8

ХЕРМЕНЕВТИКАТА НА ПИСАНИЯТА

И това да знаете преди всичко, че никое пророчество в писанието не е частно на пророка обяснение на Божията воля. (2 Пет. 1:20)

Въпрос, който получи голямо внимание в есхатологичния дебат сред евангелските кръгове е херменевтиката: принципът на библейско тълкуване. Как трябва да подхождаме към пророчествата в Писанието? Например, какви са историческите очаквания от есхатологична значимост, изложени от старозаветните пророци? Макар че няма да се задълбочавам в херменевтична дискусия,[1] необходимо е да се осветят определени страни от дебата. Има дебели книги, които повече от достатъчно представят принципите за библейско тълкуване.[2] Трите особено важни въпроса, които ще разгледам, са буквализма, претеризма, и Израел.

Буквализъм и пророчества

Тълкувателните принципи станаха главна тема в есхатологичната дискусия, особено след възхода на диспенсационализма в края на деветнадесети век.[3] Един от водещите аргументи на диспенсационалистите е тяхната претенция за последователен тълкувателен буквализъм. Райри излага тълкувателния буквализъм като sine qua non* на диспенсационализма: “Диспенсационалистите твърдят, че техният принцип за херменевтика е този на буквалното тълкуване. . . . Диспенсационалистът твърди, че използва нормалния принцип за тълкуване последователно във всички свои изследвания на Библията.”[4]

Райри е известен диспенсационалист. Няколко примера за буквализъм от неговите трудове служат като илюстрация за диспенсационалистическия подход към херменевтиката. Той упреква Микелсън за неговото предположение, че древните оръжия и колесници от Езекиил 39 (която Райри и Микелсън считат, че се отнася за бъдещето) са символични еквиваленти на съвременните оръжия: “Ако конкретни подробности не се тълкуват буквално, когато са дадени като конкретни подробности, тогава не може да има край на разнообразието от значения на един текст.”[5] Тук принципът за последователния буквализъм се поддържа толкова сериозно, че ние сме оставени с нещо, което не-диспенсационалистическият евангелски свят би счел като абсурд, въпреки опита за обяснения.[6]

На друго място Райри пише: “Ерусалим ще се издигне (Зах. 14:10), и няма основание за съмнения, че това ще е буквално, и че чрез определени физически промени градът ще се издигне над обкръжаващите го хълмове”![7] За “бъдещата” битка на Гог и Магог, Райри предполага: “Конница в този ден на реактивни самолети и атомни бомби? Наистина изглежда невероятно. Но Езекиил видя могъщата армия, идваща от север на коне срещу земята на Израел (Езекиил 38:4, 15).”[8] Може ли някой да приеме такива възгледи за разумни, особено след като е толкова лесно да се разберат тези елементи като символични?

Райри дава три аргумента в полза на буквалистичната херменевтика.[9] (1) “Философски, предназначението на езика само по себе си изисква буквално тълкуване. . . . Ако Бог е създателят на езика и ако главната цел, за която го е създал, е била да предаде Своето послание към човека, тогава трябва да следва, че Той, бивайки всемъдър и вселюбящ, е създал достатъчен език за да предаде всичко, което е било в сърцето Му за човека. Нещо повече, трябва също да следва, че Той би използвал езика и би очаквал човека да използва езика в неговия буквален, нормален и ясен смисъл.” (2) “Пророчествата в Стария Завет относно първото идване на Христос – Неговото раждане, Неговото отглеждане, Неговото служение, Неговата смърт, Неговото възкресение – бяха изпълнени буквално. Няма небуквално изпълнение на тези пророчества в Новия Завет.”[10] (3) “Ако не се използва ясният, нормален или буквален метод за тълкуване, се губи всяка обективност.”

Въпреки сериозните твърдения на диспенсационалистите, “последователният буквализъм” е невъзможен идеал. Разсъдете над следните проблеми пред последователния буквалист от типа на Райри.

Аргументът за философията на езика

Спорната точка, която веднага изпъква в първото доказателство на Райри е, че това е предварително решена херменевтика. Това е доста очевидно в твърдението на Райри, че “принципите на тълкуване са основни и трябва да се установят преди да се опитаме да тълкуваме Словото. . . .”[11] Неговият подход към функцията на езика не премахва ли възможността за духовно тълкуване още в самото начало? Защо трябва да започваме с презумпцията за буквализъм? Не може ли такава богата книга като Библията, посветена на толкова възвишена и духовна тема (изкуплението на грешния човек от неограничения Бог), писана от много автори в продължение на повече от 1,500 години, да включва множество литературни жанрове? Без символи? Без метафори? Без аналогии?

Дори диспенсационалистите признават, че Библейското откровение често включва метафори. Но това поставя пред нас същото противоречие: кога едно пророчество се тълкува буквално, и кога символично? Пойтрес правилно подозира, че диспенсационалистите “може би удобно са взели решение кое е символично след като тяхната основна система е построена, за да им казва какво може и какво не може да се вмести в нея. Решенията за това, кое е символично и кое не е, може би са продукт на системата като цяло, а не нейна първоначална основа.”[12] Този факт е очевиден в твърдението на Райри, че “Разбирането на Божиите различни начини на управление е съществено за правилното тълкуване на Неговото откровение в рамките на тези различни начини на управление.”[13] С други думи, трябва да имате диспенсационалистическа рамка (“разбиране за различаващите се Божии начини на управление”) за да имате “правилно тълкуване”![14] Файнберг се съгласява: “Всяко пророчество е част от чудесна схема на откровение; за да се разбере истинската значимост на всяко пророчество, трябва да се има предвид цялата пророческа схема и също взаимоотношението между частите на този план.”[15]

Диспенсационалистическата презумпция за последователен буквализъм е неоснователна. “Да се твърди, без изричен авторитет, че пророчеството трябва винаги и изключително да бъде едно нещо или друго нещо, е толкова глупаво, колкото да се твърди едно и също нещо за целия говор на човека през неговия живот, или за човешката реч като цяло.”[16]

В допълнение, първият аргумент на Райри е опит за извъртане. Райри твърди, че понеже Бог е създал езика, “предназначението на езика само по себе си изисква буквално тълкуване” въз основата на това, че “трябва да следва, че Той би използвал езика и би очаквал човека да го използва в неговия буквален, нормален и ясен смисъл.”[17] Това не е много убедително.[18] Исус буквално врата ли е (Йоан 10:9)?

