| Назад | Напред | Глава Петнадесета
15. ТРИ НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА ВИДИМ В ХРИСТОС: НЕГОВИТЕ СЛУЖЕНИЯ НА ПРОРОК, ЦАР И СВЕЩЕНИК.
Главните части на тази глава са:
- За Пророческото служение на Христос, неговото достойнство и употреба, р. 1, 2.
- Естеството на Царската власт на Христос и ползите, които ние извличаме от нея, р. 3-5.
- За Свещеничеството на Христос и неговото действие, р. 6.
Раздели.
- Сред еретиците и лъжехристияните Христос е признат само по име, но онези, които истинно и действено са призовани от Бога, Го изповядват като Пророк, Цар и Свещеник. По отношение на Пророческото служение, Изкупителят на Църквата е същият, от Когото вярващите под Закона се надяваха да получат пълната светлина на разбирането.
- Помазанието на Христос, макар да действува главно в Царското служение, се отнася също за Пророческото и Свещеническото служение. Достойнствата, необходимостта и употребата на това помазание.
- От духовния характер на Христовото царство следва неговата вечност. Това има двойно значение, за тялото на Църквата и за неговите индивидуални членове.
- Ползи от духовното царство на Христос.
- Небесното помазание на нашия Изкупител. Символът на това помазание. Съвместяване на един текст от Апостола с цитирани преди това текстове, за доказване на вечното царство на Христос.
- Какво е необходимо, за да придобием ползите от свещеничеството на Христос. Трябва да започнем със смъртта на Христос. От нея следва,
(Спасителното служение на Христос се изразява в три неща. Първо, Пророческо служение, 1-2)
1. Необходимостта от разбиране на това учение: Текстове от Писанието, отнасящи се за пророческото служение на ХристосМакар еретиците да изговарят името на Христос, Августин правилно твърди (Enchir. ad Laurent. cap. 5), че праведните нямат обща основа с тях, а само Църквата има здравата основа; защото ако разгледаме прилежно онези нещо, които принадлежат на Христос, ще открием, че при еретиците Христос съществува само по име, но не и в действителност. Така в наши дни, макар папистите да изговарят думите, Божий Син, Изкупител на света, като се задоволяват с едно празно име, те Го лишават от Неговите качества и достойнство; за тях напълно важи това, което Павел казва, че “не държат Главата” (Кол. 2:19). Затова, за да може вярата да намери в Христос здрава основа за спасението и да уповава на Него, ние трябва да започнем с този принцип, че служението, което Той прие от Бащата, се състои от три части. Защото Той беше назначен за Пророк, Цар и Свещеник; макар че не се печели много от изговаряне на имена, ако няма познание за тяхната цел и употреба. Папството също говори за тях, но ги използва като празни понятия и без голяма полза, и не разбира цялостния смисъл, което всяко име съдържа. По-рано отбелязахме, че макар Бог никога да не е оставял Своите хора лишени от полезното учение, което е достатъчно за спасението, като е давал непрекъсната последователност от пророци; пак в умовете на вярващите винаги е било внушавано убеждението, че пълната светлина на разбирането трябва да се очаква едва при идването на Месия. Това очакване достига дори до самаряните, на които никога не е била предавана истинската религия. Това е ясно от думите на жената, “Зная, че ще дойде Месия (Който се нарича Христос); Той, когато дойде, ще ни яви всичко” (Йоан 4:25). И това не е предразсъдък, който случайно е влязъл в умовете на юдеите. Те са вярвали това, което сигурните пророчества са ги учили. Един от най-забележителните текстове е този от Исая, “Ето, дадох Го за свидетел на племената, за княз и началник на народите” (Ис. 55:4); и това е в същия смисъл, в който преди това на друго място Го нарича, “Чудесен, Съветник” (Ис. 9:6). По тази причина, като изявява съвършенството на учението на Благовестието, апостолът първо казва, че “Бог, Който при разни частични съобщения и по много начини е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците,” а след това добавя, че “в тези последни дни ни говори чрез Сина” (Евр. 1:1, 2). Но тъй като общото служение на пророците беше да държат Църквата в очакване и в същото време да я подкрепят до идването на Посредника, ние четем, че по време на плена праведните се оплакваха, че са лишени от тази привилегия. “Знамения за нас не виждаме; няма вече пророк, нито има между нас някой да знае до кога” (Пс. 74:9). Но когато Христос вече не беше далеч, на Данаил се даде време, за което да “запечата видението и пророчеството” (Дан. 9:24), не само за да се удостовери истинността на изговореното предсказание, но с цел вярващите за известно време търпеливо да понесат липсата на пророци, тъй като вече наближава изпълнението и завършекът на всички пророчества.
