| Назад | Напред | Глава Осма
8. ИЗЛОЖЕНИЕ НА МОРАЛНИЯ ЗАКОН.
Тази глава се състои от четири части:
- Като предисловие, някои общи бележки, необходими за разбирането на този предмет, р. 1-5.
- Трябва винаги да имаме предвид три неща при установяването и обясняването на смисъла на Моралния Закон, р. 6-12.
- Изложение на Моралния Закон, или Десетте Заповеди, р. 13-50.
- Целта, с която е даден целият Закон, а именно, да поучава не само първоначалните принципи, а да учи на съвършенство, р. 51 до края на главата.
Раздели.
- Законът е бил написан с цел да ни научи по-цялостно и съвършено на онова познание за Бога и за самите нас, което естественият закон поучава само оскъдно и неясно. Доказателство за това от изброяване на главните части на Моралния Закон; а също от наредбата на естествения закон, написан на сърцата на всички, и до известна степен изличен от греха.
- Определени общи правила.
- От познанието за самите нас, дадено ни от Закона, се научаваме да познаваме нашето крайно безсилие, и биваме засрамени; и като виждаме, че е безполезно да търсим правда в самите нас, биваме подтикнати да я търсим на друго място.
- Затова Бог е прибавил обещания и заплахи към Своите заповеди. Те не са ограничени до настоящия живот, а включват небесните и вечните неща. Нещо повече, те свидетелствуват за безгрешната чистота на Бога, Неговата любов към правдата и Неговата доброта към нас.
- Нещо повече, Законът показва, че няма нищо по-приемливо за Бога от покорството. Затова са осъдени всички суеверни и лицемерни начини на поклонение. Средство против суеверното поклонение и човешката надменност.
- Втората част на главата, съдържаща три бележки или правила. Първо правило: Нашият живот трябва да бъде построен според Закона, не само във външна честност, но и във вътрешна и духовна праведност. В това отношение Божият Закон се различава от държавните закони, тъй като Бог е духовен Законодател, а човекът не е. Това правило има голямо приложение, но не е достатъчно добре познато.
- Това първо правило е потвърдено от авторитета на Христос и е защитено срещу лъжливата догма на софистите, които казват, че Христос е само друг Мойсей.
- Второ правило, което трябва внимателно да бъде спазвано, а именно, че трябва да се изследва целта на заповедта, докато се установи със сигурност какво Законодателят одобрява или не одобрява. Пример. Когато Законът одобрява нещо, противоположното нещо бива осъдено, и обратното.
- Пълно обяснение на тази последна забележка. Пример.
- Законът заявява какво е най-безбожно във всяко престъпление, за да покаже колко ужасно е престъплението. Пример.
- Трето правило относно разделянето на Закона на Две Плочи: Първата съдържаща нашите задължения към Бога; втората съдържа нашите задължения към ближния. Връзката между тези двете е неизбежна и неразрушима. Тяхната непроменима наредба. Обобщение на Закона.
- Разделяне на Закона на Десет Заповеди. Различни разделяния по отношение на тях, но най-доброто разделение е това, което ги разделя на Две Плочи. Четири заповеди принадлежат към Първата Плоча, и шест към Втората Плоча.
- Третата част на главата, съдържаща изложение на Декалога. Предисловие, защитаващо властта на Закона. То прави това по три начина. Първо, чрез изявление на неговото величие.
- Предисловие към Закона, защитаващо неговата власт. Второ, като обръща внимание на Божията бащинска доброта.
- Трето, като обръща внимание на избавлението от Египетската земя. Защо Бог нарича Себе Си с определени имена. Защо се споменава избавлението от Египет. По какъв начин и до каква степен споменът за това избавление трябва все още да ни засяга.
- Изложение на Първата Заповед. Нейната цел. Какво означава да имаме Бог, и какво означава да имаме други богове. Заповедта изисква дължимото към Бога поклонение, упование, призоваване, благодарение, а също и истинска религия. Суеверието, политеизмът и атеизмът са забранени. Какво означават думите, “пред Мен.”
- Изложение на Втората Заповед. Нейната цел и обобщение. Две части. Кратко изброяване на забранените образи.
- Защо е прибавена заплаха. За по-силно впечатление са дадени четири определения за Бога. Той е наречен Могъщ, Ревнив, Възмездител, Милостив. Защо се казва, че е ревнив. Причина, дадена чрез аналогия.
- Изложение на прибавената заплаха. Първо, относно нанасянето на нечестието на бащите върху децата. Опровержение на едно неправилно тълкуване на този предмет, и обяснение на истинския смисъл на заплахата.
- Дали това възмездие върху греховете на родителите е в противоречие с Божията справедливост. Примиряване на видимо противоречиви текстове.
- Изложение на втората част, а именно, показването на милост към хиляди. Употребата на това обещание. Разглеждане на едно често срещано изключение. Докъде стига това благословение.
- Изложение на Третата Заповед. Нейната цел и обобщение. Три части. Разглеждане на тези части. Какво означава да изговаряш напразно Божието име. Проклинане. Разлика между тази заповед и Деветата.
- Определение за клетва. Тя е вид религиозно поклонение. Обяснение на това.
- Много начини, по които се нарушава тази заповед.
- Продължение на нарушенията.
- Опровержение на анабаптистите, които осъждат всякакви клетви.
- Законността на клетвите потвърдена от Христос и апостолите. Някои одобряват обществените, но не и личните клетви. Доказателство за законността на личните клетви от разума и чрез пример. Примери от Писанието.
- Изложение на Четвъртата Заповед. Нейното предназначение. Три цели.
- Обяснение на първата цел, а именно, сянка на духовната почивка. Това е главната цел на заповедта. В нея Бог е изявен като наше освещение; и затова трябва да се въздържаме от работа, за да не пречим на Божието действие вътре в нас.
- Тъй като в Писанието числото седем означава съвършенство, в това отношение тази заповед може да означава вечността на Съботата и нейното изпълнение в последния ден.
- Ако приемем един по-прост възглед за заповедта, числото няма значение, ако поддържаме учението за вечната почивка от всичките си дела, и в същото време избягваме суеверно спазване на дни. Церемониалната част от заповедта е отменена в идването на Христос.
- Обяснение на втората и третата цел на Заповедта. Те са вечни и имат двойно значение. Потвърждение за това. За религиозните събирания.
- За спазването на Господния ден, в отговор на онези, които възразяват, че така християнският народ бива обучаван в юдаизъм. Възражение.
- Основанието за тази наредба. В нея няма суеверна необходимост. Обобщение на Заповедта.
- Обяснение на Петата Заповед (първата от Втората Плоча). Докъде се дължи почит на родителите. За кого се отнася понятието “баща.”
- Няма значение дали онези, на които се дължи почит, са достойни или недостойни. Специално към родителите се изисква почит. Тя се състои от три части.
- Продължение на почитта към родителите.
- Обратно, върху непокорните деца е заявено проклятие. Докъде се простира покорството към родителите, и хората, които заместват родителите.
- Обяснение на Шестата Заповед. Нейната цел и същност. Бог, като духовен Законодател, забранява убийството в сърцето и изисква искрено желание да пазим живота на ближния.
- Двойно основание за тази Заповед.
- Изложение на Седмата Заповед. Нейната цел и същност. Средство против блудството.
- Въздържанието е превъзходен дар, но само когато е под Божията власт. То е напълно отречено на едни; дадено е само за ограничено време на други. Опровержение на аргумента за безбрачието.
- Всеки човек може да се въздържа от брак само дотогава, докато е способен да спазва безбрачие. Истинското безбрачие и неговата правилна употреба. Всеки човек, който не е надарен с въздържание, но остава неженен, е във война против Бога и създаденото от Него естество. Определение за целомъдрие.
- Предпазни мерки в брачния живот. Осъждане на всичко, което е противно на целомъдрието.
- Изложение на Осмата Заповед. Нейната цел и същност. Четири вида кражба. Злите деяния, осъдени от тази Заповед Други особени видове кражба.
- Правилното спазване на тази Заповед. Четири основни неща. Приложения.
- Изложение на Деветата Заповед. Нейната цел и същност. Същността на Заповедта – омраза към лъжата, стремеж към истината. Два вида лъжа. Публично и частно свидетелство. Справедливостта на тази Заповед.
- Колко многобройни са нарушенията на тази Заповед.
- Изложение на Десетата Заповед. Нейната цел и същност. Какво означава “пожелание.” Разлика между “намерение” и “пожеланието,” което е осъдено тук.
- Защо Бог изисква толкова чистота. Възражение. Отговор. Главното нещо, което се препоръчва тук, е любовта към ближния. Защо са споменати къщата, жената, слугата, слугинята, вола, магарето и т.н. Неправилното разделяне на тази Заповед на две.
- Последната част от главата. Целта на Закона. Доказателство. Обобщение на Десетте Заповеди. Законът ни дава не просто основни начала и първоначални принципи, а съвършен стандарт за праведност, основан върху Божията чистота.
- Защо в Евангелията и Посланията се споменава само Втората Плоча, но не и Първата. Същото нещо се вижда и в Пророците.
- Опровержение на едно възражение срещу казаното в предишния раздел.
- Поведението, което е надлежно управлявано от Божия Закон, се характеризира с любов към ближния. Това се нарушава от онези, които отдават първостепенно значение на себелюбието. Опровержение на техния възглед.
- Кой е наш ближен. Двойната заблуда на схоластиците по този въпрос.
- Тази заблуда се състои,
- Опровержение на тази заблуда от Писанието и древните Теолози. Осуетяване на едно софистично възражение.
- Заблудата на Схоластиците се състои,
- Заключение.
(Писаният Морален Закон е изявление на естествения закон, 1-2)
1. Какво означават за нас Десетте Заповеди?Вярвам, че тук няма да бъде неуместно да направим въведение към Десетте Заповеди на Закона и да дадем кратко изложение на всяка от тях. По този начин ще стане по-ясно, че поклонението, което Бог първоначално е наредил, е все още в сила (тема, по която вече говорих); и тогава ще бъде потвърдена и една втора точка, а именно, че от Закона евреите научиха не само в какво се състои истинското благочестие, но като чувствуваха своята неспособност да го спазват, бяха обладани от страха от осъждението и така, дори против своята воля, биваха привлечени към Посредника. Като дадохме обобщение на това, което представлява истинското познание за Бога, ние показахме, че не можем да си съставим никакво правилно познание за Бога, без да се почувствуваме смалени пред Неговото величие и задължени да Му служим. По отношение на познание за самите себе си показахме, че то се състои главно в отхвърлянето на всяка идея за нашата собствена сила, и в събличането от себе си на всяка увереност в нашата собствена праведност, докато от друга страна, под пълното съзнание за нашите нужди, се учим на истинско смирение и себепринизяване. Господ извършва тези двете чрез Своя Закон, първо, когато, като утвърждава Своето право да получи нашето покорство, той ни призовава да почитаме Неговото величие, и постановява поведение, чрез което се изявява това почитане; и второ, когато, като прогласява правилото на Своята справедливост (правило, срещу чието поправление нашето естество, бивайки паднало и извратено, непрекъснато се противи, и чието съвършенство нашата сила, бивайки немощна и безсилна да върши добро, е неспособна да постигне), ни обвинява в безсилие и неправедност. Нещо повече, самите неща, които се съдържат на двете плочи, са ни заповядани от онзи вътрешен закон, за който вече казахме, че в известен смисъл е написан и запечатан на всяко сърце. Защото съвестта, вместо да ни позволи да закоравим нашите възприятия и да спим непробудно, действува като вътрешен свидетел и надзирател, напомня ни за това, което дължим на Бога, показва разликата между добро и зло, и с това ни изобличава за нашето отстъпление от задълженията. Но човекът, затворен в тъмницата на заблудата, не е способен чрез този естествен закон да си състави някаква сносна представа за поклонение, което да е приемливо за Бога. Във всяко отношение той е много далеч от правилното познание за него. В допълнение, той е така изпълнен с надменност и амбиции, и така заслепен от себелюбие, че не е способен да изследва и да се взре в самия себе си, за да се научи да смири и принизи себе си, и да признае своето нещастие. Затова, като необходимо лекарство, както за нашата тъпота, така и за нашето непокорство, Господ ни е дал Своя писан Закон, който чрез своите сигурни свидетелства премахва неяснотите на естествения закон, а също, като разтърсва нашия сън, създава по-живо и трайно впечатление върху нашите умове.
2. Неумолимостта на Закона
Сега е лесно да разберем учението на Закона, а именно, че като наш Създател Бог има право да бъде считан от нас за Баща и Господар, и следователно трябва да получава от нас страх, любов, почит и слава; дори това, че ние принадлежим на себе си, че да следваме хода на своите си страсти, но сме задължени да Му се покоряваме безусловно и да работим изцяло за неговото удоволствие. Отново, Законът поучава, че правдата и поправлението са наслада, неправдата Му е омразна, и следователно, тъй като не трябва в нечестива неблагодарност да се бунтуваме против нашия Създател, целият ни живот трябва да протече в развиване на правдата. Защото ако показваме дължимата почит само когато предпочитаме Неговата воля пред нашата, следва, че единственото законно служение към Него са делата на правда, чистота и святост. Нито пък можем да привеждаме като наше извинение, че искаме сила, и като длъжници, чиито средства са похарчени, не можем да платим. Не можем да позволим да измерваме Божията слава чрез нашите способности; каквито и да сме ние, Той завинаги остава същият, приятел на правдата, враг на неправдата, и каквито и да са Неговите изисквания към нас, тъй като той може да иска от нас само което е право, ние неизбежно сме под естественото задължение да се покоряваме. Нашата неспособност да го направим е наш проблем. Ако похотта, в която грехът господствува, така ни заробва, че не сме способни да се покоряваме на нашия Баща, няма основание да се позоваваме като защита на неизбежността, тъй като тази зла неизбежност е вътре в нас и трябва да бъде вменявана на нас самите.
(От него научаваме, че Бог е наш Баща; че е милостив и всесвят; и в Своята доброта изисква покорство, 3-5)
3. Строгостта на Закона има положителна целКогато под ръководството на Закона сме достигнали дотам, трябва под същото ръководство да продължим, като се взрем сами в себе си. По този начин ние в крайна сметка стигаме до два извода: Първо, като съпоставим нашето поведение с правдата на Закона, виждаме колко далеч е то от съобразяване с Божията воля, и следователно колко недостойни сме да заемем мястото си сред Неговите създания, още по-малко да бъдем смятани за Негови синове; и второ, като изследваме нашите собствени сили, виждаме как те не само са неспособни да изпълнят Закона, но и са напълно нищожни. Неизбежното следствие трябва да е недоверие в нашата собствена способност, а също и неспокойствие и треперене на ума. Съвестта не може да почувствува товара на своята вина без веднага да усети и Божието осъждение, а усещането за това осъждение неизменно събужда ужас от смъртта. По същия начин, доказателствата за нашето крайно безсилие трябва незабавно да родят отчаяние от нашата собствена сила. И двете чувства произвеждат смирение и принизяване, и така грешникът, ужасен от очакването на вечната смърт (която той вижда като справедливо надвиснала над него поради неговите нечестия), се обръща към Божията милост като единствено безопасно убежище. Като чувствува своята крайна неспособност да плати това, което дължи към Закона, и така се отчайва от самия себе си, той се замисля и се моли и търси помощ от друго място.