Накрая, диспенсационалистичната практика в херменевтиката изглежда имунизирана от критика чрез изключването на доказателствата за противното. Както Пойтрес показва, диспенсационалистите прилагат пророчествата по небуквален начин като ги наричат “приложения”[19] или “частични изпълнения,”[20] или като ги определят като изпълнения на духовно ниво,[21] или като твърдят, че понякога самите първоначални пророчества съдържат метафори. Пойтрес оспорва: как можем да знаем това предварително?[22] Този аргумент е много силен.

Аргументът за изпълнението на Първото Идване

Този аргумент за буквализма е един от най-често използваните. Но той също страда от опит за избягване на трудните въпроси. Пентекост твърди, че това е “едно от най-силните доказателства за буквалистичния метод.” Той сериозно твърди: “Когато Старият Завет се използва в Новия Завет, това е само в буквален смисъл.” “Никое пророчество, което е било изцяло изпълнено, не е изпълнено по друг начин освен буквално.”[23] Уолвурд твърди, че “буквалното изпълнение на обещанията, свързани с първото идване, е предвестник за буквалното изпълнение на обещанията, свързани с второто идване.”[24] Те трябва да докажат това, не само да го приемат за даденост.

Новият завет не поддържа това смело твърдение. Да се каже, че всички пророчества, които са изпълнени в Новия Завет, са изпълнени буквално, изисква системата вече да е установена. С други думи, няма такова нещо като херменевтична неутралност. Тълкуването на текста е основано в първоначалната презумпция на тълкувателя. Буквализмът по презумпция изключва всички небуквални изпълнения. Той пренебрегва старозаветните пророчества за установяването на царството, които намират изпълнение в служението на Христос, макар и не като буквалистично, политическо схващане (Мат.12:28; Лук. 17:20-21).[25] Тези пророчества трябва да намерят началото на изпълнението си в първи век, защото пророчествата за изливането на Святия Дух, които са свързани с тях, са се изпълнили (Деян. 2).[26]

Дори извън от дебата за Христовото царство диспенсационалистическият аргумент е неоснователен. Например, макар че Матей често тълкува старозаветните пророчества буквално, той не винаги прави това. Креншоу и Гън внимателно показват, че “от 97 старозаветни пророчества само 34 са били изпълнени пряко или буквално, което е само 35.05%.”[27] Те показват, че в Новия Завет има други видове изпълнения освен буквалните. Типичните изпълнения са използвани от Матей: Призоваването на Израел от Египет от Бога (Ос. 11:1) се изпълнява, когато младият Исус се връща от бягството си в Египет (Мат. 2:15). Използват се също аналогични изпълнения, когато скръбта на Рахил за децата й (Ер. 31:15) се изпълнява при скръбта на Витлеем за неговите деца (Мат. 2:18).

Образите се изпълняват в своите противообрази. Има редица образи, които се изпълняват и са духовно преобразени в Новия Завет. Например, историческият Ерусалим е образ на своя противообраз, Небесният град. Павел противопоставя Новия Завет на Стария Завет и небесния Ерусалим на земния Ерусалим, като учи, че християнството представлява небесния Ерусалим: “А тая Агар представлява планината Синай в Арабия, и съответства на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка” (Гал. 4:25-26; сравни 22-31). Авторът на Евреи прави същото, когато казва, че новозаветните християнски новоповярвали (Евр. 12:24) от старозаветния юдаизъм сега са дошли до “хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди ангели, при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога Съдията на всички, при духовете на усъвършенстваните праведници” (Евр. 12:22-23). Йоан вижда Новия Ерусалим да слиза от небето на земята в установяването на християнството (Откр. 21:1, 2).[28] Небесният град беше този, който Авраам търси отвъд времевото (и метафорично) обещание за Обещаната Земя (Евр. 11:10, 16).

Премилениалистът ЛаРондел проницателно отбелязва: “В диспенсационализма ние се срещаме с факта, че херменевтиката на буквализма приема християнската преобразност за избрани исторически части на Стария завет. Но след това тя изведнъж отрича всяко преобразно приложение на Божия завет с Израел към Новия Завет на Христос с Неговата църква. Това изглежда произволна, спекулативна употреба на преобразността на Стария Завет.”[29] Това е показателно признание от негова страна.

Класическо и есхатологично последователно духовно изпълнение на Стария Завет в апостолската епоха се намира в Деяния 2.[30] Петър тълкува пророчествата за Давидовото царство като цяло (Деян. 2:30), Псалм 16:8-11 (Деян. 2:25-28) и 110:1 (Деян. 2:34-35) конкретно като изпълнение на възнесението и възцаряването на Христос: “И тъй, понеже беше пророк, знаеше, че Бог с клетва му се обеща, че от неговите потомци по плът ще въздигне Христа, за да го постави на престола му, той предвиждаше това, говори за възкресението на Христа, че нито той бе оставен шеол, нито плътта му видя изтление. Тогова Исус Бог възкреси, на което всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, той изля това, което вие виждате и чувате” (Деян. 2:30-33).