2. Значението на Пророческото служение за нас
Нещо повече, трябва да се отбележи, че името Христос се отнася за тези три служения: защото знаем, че под Закона пророците, свещениците и царете бяха помазвани със свято масло. Откъдето също почитаното име Месия се дава на обещания Посредник. Но макар да признавам (както всъщност на друго място съм показал), че той е наречен така само предвид Неговото царско служение, все пак пророческото и свещеническото помазание имат своето място и не трябва да бъдат пренебрегвани. Първото е изрично споменато от Исая с тези думи: “Духът на Господ Йеова е на Мен; защото Господ Ме е помазал да благовествувам на кротките, пратил Ме е да превържа съкрушените по сърце, и да проглася освобождение на пленниците, и отваряне на затвора за вързаните; да проглася годината на благоволението на Господа” (Ис. 61:1, 2). Виждаме, че е бил помазан от Духа да бъде вестител и свидетел за благодатта на Своя Баща, и то не по някакъв обикновен начин; защото е отличен от другите учители, които имат подобно служение. И тук отново трябва да се отбележи, че помазанието, което е получил за да изпълни служението на учител, не е само за Него, а за цялото Тяло, за да може същото действие на Духа винаги да придружава проповядването на Благовестието. Едно е сигурно, че чрез съвършенството на учението, което Той донесе, се сложи край на всички пророчества, така че онези, които, незадоволени от Благовестието, добавят към него нещо външно, принизяват неговата власт. Гласът, който прогърмя от небето, “Това е Моят възлюбен Син, Него слушайте,” Му даде специално положение над всички други учители. След това от Него, като Глава, това помазание се разпределя на членовете, както Йоил предсказа, “Синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, старците ви ще виждат сънища, юношите ви ще виждат видения” (Йоил 2:28). Думите на Павел, че Христос “стана за нас мъдрост” (1 Кор. 1:30), и на друго място, че в Него “са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието” (Кол. 2:3), имат малко по-различен смисъл, а именно, че не си заслужава да познаваме нищо, което е извън Него, и че онези, които чрез вяра познаят Неговия истински характер, притежават безграничното богатство на небесните благословения. Поради което на друго място той казва, “Реших да не зная нищо между вас, освен Исус Христос и Него разпнат” (1 Кор. 2:2). И много правилно: Защото е незаконно да отиваме отвъд простотата на Благовестието. Целта на това пророческо достойнство в Христос е да ни научи, че в същността на учението, което Той ни даде, е включена мъдрост, която е съвършена във всичките си части.
(Царското служение – неговият духовен характер, 3-5)
3. Вечността на господството на ХристосСтигам до Царското служение, за което би било напразно да говоря, ако преди това не напомня на читателя, че неговото естество е духовно; защото именно от това разбираме неговото действие, ползите, които то носи, неговата цялостна сила и вечност. Нещо повече, вечността, която в Данаил ангелът приписва на служението на Христос (Дан. 2:44), в Лука ангелът правилно го прилага за спасението на Неговите хора (Лука 1:33). Но това също е двойно и трябва да се разглежда по два начина; единият относно цялото тяло на Църквата, а другият относно всеки отделен член. За първото се отнася това, което се казва в Псалмите, “За едно се заклех в святостта Си, и няма да излъжа Давид, потомството му ще трае вечно, и престолът му като слънцето пред Мен, като луната, която е утвърдена завинаги, и е вярна свидетелка в небето” (Пс. 89:35-37). Не може да има съмнение, че Тук Бог обещава да бъде, чрез ръката на Своя Син, вечен владетел и закрилник на Църквата. Изпълнението на пророчеството може да се намери само в Христос; тъй като веднага след смъртта на Соломон царството до голяма степен изгуби своето достойнство, и за позор на Давидовия род беше дадено на чужд човек. След постепенно разлагане то най-после стигна до тъжен и позорен край. В същия смисъл трябва да разбираме възклицанието на Исая, “А кой от Неговия род разсъждаваше!” (Ис. 53:8). Защото той потвърждава, че Христос ще премине през смъртта и отново ще бъде свързан със Своите членове. Затова винаги когато чуем, че Христо е облечен във вечна власт, нека да се научим, че с това е истинно утвърдена вечността на Църквата; че тя остава в безопасност дори сред бурните тревоги, на които постоянно е подложена, и на тежките и страшни сътресения, които я заплашват с безброй бедствия. Така, когато Давид осмива безочието на врага, който се опитва да отхвърли хомота на Господа и Неговия Помазаник, и казва, че