4. Обещания и заплахи
Но Господ не смята за достатъчно да внушава почит към Своята справедливост. За да изпълни нашите сърца с любов към Него и в същото време с омраза към нечестието, Той добавя обещания и заплахи. Тъй като очите на нашия ум са твърде замъглени, за да бъдат привлечени само от красотата на доброто, в Своята велика щедрост нашият най-милостив Баща е счел за угодно да ни примами към любов и копнеж за него чрез надеждата за награда. Затова Той заявява, че в Него са скрити наградите за добродетелта, че никой, който показва покорство на Неговите заповеди, няма да се е трудил напразно. От друга страна, Той прогласява не само че нечестието е омразно в Неговия поглед, но и че няма да избегне безнаказано, защото Той самият ще бъде възмездител на Своето оскърбено величие. За да ни насърчи по всякакъв начин, Той обещава настоящи благословения и вечно щастие за покорството на онази, които спазват Неговите заповеди, а заплашва нарушителите с настоящи страдания, както и с наказанието на вечната смърт. Обещанието, “Затова, пазете повеленията Ми, и съдбите Ми, чрез които, ако човек прави това, ще живее” (Лев. 18:5), и съответно на това заплахата, “Душата, която греши, тя ще умре” (Езек. 18:4, 20); несъмнено сочат към бъдещ живот и смърт, и двете без край. Но макар във всеки текст, където се споменават Божието благоволение или гняв, едното говори за вечен живот, а другото за вечно унищожение, в същото време Законът изброява дълъг списък от настоящи благословения и проклятия (Лев. 26:4; Вт. 28:1). Заплахата свидетелствува за безгрешната чистота на Бога, която не може да понася нечестие, докато от своя страна обещанията свидетелствува за Неговата безкрайна любов към правдата (която той не може да остави без награда), и Неговата чудна доброта. Тъй като сме Му задължени с всичко, което имаме, Той има съвършеното право да изисква всичко от нас като дълг; и както при дълг, плащането не заслужава награда. Затова Той отива по-далеч от Своето право, като раздава награди за услуги, които не се дават доброволно, като че ли те не са плащане на дълг. Вече отчасти описахме размера на тези услуги сами по себе си, и той ще стане още по-ясен на съответното място. Засега е достатъчно да помним, че обещанията на Закона не са дребна препоръка за правдата, тъй като те показват колко много е угодно на Бога спазването на Закона, докато обявените заплахи са предназначени да създадат още по-голямо отвращение към неправдата, за да не би грешникът да се впусне в удоволствията на порока и да забрави осъждението, което божественият Законодател е приготвил за него.
5. Законът е достатъчен
Господ, като ни е дал съвършено правило за праведност, го е определил във всички негови части като Своята воля, и по този начин ни е показал, че за Него няма нищо по-приемливо от покорството. Осъзнаването на това е силно необходимо, тъй като в своята необузданост човешкият ум непрекъснато измисля различни начини на поклонение като средство за спечелване на Божието благоволение. Тъй като тази нерелигиозна имитация на религия е вложена в човешкия ум, мами ни на всяка възраст и продължава да го прави, хората винаги копнеят да измислят някакъв начин да придобият правда без одобрението на Божието Слово. Затова в онези правила, които от всички се смятат за добри дела, постановленията на Закона заемат само малко място, а почти всичко останало е заето от това безкрайно множество от човешки измишления. Но именно тази разпуснатост е това, което Мойсей искаше да обуздае, когато след прогласяване на Закона се обърна така към хората: “Внимавай и слушай всички тия думи, които ти заповядвам, за да бъде добре на децата ти след теб завинаги, когато вършиш онова, което е добро и право пред Господа твоя Бог.” “Внимавайте да вършите всичко, което ви заповядвам; да не добавяш към него, нито да отнемаш от него” (Вт. 12 28-32). Преди това, след като задава въпроса, “Кой народ е толкова велик, че да има такива справедливи постановления и съдби, какъвто е целият този Закон, който излагам пред вас днес?” той добавя, “Само внимавай на себе си и пази добре душата си, да не би да забравиш делата, които очите ти са видели, и да не би да се изгубят от сърцето ти, през всичките дни на живота ти” (Вт. 4:8, 9). Като предвижда, че израилтяните няма да се успокоят, но след като получат Закона, ще родят нови видове неправда, ако не им бъде твърдо забранено, Бог заявява, че Законът обхваща съвършената праведност. Това трябваше да бъде най-могъщото възпиране, но въпреки това те не се въздържаха от тази самонадеяност, която беше така твърдо забранена. Какво да правим ние? Ние определено сме под същото задължение, както са и те; защото не може да има съмнение, че изискването за абсолютно съвършенство, което Бог направи в Своя Закон, е завинаги в сила. Незадоволени от това, обаче, ние усилено се трудим да измисляме и изковаваме безкрайно разнообразие от добри дела, едно след друго. Най-доброто средство против този порок би било едно постоянно и дълбоко вкоренено убеждение, че Законът е даден от небето, за да ни научи на съвършената праведност; че от него научаваме само тази праведност, която Божията воля изрично заповядва; и следователно е суетно чрез нови форми на поклонение да се опитваме да придобиваме благоволението на Бога, Чието истинско поклонение се състои само в покорство; или по-скоро, че да гоним добри дела, които не са предписани от Божия Закон, е нетърпимо нарушение на истинската и божествена праведност. Августин напълно правилно казва на едно място, че покорството, което отдаваме на Бога, е баща и пазител; а на друго, че то е извор на всички добродетели.
(Той трябва да бъде разбиран и тълкуван духовно, според намерението на Законодателя, 6-10)
6. Тъй като Законът е Божий Закон, той има пълни права над насСлед като обясним Божия Закон, ще може да се разбере по-лесно и с по-голяма полза това, което преди казахме за неговото действие и употреба. Но преди да продължим с разглеждане на всяка отделна заповед, ще бъде уместно да предприемем едно общо изследване на всички заповеди. В началото доказахме, че в Закона човешкият живот бива обучаван не просто във външна почтеност, но и във вътрешна духовна праведност. Макар никой да не може да отрече това, пак твърде малко хора прилежно го изпълняват, защото не размишляват за Законодателя, Чийто характер определя характера на самия Закон. Признавам, че ако някой цар издаде указ, забраняващ убийството, прелюбодейството и кражбата, няма да се нанася наказание върху човека, който само чувствува копнеж към тези пороци, но не ги е извършил в действителност. Причината е, че човешкият законодател не може да наложи своята загриженост по-далеч от видимия ред, и следователно неговите постановления не са нарушени, ако няма видими действия. Но Бог, от Чиито очи нищо не може да се скрие, и Който не гледа толкова на външната показност, колкото на чистота на сърцето, под забраната срещу убийство, прелюбодейство и кражби включва гнева, омразата, похотта, завистта и всички други подобни неща. Тъй като е духовен Законодател, Той говори както към тялото, така и към душата. Убийството, което душата извършва, е гневът и омразата; кражбата е завистта и скъперничеството; а прелюбодейството е похотта. Може да се твърди, че човешките закони се отнасят за намеренията и желанията, не за случайни събития. Аз приемам това, но тогава тези намерения и желания трябва да се изразят външно. Те отчитат злобата, с която е извършено деянието, но не разследват скритите мисли. Затова техните изисквания са изпълнени тогава, когато ръката просто се въздържа от престъпление. Обратното, тъй като небесният Закон важи за нашите умове, първото нещо, необходимо за дължимото спазване на Закона, е да възпре нашите умове. Но мнозинството от хората, тъй като е стремят да прикрият своето непочитание към Закона, само принуждават своите ръце и крака и други части от тялото към някакво спазване, но в същото време държат сърцето напълно отчуждено от всякакво покорство. Те смятат, че е достатъчно внимателно да скрият от човека това, което вършат в Божия поглед. Като чуват заповедите, “Не убивай,” “Не прелюбодействувай,” “Не кради,” те не вадят меча от ножницата за да убиват, нито замърсяват телата си с блудници, нито простират ръцете си към имота на други хора. Дотук добре; но с цялата си душа те издишват убийство, кипят в похот, отправят алчно око към имота на ближния си, и с готовност го поглъщат. Така всъщност липсва главното нещо, което Законът изисква. Тогава откъде идва тази чудовищна глупост, освен че те са изгубили от поглед Законодателя, и си съставят представа за правдата според техните собствени страсти? Павел енергично се противи на това, когато заявява, че “Законът е духовен” (Рим. 7:14); показвайки, че той не само изисква покорство на душата, ума и волята, но и заповядва ангелска чистота, която, изчистена от всяка мръсотия на плътта, носи в себе си само Духа.
7. Христос възстанови правилното разбиране на Закона
Като казваме, че това е значението на Закона, ние не измисляме някакво наше ново тълкувание; ние само следваме Христос, най-добрия тълкувател на Закона (Мат. 5:22, 28, 44). Тъй като фарисеите бяха внушили на хората погрешната представа, че всеки, който във външните си действия не прави нищо против Закона, изпълнява Закона, Той обявява това за най-опасна заблуда, и заявява, че дори похотливият поглед е прелюбодейство, и дори омразата към брата е убийство. “Който се гневи на брата си без причина, излага се на съд”; който чрез шепнене или мърморене обижда, “излага се на съда”; който чрез упреци и злословие даде място на открит гняв, “излага се на огнения ад.” Онези, които не осъзнават това, твърдят, че Христос е само втори Мойсей, даващ евангелския закон, просто за да допълни недостатъците на Мойсеевия Закон. От това идва и общоприетият предразсъдък относно съвършенството на Евангелския Закон и неговото превъзходство над Мойсеевия Закон. Тази идея е в много отношения гибелна. Защото от самия Мойсей става ясно, когато стигнем до обобщение на неговите постановления, каква голяма обида е това срещу Божия Закон. Тя определено намеква, че святостта на бащите под Закона не е нищо друго освен лицемерие, и че ни отклонява от вечното правило на правдата. Обаче е много лесно да опровергаем тази заблуда, която следва от предположението, че Христос е добавил нещо към Закона, докато Той всъщност го възстанови в неговата цялост, като го издигна и пречисти когато беше скрит под заблуди и замърсен от кваса на фарисеите.
8. Пътища към правилния смисъл на Закона
Следващата бележка, която ще направим, е, че в изискванията и забраните на Закона винаги има нещо повече от това, което е изразено с думи. Това, обаче, не трябва да се разбира като превръщане в някакъв вид “Лесбоски закон”;[*] и така, като произволно изкривяваме Писанията, да ги правим да приемат всякакъв смисъл, какъвто ни е изгоден. Като допускат тази прекомерна свобода в Писанията, някои хора намаляват техния авторитет, а други губят всякаква надежда, че ще могат да ги разберат. Затова, ако е възможно, трябва да открием някакъв път, който да ни води с прави и уверени стъпки към Божията воля. Казвам, че трябва да разсъдим доколко можем да позволим на тълкуванието да отиде отвъд буквалното значение на думите, като все още е явно, че никакви човешки измишления не са добавени към Божия закон, но вярно е изявен чистият и истински смисъл на Законодателя. Вярно е, че в почти всички заповеди има лаконични изрази, и следователно всеки би станал смешен, ако се опита да ограничи духа на Закона до точната буква на думите. Ясно е, че едно трезво тълкувание на Закона трябва да се простира отвъд тях, но не е ясно докъде, ако не се приеме някакво правило. Според най-доброто правило би било да се ръководим от принципа на заповедта, а именно, за всяка да разгледаме каква е целта, с която е дадена. Например, всяка заповед или изисква, или забранява; и естеството на всяка незабавно се вижда, когато приемем като цел на заповедта нейния принцип. Така целта на Петата Заповед е да отдаваме почит на онези, които Бог е дарил с почит. Следователно обобщението на заповедта е, че е правилно само по себе си, и е угодно на Бога, да почитаме онези, на които Той е дал някакво достойнство; че да презираме и да се бунтуваме против такива хора е противно на Него. Принципът на Първата Заповед е, че трябва да се покланяме само на Бога. Следователно обобщението на Заповедта е, че истинското благочестие, или с други думи, истинското поклонение на Божеството, е приемливо за Него, а безбожието е омразно. Така във всяка от заповедите трябва да виждаме първо естеството, с което се занимава, а след това да откриваме нейната цел, докато открием кое е това, което Законодателят обявява като угодно или неугодно за него. Само трябва да помним, че трябва да разсъждаваме от постановлението към неговата противоположност по този начин: Ако това е угодно на Бога, тогава неговата противоположност е неугодна на Бога; ако това е неугодно, неговата противоположност е угодна; ако Бог заповядва това, Той забранява противното; ако забранява това, заповядва противното.
9. Заповед и забрана
Това, което сега само бегло засягаме, ще стане съвършено ясно в хода на нашето разглеждане, като се запознаем с изложението на Заповедите. Затова е достатъчно само да засегнем този предмет; но може би нашето последно твърдение ще изисква да бъде накратко доказано, тъй като иначе би могло да не бъде разбрано, или дори да е разбрано, но в самото начало да изглежда необосновано. Няма нужда да доказваме, че когато доброто е заповядано, противното му зло е забранено. Всеки признава това. Без много трудност всеки ще признае също, че когато злото е забранено, неговата противоположност е заповядана. Всъщност, общоприето схващане е, че порицанието на порока е похвала на добродетелта. Ние обаче имаме предвид доста повече отколкото се разбира под тези изрази. Когато се говори за конкретна добродетел като противоположна на конкретен порок, обикновено се има предвид само въздържание от този порок. Ние твърдим, че това отива по-далеч и означава противоположно задължение и положителни действия. Така заповедта, “Не убивай,” ще бъде възприета от мнозинството от хората като заповед да се въздържат от всякакво нараняване и всякакво желание да причиняват нараняване. Аз твърдя, че това означава много повече, че трябва да подпомагаме живота на нашия ближен чрез всяко средство, което е на наше разположение. И за да не твърдя нещо без да давам своите основания, ще го докажа по този начин: Бог ни забранява да нараняваме или удряме брата си, защото неговият живот трябва да е мил и скъпоценен за нас; и следователно, като ни забранява това, Той в същото време изисква всички служения на любовта, които могат да допринесат за неговото запазване.