По-късно Павел проповядва, че Давидовото обещание за Израел е било изпълнено при възкресението на Христос: “И ние ви донесохме блага вест за обещанието дадено на бащите ни, че Бог го изпълни на техните чада, като възкреси Исуса; както е писано във втория Псалом: ‘Ти си мой Син, Аз днес те родих.’ А, че го е възкресил от мъртвите, никога вече да се не връща в изтлението, казва така: ‘Ще ви дам верните милости обещани на Давида’” (Деян. 13:32-34).

Аргументът за обективността

Заради предполагаемия фактор за “обективността” диспенсационалистите често определят като либерално всяко използване на небуквално тълкуване на даден текст от Писанията:

Въпреки че не може да се каже, че всички амилениалисти отричат буквалното, ясно вдъхновение на Писанията, все пак, както ще бъде показано по-късно, изглежда това е първата стъпка в тази посока. Системата на одухотворяване на Писанията е негласно отричане на учението за буквалното, ясно вдъхновение на Писанията. . . . Така алегоричният метод на амилениализма е стъпка към модернизма.[31]

На друго място четем, че постмилениализмът “е теологична система, основана на субективно одухотворяване на Писанията,” която “е само на една стъпка от лебирализма.”[32] Следователно “е факт, че има малко, ако въобще има, теологично либерални премилениалисти, защото премилениалистите следват буквалния метод за тълкуване на цялата Библия.”[33]

Разбира се, буквализмът не е задължително защита на здравото учение. Лесно е да се посочи, че много култове подхождат към Писанието буквалистично – и погрешно. Вижте мормонската доктрина, че Бог има буквално, осезаемо тяло. След като цитира Битие 1:26-27 относно сътворението на Адам “по Божия образ и подобие,” ЛеГранд Ричардс, апостол на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, пише: “Правени са опити да се обясни, че това сътворение е било само духовен преобраз и подобие на Бога. . . . Джоузеф Смит намира, че той е също така буквално по образа и подобието на Бога и Исус Христос, както Сет е бил по образа и подобието на баща си Адам.”[34]

Освен че е наивно, диспенсационалистическото твърдение за “последователен буквализъм” е объркващо поради непоследователното му прилагане. Например, няколко старозаветни пророчества по отношение царуването на Давид в милениума са разбирани не винаги буквално. Диспенсационалистът Х. Айрънсайд пише: “Не разбирам това да означава, че самият Давид ще бъде възкресен и изпратен на земята като цар. . . . Смисълът е, че Давидовият Син, самият Господ Исус Христос, ще бъде Цар.”[35] На каква основа постоянният буквалист позволява този възглед?

Нито е необходимо идването на Илия, което е пророкувано в Малахия 4:5-6, да бъде разбрано буквално. Пентекост пише: “Пророчеството се тълкува от Господа като изпълнено, не в буквалния Илия, но в един, който идва в духа и силата на Илия.”[36] Тук той нарушава два херменевтични принципа на своя диспенсационализъм: позволява Новият Завет (Лук. 1:17) да тълкува Стария Завет (Мал. 4:5-6) и изоставя последователния си буквализъм. Това е удобно, но не е законно.

За “милениалните” жертвоприношения в пророчеството на Езекиил 45 изрично се казва, че са “примирителен принос” (Езек. 45:15, 17, 20), използвайки многократно еврейската дума kaphar (както в Лев. 6:30; 8:15; 16:6).[37] Но Пентекост отбелязва, че “жертвоприношенията ще бъдат възпоменателни по характер.”[38] Но съзнателният буквалист трябва да отговори на следния въпрос: кой буквалист, четейки фразата “примирителни” ще стигне до заключението, че това е само “възпоменателни”? Къде е тук последователният буквализъм?[39] Някои диспенсационалисти допускат, че този текст “не трябва да се приема буквално,” само “използва понятията, които са били познати на юдеите по времето на Езекиил.”[40] Това е удобно, но не е законно.

Исая 52:15 казва за Месията: “Така Той ще поръси** много народи.” The New Scofield Reference Bible коментира: “Сравнете буквалното изпълнение на това предсказание в 1 Пет. 1:1-2, където са описани хора от много народи, поръсени с кръвта на Христа.”[41] Буквално? Кога е била кръвта на Исус буквално поръсена върху народите? Това звучи повече като “духовно тълкуване” отколкото като “последователен буквализъм.”

За Исая 13:17-22 научаваме, че тези стихове “предсказват разрушаването на буквалния Вавилон, който е съществувал тогава. Стиховете също сочат напред към разрушаването на политическия Вавилон и църковния Вавилон по времето на Звяра.”[42] За Откровение 18:2 четем: “Понятието ‘Вавилон’ в пророчествата понякога се използва в по-широк смисъл отколкото само като отнасяне към древния град или народ. . . .”[43] Съгласен съм. Точно така е. Същият подход е верен при много други случаи, както с Израел (Гал. 6:16; Евр. 8:6-13), Давидовия престол (Лук. 1:32; Деян. 2:29-31), обрязването (Фил. 3:3; Кол. 2:11), жертвите (Рим. 12:1; 1 Пет. 2:5), храма (1 Кор. 3:17; Еф. 2:19-22), скинията (Деян. 15:16; Евр. 9:11) и т.н. Но, когато им е удобно, диспенсационалистите енергично настояват за буквализъм. Например, за Исая 9:7 четем: “‘Давидовият престол’ е израз толкова конкретен, исторически, както ‘престолът на Цезарите,’ и не приема духовно тълкуване. . . .”[44]

Пророчеството за катастрофично осъждение в Еремия 4:23-28, където небесата стават черни, планините се клатят и всички птици отлитат, не трябва да се разбира буквално, според Чарлз Х. Дайър: “Еремия изобразява идващия Божий съд като космическа катастрофа – премахване на създанието. Използвайки образи от описанието на Сътворението (Бит. 1), Еремия показва, че никоя страна от живота няма да остане незасегната.” Описанието на вселенската катастрофа е свързан с “настъпващата армия на Вавилон.”[45] Джон Мартин, пишещ в същия диспенсационалистичен коментар, обяснява езика на Исая 13:10-13, където слънцето, луната и звездите потъмняват, а земята е премахната от мястото си: “Твърденията в 13:10 за нефункциониращи небесни тела (звезди . . . слънце . . . луна) може би образно описват като пълното преобръщане на политическото устройство в Близкия изток. Същите думи би важело за небесата, които треперят, и земята, която се тресе (ст. 13), метафори, които предполагат всеобхватно разрушение.”[46] Политика? Метафори?