царете и народите се разяряват “напразно” (Пс. 2:2-4), защото Онзи, Който седи на небето е достатъчно силен за да отблъсне техните атаки, уверявайки вярващите във вечното запазване на Църквата, той ги подбужда към надежда винаги, когато биват подтискани. Така на друго място, като говори за личността на Бога, той казва, “И каза Господ на моя Господ, Седи отдясно Ми, докато положа враговете Ти за Твое подножие” (Пс. 110:1), и с това ни напомня, че колкото и многобройни и могъщи да са враговете, които се наговарят да атакуват Църквата, те нямат достатъчна сила, за да преодолеят безсмъртната заповед, чрез която Бог е определил Своя Син за вечен Цар. Откъдето следва, че дяволът, дори и с цялата сила на света, никога не може да унищожи Църквата, която е основана върху вечния престол на Христос. А по отношение на индивидуалното значение за всеки отделен вярващ, тази същата вечност трябва да ни издига към надежда за благословено безсмъртие. Защото виждаме, че всяко нещо, което е земно и е от света, е временно и скоро изчезва. Затова Христос, за да издигне надеждата ни към небето, заявява, че Неговото царство не е от този свят (Йоан 18:36). Накратко, нека всеки от нас, когато чуе, че небесното царство е духовно, да бъде подтикнат в мислите си да държи надеждата за по-добър живот, и да очаква, че както сега е поддържан от Христовата ръка, така ще бъде напълно съживен в бъдещия живот.
4. Благословенията за нас от Царското служение на Христос
Че силата и ползите от Христовото царство не могат да бъдат напълно осъзнати без да осъзнаем, че то е напълно духовно, е достатъчно очевидно дори от това, че докато се налага през целия ни живот да воюваме за кръста, нашето положение тук остава горчиво и нещастно. Тогава от каква полза е за нас да бъдем поставени под управлението на небесния Цар, ако ползите от него не се осъществяват извън настоящия земен живот? Следователно трябва да осъзнаваме, че щастието, което ни е обещано в Христос, не се състои във видими ползи – като радостен и спокоен живот, изобилие на богатство, сигурност срещу всякакво нараняване и изобилие от наслади, за които плътта копнее – а по естество принадлежи на небесния живот. Както в света благоденствието и желаното положение на хората се състои отчасти в изобилието на временни блага и вътрешен мир, и отчасти в силната закрила, която дава сигурност срещу външното насилие; така Христос също обогатява Своите хора с всички необходими неща за вечното спасение на техните души и ги укрепява със смелост, за да стоят непобедими срещу всички атаки на духовните врагове. Откъдето следва изводът, че Той царува повече за нас, отколкото за самия Себе Си, и вътре в нас, и вън от нас; че изпълнени, доколкото Бог смята за целесъобразно, с дарбите на Духа, от които по естество сме лишени, да чувствуваме от техните първи плодове, че наистина сме съединени с Бога за вечно благословение; и тогава, като уповаваме в силата на същия този Дух, да не се съмняваме, че винаги ще бъдем победоносни срещу дявола, света и всичко, което може да ни навреди. В този смисъл е отговорът на нашия Спасител към фарисеите, “Божието царство е всред вас”; “Божието царство не идва така, че да се забелязва” (Лука 17:20, 21). Вероятно, когато обявява Себе Си за този Цар, под Когото трябва да се очаква най-висшето благословение от Бога, те подигравателно са поискали от Него да покаже Своите белези на царска власт. Но за да възпре онези, които, като са вързани за земното, очакват някакво земно великолепие, Той им заповядва да се обърнат към съвестта си, защото “Божието царство е правда, мир и радост в Святия Дух” (Рим. 14:17). Тези думи ни учат накратко какво ни дава Христовото царство. То не е земно или плътско, за да е подчинено на тление, а духовно, то ни издига към вечен живот, за да можем понастоящем търпеливо да живеем под трудности, глад, студ, презрение, позор и други нещастия; задоволени от това, че нашият Цар никога няма да ни изостави, но ще снабдява нашите нужди до края на нашето воюване, и ни е призовал към победа: Такова е естеството на Неговото царство, че Той ни дава всичко, което е приел от Своя Баща. Тъй като Той ни въоръжава и усъвършенствува чрез Своето могъщество, украсява ни с блясък и величие, обогатява ни с богатство, в това ние намираме най-изобилна причина за слава, и също биваме вдъхновени със смелост, за да можем безстрашно да воюваме с дявола, греха и смъртта. Накратко, облечени в Неговата правда, ние можем смело да преодолеем всички обиди на света; и докато Той ни изпълва щедро със Своите дарби, ние на свой ред да принасяме плод за Негова слава.