10. Чрез своя силен език Законът ни стряска, за да се отвращаваме още повече от греха
Но защо Бог дава така Своите заповеди, като че ли на части, използвайки лаконични изрази с по-широк смисъл от действително изразения? Дадени са много причини, но тази ми изглежда най-добрата: Тъй като плътта винаги е готова да смекчава отвратителния характер на греха (ако не е направена чувствителна към неговия допир) и да го прикрива с благовидни извинения, Господ чрез примери показва това, което е най-мръсно и най-нечестиво при всеки вид престъпление, за да може представата за него да разтърси слушателя, и да внуши в неговия ум още по-дълбока погнуса от греха. Като си съставяме оценка за греховете, ние често допускаме да си въобразяваме, че колкото са по-скрити греховете, толкова по-малко отвратителни са. Господ разсейва тази заблуда като ни привиква да отнасяме цялото множество грехове към конкретни общи принципи, което възхитително показва каква голяма степен на нечистота има във всеки един грях. Например, гневът и омразата не изглеждат толкова лоши когато биват наричани със своите имена; но когато са забранени под понятието убийство, ние по-добре разбираме колко омразни са те пред Бога, Който ги поставя в една и съща група с това ужасяващо престъпление. Повлияни от Неговата преценка, ние научаваме себе си да преценяваме по-точно отвратителността на онези престъпления, които преди това са ни изглеждали дребни.
(Двете Плочи на Закона, и правилното разпределение на заповедите в тях, 11-12)
11. Двете ПлочиСега ще бъде уместно да разгледаме какво означава разделянето на Божия Закон на Две Плочи. Всички хора със здрав разум ще признаят, от официалния начин, по който се споменават тези Две Плочи, че това не е станало случайно или без причина. Всъщност, причината е толкова очевидна, че не ни оставя място за съмнение. Бог така е разделил Своя Закон на две части, съдържащи съвършено правило за праведност, че да определи на първо място религиозните задължения, които се отнасят конкретно за Неговото поклонение, и на второ задълженията на любовта, която дължим към хората. Първостепенната основа на правдата несъмнено е в поклонението пред Бога. Когато то бъде подкопано, всички други части на правдата се разрушават на парчета, и развалините биват пръснати и унищожени. Каква правда е това да не извършваш кражби и грабежи, ако в същото време чрез безбожно светотатство ограбваш Бога от Неговата слава? Или да не замърсяваш тялото си с блудство, ако омърсяваш Неговото свято име с богохулство? Или да не отнемаш човешки живот, но да се стремиш да отсечеш и унищожиш съзнанието за Бога? Следователно е суетно да говорим за праведност без религия. Такава праведност не е по-красива от обезглавен труп. Нито пък религията е само главата: Тя е самата душа, чрез която цялото живее и диша. Без страх от Бога хората не спазват справедливостта и любовта дори едни към други. Затова казваме, че поклонението пред Бога е началото и основата на правдата; и че там, където то липсва, всяка справедливост, или въздържание, или умереност сред самите хора са празни и произволни пред Бога. Ние го наричаме извор и душа на правдата, защото когато хората почитат Бога като Съдия за добро и зло, те се научават да живеят заедно умерено и без да си вредят един на друг. Затова в Първата Плоча Той ни учи как да развиваме нашето благочестие и на съответните задължения на религията, в която се състои Неговото поклонение; във Втората показва как поради страх от Неговото име трябва да се държим към нашите ближни. Затова, както разказват Евангелистите (Мат. 22:37; Лука 10:27), нашият Спасител обобщи целия Закон в две точки, а именно, да обичаме Господа с цялото си сърце, с цялата си душа и всичката си сила, и да обичаме ближния си както себе си. Виждаме как от двете части, в които Той обобщава целия Закон, Той посвещава едната на Бога, а другата на човечеството.
12. Разпределението на заповедите в двете Плочи
Но макар че целият Закон се съдържа в две точки, все пак, за да премахне всеки повод за извинение, Господ намира за правилно да изрази по-пълно и ясно в Десет Заповеди всяко нещо относно почитта, страха и любовта към Него, както и всяко нещо относно любовта, която Той заради Себе Си ни заповядва да имаме към нашите ближни. Нито пък е безполезно занимание да разглеждаме разделението на заповедите, като помним, че това е едно от тези неща, в които всеки човек трябва да има пълна свобода за преценка, и заради което разликата във възгледите не трябва да води до спорове. Наистина, трябва да направим тази забележка, за да не би разделението, което ще възприемем, да причини изненада или присмех в читателя, като нещо ново или като скорошно изобретение. Няма място за спорове относно факта, че Законът е разделен на десет глави, тъй като това многократно е потвърдено от Божия авторитет. Следователно въпросът не е относно броя на частите, а относно метода на разделяне. Онези, които възприемат разделение, поставящо три заповеди в Първата Плоча и захвърлящо останалите седем във Втората Плоча, изтриват от списъка заповедта относно изображенията, или най-малкото я прикриват под Първата Заповед, макар че не може да има съмнение, че тя е изрично поставена от Бога като отделна заповед; докато Десетата, която забранява да пожелаваме това, което принадлежи на нашия ближен, те нелепо разделят на две. Нещо повече, скоро ще стане явно, че този метод на разделяне е бил непознат за онази по-чиста епоха. Други броят четири заповеди в Първата Плоча, както ние правим, но за първа заповед поставят уводното обещание, без да добавят постановлението. Но тъй като аз трябва да твърдя, освен ако бъда убеден чрез ясно доказателство в обратното, че “десетте думи,” споменати от Мойсей, са Десет Заповеди, и понеже виждам този брой подреден в най-възхитителен ред, докато оставям другите да следват своите собствени възгледи, аз трябва да следвам това, което ми изглежда по-основателно, а именно, че това, което те правят да бъде първа заповед, е по естество предисловие към целия Закон, че след това следват четири заповеди в Първата Плоча, и шест във Втората, в реда, по който ще бъдат разгледани тук. Ориген възприема това разделение без спорове, показвайки, че по негово време то е било общоприето. То е също възприето от Августин в неговата книга към Бонифаций, където, като изброява заповедите, той следва този ред: Нека да се покоряваме религиозно само на Бога, нека да не се покланяме на идоли, нека да не използваме напразно Божието име; докато преди това отделно споменава особената заповед за Съботата. Наистина, на друго място той изразява одобрение към първото разделение, но на твърде нестабилна основа, че чрез числото три (като прави Първата Плоча да се състои от три заповеди) ще се изяви по-добре тайната на Триединството. Дори тук, обаче, той не скрива своето мнение, че в други отношения нашето разделяне е по-близо до неговия възглед. Освен тях имаме подкрепа от автора на един незавършен труд върху Матей. Йосиф Флавий, без съмнение с общото съгласие на своята епоха, поставя по пет заповеди във всяка плоча. Това, освен че е противно на разума, тъй като обърква разликата между благочестие и любов, също е опровергано от авторитета на нашия Спасител, Който в Матей поставя заповедта да почитаме родителите си в списъка на тези, които принадлежат на Втората Плоча (Мат. 19:19). Нека сега чуем Бог да говори със Своите собствени думи.
(Подробно изложение на всяка Заповед, 13-50)
Първа Заповед.
Аз съм Господ твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мен.13. Предисловието (“Аз съм Господ твоят Бог. . . .”)
Дали ще приемете първото изречение като част от заповедта, или ще го четете отделно, за мен е безразлично, ако приемете, че то е като предисловие към целия Закон. Когато установяваме закони, първото нещо, срещу което трябва се пазим, е те да не бъдат веднага анулирани поради пренебрежението на хората. Затова Господ още в началото полага грижи това да не става със Закона, като го въвежда с тройна подкрепа. Той приписва на Себе Си властта и правото да заповядва, за да внуши на избрания народ необходимостта от покорство; полага обещание за благоволение, като средство да ги примами да следват святостта; и им напомня за Своята доброта, за да ги изобличи за неблагодарност, ако не Му се отплатят подходящо. Името “Господ” означава власт и законно господство. Ако всички неща са от Него и съществуват чрез Него, те трябва по правило да се отнасят към Него, както Павел казва (Рим. 11:36). Следователно, това име е достатъчно само по себе си да ни доведе под властта на Божието величие; защото би било чудовищно да желаем да се освободим от господството на Този, без Когото дори не можем да съществуваме.
14. “Аз съм Господ твоят Бог”
След като показва, че има право да заповядва и да изисква покорство, Той след това, за да не изглежда, че принуждава хората чрез обикновена неизбежност, а за да ги насърчи, благодатно заявява, че Той е Богът на Църквата. Защото начинът на изразяване предполага, че има взаимовръзка в обещанието, “Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои хора (Ер. 31:33). От това Христос извлича безсмъртието на Авраам, Исак и Яков, от факта, че Бог обявява Себе Си за техен Бог (Мат. 22:52). Това същото, както да каже, избрах ви за Себе Си като хора, на които не само ще покажа добро в настоящия живот, но и ще даря с щастие в бъдещия живот. Целта, определена в това, се разкрива в различни текстове на Закона. Защото когато Господ е милостиво снизходителен да ни зачита дотам, че да ни приеме като съучастници с Неговия избран народ, Той ни избира, както Мойсей казва, “да бъдем свят народ,” “Негов собствен народ,” да “пазим всички Негови заповеди” (Вт. 7:6; 14:2; 26:18). От това идва и увещанието, “Бъдете святи; защото Аз, Господ, съм свят” (Лев. 19:2). Тези две съображения съставляват основата на предупреждението, “Син почита баща си, и слуга господаря си; но ако Аз съм Баща, къде е почитта към Мен? И ако съм Господар, къде е страхът от Мен?” (Мал. 1:6).
15. “Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството”
След това следва напомняне за Неговата доброта, което трябва да произведе в нас впечатление, достатъчно силно, както е силно отвращението, с което се посреща неблагодарността дори сред хората. Вярно е, че Той напомня на Израел за едно скорошно избавление, но това беше избавление, което, като се има предвид неговата чудна величина, трябва завинаги да се помни до най-далечното потомство. Нещо повече, той е дълбоко свързано с конкретната тема. Защото Господ показва, че те са били избавени от нещастно робство, за да се научат да отдават подходящо покорство и подчинение към Него като източник на тяхната свобода. По същия начин, за да ни запази в истинско поклонение пред Себе Си, Той често описва Себе Си с определени имена, които разграничават Неговата свята Божественост от всички идоли и измислени богове. Защото, както преди отбелязах, нашата склонност към суета и самонадеяност е такава, че като се спомене Божието име, нашите умове, неспособни да се пазят от заблуда, незабавно се отвличат в някаква празна измама. За да даде лекарство срещу тази болест, Бог разграничава Своята божественост чрез определени имена, и така ни ограничава в определени граници, за да не се скитаме насам-натам и да си измисляме някакво ново божество, изоставяйки живия Бог; и така да си направим идол. По тази причина винаги когато Пророците Го представят правилно пред нас, те Го обличат и обграждат с онези качества, чрез които Той изяви Себе Си на народа на Израел. Когато бива наречен Бог на Авраам, или Бог на Израел, когато е застанал в Храма в Ерусалим, между херувимите, тези и подобни начини на изразяване не Го ограничават до едно място или до един народ, а се използват само с цел да съсредоточат нашите мисли върху този Бог, Който така е изявил Себе Си в завета с Израел, че да направи незаконен всеки повод за отклонение от точното описание, дадено на Неговия характер. Затова нека да разберем, че избавлението се споменава за да бъдат принудени евреите с по-голямо желание да се покорят на този Бог, Който с право ги обявява за Своя собственост. И отново, вместо да си въобразяваме, че това няма нищо общо с нас, трябва да разсъдим, че робството на Израел в Египет беше образ на това духовно робство, в оковите на което ние всички сме вързани докато небесният възмездител ни избави чрез силата на Своята ръка и ни пренесе в Своето свободно царство. Затова, както в старите времена, когато искаше да събере пръснатите израилтяни за да се поклонят на Неговото име, Той ги избави от нетърпимата тирания на Фараона, така всички, които сега Го изповядват, са избавени от смъртната тирания на дявола, на когото Египет е само първообраз. Следователно умът на всеки човек трябва да бъде подбуден да внимава в Закона, който, както се казва, идва от върховния Цар, от Онзи, Който като създаде хората, надлежно ги предопределя и насочва към Себе Си като тяхна крайна цел. Казвам, че всеки човек трябва да бърза да прегърне Законодателя, тъй като знае, че е специално направен да се покорява на Неговите заповеди, и от Чиято доброта очаква в изобилие всяко добро и дори благословено безсмъртие, и на Чиято чудна сила и милост е задължен за своето избавление от челюстите на смъртта.
16. Първата Заповед
Като е установена и основана властта на Закона, Бог дава Своята Първа Заповед:
Да нямаш други богове освен Мен.