Вместо на такива “обективни” тълкувания, християнският екзегет трябва да позволи на Новия Завет да тълкува Стария Завет. “Християнският тълкувател подхожда към Стария Завет от теологична гледна точка, различна от тази на юдейския тълкувател.”[47] Както Ван Гемерен добре изразява: “Християнските изследователи на Стария Завет трябва да преминат през кръста на Исус Христос при връщането си към Стария Завет и така те никога няма да изгубят идентичността си като християни.”[48] Казано накратко: “Не можем да забравим това, което сме научили от Христос.”[49] Този подход към библейското тълкуване позволява на завършеното откровение на Бога в Новия Завет да тълкува авторитетно незавършеното откровение в Стария завет.

Диспенсационалистът се противи на това: “Като резултат на идеята за завет на благодатта, заветната теология е принудена да постави като свой основен принцип на тълкуване принципът на тълкуването на Стария Завет чрез Новия Завет.”[50] Но Писанието ни казва, че дори пророците не могат винаги да осъзнаят собствените си пророчества[51] поради естеството на предсказателното пророчество (Чис. 12:8) Нито можеха да ги разбират учениците преди възкресението и Петдесятница.[52] Нито е можел последният пророк на старозаветната епоха, Йоан Кръстител (Мат. 11:2-6). Защо? Защото “по отношение на есхатологията хората в Стария Завет не са били в същото положение, както по отношение на близкото пророчество. . . . Точният начин на изпълнение често не е можел да се предвиди, докато не се е сбъдвало изпълнението.”[53] Било е необходимо заключителното новозаветно откровение (Евр. 1:1-2).

Учениците от Емаус, придържайки се към тогавашните буквалистични юдейски схващания, имаха нужда Христос да им отвори Писанията (Лук. 24:32, 45). Христос отрече политическото Месианство на буквалистичните юдеи.[54] Юдеите бяха тъпи в разбиране,[55] което изглежда се дължеше (поне отчасти) на това, че “преобладаващият метод за тълкуване сред юдеите по времето на Христос определено е бил буквалният метод за тълкуване.”[56] В края на краищата, когато Христос отговори на Никодим, Той посочи същия проблем: “Исус в отговор му каза: Ти си израилев учител, и не знаеш ли това? . . . Ако за земните работи ви говорих и не вярвате, как ще повярвате ако ви говоря за небесните?” (Йоан 3:10, 12). Буквализмът беше проблем за юдеите през цялото служение на Исус.[57] Малко хора биха оспорили факта, че юдеите от времето на Христос търсеха политически Месия (Йоан 6:14-15; 18:33-36). Учениците от Емаус бяха упрекнати заради същото схващане (Лук. 24:17-21, 25-26). Христос пострада и веднага след това влезе в Своята слава.[58] Причината за отхвърлянето на Христос от Израел се дължи (поне частично) на тяхното незнание за това, че Той изпълни пророчеството (Лук. 19:42-44; Мат. 23:37, 38).[59]

Следователно, “безотговорно е да скачаме неподготвени в областта на пророчествата в Писанието за последното време. Като разглежда такива апокалиптични части от Святото Писание сами по себе си, откъснати от цялата пророческо-месианска рамка, човек неизбежно пропада в пропастта на географския или етнически буквализъм.”[60] Цялото схващане за прогресивно откровение сочи към тази истина. Така историко-граматичният анализ “не може да бъде разделен от тълкуването ‘във вяра.’ Библията изисква постоянно подчиняване на нашето разбиране на това, което Божият Дух е вдъхновил (1 Кор. 2:12-15).”[61]

Напоследък буквализмът – преди популярен, основен херменевтичен аргумент, прокарван от водещите диспенсационалисти от Даласката семинария – губи привърженици. Например, Джон С. Файнберг, бележит съвременен диспенсационалист, признава, че в херменевтиката “Райри твърде опростява нещата.”[62] Въпреки това откриваме, че по-неинформираните диспенсационалистични автори все още настояват да определят по-широката херменевтика като главната опасност при не-диспенсационалистическата есхатология.[63]

Претеризъм и пророчества

Друга важна херменевтична тема (но такава, която не се свързва неизбежно с по-широкия въпрос на постмилениализма, тъй като не всички постмилениалисти я възприемат) е тази на претеризма. Понятието “претеризъм” се основава на латинското preter, което означава “минало.” Претеризъм означава това разбиране за определени есхатологични текстове, което твърди, че те вече са се изпълнили. Всъщност всички християни – дори диспенсационалистите – са претеристи до някаква степен. Това е неизбежно, тъй като християнството твърди, че голяма част от Месианските текстове вече са били изпълнени в Христовото първо идване.[64] По тези въпроси християните се различават от “футуризма” на ортодоксалния юдаизъм. Ортодоксалните юдеи днес, а също и в древността, настояват, че християните прилагат неправилно старозаветните месиански пророчества към минали събития. За въплъщението, както е открито в пророчеството, ранният църковен баща Атанасий пише: “Така юдеите спорят за дреболии, а въпросното време, което те отнасят в бъдещето, вече е станало.”[65]

Претеристкият подход учи, например, че много от пророчествата в Откровение и първата част на беседата на Елеонския хълм вече са изпълнени. Матей 24:1-34 (и паралелните текстове) в беседата на Елеонския хълм са се изпълнили в събитията около падането на Ерусалим през 70 от Хр.[66] В Откровение, по-голямата част от пророчествата преди Откровение 20 намират изпълнение в разрушаването на Ерусалим (70 от Хр.). Претеристът има силни екзегетични доказателства, подкрепящи неговата система, които накратко ще изложа. Но първо трябва да говоря за моята херменевтика.

