря. Това обяснява защо Исус беше загрижен да разкрие източникът на обвинението – Той знаеше за неразбирането на юдеите в това отношение. Неговият отговор на Пилат показва, че Неговото царство е духовно царство:

И тъй, Пилат пак влезе в преторията, повика Исус и му каза: Ти Юдейския цар ли си? Исус отговори: От себе си ли казваш това, или други са ти говорили за мене? Пилат отговори: Че аз Юдеин ли съм? Твоят народ и главните свещеници те предадоха на мене. Какво си сторил? Исус отговори: Моето царство не е от този свят; ако беше царството ми от този свят, служителите ми щяха да се борят да не бъда предаден на Юдеите. А сега царството ми не е оттука. За това Пилат му каза: Тогава ти цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото аз съм цар. Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината слуша моя глас. (Йоан 18:33-37)

Той представи Своето царуване като кротост и смиреност, а не като завладяваща, политическа цялост. “А това стана за да се сбъдне реченото от пророка, който казва: Речете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел, и на осле, рожба на ослица” (Мат. 21:4, 5). Като илюстрация на объркването по пътя към Емаус, Йоан допълва за това тържествено влизане като изпълнение на пророчеството, че “учениците му изпървом не разбраха това; а когато се прослави Исус, тогава си спомниха, че това беше писано за него, и че му сториха това” (Йоан 12:15-16).

Павел продължава и потвърждава духовното естество на царството, когато пише, че “Божието царство не е ядене и пиене; но правда, мир и радост в Святия Дух” (Рим. 14:17). Той отхвърля всяко плътско схващане за царството. По същия начин той говори за придобиване на наследство в духовното царство (небесната страна на царството) за тези, които са праведни (1 Кор. 6:9-10; 15:50; Гал. 5:21). Той дори много ясно говори за небесната страна на царството: “А това казвам братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното” (1 Кор. 15:50).

Как може едно земно, политическо царство да не предлага наследство за хората от плът и кръв? В спасението ние сме “избавени от силата на тъмнината, и сме преселени в царството на Неговия възлюбен Син: в него имаме изкуплението си, прошението на греховете ни” (Кол. 1:12-13). Но Христовото царство не е само духовно. То има космически приложения.

Разширяването на Царството във вселената

Отличителна черта на диспенсационализма е, че милениалното царство е определено като фундаментално юдейско по характер, дори до степен на възстановяване на храма, издигане на Давидовата скиния, възстановяване на юдейската жертвена система и издигането на юдеите като Божия избран народ. “Това е централно: щом веднъж Израел е възстановен до положение на благословение и Давидовата скиния е възстановена, тогава следва третият етап от Божия план. Този период ще бъде време на милениума, когато народите наистина ще се обърнат и ще бъдат управлявани от Христос.”[36] Това не трябва да се разбира като странно мнение на шепа непредставителни диспенсационалистически автори. Напротив, това е представително твърдение за диспенсационалистическата система. Изненадващо, диспенсационализмът учи неща като тези, които се намират в долните цитати:

“Бог има две различни цели – една за Израел и една за Църквата.”[37]

“Израел, наново събран и обърнат към Господа в спасение, ще бъде издигнат, благословен, и покровителстван през този период.”[38]

“Езичниците ще бъдат слуги на Израел през тази епоха. . . . Народите, които са узурпирали властта над Израел през миналите векове намират този унижаван народ издигнат, а самите себе си в подчинение на неговото царство.” И това не са неспасени езичници: “Езичниците, които са в милениума ще изпитат обръщане към вярата преди признанието си.”[39]

“Изкупеният жив народ на Израел, новороден и наново събран, ще е глава над всички народи на земята. . . . Така Той ги възвисява над езическите народи. . . . На най-ниското ниво са спасените, живи езически народи.”[40]

“Езичниците ще бъдат слуги на Израел през тази епоха. . . . Езичниците, които са в милениума, ще са се обърнали към вярата преди признанието си.”[41]

“Бог ще спази първоначалните Си обещания към бащите и един ден ще обърне и ще постави Израел като глава на народите.”[42]

“Израел ще бъде славен народ, защитен от враговете си, издигнат над езичниците. . . .” “За разлика от настоящата епоха на Църквата, в която юдеите и езичниците са с еднакво положение на привилегии, милениумът ясно е период на време, през което Израел е в господство и благословение. . . . Израел като народ ще бъде възвишен.”[43]

Но в Писанието Христовото царство е ясно представено като на всички народи, а не юдейско. Докато беше на земята Христос ясно и откровено учеше, че Бог скоро ще отстрани националния Израел от позицията на отделен, покровителстван народ в царството. В Матей 8:11-12, говорейки за вярата на езичника-стотник, Той изразително казва, че “децата на царството ще бъдат изхвърлени” докато “мнозина ще дойдат от изток и запад” за да се наслаждават на Авраамовите благословения. В Матей 21:43 Той поучава с притчи за отхвърлянето на националния Израел, когато казва: “Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете му.” В Матей 23-24 Той пророкува премахването на духовния център на Израел, храма. Той казва, че той ще бъде оставен “пуст” (Мат. 23:38) през Голямата скръб (Мат. 24:21), когато хората трябва да бягат от Юдея (Мат. 24:16). Той подчертано отбелязва, че “всичко това ще дойде върху това поколение” (Мат. 23:36; 24:34).