Общият смисъл на тази заповед е, че Господ иска само Той да е възвисен в Своите хора, и приписва на Себе Си цялото право на собственост над тях. За да бъде така, Той ни заповядва да се въздържаме от всякакво неблагочестие и суеверие, чрез което славата на Неговата божественост бива принизена или затъмнена; и по същата причина изисква от нас да Му се покланяме и да Го възвисяваме с истинска благочестива ревност. Използваните ясни думи очевидно се свеждат до това. Защото като виждаме, че не можем да имаме Бог без да обхванем всичко, което Му принадлежи, забраната против други богове означава, че нищо, което принадлежи на Него, не трябва да бъде прехвърляно на друг бог. Задълженията, които имаме към Бога, са неизброими, но изглежда не е неуместно да ги сведем до четири групи: Почитание, със съпътствуващото го духовно покорство на съвестта, Упование, Призоваване, Благодарение. Под Почитание имам предвид обожанието и поклонението, които Му отдаваме, когато се прекланяме пред Неговото величие; и затова като част от него добавям довеждането на нашите съвести в покорство под Неговия Закон. Упованието е уверена почивка в него с признаване на Неговите съвършенства, когато, приписвайки на Него всяка власт, мъдрост, правда, доброта и истина, ние считаме себе си щастливи да бъдем доведени в общение с Него. Призоваването може да се определи като да се отнасяме до Неговата обещана помощ като единственото средство във всеки случай на нужда. Благодарението е благодарността, която Му приписва похвалата за всяко наше благословение. Тъй като Господ не позволява тези неща да бъдат взети от никое друго място, Той изисква те дза бъдат отнасяни единствено към Него. Не е достатъчно да се въздържаме от други богове. Едновременно с това трябва да посвещаваме себе си изцяло на Него, и да не действуваме като някои безбожни присмивачи, които смятат за най-уместно да гледат с присмех на всяко религиозно занимание. Но тук трябва да се даде предимство на истинската религия, която ще насочва нашите умове към живия Бог. Когато бъдем надлежно изпълнени с познание за Него, цялата цел на нашия живот ще бъде да почитаме, да се боим и да се покланяме на Неговото величие, да се радваме на дял в Неговите благословения, да прибягваме към Него във всяка трудност, да осъзнаваме, хвалим и прогласяваме величието на Неговите дела, да Го правим единствена цел на всички наши действия. Освен това трябва да се пазим от суеверие, чрез което нашите умове биват отклонени от истинния Бог, и люшкани насам-натам сред множество богове. Затова, ако сме задоволени с един Бог, нека си припомняме това, което вече отбелязахме, че всички измислени богове трябва да бъдат изхвърлени надалеч, за да не бъде осакатявано поклонението, което Той изисква за Себе Си. Не трябва да липсва нито частица от Неговата слава; всичко, което Му принадлежи, трябва да бъде запазено непокътнато за Него. Думите “освен Мен” служат да увеличат негодуванието, тъй като Бог бива подтикнат към ревност винаги когато Го заместваме с нашите измислици; точно както невярната съпруга наранява още по-дълбоко сърцето на съпруга си, когато нейното прелюбодейство се извършва пред неговите очи. Затова, като чрез настоящата си сила и благодат е заявил, че зачита хората, които е избрал, сега, за да ги възпре от нечестието на бунта, Бог ги предупреждава, че не могат да възприемат други богове без Той да е свидетел и набюдател на това светотатство. Към безочието на това се добавя много голямото безбожие да предполагат, че могат да се подиграват на Бога със своето отстъпление. Против това Господ заявява, че всичко, което замисляме, възнамеряваме или вършим, е открито пред Неговия поглед. Затова нашата съвест трябва да стои надалеч дори от най-малката мисъл за бунт, ако искаме нашет поклонение да бъде одобрено от Господа. Славата на Неговата Божественост трябва да се пази цяла и неомърсена, не само чрез външна изповед, а и пред Неговия поглед, който прониква в най-вътрешните кътчета на сърцето.
Втора Заповед.
Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш.17. Духовното поклонение на невидимия Бог
Както в Първата Заповед Господ заявява, че е един, и освен Него не трябва да се покланяме, нито да си измисляме други богове, така тук Той още по-ясно заявява какво е Неговото естество и какво е поклонението, с което трябва да Го почитаме, за да не си позволяваме да си съставяме някаква плътска представа за Него. Следователно общият смисъл на заповедта е, че Той няма да позволи Неговото законно поклонение да бъде омърсено със суеверни ритуали. Затова, като обобщение, Той ни призовава напълно да се отделим от плътските произволни правила, които нашите глупави умове са склонни да измислят след като си съставят някаква чудовищна представа за Божественото естество, докато в същото време ни учи на хвалението, което е законно, а именно, определеното от Него духовно хваление. Най-чудовищният порок, който тук бива забранен, е външното идолопоклонство. Тази заповед се състои от две части. Първата обуздава разпуснатата дързост, която иска да подчини необхватния Бог на нашите усещания, или да Го представи в някаква видима форма. Втората забранява поклонението на изображения по каква да е религиозна причина. Нещо повече, има кратко изброяване на всички форми, чрез които Божеството обикновено бива представяно от езическите и суеверни народи. Под “всяко нещо, което е на небето горе,” се имат предвид слънцето, луната и звездите, може би също птиците, тъй като във Второзаконие, където е обяснен смисълът, се споменават птиците, както и звездите (Вт. 4:15). Не бих направил тази забележка, ако не съм виждал, че някои нелепо прилагат това за ангелите. Пропускам другите подробности, тъй като не е необходимо обяснение. Вече показахме достатъчно ясно (Книга 1, гл. 11, 12), че всяка видима форма на Божеството, която човекът си измисля, е напълно противна на Божието естество; и следователно, винаги, когато се появят идолите, истинската религия бива извратена и замърсена.
18. Заплахите във Втората Заповед
Приложената заплаха би трябвало да има сериозно въздействие да ни събуди от нашия сън. Тя е следната:
Аз, Господ твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху децата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляди на ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.
Смисълът тук е, че нашето задължение е да се облягаме само на Него. За да ни подбуди да правим това, Той заявява Своята власт, която няма да позволи да бъде безнаказано наранена или презряна. Вярно е, думата, която се използва, е “Ел,” което означава Бог; но тъй като тя произлиза от дума, която означава “сила,” за да изразя по-пълно смисъла, не се поколебах да я подчертая. Второ, Той нарича Себе Си “ревнив,” защото не би търпял никакви съдружници. Трето, Той заявява, че ще защитава Своето величие и слава, ако някой ги предаде на създания или на изваяни образи; и това няма да бъде чрез обикновено наказание в кратък период, а такова, което ще се простира до третото и четвъртото поколение на онези, които подражават на нечестието на своите предци. По същия начин, Той заявява Своята неизменна милост и доброта на потомството на онези, които Го обичат и пазят Неговия Закон. Господ много често се обръща към нас като съпруг; съюзът, чрез който Той ни свързва със Себе Си когато ни приема в скута на Църквата, прилича донякъде на брачния завет, защото е основан върху обща вяра. Тъй като изпълнява всички служения на истинен и верен съпруг, Той изисква от нас любов и брачно целомъдрие; тоест, душите ни да не блудствуват със Сатана, като биват омърсени с нечисти плътски похоти. Затова, когато укорява юдеите за тяхното отстъпление, Той се оплаква, че те са отхвърлили целомъдрието и са се омърсили с прелюбодейство. Следователно, колкото по-чист и целомъдрен е съпругът, токова по-дълбоко бива наранен, когато вижда своята съпруга да се отдава на друг; така Господ, Който ни е венчал за Себе Си в истина, заявява, че изгаря от най-гореща ревност винаги, когато, пренебрегвайки чистотата на Неговия свят брачен завет, ние се омърсяваме с омразни похоти, и особено когато поклонението на Неговата Божественост, което трябва да бъде най-внимателно пазено да не бъде опорочено, бива отдадено на друг, или замърсено с някакво суеверие; тъй като по този начин ние не само нарушаваме нашата брачна клетва, но и омърсяваме брачното легло, като допускаме до него чужди хора.
19. “Който въздавам беззаконието на бащите върху децата. . . .”
В заплахата трябва да обърнем внимание на смисъла на това, което Бог заявява, че ще нанесе нечестието на бащите върху децата до третото и четвъртото поколение. Изглежда непоследователно с Божията справедливост да се наказват невинните за чужди грешки; и самият Господ заявява, че “синът няма да понесе бащиното беззаконие” (Езек. 18:20). Но в същото време често срещаме изявления за запазване на наказанието за греховете на бащите за бъдещите поколения. Така Мойсей многократно нарича Господа “въздаващ беззаконието на бащите върху децата до третото и четвъртото поколение” (Чис. 14:18). Същото казва и Еремия, “Който показваш милост към хиляди, а въздаваш беззаконието на бащите в пазвата на децата им след тях” (Ер. 32:18). Някои се чувствуват дълбоко объркани как да разрешат този проблем, като мислят, че то трябва да се разбира само за времеви наказания, за които се казва, че е справедливо синовете да понасят греховете на своите родители, защото често биват наказвани за тяхната собствена безопасност. Това наистина е вярно; защото Исая заявява на Езекия, че неговите деца ще бъдат лишени от царството и отведени в плен за греха, който той е извършил (Ис. 39:7); а домовете на Фараона и Авимелех трябваше да страдат поради вредите, нанесени на Авраам (Бит. 12:17; 20:3-18). Но опитът да се реши проблемът по този начин, е измъкване, а не истинско тълкуване. Защото наказанието, заявено тук и в подобни текстове, е твърде голямо, за да бъде ограничено в рамките на настоящия живот. Следователно трябва да го разбираме, че проклятие от Господа пада справедливо не само върху главата на виновния човек, но също и върху неговото потомство. Когато пада, какво трябва да се очаква, освен че бащата, лишен от Божия Дух, ще живее напълно престъпно; че синът, по същия начин изоставен от Господа поради нечестието на баща си, ще следва същия път към унищожението; и ще бъде последван на свой ред от следващите поколения, създавайки потомство от злотворци?
20. Въздаването на греховете на бащите върху децата не е ли противно на Божията справедливост?
Първо, нека видим дали такова наказание е непоследователно с Божията справедливост. Ако човешкото естество е напълно осъдено, онези, на които Господ не дарява общението на Своята благодат, трябва да бъдат обречени на унищожение; и все пак, те загиват поради своето собствено нечестие, а не поради несправедливата омраза на Бога. Няма основание за спорове и за въпроси защо Божията благодат не им дава спасение, както дава на други. Следователно, когато Бог наказва нечестивите и престъпниците за техните престъпления като лишава техните семейства от Своята благодат за много поколения, който ще посмее да Го обвинява за това най-справедливо възмездие? Но някой ще каже, Господ заявява точно обратното, че синът няма да страда поради греха на бащата (Езек. 18:20). Да видим предмета на този стих. Израилтяните, след като подложени на дълъг период от непрекъснати бедствия, бяха започнали да казват като поговорка, че техните бащи са яли киселото грозде, а зъбите на децата са изтънели; тоест те, сами по себе си праведни и невинни, плащат наказанието за греховете, извършени от техните бащи, и това идва от неутолимия гняв, а не от умерената справедлива строгост на Бога. Пророкът заявява, че не е така; че биват наказвани за своето собствено нечестие; че не е в съгласие с Божията справедливост праведният син да страда за нечестието на престъпния баща; и че в тяхното страдание няма нищо такова. Защото ако възмездието, за което сега говорим, бива изпълнено когато Бог оттегля от децата на нечестивите светлината на Своята истина и другите средства за спасение, единственият начин, по който те биват проклети поради нечестието на бащите си, е да бъдат ослепени и изоставени от Бога и така да вървят в пътя на своите родители. Така нещастията, от които страдат във времето, и унищожението, на което са обречени в крайна сметка, са наказания, нанесени от Божията справедливост не за греховете на другите, а за тяхното собствено нечестие.
21. “А показвам милост към хиляди. . . .”
От друга страна, има обещание за милост към хиляди – обещание, което често се споменава в Писанието и представлява част от тържествения завет с Църквата – “И ще бъда Бог на теб и на потомството ти след теб” (Бит. 17:7). Соломон казва относно това, “Децата на праведния човек, който ходи в непорочността си, са благословени след него” (Пр. 20:7); не само като следствие от религиозното обучение (макар това в никакъв случай не е маловажно), а като следствие от благословението, обещано в завета, а именно, че Божието благоволение ще обитава завинаги в семействата на праведните. Това е превъзходна утеха за вярващите и сериозно основание за страх в нечестивите; защото ако след смъртта само спомена за правдата и нечестието имат такова въздействие върху действията на Бога, че Неговото благословение почива върху потомството на праведните, а проклятието върху потомството на неправедните, много повече то ще почива върху главите на самите родители. Въпреки това, обаче, потомството на нечестивите понякога се поправя, а това на вярващите се изражда; тъй като Всемогъщият тук не е положил неизменно правило, което да ограничава Неговия върховен избор. За утеха на праведния и за ужас на грешника е достатъчно, че самата заплаха не е безсмислена или нищожна, макар че тя не винаги бива прилагана. Защото, тъй като времевите наказания, нанесени върху някои от нечестивите, са доказателство за Божия гняв против греха и за бъдещия съд, който в края на краищата ще дойде върху всички грешници; дори някои да остават безнаказани до края на живота си, така когато Господ дава един пример за благословение върху син заради неговия баща, като му показва милост и доброта, това е доказателство за постоянното и неизменно благоволение към Неговите поклонници. От друга страна, когато в някой отделен случай нанася нечестието на бащата върху сина, Той показва осъждението, което очаква всички нечестиви за тяхното нечестие. Главното нещо, което се поучава тук, е сигурността на това назакание. Нещо повече, Господ препоръчва богатствата на Своята милост като ги простира към хиляди, докато ограничава Своето възмездие до четири поколения.
Трета Заповед.
Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог.22. Тълкуване на Заповедта
Смисълът на тази заповед е, че величието на Божието име трябва да е свещено. Следователно като обобщение, това означава, че не трябва да го омърсяваме, като го използваме непочтително или с презрение. Тази забрана включва свързано с нея постановление, а именно, че наше задължение и грижа е да се отнасяме към Неговото име с религиозно почитание. Следователно е прилично за нас да управляваме своя ум и своя език, така че никога да не мислим или говори за Бога и Неговите тайни без почит и голяма трезвост, и когато размишляваме върху Неговите дела, никога да нямаме друго чувство към Него, освен дълбоко обожание. Казвам, че ние трябва прилежно да спазваме тези три неща: Първо, всичко, което нашият ум си представя за Него и което нашият език говори за Него, трябва да говори Неговото превъзходство и да съответствува на величието на Неговото свято име; накратко, трябва да бъде подходящо за издигане на Неговото величие. Второ, не трябва безразсъдно и надменно да извращаваме Неговото свято слово и божествени тайни за целите на нашите амбиции, алчност или забавление; а, тъй като те носят печата на Неговото достойнство, трябва винаги да се отнасяме към тях с дължимата почит и достойнство. Накрая, не трябва да принизяваме или да хвърляме ругатни върху Неговите дела, както са склонни да Го обиждат нещастниците, а трябва да хвалим всяко действие, което приписваме на Него, като мъдро, справедливо и добро. Това означава да освещаваме Божието име. Когато действуваме по друг начин, Неговото име бива омърсявано от суетна и нечестива злоупотреба, защото бива използвано за цел,, която е чужда на тази, за която е осветено. Дори и да няма нещо по-лошо, като бива лишено от своето достойнство, то постепенно бива доведено до презрение. Но ако има толкова много зло в безразсъдната и неуместна употреба на Божието име, още по-зло е то да бъде използвано за зли цели, както правят онези, които го използват в призоваването на мъртви, проклинане, запитвания на духове и други нечестиви заклинания. Но Заповедта говори особено за клетвите, в които е особено омразна извратената употреба на Божието име; и тя говори за това, за да ни възпре по-ефективно от всякакъв вид оскверняване. Че заповедта се отнася за поклонението към Бога и почитта към Неговото име, а не за почтеността, която всеки човек трябва да показва към другите хора, е видно от това, че нататък, във Втората Плоча, има осъждане на клетвопрестъпничеството и лъжесвидетелството, чрез което бива ощетено човешкото общество, и че би било излишно повторение, ако в тази Заповед също се говори за задължението на любовта към ближния. Нещо повече, това е необходимо най-малко за разделението, защото както отбелязахме, Бог с добри основания е разделил Своя Закон на две плочи. Следователно изводът е, че тук Бог защитава Своите права и защитава Своето свято име, но не поучава задълженията, които хората имат към своите ближни.