Екзегетичната основа на претеризма

Християнската херменевтична практика трябва винаги да бъде: (1) по-ясните (дидактична беседа) твърдения тълкуват по-малко ясните (метафорични образи) и (2) Писанието тълкува Писанието. Накратко ще покажа претеристките аргументи от беседата на Елеонския хълм и от Откровение, основани на тези два принципа.[67] Аз твърдя, че възгледите, различни от претеризма, често нарушават и двата принципа.

Беседата на Елеонския хълм. Изпълнението на Матей 24:4-33 при разрушаването на Ерусалим е най-разумното и дори неизбежно заключение. Дори футуристите са принудени да признаят някои претеристки елементи в тази беседа. Диспенсационалистите като цяло твърдят, че: “Беседата на Елеонския хълм предсказва идващото разрушаване на Ерусалим, което днес е минало събитие, но в същото време по-голямата част от текста говори за все още бъдещите събития на Христовото идване и края на века.”[68] Амилениалистите Хендриксън, Ленски и Беркхоф, както и постмилениалистите Алекзандър и Хенри, твърдят, че този текст слива събитието от 70 от Хр. с Второто Идване.[69]

Това, че Матей 24:4-33 е изпълнено изцяло, изглежда твърде очевидно заради следните две основания.[70] Първо, неговият въвеждащ контекст силно внушава това. В Матей 23 Исус строго упреква “книжниците и фарисеите” от Своето време (Мат.23:2), подбужайки именно тях окончателно да “изпълнят мярката на бащите си,” които убиха пророците (23:31-32).[71] Христос казва, че те са “поколение” на змии (23:33), които ще преследват и ще убият Неговите ученици (23:34). Той отбелязва, че върху тях ще дойде цялата праведна кръв, пролята на земята (23:35). И след това догматично потвърждава: “Истина, истина ви казвам, всички тези неща ще се сбъднат върху това поколение” (23:36).[72]

След това, в Матей 23:37-24:2, Исус скърби за Ерусалим и заявява, че храмът ще бъде разрушен, камък по камък, въпреки изненадата на учениците му. Именно за това Го питат учениците Му, “Кога ще стане всичко това?” Като историческо сведение ние знаем, че храмът е бил разрушен камък по камък през август 70 от Хр.

Второ, изричните времеви показатели изискват такова тълкуване. Ние не трябва да пропускаме ясните свидетелства за съвременно очакване. В практическата част от беседата Христос включва определеното време. В 23:36 той догматично твърди, “Всичко това ще дойде върху това поколение.” Той завършва практическата част на пророчеството с повторение на времевата рамка: Матей 24:34 казва, “Истина, истина ви казвам, това поколение няма да премине, докле не се сбъдне всичко това.” И само четиридесет години по-късно Ерусалим е разрушен! Контекстът на “това поколение” в Матей 24:34 очевидно говори за същата идея като Матей 23:36.

В стих 34 Христос тържествено потвърждава същото нещо. Той е доста догматичен, когато започва твърдение с “истина, истина ви казвам.” Така Христос подчертано привлича вниманието на учениците към това, което ще каже, точно както прави в 24:2, където казва твърдението, което е начало на цялата беседа.

В допълнение, догматизмът на Неговото изказване допълнително подсилен. Той не просто им казва; Той подчертано въвежда това, което ще каже, казвайки “казвам ви.” Той не оставя на тях сами да определят очакваното време. Още повече, буквалният текст на гръцки означава: “Истина ви казвам, че по никакъв начин не отминава това поколение докато всички тези неща не се случат.”[73] “По никакъв начин” е силна, двойно отрицателна (ou me) конструкция. Исус я поставя в началото на Своето твърдение за допълнително ударение. Той като че ли залага Своя авторитет[74] върху абсолютната сигурност на това пророческо изявление.

Но какво им казва Той толкова догматично и внимателно? Каквото и да показват трудните апокалиптични образи в някои от предишните стихове (напр. ст. 29-31), Исус ясно казва, че “всички тези неща” ще се случат преди “това поколение” да премине. Той използва близко показателно местоимение за изпълнението на стихове 2-34: всички тези неща ще дойдат върху “това поколение.” Той използва далечно показателно местоимение в 24:36 за да посочи Второто пришествие: “онзи ден.” Идващата “скръб” (24:21; сравни Откр. 1:9) трябваше да дойде върху “това поколение” (23:36; 24:34; сравни 1 Сол. 2:16) и трябваше да се предшествува от определени знамения (24:4-8). Но Второто Идване трябваше да бъде в “онзи” далечен ден и час и не трябва да е предшествувано от конкретни знамения за своята близост, защото никой човек не може да разбере кога идва то (24:36). Претеризмът е добре установен в Матей 24:3-34, както признават много бащи на ранната църква.[75]

Книгата Откровение.[76] Миналото изпълнение на повечето от пророчествата в Откровение 4-19 се вижда убедително от различните времеви показатели, съдържащи се в неговите по-малко символични, повече дидактични (учебни) въведение и заключение.