Вярно е, че физическите юдеи като цяло ще бъдат спасени по-късно, с развитието на царството в историята (Рим. 11:11-25), според постмилениализма.[44] Херменевтичната трудност идва, когато за юдеите се казва, че се възвишават и разграничават от спасените езичници, и с ръщането на изкупителното развитие към “слабите и жалки елементи” на жертвената система. Както споменахме по-нагоре, Исая 19:19-25 изрично говори как езическите народи ще се съберат в царството на равна основа с праведните юдеи: “В оня ден Израил ще бъде с Египет и с Асирия; трето благословение всред земята” (ст. 24). Тук предишните врагове са виждани да получават равен дял от Божието благоволение. В Захария 9:7 Бог говори за бъдещото Си благоволение върху други врагове на Израил. Той говори за Акарон, един от главните пет града на филистимците: “ще отнема кръвта от устата им, и гнусотиите измежду зъбите им; и който остане ще бъде и той за нашия Бог, и ще бъде като хилядник в Юда, и Акарон като евусецът.” Филистимският враг ще стане като “род в Юда.”

Отстраняването на Израел от господство е пряко свързано с неговото етично поведение. Израел разпъна Месията. Исус прави това нещо тема на притчата Си за стопанина (Мат. 21:33). Постоянно апостолско обвинение срещу евреите беше това чудовищно, съзнателно действие на заветен бунт. Макар да е вярно, че римляните бяха отговорни за физическото приковаване на Христос на кръста (Йоан 18:30-31), въпреки това, когато това се разглежда в заветно отношение, тежестта на божественото проклятие пада точно върху тези, които са подбудили и поискали това: юдеите от това поколение. Библейските сведения са достатъчно ясни и подчертани: юдеите бяха тези, които искаха смъртта Му (Мат. 26; 27; Йоан 11:53; 18; 19). Този най-ужасен грях на всички времена, извършен от еврейския народ, е постоянна тема в Новия Завет (Деян. 2:22-23, 36; 3:13-15; 5:30; 7:52; 1 Сол. 2:14-15).

Църквата от новозаветната епоха не е отделен народ за известно време. Обратното, тя е наново организираното изпълнение на старото тяло за всички времена. Тази църква е едно с юдейските бащи, присадена в Авраамовия корен и участвуваща в неговото стъбло (Рим. 11:17-18). Заради изкупителното дело на Христос “Няма нито юдеин, нито грък . . . защото вие всички сте едно в Исус Христос” (Гал. 3:28).

В Ефесяни Павел силно подчертава този възглед. Макар че в миналото езичниците са били “чужденци към заветите на обещанието” (2:12), Христос ги е довел “близо” (2:13) чрез разрушаването на стената на разделението между юдеите и езичниците “чрез” изкуплението (2:14-15). Това прави двата народ в един (2:16-17), който се покланя на един Бог (2:18), като прави езичниците “съграждани със светиите, и членове на Божието семейство” (2:19), като са съградени на една основа (2:20-22).

Заключение

Новозаветният портрет на Исус Христос е този на Цар, който е дошъл с власт да установи Своето царство. При раждането Му имаше изблик на песенна радост заради идването на отдавна пророкувания Цар. В заглъхването на служението на Йоан Кръстител виждаме Христос, Който е дошъл в изпълнението на Месията. Още в началото на Своето служение Христос обяви наближаването на Своето царство, и след това се зае да го установи чрез проповядване и поучение.

При възцаряването Си Христос започва да управлява юридически над земните народи чрез духовни средства, а не с меч. Той управлява представително чрез Своя заветен народ, точно както Сатана управлява представително чрез своите хора. Тези, които са изкупени, са членове на Неговото царство. Когато те работят за Него, те управляват чрез духовна и морална сила. Тяхната цел? Да видят народите покръстени в Христос. Същността на Христовото царство е духовна и етична, не политическа и расова. (Това не отрича, че царството има обективни етични и юридически следствия; то има такива следствия, по същия начин както обръщането на душата на един човек има обективни етични и юридически последствия.)