23. Клетвата като изповед към Бога
На първо място трябва да разгледаме какво е клетва. И така, клетва е призоваване на Бога за свидетел, че това, което казваме, е вярно. Ругатните, тъй като са очевидно обидни за Бога, не са достойни да бъдат причислени сред клетвите. Че клетвата, когато бъде правилно положена, е вид поклонение пред Бога, се вижда от много текстове в Писанието, както когато Исая пророкува за приемането на асирийците и египтяните за участие в завета, като казва, “В оня ден ще има пет града в египетската земя, които ще говорят ханаански език, и ще се кълнат в Господа на Силите” (Ис. 19:18). Да се кълнат в Господа на Силите тук означава, че ще изповядват вяра в Него. По същия начин, като се говори за разширяването на царството на Изкупителя, се казва, “Който благославя себе си на земята, ще се благославя в Бога на истината, и който се кълне на земята, ще се кълне в Бога на истината” (Ис. 65:16). В Еремия се казва, “И ако научат добре поведението на Моите хора, да се кълнат в Моето име, Кълна се в живота на Господа! (както научиха Моите хора да се кълнат във Ваал) Тогава и те ще бъдат утвърдени сред хората Ми” (Ер. 12:16). Като се позоваваме на името на Господа и като Го призоваваме за свидетел, ние всъщност заявяваме своето религиозно посвещение към Него. Защото така ние признаваме, че той е вечната и непроменима истина, тъй като ние не само Го предпочитаме пред другите като надежден свидетел за истината, но и като единствено потвърждение на истината, способен да открие скритите неща и да познава сърцата. Когато човешкото свидетелство не успява, ние се позоваваме на Бога като свидетел, особено когато нещото, което трябва да се докаже, е скрита в съвестта на човека. Поради което Бог бива дълбоко наранен от онези, които се кълнат в други богове, и приема такива клетви като доказателство за открит бунт, “Децата ти Ме оставиха, и се кълняха в онези, които не са богове” (Ер. 5:7). Отвратителността на престъплението е заявена чрез наказанието, присъдено срещу него, “Ще изтребя онези, които се кълнат в Господа, и които се кълнат в Мелхом” (Соф. 1:4, 5).
24. Лъжливата клетва като оскверняване на Божието име
Като разбираме, че Господ гледа на нашите клетви като на вид божествено поклонение, ние трябва да бъдем още по-внимателни да не би те вместо поклонение да съдържат обида, презрение или хули. Не е малка обида да се кълнем лъжливо в Него; заова в Закона това се нарича осквернение (Лев. 19:12). Защото ако бъде ограбена истинността на Господа, какво остава? Без Своята истинност Той не може да бъде Бог. Но когато Той бива правен да свидетелствува и одобрява лъжа, това е ограбване на истинността на Бога. Затова, когато Исус Навиев искаше да принуди Ахан да признае истината, той каза, “Дете мое, въздай сега слава на Господа Израилевия Бог” (Ис.Нав. 7:19); показвайки, че когато хората се кълнат лъжливо в Него, това е обидно непочитание към Бога. И това не е чудно; защото като лъжат, по този начин Неговото име бива свързано с лъжа. Че този начин на изразяване е бил общоприет сред юдеите винаги, когато някой бива призован на положи клетва, се вижда от подобна форма на клетва, използвана от фарисеите, както се вижда в Йоан (Йоан 9:24); Писанието ни напомня за предпазливостта, с която трябва да използваме такива изрази като следните: “Докато е жив Господ”; “Бог да направи така и да добави”; “Призовавам Бога за свидетел на душата ми.” Такива изрази показват, че ние не можем да призоваваме Бога за свидетел на нашите твърдения, без да си навлечем Неговото възмездие, ако свидетелството ни е лъжливо.
25. Лекомислената клетва
Божието име бива осквернявано и опорочавано, когато се използва в клетви, които макар и истинни, са излишни. Това също означава да използваме напразно Неговото име. Затова не е достатъчно да се въздържаме от лъжливи клетви, ако в същото време не помним, че клетвата не е определена или позволена за страсти или удоволствие, а за някаква необходимост; и следователно онзи, който я използва по някакви други освен необходимите причини, я използва порочно. Нещо повече, не може да се говори за никаква необходима причина, ако тя не служи на целите на поклонението или любовта към ближния. В това отношение в наши дни се извършва сериозен грях – грях, който е още по-нетърпим поради това, че неговата честота го е направила да престане да се смята за грях, макар той определено да не се смята за незначителен пред Божия съдийски престол. Божието име бива навсякъде осквернявано като се използва безразборно в произволни разговори; и не се обръща внимание на това зло, тъй като то от дълго време безочливо се радва на безнаказаност. Заповедта на Господа, обаче, остава; наказанието също остава, и един ден ще бъде наложено. Върху онези, които са използвали напразно Божието име, ще бъде наложено специално възмездие. Друга форма на нарушение се изявява, когато с явно безбожие в нашите клетви заместваме Бога с Неговите святи служители, като така прехвърляме на тях славата на Неговата Божественост. Не е без причина, че Господ със специална заповед изисква от нас да се кълнем в Неговото име, и със специална забрана ни забранява да се кълнем в други богове. Апостолът ни дава ясно свидетелство за същото, когато казва, че “хората се кълнат в някого по-голям,” но че “когато Бог даваше обещание на Авраам, понеже нямаше по-голям, в когото да се закълне, закле се в Себе Си” (Евр. 6:16, 13).
26. Проповедта на планината не забранява ли всякакви клетви?
Анабаптистите, недоволни от тази умерена употреба на клетвите, осъждат всички клетви без изключение, на основанието на общата забрана на нашия Спасител, “Но Аз ви казвам: Никак да не се кълнете”; “Но говоренето ви да бъде: Да, да; Не, не; а каквото е повече от това, е от лукавия” (Мат. 5:34; Яков 5:12). По този начин те неразумно превръщат Христос в съблазън, като Го противопоставят на Бащата, като че ли е слязъл в света за да отмени Неговите заповеди. В Закона Всемогъщият не само позволява клетвата като нещо, което е законно (като това е напълно достатъчно), но в случай на необходимост дори я заповядва (Изх. 22:11). Христос отново заявява, че Той и Баща Му са едно; че Той само говори това, което Му е заповядано от Неговия Баща; че Неговото учение не е Негово, а на Този, Който Го е пратил (Йоан 10:18, 30; 7:16). Тогава какво? Да не би да искат да направят Бог да противоречи на самия Себе Си, като веднъж одобрява и заповядва едно нещо, а след това да го забранява и осъжда? Но тъй като има известна трудност в това, което нашият Спасител казва по въпроса за клетвата, може би е уместно да го разгледаме по-подробно. Тук, обаче, никога не бихме могли да достигнем до истинския смисъл на думите, ако не осъзнаем целта на Христос и предмета, за който Той говори. Неговата цел никога не е била да смекчи или да съкрати Закона, а да възстанови неговия истински и правилен смисъл, който е бил силно извратен от лъжливите поговорки на книжниците и фарисеите. Ако осъзнаем това, не бихме предполагали, че Христос осъди всички клетви, а само онези, които нарушават правилата на Закона. От самите клетви е очевидно, че хората са били свикнали да смятат за достатъчно да избягват лъжливите клетви, докато Законът не забранява само лъжливите клетви, а също празните и излишни клетви. Затова нашият Господ, Който е най-добрият тълкувател на Закона, им напомня, че грехът не е само в лъжливата клетва, а и в самата клетва. Как така е в клетвата? Именно, като се кълнат за суетни неща. Обаче, Той оставя като безопасни и позволени онези клетви, които са определени от Закона. Хората, които осъждат клетвите, смятат за непобедими своите аргументи, когато се придържат към израза, “никак.” Изразъ не се отнася към думата “кълнете,” а към добавените форми на клетви. Защото част от заблудата се състои в тяхното предположение, че когато се кълнат в небето и земята, не засягат Божието име. Затова Господ, като отсича главния източник на извъртане, ги лишава от всички хитрости, предупреждавайки ги да не си въобразяват, че избягват вината като не споменават Божието име и се позовават на небето и земята. Защото тук трябва да се отбележи, че макар да не се използва Божието име, пак хората се кълнат в Него като използва непреки форми, както когато се кълнат в светлината на живота, в хляба, който ядат, в своето кръщение и в каква да е друга форма на Божията щедрост към тях. Някои погрешно предполагат, че в този текст нашият Спасител смъмря суеверието, като забранява на хората да се кълнат в небето, земята и Ерусалим. Но Той всъщност опровергава софистичната хитрост на онези, които смятат, че не е суетно да изговарят непреки клетви, като си въобразяват, че така избягват святото Божие име, докато всъщност това име е написано на всяка от Неговите милости. Различен е случаят, когато Бог бива заместен с някой смъртен, жив или мъртъв, или с ангел, както в порочната форма на ласкателство в езическите народи, “Заклевам се в живота или личността на царя”; защото в този случай лъжливото възвишаване принизява и осакатява славата на единия Бог. Но дори когато няма никакво друго намерение, освен да се потвърди казаното чрез позоваване на святото Божие име, дори и да се прави непряко, пак Неговото величие бива обиждано с всякакви безсмислени клетви. Христос лишава от всякакво суетно извинение тази обида като казва, “Никак да не се кълнете.” В същия смисъл е текстът, в който Яков използва цитираните по-горе думи на нашия Спасител (Яков 5:12). Защото тези безразсъдни клетви винаги са били широкоразпространени, въпреки че са оскверняване на Божието име. Ако отнесете думата “никак” към самото действие, като че че всяка клетва без изключение е незаконна, каква полза от обяснението, което следва веднага след това – нито в небето, нито в земята, и т.н.? Тези думи изясняват, че целта е да се опровергаят заяжданията, чрез които юдеите смятат, че могат да смекчат своята вина.
27. Извънсъдебната клетва е също приемлива
Всеки човек със здрав разум трябва сега да вижда, че в този текст нашият Господ просто забранява онези клетви, които са забранени от Закона. Защото Той, Който в Своя живот показа като пример образеца на съвършенство, което поучаваше, не се противопоставяше на клетвите, когато случаят ги изискваше; и учениците, които несъмнено във всичко се покоряваха на Учителя, следваха същото правило. Кой ще посмее да каже, че Павел ще се закълне (Рим. 1:9; 2 Кор. 1:23), ако клетвите бяха напълно забранени? Но когато случаят го изисква, той се заклева без никакво притеснение, а понякога дори проклина. Все още, обаче, не сме приключили с този въпрос. Защото някои смятат, че единствените клетви, които не влизат в тази забрана, са обществените клетви, като онези, които полагаме пред държавния служител, или суверенните държави използват в подписването на договори, или хората полагат, когато се заклеват във вярност на своя владетел, или военните клетви на войниците и други подобни. Към тази група те прибавят (и правилно) онези клетви в писанията на Павел, които свидетелствуват за достойнството на Благовестието; тъй като Апостолите, като изпълняват своето служение, не са частни индивиди, а обществени служители на Бога. Аз определено не отричам, че такива клетви са най-безопасни, защото те най-силно са подкрепени от тектовете на Писанието. В неясни дела съдията е задължен да изиска клетва от свидетеля; и той от своя страна е задължен да я положи; и Апостолът казва, че по този начин се слага край на спора (Евр. 6:16). В тази заповед и двете страни биват напълно оправдани. Дори можем да видим, че сред древните езичници обществената и тържествена клетва е била дълбоко почитана, докато безразборно използваните общоприети клетви са имали малка или никаква стойност, тъй като са смятали, че Божеството не се намесва по отношение на тях. Опасно е да осъждаме личните клетви, когато са използвани трезво, свято и почтително, в необходими случаи, тъй като са подкрепени от разума и чрез примери. Защото ако отделните хора имат право в сериозни и важни случаи да се позовават на Бога като Съдия, колко повече могат те да се позовават на Него като Свидетел. Вашият брат ви обвинява в лъжа. Вие, задължен от дълга на братската любов, се стараете да се очистите от обвинението. Но нищо не може да го задоволи. Ако поради неговата упорита злоба вашата репутация е изложена на опасност, вие можете безопасно да се позовете на Божия съд, та Бог във времето да докаже вашата невинност. Когато се преценят условията, ще се види, че е задължително да Го призовем като свидетел; и затова не виждам как може да е незаконно това да се направи. И не ни липсват примери. Ако се твърди, че клетвата, която Авраам и Исак направиха с Авимелех, беше обществена клетва, то тази, чрез която Яков и Лаван се обвързаха във взаимен съюз, беше частна клетва. Вооз, без да е обществена личност, по същия начин потвърди на Рут своето обещание да се ожени за нея. Също Авдия, един праведен и боящ се от Бога човек, макар и частна личност, като искаше да убеди Илия, потвърди думите си с клетва. Затова твърдя, че няма по-добро правило от това така да управляваме нашите клетви, че те да не бъдат безразсъдни, безсмислени, произволни, от страсти, а да служат за праведни цели; с други думи, да защитаваме Божията слава или да помагаме за назиданието на брата си. Това е целта на тази Заповед.
Четвърта Заповед.
Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е почивка на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа и т.н.28. Общо тълкуване
Смисълът на тази заповед е, че като сме мъртви за нашите страсти и дела, ние разсъждаваме върху Божието царство, и за да имаме такова разсъждение, трябва да използваме средството, което Бог е определил. Но тъй като тази Заповед е по особен начин различна от другите, начинът на изложение трябва да е доста различен. Ранните християнски автори са склонни да я наричат преобразна заповед, като съдържаща външно спазване на ден, което е премахнато с другите преобрази при идването на Христос. Това наистина е вярно; но то оставя половината от въпроса необяснена. Затова за нашето изложение трябва да се задълбочим и да обсъдим трите части, от които според мен се състои тази заповед. Първо, с почивката на седмия ден божественият Законодател иска да даде на народа на Израел образ на духовната почивка, чрез който вярващите да изоставят своите собствени дела и да оставят Бог да работи вътре в тях. Второ, той иска да има определен ден, в който те да се събират да слушат Закона и да изпълняват религиозни ритуали, или поне в който те специално да се занимават с размишления върху Неговите дела, и по този начин да се обучават в благочестие. Трето, Той иска слугите и тези, които живеят под властта на другите, да имат право на ден на почивка и така да имат някакво прекъсване на работата.