Откровение 1:1 започва пророчествата на Откровение и приготвя читателя да ги разбере: “Откровение от Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има скоро [en tachei] да стане.” Той повтаря това твърдение използвайки различни, макар и синонимни, понятия в Откровение 1:3, където казва: “защото времето е близо” (kairos eggus). Той отново повтаря тези идеи, когато завършва. Откровение 22:6: “Тези думи са верни и истинни; и Господ, Бог на пророческите духове, прати ангела си да покаже на неговите слуги това, което трябва скоро да стане (genesthai en tachei).” Откровение 22:10: “Още ми каза: Не запечатвай думите на написаното в тази книга пророчество; защото времето за изпълнението му е близо (ho kairos gar eggus estin).” Идеята е ясна: Йоан очаква незабавно изпълнение.

Обуславящите текста времеви показатели, посочени от претеристите, не могат лесно да бъдат пренебрегнати. Йоан пише на седем исторически църкви (Откр. 1:4, 11; 22:16), които очакват трудни времена (Откр. 2-3). Той свидетелства, че е заедно с тях в “неволите” (Откр. 1:9, en te thlipsei). Той очаква самите тези църкви да чуят и да разберат (Откр. 1:3; 22:10) откровението (Откр. 1:1) и да пазят нещата в него (Откр. 1:3; 22:7), заради близостта на събитията (Откр. 1:1, 3; 22:6, 10). Един от агонизиращите викове на старадащите заедно с него получава особено внимание. В Откровение 6 душите на мъчениците в небесата молят за Божието праведно въздаяние: “И викаха с висок глас, казвайки: До кога, Господарю свети и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв? И на всеки от тях се даде по една бяла дреха; и рече им се да си починат още малко време” (Откр. 6:10-11).

Следователно първоначалният практически смисъл е ключалката, а текстовете за времето са ключа за разбиране на Откровение. Какви понятия би използвал Йоан да говори за съвременно очакване, освен тези, които наистина се намират в Откр. 1:1, 3; 22:6, 10 и други места?[77]

Претеризмът има здрава основа в историческата и текстовата екзегетика, както се вижда от Беседата на Елеонския хълм и Откровение.

Израел и пророчеството

Ролята на Израел като отделен народ, коренно различен от Църквата, е главната характеристика на диспенсационализма. Всъщност, както Пойтрес предполага, тази теологична презумпция е вероятно основата на буквалистичната херменевтика: “Дуализмът на Израел и Църквата всъщност е по-дълбокият дуализъм, определящ кога и къде херменевтичния дуализъм на ‘буквално’ и ‘духовно’ ще бъде приложен.”[78] Недиспенсационалистичните евангелски екзегети са единни срещу радикалното разделение Израел/Църква на диспенсационализма.

Важно е, че недиспенсационалистите схващат важността на диспенсационалистичното разбиране за Израел, понеже в това се корени основната грешка на цялата система. Тази жизнено важна грешка изкривява цялата идея за развитието на изкуплението, единството на Божия народ, изпълнението на пророчествата и тълкуването на Писанието.

Райри посочва различността на Израел като първата от трите безусловни истини на диспенсационализма: “Диспенсационалистът държи Израел и Църквата разграничени.”[79] На друго място той е още по-конкретен:

(1) Църквата не изпълнява в никакъв смисъл обещанията на Израел. (2) Употребата на думата Църква в Новия Завет никога не включва неспасени израилтяни. (3) Църковната епоха не се вижда в Божията програма за Израел. Тя е междинно вмъкване. (4) Църквата е тайна в смисъл, че е напълно неоткрита в Стария Завет и сега се открива в Новия Завет. (5) Църквата започва едва в деня на Петдесятница и ще се премахне от този свят при грабването, което предшества Второто Идване на Христос.[80]

Писанията не подкрепят такива теологични твърдения, както ще покажа.

Израел в Писанията

Израел в Стария Завет е предшественик на Църквата и преминава в новозаветния етап на Църквата, която е истинската реализация на Израел. Така новозаветните християни могат дори да наричат Авраам свой баща (Рим. 4:16) и старозаветните хора свои “бащи” (1 Кор. 10:1). Това ясно посочва духовна родословна връзка. Използвайки друг преобраз, за нас се казва, че сме присадени в Израел (Рим. 11:16-19), така че ставаме едно с него, участвувайки в негоните обещания (Еф. 2:11-20). Всъщност, Господ посочи дванадесет апостоли за да служат като духовно семе за Новия Израел, поемайки върху себе си ролята на дванадесетте сина на старозаветния Израел. Имената на дванадесетте племена (като старозаветни представители) и на дванадесетте апостоли (като новозаветни представители) са вградени в Божия град, Новия Ерусалим (Откр. 21:12, 14).

Диспенсационалистите силно настояват, че “Писанията никога не използват понятието Израел за нещо друго, освен за естествените потомци на Яков.”[81] Въпреки това, ние сме наричани с понятия, свързани със старозаветния народ: наречени сме “Авраамово потомство,”[82] “обрязаните,”[83] “царско свещенство,”[84] “дванадесет племена” (Яков 1:1), “диаспора” (1 Пет. 1:1), “Божий храм.”[85] Тези понятия не говорят ли ясно за същността на заветната идентичност на Израел? Юдеите уповаваха и се хвалеха с произхода си от Авраам[86] и обрязването беше отличителният заветен белег на юдеите[87] – а все пак тези понятия се прилагат за християните. Петър следва мисълта на Павел, когато нарича християните “камъни,” вграждани в “духовен дом” (1 Пет. 2:5-9). Но той прави повече; той използва няколко старозаветни определения за Израел и ги прилага за Църквата: “. . . избран род, царско свещенство, свят народ.”[88] Заедно с Павел той също нарича християните “отбран народ” (1 Пет. 2:10; Тит 2:14), което е познато старозаветно име на Израел.[89]

Ако Авраам може да има езичници за свое “духовно потомство,”[90] защо да не може да има духовен Израел? Всъщност, християните са наречени с името “Израел”: “И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израел” (Гал. 6:16). Макар че диспенсационалистите се опитват да разбират Галатяни 6:16 като отнасящ се за повярвалите в християнството юдеи, “които не са се противопоставили на славното апостолско послание за спасение,”[91] това със сигурност не е смисълът, както ще видим.