5. Духовното естество на Неговото Царско служение: Върховната власт на Христос и на Бащата
Следователно, Неговото царско помазание не ни е представено като съставено от масло и благоухания; но Той е наречен Божият Христос, защото “Господният Дух” е върху Него; “Дух на мъдрост и разум, Дух на съвет и сила, Дух на знание и на страх от Господа” (Ис. 11:2). Това е помазанието на радост, с което Псалмистът е помазан повече от всички свои събратя (Пс. 45:7). Защото, както казахме, Той не беше обогатен лично за Себе Си, а за да освежи изсъхналото и да нахрани гладните със Своето изобилие. Както се казва, че Бащата е дал на Сина Своя Дух без мяра (Йоан 3:34), така е дадена и причината за това, за да могат всички да приемат от Неговата пълнота, и благодат върху благодат (Йоан 1:16). От този извор тече и изобилното даване (което Павел споменава, Еф. 4:7), чрез което благодатта се разпределя по различен начин на всеки вярващ според мярката на Христовите дарби. Тук имаме достатъчно потвърждение за това, което казах, че Христовото царство се състои в Духа, а не в земни наслади или величие, и следователно, за да бъдем съучастници с Него, трябва да се отречем от света. При кръщението на Христос беше изявен видим символ на тази благодат, когато Духът слезе на Него във формата на гълъб. Да наричаме Духа и Неговите дарби с думата “помазание” не е нещо ново и не трябва да изглежда странно (виж 1 Йоан 2:20, 27), защото Той е единственият извор, от който получаваме живот; а особено в това, което се отнася за небесния живот, в нас няма и капка жизненост, освен това, което Святият Дух ни влива, като е избрал да обитава единствено в Христос, та оттам небесните богатства, от които сме лишени, да текат към нас в пълно изобилие. Но тъй като вярващите са непобедими в силата на своя Цар и Неговите богатства към тях са изобилни, няма нищо обидно в думите на Павел, “Тогава идва краят, когато ще предаде царството на Бога Баща” (1 Кор. 15:24); а също, “Тогава и сам Синът ще се подчини на Този, Който е положил всичко под Него, за да бъде Бог всичко във всички” (1 Кор. 15:28); защото смисълът просто е, че в бъдещата съвършена слава управлението на царството няма да е такова, каквото е сега. Защото Бащата е дал всяка власт на Сина, та чрез Неговата ръка да ни управлява, да се грижи за нас, да ни поддържа, да ни закриля и да ни помага. Така, докато се скитаме като странници от Бога, Христос се намесва, за да ни доведе постепенно до пълно общение с Бога. И наистина, това, че Той седи отдясно на Бащата, има същия смисъл, както ако бъде наречен съуправител с Бащата, на Когото е поверена всяка власт на управлението. Защото Бог благоволи в Неговата личност представително (така да се каже) да управлява и защитава Църквата. Така също това, че е поставен да седи отдясно на Бащата, е обяснено от Павел в Посланието към Ефесяните, че “Той е глава на всичко за Църквата, която е Негово тяло” (Еф. 1:20, 22). Смисълът на това не е различен от това, което той на друго място поучава, че Бог “Му подари име, което е над всяко друго име; така че в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Баща” (Филип. 2:9-11). Защото в тези думи той ни обяснява наредбата в Христовото царство, която е необходима за нашата настояща слабост. Затова Павел правилно заключава, че тогава Бог ще бъде единствен Глава на Църквата, защото тогава ще е завършено служението на Христос в закрилата на Църквата. По същата причина Писанието навсякъде Го нарича Господ, тъй като Бащата Го е назначил за наш началник с изричното намерение да упражнява Своето управление чрез Него. Защото макар в света да се почитат много господства, пак Павел казва, “Има един Бог Баща, от Когото е всичко, и ние за него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него” (1 Кор. 8:6). Откъдето стигаме до извода, същият Бог чрез устата на Исая заявява, “Господ е наш Съдия, Господ е наш Законодател, Господ е наш Цар, Той ще ни спаси” (Ис. 33:22). Защото макар че навсякъде описва пълната власт, която притежава, като благоволение и дар от Бащата, смисълът на това просто е, че царува чрез Божествена власт, защото целта при приемането на служението на Посредник беше, като слезе от лоното и необхватната слава на Бащата, да дойде близо при нас. Което е още по-голяма причина за нас единодушно да се приготвим да се подчиняваме, и с най-голяма готовност да показваме цялостно покорство към Неговата воля. Защото както Той обединява служенията на Цар и Пастир към вярващите, които доброволно Му се покоряват, така от друга страна ни се казва, че държи желязна тояга да строши и смаже бунтовните като грънчарски съд (Пс. 2:9). Казва ни се също, че Той ще бъде Съдия на народите, че ще покрие земята с трупове и ще смаже всяка бунтовна височина (Пс. 110:6). Още сега виждаме примери за това, но пълното доказателство ще бъде дадено в крайния съд, който може да се смята за последното действие на Неговото царуване.