29. Заповедта за Съботата като обещание
Много текстове ни учат, че това предварително обещание за духовна почивка е първостепенно в Съботата. Всъщност, няма друга заповед, чието спазване Всемогъщият така строго да налага. Когато иска да каже чрез Пророците, че поклонението е напълно извратено, той се оплаква, че съботите са омърсявани, нарушавани, неспазвани, неосвещавани; тоест, когато Съботата е пренебрегвана, не остава нищо, в което Той да бъде почитан. Той превъзнася нейното спазване с най-превъзходни думи, и затова сред другите божествени привилегии, верните са поставяли изключителна стойност върху откровението на Съботата. В Неемия, левитите в народното събрание говорят така: “Ти си им открил Твоята свята Събота и си им заповядал постановления, заповеди и закони чрез ръката на Своя слуга Мойсей.” Виждате особената почит, която тя има сред всички заповеди на Закона. Всичко това възвишава достойнството на тази тайна, което най-възхитително бива изразено чрез Мойсей и Езекиил. Така е и в Изход: “Съботите Ми непременно да пазите; защото това е знак между Мен и вас във всичките поколения, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам. Затова да пазите Съботата, защото ви е свята; който я оскверни, непременно да се умъртви; защото всеки, който работи в нея, този човек да се изтреби измежду хората си. Шест дена да се работи, а седмият ден е събота за свята почивка, свята на Господа; всеки, който работи в съботния ден, непременно да се умъртви. Затова израилтяните да пазят съботата, като я празнуват във всичките си поколения по вечен завет. То е знак между Мен и израилтяните завинаги” (Изх. 31:13-17). Езекиил е още по-подробен, но обобщението на това, което казва, е следното: Че Съботата е знак, чрез който Израел да знае, че Господ е Този, Който ги освещава. Ако нашето освещение се състои в умъртвяването на нашата воля, връзката между външния знак и изобразеното нещо е напълно очевидна. Ние трябва напълно да си отпочинем, за да може Бог да работи в нас; трябва да се откажем от нашата собствена воля, да предадем сърцето си и да изоставим похотите на плътта. Накратко, трябва да се въздържаме от всякакви действия на нашия ум, та Бог да работи в нас и ние да почиваме в Него, както Апостолът също поучава (Евр. 3:13; 4:3, 9).
30. Седмият ден
Тази пълна почивка беше представена на евреите като спазване на един на всеки седем дни, което, за да бъде спазвано по-прилежно, Господ препоръча чрез Своя собствен пример. Защото не е малка подбуда за ревността човек да знае, че подражава на своя Създател. Ако някой очаква някакъв скрит смисъл в числото седем, че в Писанието то е числото на съвършенството, то може да бъде избрано, не без основание, да означава и вечност. В съгласие с това Мойсей заключава своето описание на последователността ден-нощ на същия ден, в който Господ почива от всичките Си дела. Друга вероятна причина за числото може да е, че Господ възнамерява Съботата никога да не бъде изцяло изпълнена преди последния ден. Тук ние започваме нашата благословена почивка в Него и всекидневно напредваме в нея; но тъй като все още трябва да води непрекъсната война с плътта, тя няма да бъде изпълнена до изпълнението на пророчеството на Исая: “От новолуние до новолуние, и от събота до събота, ще идва всяко създание да се покланя пред Мен, казва Господ” (Ис. 66:23); с други думи, когато Бог ще бъде “всичко във всички” (1 Кор. 15:28). Затова може да изглежда, че чрез седмия ден Господ изобразява на Своите хора бъдещото съвършенство на Своята Събота в последния ден, та чрез непрекъснато размишляване върху съботата те през целия си живот да се стремят към това съвършенство.
31. В Христос е изпълнено обещанието на заповедта за Съботата
Ако тези бележки относно числото седем изглеждат доста отвлечени, аз нямам възражения те да бъдат приети по-просто: че Господ е назначил определен ден, в който Неговите хора да бъдат обучавани под настойничеството на Закона да разсъждават непрестанно върху духовната почивка, и е определил за това седмия ден, или защото е предвидял, че това ще бъде достатъчно, или за да може Неговият собствен пример да действува като по-силен подтик; или поне за да напомни на хората, че Съботата е била определена единствено за тази цел, да станат съобразени със своя Създател. Няма голямо значение кой от тези възгледи ще бъде възприет, ако не губим от погледа си главното нещо, което е изобразено, а именно, тайната на вечната почивка от нашите си дела. Евреите бяха непрекъснато призовавани от Пророците да размишляват върху това, за да не смятат, че е достатъчна само плътска почивка от техните дела. Освен текстовете, които вече цитирахме, има и следното: “Ако отдръпнеш крака си в събота, за да не вършиш своята си воля в святия Ми ден, и наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема, и Го почиташ като не следваш своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа” (Ис. 58:13, 14). Но не може да има съмнение, че при идването на нашия господ Исус Христос церемониалната част от заповедта беше отменена. Той е истината, в Чието присъствие всички преобрази изчезват; тялото, при вида на което сянката изчезва. Казвам, че Той е истинското изпълнение на Съботата: “Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, така че както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Бащата, така и ние да ходим в нов живот” (Рим. 6:4). Затова, както Апостолът на друго място казва, “Никой да не ви осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новолуние, или събота; които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово” (Кол. 2:16, 17); тоест чрез тялото идва цялото естество на истината, както добре се обяснява в този текст. Това не се ограничава в един ден, а изисква целия ход на нашия живот, докато станем напълно мъртви за себе си и бъдем изпълнени с Божия живот. Следователно християните не трябва да имат нищо общо със суеверното спазване на дни.
32. Докъде се простира Четвъртата Заповед извън външното поведение?
Другите два случая не трябва да бъдат нареждани сред древните сенки, а са приложими за всяка епоха. Макар съботата да е отменена, за нас все още има смисъл, първо, да се събираме на определени дни за да слушаме Словото, да разчупваме хляба и за обща молитва; и второ, да даваме на нашите слуги и работници почивка от работата. Без съмнение Господ изисква и двете в заповедта за Съботата. Първото е напълно очевидно от практиката на евреите. Второто е изразено от Мойсей във Второзаконие със следните думи: “Седмият ден е почивка на Господа твоя Бог; да не вършиш никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти . . . за да си почиват слугата ти и слугинята ти, както и ти” (Вт. 5:14). Същото е в Изход, “за да си починат волът ти и магарето ти, и да си отдъхнат синът на слугинята ти и чужденецът” (Изх. 23:12). Кой може да отрече, че и двете се приложими за нас, както са били за евреите? Божието Слово заповядва да имаме религиозни събрания; самият опит достатъчно показва тяхната необходимост. Но ако тези събрания не бъдат определяни и ако нямат определени дни за тях, как могат да бъдат провеждани? Както апостолът казва, ние трябва да правим всичко почтено и подредено (1 Кор. 14:40). Обаче, дотолкова е невъзможно да се запази почтеността и реда без тези обществени наредби, че тяхното премахване ще доведе до смутове и разруха за Църквата. Но ако причината, заради която Господ определи съботата за евреите, е също толкова валидна и за нас, никой човек не може да твърди, че това е нещо, с което нямаме нищо общо. Нашият най-грижовен и щедър Баща е счел за угодно да снабди нашите нужди, както е снабдил нуждите на евреите. Тогава някой може да попита, защо нямаме всекидневни събирания и така да избегнем разделението на дни? Ако можехме имаме тази привилегия! Духовната мъдрост определено заслужава всеки ден да отделяме време за нея. Но ако не могат да се провеждат всекидневни събирания поради слабостта на много хора, и ако любовта към ближния няма да ни позволи да изискваме повече от тях, защо да не възприемем правилото, което Божията воля очевидно е наложила върху нас?
33. Защо празнуваме в неделя?
Длъжен съм още малко да остана на този въпрос, защото някои немирни духове сега крещят относно спазването на Господния ден. Те възразяват, че чрез спазването на някакви дни християнският народ бива обучаван в юдаизъм. Моят отговор е, че ние спазваме тези дни без юдаизъм, защото в тези въпроси се различаваме много от евреите. Ние не го празнуваме с най-подробните формалности, като церемония, чрез която си въобразяваме, че изобразяваме някаква духовна тайна, но го възприемаме като необходимо средство за запазване на реда в Църквата. Павел ни казва, че християните не трябва да бъдат осъждани относно това спазване, защото то е сянка на бъдещи неща (Кол. 2:16); и затова той се страхува да не би неговите усилия сред галатяните да се окажат напразни, защото те все още са спазвали дните (Гал. 4:10, 11). А на Римляните казва, че е суеверно да се прави един ден различен от друг (Рим. 14:5). Но кой освен тези немирни хора не вижда какво е спазването, за което говори Апостолът? Онези хора не са били загрижени за обществената и църковната уредба, а като са пазели дните като образ на духовните неща, са затъмнявали славата на Христос и светлината на Благовестието. Те не са се въздържали от работа поради това, че пречи на святото поучение и размишленията, а като някакъв религиозен ритуал; защото са си въобразявали, че чрез почивката от работата развиват в себе си тайните, които от старо време са им били предадени. Казвам, че Апостолът говори против нелепото спазване на дни, а не срещу тази законна наредба, която служи за запазване на мира в християнското общество. Защото в църквите, основани от него, именно това е била целта на Съботата. Той казва на Коринтяните да отделят първия ден за събиране на помощи за техните братя в Ерусалим (1 Кор. 16:2). Ако има страх от суеверие, има повече опасност в спазването на еврейската събота, отколкото в спазването на Господния ден, както християните днес правят. Тъй като е необходимо да се премахне суеверието, еврейската почивка сега е премахната; и като нещо, което е необходимо за запазване на почтеността, реда и мира в Църквата, е въведен друг ден за тази цел.
34. Духовното спазване на святия ден
Обаче не е без причина че ранните християни са заместили Съботата с това, което сега наричаме Господния ден. Тъй като възкресението на нашия господ е целта и изпълнението на онази истинска почивка, която древната Събота изобразяваше, този ден, чрез който преобразът бива отменен, служи да предупреждава християните да не се придържат към една сенчеста церемония. Не се придържам към числото седем, че да довеждам Църквата в робство под него, нито осъждам църквите, че правят своите събирания на други тържествени дни, ако се пазят от суеверие. А те се пазят от суеверие, ако използват тези дни само за спазване на дисциплината и надлежния ред. Всичко може да се обобщи така: Тъй като истината беше дадена в преобрази на евреите, на нас тя е внушена без преобрази; първо, че през целия си живот трябва да се стремим към постоянна почивка от своите собствени дела, за да може Господ да работи в нас чрез Своя Дух; второ, че всеки човек, когато има възможност, трябва лично да упражнява себе си в благочестиви размишления върху Божиите дела, и в същото време всички трябва да спазват законния ред, определен от Църквата, за слушане на Словото, участието в тайнствата и общата молитва; и трето, за да избягваме подтисничеството над тези, които са ни подчинени. По този начин се отърваваме от глупостите на лъжепророците, които в по късни времена внушават на хората юдаистки възгледи, твърдейки, че не е отменено нищо друго освен това, което е церемониално в заповедта (на своя език те наричат това “товара на седмия ден”), докато моралната част остава, а именно, спазването на един ден на всеки седем. Но това не е нищо друго освен обида към евреите, като се променя денят, и все пак с ума си да му приписваме същата святост; като така запазваме същото преобразно разделение на дните, както при юдеите. И наистина, виждаме каква полза имат те от такова учение. Онези, които се придържат към своите постановления, отиват три пъти по-далеч от юдеите в чудовищното и плътско суеверие на съботянството; така че укорите, които четем в Исая (Ис. 1:13; 58:13), важат също толкова за днешните, както за онези, към които Пророкът ги отправя. Обаче трябва да внимаваме да спазваме общото учение, а именно, за да може религията да не се изгуби или да изчезне сред нас, ние трябва прилежно да посещаваме нашите религиозни събрания и прилежно да се възползваме от тези външни средства, които насърчават поклонението пред Бога.
Пета Заповед.
Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоят Бог.35. Широкият обхват на тази Заповед
Целта на тази заповед е, че тъй като Господ се наслаждава в запазването на Своята наредба, степените на достойнство, определени от Него, трябва да бъдат ненарушавани. Следователно обобщението на Заповедта е, че ние трябва да внимаваме за онези, които Господ е поставил над нас, да им оказваме почит, благодарност и покорство. От това следва, че е забранено всяко поведение на пренебрежение, неблагодарност или непокорство. Защото именно това означава думата “почит” в Писанието. Така когато Апостолът казва, “Презвителите, които управляват добре, нека се удостояват с двойна почит” (1 Тим. 5:17), той говори не само за уважението, което им се дължи, но и за наградата, която се дължи за тяхното служение. Но тъй като тази заповед за покорство е много противна на извратеността на човешкия ум (който, изпълнен с надменни копнежи, едва ли ще позволи да бъде покорен на нещо), като пример ни се дава тази власт, която е най-привлекателна и най-малко омразна, с цел да бъдат смекчени и склонени нашите умове към навиците на покорството. Чрез това покорство, което се понася най-лесно, Господ постепенно ни привиква към всяко законно покорство, като всички те са под един и същ принцип. Защото Той възлага Своята власт на онези, които издига на ръководни места, доколкото е необходимо те да изпълняват своите задължения. Имената Баща, Бог и Господар се съчетават само в Него, и затова винаги когато някое от тях бива споменато, нашият ум трябва да почувствува едно и също чувство на почитание. Следователно онези, на които Той възлага такива звания, са отличени с някаква малка искра от Неговото сияние, за да могат да получават почит, всеки според своето място. Така ние трябва да разбираме, че нашият земен баща притежава нещо от божественото естество в себе си, защото трябва да има някаква причина той да носи това божествено звание, и че този, който е наш княз и владетел, има право на някакво съучастие в Божията почит.
36. Изискването
Затова не трябва да имаме съмнения, че Господ тук полага това всеобщо правило, а именно, че като знаем как всеки човек е поставен над нас чрез Неговото назначение, ние трябва да му отдаваме почит, благодарност, покорство и всичко, на което сме задължени. И няма значение дали онези, на които се отдава почит, я заслужават. Каквито и да са те, като възлага на тях положение на власт, Всемогъщият показва, че иска те да бъдат почитани. Заповедта определя почитта, дължима към онези, на които дължим своето съществуване. Самото естество би трябвало да ни учи на това до известна степен. Защото онези, които злобно и пренебрежително въстават против родителската власт, не са хора, а чудовища. Затова Господ заповядва да бъдат умъртвявани всички, които въстават против своите родители, тъй като не заслужават светлина онези, които не отдават почит на тези, на които са задължени за това, че могат да виждат светлината. И от различните постановления в Закона е видно, че правилно казваме, че почитта, за която се говори тук, се състои от три части, уважение, покорство и благодарност. Господ налага първото от тези, когато заповядва онзи, който хули баща си или майка си, да бъде умъртвен. По този начин Той възмездява обидата и презрението. Той налага второто, когато обявява смъртно наказание за непокорните и бунтовни деца. С третото е свързано изявлението на нашия Спасител, че Бог изисква от нас да вършим добро на нашите родители (Мат. 15). И винаги, когато Павел споменава тази заповед, той я тълкува като изискваща покорство.