Целият контекст на Галатяни е насочен против твърденията за специален статут или разграничение на юдеите, за което настояват диспенсационалистите. “Защото всички сте Божии чада чрез вяра в Исуса Христа. Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли. Няма вече Юдеин, нито Грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол ни женски; защото всички вие сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:26-28). В Христос всяко расово разделение е премахнато. Защо Павел би употребил специална дума за юдейските християни (“Божия Израел”), когато непосредствено преди това твърди, че няма никаква похвала освен в кръста на Христос (Гал. 6:14)? Все пак, “в Христа Исуса нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание” (Гал. 6:15). Това ново създание е обяснено подробно в Ефесяни 2:10-22, където евреите и езичниците се съединяват в едно тяло. Това е Църквата.

Важно е да се отбележи, както прави Пойтрес, че Църквата не е “пряко” продължение на Израел. Тя изпълнява Израел чрез Христос.[92] Всички Божии обещания са “да” и “амин” в Христос (2 Кор. 1:20). След като всички ние сме синове на Авраам (Гал. 3:29) чрез Христос, ние получаваме пълнотата на благословенията чрез Него (Рим. 8:17; Еф. 1:23; Кол. 2:10).

Добре познатият и жизнено важен “Нов Завет” е описан първоначално в еврейски понятия “Ето, идат нови дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет” (Ер. 31:31).[93] Но въпреки изкривяванията, през които диспенсационалистите минават за да избегнат очевидното – някои дори обявяват, че има два Нови Завета[94] – този Нов Завет конкретно се установява в дните на Исус Христос. Ние трябва да отбележим, че Новият Завет конкретно се отнася за Църквата: (а) Пентекост е доста прав, когато пише за установяването на Господната вечеря: “В историческия контекст учениците, които чуха Господ да говори за нов завет . . . със сигурност са Го разбрали да говори за новия завет от Еремия 31.”[95] Какво би могло да бъде по-очевидно? (б) Всъщност, внезапното появяване на определението “Нов Завет” в Новия Завет, без определения или обяснения, говори, че това трябва да се отнася към добре известния Нов Завет от Еремия (Мат. 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Кор. 11:25). Апостолът на езичниците дори свидетелства за Новия Завет като важна част от своето служение (2 Кор. 3:6). Той не казва, че е служител на “втори нов завет” или на “друг нов завет.” Накратко, “Една църква – Един Нов завет.”

Евреи 8 глава, според възгледа на всички, цитира Новия Завет на Еремия в контекст, където говори на новозаветни християни. Все пак Райри твърди, че “авторът на посланието говори за двата нови завета”![96] Това ли е буквализъм?

Макар че Райри догматично твърди, че “Израел означава Израел,” чрез буквалистичната си херменевтика, той прави това на основата на непоследователно прилаган принцип. На друго място Райри пропуска да настоява, че “Давид” означава “Давид.” Той цитира Еремия 30:8-9 като доказателство за милениалното царуване на Месия: “Ще слугуват на Господа своя Бог, и на царя си Давида, когото ще им въздигна.” Тогава той казва: “Пророкът казва това, което казва – и какво друго можем да вярваме. . . ?” Той също цитира Осия 3:4-5, където “техният цар Давид” ще се очаква в милениума, и тогава коментира: “Така Старият Завет прогласява царство, което ще се установи на земята от Месията, Давидовият Син, като наследник на Давидовия завет.”[97] Това ли е буквализъм?

В Новия Завет има и други текстове, показващи как Църквата изпълнява пророчествата относно Израел. Цитирайки Амос 9:11-12, Яков казва, че Бог възстановява Давидовата скиния чрез призоваването на езичниците (Деян. 15:15).[98] В Римляни 15:8-12 Павел отбелязва, че обръщането на езичниците е “потвърждение на обещанията към бащите.” И поне един от стиховете, приведени като доказателство, говори за Месианското царско управление на Христос (Рим. 15:12). В Деяния проповядването на благовестието докосва самата надежда на юдеите, която се дава на бащите (Деян. 26:6-7). Обещанията не постановяват буквално, политическо царство, но духовно, евангелско царство. Псалм 2 започва своето изпълнение при възкресението на Христос – не при Второто Идване (Деян. 13:32-33). Пророчеството е изпълнено.

Аргументът на Райри, че “Църквата” никога не е включвала неспасените израилтяни, не е добър аргумент. Не само че не намираме неспасени юдеи в църквата, но и не намираме неспасени езичници там – ако под “Църква” Райри има предвид невидимата Църква. Но ако говори за видимата Църква, там със сигурност е имало неспасени юдеи, както е имало и неспасени езичници в нея през първи век. Идеята за църквата не е расова; тя представлява пречистеният Израел (Рим. 2:28-29), не цялостно приемане на юдейската раса. Аргументът на Райри е неуместен. Църквата изпълнява старозаветните пророчества.

Относно възгледа за “вмъкването” или “междинното появяване” на Църквата вече отбелязах, че има старозаветни пророчески текстове, които се отнасят за призоваването на езичниците в Новия Завет. Те говорят за Църквата. Друга илюстрация в допълнение към горепосочените е Павловата употреба на Осия 1:9-10 и 2:23. В Римляни 9:24-26 Павел тълкува тези стихове със силен юдейски контекст като отнасящи се за спасението на езичниците в новозаветната епоха на църквата: изпълнено пророчество.