6. Свещеническото служение: Примирение и застъпничество
По отношение на Неговото Свещеничество, накратко ще обясним, че неговата цел и употреба е, че като Посредник без никакво петно, Той може чрез Своята собствена святост да придобие за нас Божието благоволение. Но тъй като получаването на това благоволение е възпрепятствувано от заслужено проклятие, и Бог в Своето положение на Съдия е враждебен на нас, трябва задължително да има някакво умилостивение, та като свещеник, който утолява Божия гняв, Той да ни възстанови в Божието благоволение. И така, за да може Христос да изпълни това служение, Той трябва да се яви пред Бога с жертва. Защото дори под Закона за свещеничеството беше забранено да се влиза в светилището без кръв, за да се научи поклонникът, че каквото и да прави свещеникът за прощаване на греховете, Бог не може да бъде умилостивен без принос за грях. Апостолът говори подробно по този въпрос в Посланието към Евреите, от седмата почти до края на десетата глава. Обобщението е, че свещеническото достойнство не подхожда на никой друг освен Христос, тъй като чрез приноса на Своята смърт Той изличи вината и направи умилостивение за греха. За значимостта на този въпрос ни напомня тържествената клетва, която Бог произнася и заявява, че няма да се разкае, “Ти си свещеник завинаги, според чина на Мелхиседек” (Пс. 110:4). Защото без съмнение целта Му беше да потвърди това нещо, върху което основно се крепи нашето спасение. Защото както казахме, нито нашите молитви, нито ние имаме достъп до Бога, докато свещеникът не ни освети чрез очистване от мръсотията и не придобие за нас онова благоволение, от което ни лишава нечистотата на нашия живот и на нашето сърце. Така виждаме, че ако искаме до нас да достигне ползата и действието на Христовото свещеничество, трябва да започнем с Неговата смърт. Откъдето следва, че Този, чрез Чиято помощ получаваме благоволение, трябва да бъде вечен застъпник. От това отново възниква не само увереност в молитва, но също и мир за благочестивите умове, когато се облягат в сигурност върху бащинската щедрост на Бога, и са уверени, че това, което е осветено от Посредника, е угодно на Бога. Но докато в Закона Бог заповяда да Му се принасят жертви на животни, по отношение на Христос има различна и нова наредба, а именно, Той да бъде едновременно жертва и свещеник, защото не може да се намери друг подходящ принос за грях, нито пък някой е достоен да бъде свещеник, който да принася на Бога Неговия единороден Син. Сега Христос носи служението на свещеник не само за да направи Бащата добронамерен и милостив към нас чрез вечния закон на умилостивението, но също и да ни приеме в този най-почетен съюз. Така, макар ние самите да сме замърсени, като сме свещеници в Него (Откр. 1:6), принасяме себе си и всичко наше на Бога и свободно влизаме в небесното светилище, така че жертвите на молитва и хваление, които принасяме, са благоприятни и благоуханни пред Него. В този смисъл са думите на Христос, “Аз освещавам Себе Си заради тях” (Йоан 17:19); както сме облечени в Неговата святост, тъй като чрез Себе Си ни е осветил за Бащата (иначе сме омразни пред Него), ние сме Му угодни, като че ли сме чисти и без петно, дори святи. От това идва онова помазание на светилището, за което се споменава в Данаил (Дан. 9:24). Защото трябва да осъзнаваме разликата между това помазание и онова, което е само сянка; тъй като ангелът каза, че когато сенките изчезнат, ще има ясно свещеничество в личността на Христос. Следователно, толкова по-омразна е измислицата на онези, които, като не се задоволяват със свещеничеството на Христос, се осмеляват сами да Го жертвуват, нещо, което всекидневно се прави в Папството, където литургията се представя като жертвоприношение на Христос.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2002