37. Обещанието
Като препоръка е добавено обещание, за да ни напомни още по-добре колко угодно е на Бога покорството, което се изисква тук. Павел използва тази подбуда, за да ни събуди от сън, като нарича това първата заповед с обещание; като обещанието, което се съдържа в Първата Плоча, не е свързано конкретно с някоя заповед, а важи за целия Закон. Нещо повече, смисълът, в който трябва да се приема заповедта, е следният: Господ говори на израилтяните конкретно за земята, която им е обещал за наследство. И така, ако притежаването на земята е залог за Божието благоволение, не можем да се чудим, че Господ е решил да засвидетелствува Своето благоволение като дари дълъг живот, и по този начин те могат да се наслаждават на Неговата доброта. Следователно смисълът е: Почитай баща си и майка си, за да можеш един дълъг живот да се радваш на притежаване на земя, която ти е дадена като свидетелство за Моето благоволение. Но тъй като цялата земя е благословена за вярващите, ние с основание нареждаме днешния живот сред Божиите благословения. Следователно това обещание се отнася и за нас, тъй като продължителността на нашия живот е доказателство за Божието благоволение към нас. Нито на нас, нито на евреите то е обещано в смисъл, че само по себе си представлява щастие, а защото е общоприет символ на Божието благоволение към праведните. Затова, ако някой, който е покорен на родителите си, умре преди да е порастнал (нещо, което често се случва), Господ въпреки това спазва Своето обещание също така неизменно, както когато подарява хиляда акра земя там, където е обещал само един. Целият смисъл е този: Трябва да осъзнаем, че дългият живот е обещан само дотолкова, доколкото е благословение от Бога, и че той е благословение само дотолкова, доколкото е изява на Божието благоволение. Обаче, Той свидетелствува това и истински изявява това на Своите слуги по-изобилно и същностно чрез смъртта.
38. Заплахата
Нещо повече, както Господ обещава благословенията на настоящия живот на децата, които показват дължимото уважение към своите родители, Той в същото време показва, че върху бунтовните и непокорните е надвиснало неизбежно проклятие; и за да не останат думите Му празни, в Своя Закон обявява смъртна присъда за тях и заповядва тя да бъде изпълнявана. Ако избягнат присъдата, Той по един или друг начин ще нанесе възмездието. Защото виждаме колко голям брой такива хора падат убити или в битки, или в свади; други попадат под странни бедствия, и почти всички те са доказателство, че заплахата не е празна. Но ако някои все пак избегнат до старческа възраст, тъй като са лишени от Божието благословение в този живот и само биват изтощавани в тяхното нечестие и са пазени за по-строго наказание в идещия свят, са далеч от участие в благословенията, обещани на покорните деца. Между другото трябва да отбележим, че ни е заповядано да се покоряваме на родителите си само в Господа. Това е ясно от принципа, който вече положихме: Защото мястото, което те заемат, е това, на което Господ ги е издигнал, като им възлага част от Своята почит. Следователно покорството, което им отдаваме, трябва да бъде стъпка в нашето възвишаване към Върховния Баща, и следователно, ако те ни подбуждат да престъпим Закона, тогава не заслужават да бъдат смятани за родители, а за чужденци, които се опитват да ни съблазнят да не се покоряваме на нашия истински Баща. Същото важи за владетелите, господарите и за всякакви началници. Защото е неприлично и нелепо Божията почит да бъде осакатявана от тяхното възвишаване – възвишаване, което, тъй като идва от Него, трябва да ни води към Него.
Шеста Заповед.
Не убивай.39. Заповедта
Смисълът на тази заповед е, че тъй като Господ е обединил целия човешки род в някакво единство, на всеки човек е възложена грижа за безопасността на всички хора. Следователно, като цяло всяко насилие и несправедливост и всяка вреда върху тялото на ближния са забранени. Затова от нас се изисква вярно да вършим това, което е по силите ни да защитаваме живота на ближния си; да подпомагаме това, което служи за неговото спокойствие, да бъдем бдителни да предотвратяваме нараняване, когато дойде опасността, да помагаме в нейното отстраняване. Като помните, че Божественият Законодател говори това, осъзнайте и това, че Той изисква да използвате същото правило като управлявате своя ум. Би било смешно Този, който вижда мислите на сърцето и внимателно ги наблюдава, да обучава в праведност само тялото. Следоватено тази заповед забранява и убийството в сърцето и изисква искрено желание да запазим живота на брата си. Наистина, ръката е тази, която извършва убийството, но умът е този, който под влиянието на гнева и омразата го замисля. Как можеш да се гневиш на брата си без да желаеш страстно да му нанесеш вреда? Ако не трябва да му се гневиш, тогава не трябва и да го мразиш, тъй като омразата е само закоравял гняв. Няма значение как се опитваш да прикриеш този факт, или се опитваш да го избегнеш чрез празни обяснения. Където има гняв или омраза, има и склонност към зли дела. Ако все още постоянствуваш в своето отстъпление, устата на Духа заявява, че “който мрази брата си, е човекоубиец” (1 Йоан 3:15); а устата на нашия Спасител заявява, че “който се гневи на брата си без причина, излага се на съд; и който рече на брата си, Рака, излага се на Синедриона; а който му рече: Бунтовни безумецо, излага се на огнения ад” (Мат. 5:22).
40. Причината за тази Заповед
Писанието отбелязва двойната справедливост, върху която е основана тази заповед. Човекът е едновременно Божий образ и наша плът. Затова, ако не искаме да нараняваме Божия образ, трябва да смятаме личността на човека за свещена – ако не искаме да лишим себе си от своята човешка същност, трябва да пазим своята плът. На друго място ще разгледаме практическия извод от изкуплението и дара на Христос. Господ е благоволил да насочи нашето внимание към тези два естествени аргумента като подбуда да внимаваме за запазването на нашия ближен, а именно, да почитаме Божия образ в него и да обичаме нашата собствена плът. За да бъдем невинни от престъплението на убийството, не е достатъчно да се въздържаме от проливането на човешка кръв. Ако в действието, което вършиш, ако в усилието, което полагаш, ако във волята и намерението замисляш нещо, което е противно на безопасността на другите, ти си виновен за греха на убийството. От друга страна, ако според своите средства и възможности не се стараеш да защитаваш неговата безопасност, чрез своята нечовечност нарушаваш Закона. Но ако така внимателно е осигурена безопасността на тялото, от това можем да заключим колко грижа и усилия дължим за безопасността на душата, която е с неизмеримо по-висока стойност в Божия поглед.
Седма Заповед.
Не прелюбодействувай.41. Общо тълкуване
Смисълът на тази заповед е, че тъй като Бог обича целомъдрието и чистотата, ние трябва да се пазим срещу всяка нечистота. Следователно същността на заповедта е, че не трябва да се омърсяваме с каквато и да е нечистота или похотлива невъздържаност. На това отговаря положителното постановление, че трябва да управляваме всяка част от своето тяло целомъдрено и умерено. Нещото, което изрично е забранено, е прелюбодейството, към което похотта естествено се стреми, та неговата мръсота (в по-чудовищна и осезаема форма, тъй като оставя мръсотия дори по тялото) да ни предразположи да мразим всяка форма на похот. Тъй като законът, под който човекът беше създаден, не беше той да води самотен живот, а да се радва на подходящ за него помощник, и откакто е попаднал под проклятие, това е станало още по-необходимо; Господ създава в това отношение една необходима за нас наредба в институцията на брака, която, когато е под Неговата власт, Той също освещава със Своето благословение. От това е явно, че всеки вид съжителство различно от брака, е проклет в Неговия поглед, и че брачното взаимоотношение е заповядано като необходимо средство, което ни предпазва да не се отдадем на необуздана похот. Затова нека внимаваме да не се поддадем на разпуснатост, тъй като биваме уверени, че Божието проклятие идва върху всеки мъж и жена, които съжителствуват без брак.
42. Безбрачие?
И така, тъй като естествените чувства и страсти, отпуснати при Падението, правят брачната връзка двойно по-необходима, освен в случая на онези, които Бог е освободил чрез особена благодат, нека всеки човек сам да разсъди какъв е случаят за самия него. Признавам, че девствеността е добродетел, която не трябва да бъде презирана; но тъй като тя е отречена на някои, а на други е дадена само за известно време, онези, които са нападнати от невъздържаност и са неспособни успешно да воюват с нея, трябва да прибягнат до решението на брака и така да развиват целомъдрие в своето призвание. Неспособните да се въздържат, ако не използват средството, позволено и дадено за невъздържаността, воюват против Бога и се противят на Неговата наредба. И нека никой да не ми казва (както много хора днес правят), че може да прави всичко, с Божията помощ! Божията помощ идва само при онези, които вървят в Неговите пътища (Пс. 91:14), тоесто в неговото призвание, от което са се оттеглили онези, които отхвърляйки средствата, дадени от Бога, суетно и надменно се опитват да се борят и да надделяват над своите естествени чувства. Нашият Господ потвърждава (Мат. 19:12), че въздържаността е специален дар от Бога, и е от тези дарове, които не са дадени безразборно на цялото тяло на Църквата, а само на някои от нейните членове. Той първо описва определен вид хора, които са направили себе си скопци заради небесното царство; тоест, за да могат да посветят себе си с повече свобода и по-малко ограничения на небесните неща. Но за да не предполага някой, че такава жертва е по силите на всеки човек, малко преди това Той показва, че не всички са способни на това, а само онези, на които това е специално дадено отгоре. Затова заключава, “Който може да приеме това, нека приеме.” Павел твърди същото нещо още по-ясно, когато казва, “Всеки има своя особен дар от Бога, един така, а друг иначе” (1 Кор. 7:7).
43. Бракът според тази Заповед
Тъй като чрез ясно изявление ни се напомня, че не е по силите на всеки човек да живее целомъдрено в безбрачие, дори да е негов най-усърден стремеж и цел да го направи – че това е особена благодат, която Господ възлага само на определени хора, за да бъдат по-малко затруднени в служението си към Него – не се ли противим на Бога и на естеството, създадено от Него, ако не приспособяваме нашия начин на живот според мярката на нашите способности? Господ забранява блудството, следователно изисква чистота и целомъдрие. Единственият начин, по който всеки човек може да се запази, е като измерва себе си според своите способности. Нека никой не презира безразсъдно брака като нещо, което е безполезно или излишно за него; нека никой човек не копнее за безбрачие, ако не е способен да се освободи от брачния завет. И нека не се допитва до спокойствието или удобството на плътта, освен за това, че като е свободен от обвързване, да бъде по-склонен и подготвен за всяко служение на благочестие. И тъй като има много, на които това благословение е дадено само за известно време, нека всеки, като се въздържа от брак, да го прави само дотогава, докато е способен да издържа безбрачието. Ако няма сила да подчини своята страст, нека осъзнае, че Господ е направил задължително за него да се ожени. Апостолът показва това, когато даповядва: “Затова, за да избегнете блудството, нека всеки мъж има жена и нека всяка жена има свой съпруг.” “Ако не могат да се въздържат, нека се женят.” Той първо показва, че повечето хора са подвластни на невъздържаност; а след това заповядва на всички, които са така подвластни, без изключение, да прибягнат до единственото средство, чрез което мооже да се премахне блудството. Следователно, невъздържаните, като отказват да излекуват своята немощ чрез това средство, грешат чрез самото си неподчинение на заповедта на Апостола. И нека никой човек не ласкае себе си, че тъй като се въздържа от външното действие, не може да бъде обвинен в блудство. В същото време неговият ум може да бъде вътрешно в огъня на похотта. Защото определението на Павел за целомъдрие е чистота на ума, съчетана с чистота на тялото. “Неомъжената се грижи за това, което е на Господа, за да бъде свята и в тяло, и в дух” (1 Кор. 7:34). Следователно, когато дава причината за предишната заповед, той не просто казва, че е по-добре да се женят, отколкото да живеят в блудство, но че е по-добре да се женят, отколкото да изгарят.
44. Скромност и целомъдрие
Нещо повече, когато съпрузите осъзнават, че техният съюз е благословен от Господа, с това им се напомня, че не трябва да се отдават на неумерена и невъздържана разпуснатост. Защото макар неоскверненото легло да прикрива страстта на невъздържаността, от това не следва, че то трябва веднага да стане подбуда за нея. Затова нека съпрузите да осъзнават, че не всичко е законно за тях. Нека да има трезвъст в отношението на съпруга към съпругата, и на съпругата към съпруга; всеки да действува така, че да не върши нищо неприлично за достойнството и умереността на брачния живот. Бракът в Господа трябва да показва умереност и скромност – а не бягство към крайността на лакомията. Амвросий осъжда тази прекаленост сериозно, но не незаслужено, когато описва мъжа, който не показва умереност или нежност в брачното сношение, като извършващ прелюбодейство със собствената си жена. Накрая нека да осъзнаем Кой е Законодателят, Който така осъжда блудството; това е Този, Който, като има пълното право на собственост върху нас, изисква чистота на тяло, душа и дух. Затова, като забранява блудството, Той в същото време ни забранява да поставяме клопка за целомъдрието на ближния чрез похотливо облекло, неприлични жестове и нечисти думи. Има основание в забележката, направена от Архелай към един младеж, облечен предизвикателно и с прекален разкош, че няма значение в коя част се изявява неговата похотливост. Трябва да почитаме Бога, Който мрази всяка нечистота, в която и част на душата или тялото да се изявява. И за да няма съмнение относно това, нека да помним, че това, което Господ тук заповядва, е целомъдрие. Ако изисква целомъдрие, Той осъжда всяко нещо, което е противно на целомъдрието. Затова, ако се стремите към покорство, нека вашият да не изгаря във вас с нечиста похотливост, вашите очи да не ламтят по извратени гледки, и тялото ви да не бъде украсено за изкушение; нека нито вашият език чрез мръсни думи, нито вашето пожелание чрез неумереност не завличат ума към съответните мисли. Всички такива пороци са като петна, които лишават целомъдрието от неговата чистота.
Осма Заповед.