Нито пък трябва да смятаме новозаветната епоха, международната Църква, за тайна, която е била “напълно неоткрита в Стария завет,” както прави Райри. Яснотата на откровението нараства в Новия Завет, и слушателите, които го чуват, се увеличават, но самото откровение е било дадено в Стария завет. Въпросът е: за кого е било тайна откровението?

Ефесяни 3:3-6 казва: “по откровение ми стана известна тайната . . . която в други поколения не беше известна на човешкия род, както сега чрез Духа се откри на неговите свети апостоли и пророци, а именно, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието.” В Римляни 16:25-26 Павел посочва, че “тайната” за спасението на езичниците е била скрита само от езичниците (които в Ефесяни 3 Павел нарича “човешкия род”), не от старозаветните пророци, защото той защитава своето учение за тайната от “писанията на пророците.” Той говори за “откриването на тайната, която е била замълчана от вечни времена, а сега се е явила, и чрез пророческите писания, по заповедта на вечния Бог е станала позната на всичките народи за тяхното покоряване на вярата.” Павел казва, че “тайната,” която е била премълчавана, сега се “явява” на “всички народи,” не само на Израел. Църквата не е “междинно вмъкване.”

В Лука 24:44-47 Господ учи, че за Той трябва да умре, за да изпълни Писанието, донасяйки спасение на езичниците. “Трябва да се изпълни все, що е писано за мен в Мойсеевия закон, в пророците и в Псалмите. Тогава им отвори ума да разберат Писанията, и рече им: Така е писано, че Помазаникът трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в негово име покаяние и прощение на греховете между всичките народи.”

Разликата между юдеина и езичника е завинаги премахната. Павел обръща внимание на този факт в Ефесяни 2:11-16: “За това, помнете, че вие, някога езичници по плът . . . в онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство, и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда, и без Бога на света. А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близу чрез кръвта на Христа. Защото той е нашият мир, който направи двата отдела едно, и развали средната стена, която ги разделяше; като в плътта си унищожи враждата, сиреч закона със заповедите му, изразени в постановления, за да създаде в себе си двата в един нов човек, и тъй да направи мир, и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата.”

Така, “няма вече юдеин нито грък . . . защото вие всички сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:28) и “не може да има Грък и Юдеин, обрязани и необрязани” (Кол. 3:11). Въпреки това диспенсационалистите виждат Църквата като временно вмъкване в Божия план! След Голямата скръб, учат те, Църквата ще бъде заместена с възстановения юдейски храм и неговите жертвоприношения на животни!

Много от бащите на ранната църква – дори тези, които съвременните диспенсационалисти смятат за премилениалисти – смятат Църквата за приемник на Израилевите обещания. Тук е подходящо да цитирам магистърската дисертация на следвалия в Даласката Семинария историк Алън Патрик Бойд: “Мнозинството от авторите/трудовете в този период [70-165 от Хр.] напълно отъждествяват Израел с Църквата.”[99] Той конкретно цитира Папий, 1 Климентово послание, 2 Климентово послание, Варнава, Ерма, Дидахията и Юстин Мъченик.[100] Бойд отбелязва, че “В случая с Варнава . . . той напълно отделя Израел от предписанията в Стария Завет. Всъщност, той конкретно определя Църквата за наследник на заветните обещания, дадени на Израел (4:6-7; 13:1-6; 14:4-5).”[101] На друго място Бойд пише: “Папий прилага голяма част от Стария Завет към Църквата.”[102] За Ерма той отбелязва “използването на изразите на късния юдаизъм за да направи Църквата истинския Израел. . . .”[103] За Юстин Мъченик, казва Бойд, “той твърди, че Църквата е истинската израелска раса, премахвайки по този начин различието между Израел и Църквата.”[104] Макар и диспенсационалистите да са смутени от откритията на Бойд, добре е да ги приемат сериозно.

Заключение

Библията е откровението на святия и благодатен Бог към грешния бунтовен човек. То е обширно и дълбоко дело, докосващо времето и вечността, което е било в продължение на петнадесет века от “светите хора на Бога, които са говорили движени от Святия Дух” (2 Пет. 1:21). Заради богатството на своята изразност и славата на съдържанието си, към него трябва да се пристъпва със свято почитание пред Бога и боязливо осъзнаване на неговото величие и слава. Писанието не е студена математическа формула, която може научно да се реши. То е живото Божие Слово към човека относно плана за изкупление.

Има, разбира се, общи правила за тълкуване, които са съществени, ако някой иска да разбере посланието. Постмилениалистите следват общия евангелски подход към Писанията, известен като граматико-историческа херменевтика. Този възглед се споделя от евангелските премилениалисти и амилениалистите. Постмилениалистът се противопоставя с това на особения буквализъм, характерен за диспенсационализма.

Не винаги е вярно, че “ясният и прост” подход към текста е правилен. Ето защо често чуваме Исус да казва, “Този, който има уши да слуша, нека слуша.” Затова Той често е разбиран погрешно в проповядването Си – както се посочва често в Йоан. Библейското тълкуване изисква внимателна мисъл и размишляване, а не механична манипулация.

>В по-горе представения материал наблягам върху три критични въпроса, за да покажа основателността на постмилениалната употреба на херменевтиката. Тези въпроси са буквалността в пророчествата за царството, претеризма относно определени текстове за осъждението и функцията на Израел в Писанието. Често се дават възражения срещу тези възгледи от някои автори, особено от диспенсационалисти. Така че вместо да преповтарям общите принципи за библейско тълкуване – принципи, които се откриват в много херменевтични ръководства – аз се съсредоточих върху спорните моменти. Останалата част от книгата ще покаже постмилениалната херменевтика в действие.