Не кради.45. Общо тълкуване
Смисълът е, че тъй като несправедливостта е омразна на Бога, ние трябва да отдаваме на всеки дължимото. Следователно, по същността си заповедта ни забранява да ламтим за собствеността на другите, и съответно изисква от всеки човек да се държи честно в запазването на неговата собственост. Защото трябва да осъзнаем, че това, което всеки човек притежава, не му е паднало по случайност, а чрез разпределението от върховния Господар на всичко, че никой не може да изврати Неговите средства за лоши цели без да извърши нарушение на Божията наредба. Има наистина много видове кражба. Единият се състои в насилие, когато собствеността на човека бива насилствено плячкосана и отнесена; друг в нечиста измама, когато бива придобита чрез хитрост; трети в по-прикритото умение, което ги присвоява с някаква преструвка на справедливост; и четвърти в подмазване, който ги ограбва под прикритието на дарения. Но за да не се занимаваме дълго да изброяваме различните видове, знаем, че всички умения, чрез коио присвояваме собствеността и парите на нашите ближни, замествайки искрената любов с желание да ги измамим или ощетим по някакъв начин, трябва да бъдат смятани за кражба. Дори те да бъдат придобити чрез някакво законово действие, Господ има друго мнение по въпроса. Той вижда дългата поредица от заблуди, чрез които умелият човек започва да полага мрежи пред своя по-прост ближен, докато го оплете в своите сплетни; вижда суровите и жестоки закони, чрез които силните подтискат и смазват слабите; вижда примамките, чрез които лукавите хвърлят стръвта за невнимателните, дори когато всички те избягват човешкия съд и няма никакво правораздаване за тях. И нарушението на тази заповед не е ограничено до пари, или стоки, или земи, а се простира за всякакви права; защото ние ощетяваме чрез измама нашите ближни, ако отхвърляме задълженията, които трябва да изпълняваме към тях. Ако някой представител или бездеен слуга пропилява имота на своя работодател, или не отдава дължимото внимание на управлението на неговата собственост; ако неправедно прахосва или разпуснато погубва поверените му средства; ако слуга се присмива на господаря си, разгласява неговите тайни, или по някакъв начин се отнася предателски към неговия живот или неговата собственост; или от друга страна, господарят жестоко измъчва своето домочадие, той е виновен за кражба пред Бога; тъй като всеки, който при упражняването на своето призвание не върши това, което дължи на другите, задържа или прахосва това, което не му принадлежи.
46. Тази Заповед ни задължава да се грижим за доброто на другите
Следователно, ние ще спазваме прилежно тази заповед, ако, доволни от съдбата си, се стремим да не придобиваме друго, освен честна и законна печалба; ако не копнеем да забогатяваме чрез несправедливост, нито да ограбваме притежанията на нашия ближен, за да увеличаваме така собствените си притежания; ако не се впускаме да натрупваме богатство, жестоко изстискано от кръвта на другите; ако с прекомерно старание, чрез законни и незаконни средства, не събираме всичко, което може да пресити нашата лакомия или да задоволи нашата разпуснатост. От друга страна, нека да бъде наша постоянна цел вярно да предоставяме нашите съвети и помощ на всички, за да им помагаме да запазят своята собственост; или ако трябва да се справяме с лукави или нечестни хора, нека по-скоро да сме готови да се откажем от нашето право, вместо да спорим с тях. И не само това, но нека да допринасяме за помощта към онези, които са под натиска на трудностите, като им помагаме от нашето изобилие. Накрая, нека всеки от нас да осъзнава доколко е задължен към другите, и в добра вяра да плащаме това, което дължим. По същия начин нека хората да отдават дължимата почит към своите управители, като се покоряват търпеливо на тяхната власт, спазват техните закони и наредби, и да не отказват нищо, което могат да понесат, без да пожертвуват Божието благоволение. Също, нека управителите да управляват прилежно своите хора, да пазят обществения мир, да защитават добрите, да обуздават лошите, и да се държат като хора, които ще отговарят за своето служение пред Бога, Съдията на всички. Нека църковните служители вярно да прилежават в служението на Словото и да не извращават учението за спасението, но да го довеждат чисто и искрено до Божия народ. Нека да поучават не само чрез поучение, но и чрез пример; накратко, нека играят ролята на добри пастири към своите стада. Нека хората от своя страна да ги приемат като Божии посланици и апостоли, да им отдават почитта, с която техният Върховен Господар ги е удостоил, и да ги снабдяват с онези неща, които са необходими за техния живот. Нека родителите да внимават да възпитават, ръководят и поучават своите деца като поверени им от Бога. Нека не ги раздразняват или отчуждават с жестокост, а да се отнасят с любов към тях и да ги приемат с леко сърце и снизходителност, които са уместни за техния характер. Вече говорихме за дължимото уважение на децата към техните родители. Нека младите да уважават по-възрастните, тъй като Господ е благоволил да направи тази възраст за почит. Нека и възрастните, чрез своето благоразумие и опит (в което те са превъзхождащи), да ръководят слабостта на младежите, като не ги нараняват със сурови и шумни нападки, а като уравновесяват строгостта със спокойствие и любезност. Нека слугите да показват прилежност и уважение в покорството към своите господари, и това не като за пред очи, а от сърцето, като Божии служители. Нека и господарите да не бъдат строги и неучтиви към своите слуги, нито да ги нападат постоянно с прекомерна строгост, нито да се отнасят към тях обидно, но да ги приемат като братя и съработници на нашия небесен Господар, към които са задължени да се отнасят с взаимна любов и доброта. Казвам, нека всеки по този начин да осъзнае какво дължи на своето място към своите ближни, и да дава това, което дължи. Нещо повече, ние винаги трябва да мислим за Законодателя, и така да помним, че законът, изискващ от нас да защитаваме интереса и удобството на нашите ближни, се отнася еднакво за нашите умове и за нашите ръце.
Девета Заповед.
Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.47. Общо тълкуване
Смисълът на заповедта е, че тъй като Бог, Който е истината, мрази лъжата, ние трябва да развиваме непресторена искреност един към друг. Следователно обобщението е, че не трябва чрез клевети и лъжливи обвинения да нараняваме репутацията на ближния си, или чрез лъжа да ощетяваме неговото благосъстояние; накратко, че не трябва поради злоба или злословие да нараняваме никого. На тази забрана съответствува заповедта, доколкото имаме възможност, да подпомагаме вярно всеки в свидетелствуване на истината, за запазване на неговата репутация и на неговия имот. Господ изглежда е решил да обясни заповедта с тези думи: “Да не разнасяш лъжлив слух. Да не съдействуваш с неправедния и да не свидетелствуваш в полза на неправдата”; “Отдалечавай се от несправедлива работа” (Изх. 23:1, 7). В друг текст Той не само забранява тази лъжа, която се състои в разнасяне на клюки сред хората, но и казва, “Да не се надигнеш против кръвта на ближния си” (Лев. 19:16). И двете престъпления са изрично забранени. Всъщност, не може да има съмнение, че както в предишните заповеди Той забранява жестокостта, нечистотата и алчността, така тук забранява лъжата, която се състои от двете части, за които вече говорихме. Чрез злоба или порочно злословие ние съгрешаваме против доброто име на нашия ближен; като лъжем, понякога дори като хвърляме петно върху него, ние го ощетяваме в неговото благосъстояние. Няма значение дали смятате, че тук става въпрос за формално или съдебно свидетелство, или за обикновено свидетелство в частни разговори. Защото винаги трябва да си спомняме за аргумента, че един вид престъпление е даден като пример на цяла група, че към него моат да се отнесат и други, и че видът, който е избран, е този, в който низостта на престъплението е най-явна. Обаче изглежда уместно да разширим заповедта за клеветите и зловещите намеци, чрез които нашите ближни биват несправедливо онеправдавани. Защото в съда лъжата винаги е придружена от клетвопрестъпничество. Но срещу клетвопрестъпничеството, доколкото то осквернява и омърсява Божието име, има достатъчна забрана в Третата Заповед. Следователно законното спазване на тази заповед се състои в използване на езика за поддържане на истината, за да подпомогнем доброто име и благосъстоянието на нашия ближен. Справедливостта на това е съвършено очевидна. Защото ако доброто име е по-скъпоценно от богатствата, човекът, на когото е ограбена репутацията, е не по-малко ощетен, отколкото ако му бяха ограбени богатствата; като в този случай, лъжесвидетелството понякога не е по-малка вреда от грабежа, извършен от ръката.
48. Репутацията на нашия ближен
И все пак е странно с каква бездейна увереност хората навсякъде съгрешават в това отношение. Всъщност, могат да се намерят много малко хора, които не са измъчвани жестоко от тази болест; такава е отровната наслада, която имаме от това да си пъхаме носа в грешките на ближния и да ги излагаме лично. Нека не си въобразяваме, че е достатъчно извинение да казваме, че в много случаи нашите твърдения не са лъжа. Този, Който ни забранява да опозоряваме репутацията на нашия ближен чрез лъжа, желае от нас също да я пазим неопетнена, доколкото е в интерес на истината. Макар заповедта да е насочена само срещу лъжата, тя показва, че препоръката е да пазим доброто име на ближния. Фактът, че Бог се интересува от запазването на доброто име на нашия ближен, трябва да бъде достатъчен подтик за нас. Затова без съмнение всяко злословие е осъдено. Нещо повече, под злословие ние разбираме не порицанието, което се налага с цел поправление; не обвинението или съдебната присъда, чрез които трябва да се възмезди злото; не общественото наказание, което цели да всели ужас в други нарушители; не предупреждението към онези, чиято безопасност зависи от ранното предупреждение, за да не би да попаднат в опасност без да осъзнават, а отвратителните клюки, които произтичат от злобна и нечестива любов към клеветата. Заповедта дори се простира дотам да включва онази цинична изтънченост, склонна към хули, чрез която под формата на шега грешките на другите биват горчиво осмивани, както някои са склонни да правят, целейки да покажат остроумие, макар целта му да е да предизвика срам или да нанесе остра болка. Чрез такава злоба нашите братя често биват тежко наскърбявани. Но ако се обърнем към Законодателя, Чиято праведна власт се простира и върху ушите и ума, както и върху езика, не можем да не осъзнаем, че тук са забранени готовността да слушаме клевети и неприличната склонност към строги осъждания. Би било нелепо да предполагаме, че Бог мрази болестта на злословието на езика, но не се противи на злобата в ума. Затова, ако в нас живеят истински страх и любов към Бога, доколкото е законно и необходимо, и доколкото е нужно за любовта към ближния, ние трябва да се стараем нито да слушаме или изговаряме горчиви и жлъчни обвинения, нито безразсъдно да храним зловещи подозрения. Като праведни тълкуватели на думите и делата на другите, нека искрено да отдаваме дължимата им почит чрез нашите оценки, уши и език.
Десета Заповед.
Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито магарето му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.49. Смисълът на тази Заповед
Смисълът е: Тъй като Господ иска цялата душа да е изпълнена с любов, всяко чувство на враждебност трябва да бъде изгонено от нашите умове. Следователно обобщението е, че не трябва да се позволява достъп до нашите умове на никоя мисъл, която внушава и вдъхва гибелна алчност, водеща към ощетяване на ближния. На това отговаря обратното постановление, че всяко нещо, което замисляме, възнамеряваме, желаем или планираме, трябва да бъде за доброто и успеха на нашия ближен. Но тук изглежда срещаме една голяма и объркваща трудност. Защото ако по-горе правилно казахме, че под думите прелюбодейство и кражба са забранени похотта и намерението да нараняваме и мамим, може да изглежда излишно след това да се използва отделна заповед за забрана срещу пожелаването на собствеността на ближния. Трудността лесно ще бъде преодоляна като направим разграничение между замисъл и пожелание. Замисълът, както говорихме в предишните заповеди, е съзнателно намерение на волята, след като страстта вече е завладяла ума. Пожеланието може да съществува без такова съзнание и намерение, когато умът само бива подтикван и дразнен от суетни и извратени мисли. Следователно, както Господ преди това заповядва братската любов да управлява нашите желания, стремежи и действия, така сега ни заповядва да управляваме мислите на ума си по такъв начин, че никоя от тях да не бъде извратена и изкривена така, че да насочва ума в обратната посока. Като ни е забранил да обръщаме и впускаме ума си в гняв, омраза, прелюбодейство, кражба и лъжа, сега Той ни забранява да даваме на мислите си същата посока.
50. Праведност в най-вътрешните части!
Такова поправление не ни се дава без причина. Защото кой може да отрече правилността на това да занимаваме всички сили на ума си с братска любов? Ако умът ни престане да има като своя цел братската любов, кой може да отрече, че той вече е болен? Как става така, че толкова много пожелания за нараняване на твоя брат идват в ума ти, ако не е това, че пренебрегвайки го, ти мислиш само за себе си? Ако умът ти беше напълно пропит с братска любов, никоя част не би останала за навлизането на такива мисли. Следователно, докато умът е лишен от братска любов, той трябва да бъде под влиянието на алчността. Някой ще възрази, че онези хрумвания, които случайно възникват в ума и веднага изчезват, не могат правилно да бъдат осъдени като пожелания, които се коренят в сърцето. Аз отговарям, че въпросът тук се отнася за такива хрумвания, които докато се представят на нашите мисли, в същото време внушават и подтикват ума към алчност, тъй като умът никога не мисли да направи някакъв избор, но сърцето е подтикнато и се стреми към него. Следователно Бог заповядва силна и гореща любов, любов, която да не бъде възпирана дори от най-малката частица алчност. Той изисква ум, който е така възхитително подреден, че да не може да бъде подтикнат дори в най-малка степен противно на закона на любовта. За да не си помислите, че този възглед не е подкрепен от никой тежък авторитет, мога да спомена, че за първи път ми беше внушен от Августин. Но макар намерението на Бога е да забрани всякакво извратено пожелание, Той чрез примери поставя пред нас предметите, които като цяло се смятат за най-привлекателни; и така не оставя място за никаква алчност, чрез забраната на онези неща, в които алчността особено се наслаждава и се отдава на тях. И така, това е Втората Плоча на Закона, в която биваме достатъчно обучени в задълженията, които дължим към хората заради Бога, върху Чието естество е основана цялата система на любовта. Затова би било напразно да внушаваме различните задължения, дадени в тази плоча, без да основем това обучение върху страх и почитание към Бога като тяхна здрава основа. Няма нужда да казвам на разумния читател, че онези, които правят две заповеди от забраната против пожеланието, извратено разделят едно нещо на две. Няма нищо важно в повторението на думите, “Не пожелавай.” Първо е спомената “къщата,” а след това са изброени нейните различни части, започвайки с “жената”; и от това е ясно, че цялото трябва да се чете последователно, както са правели евреите. И така, обобщението на цялата заповед е, че притежанията на всеки човек трябва да останат непокътнати и сигурни, не само от щети и от желание за щети, но и от най-малкото чувство на пожелание, което може да възникне в ума.
(Принципите на Закона в светлината на учението на Христос, 51-59)
51. Обобщението на ЗаконаСега вече няма да бъде трудно да потвърдим общата цел, съдържаща се в целия Закон, а именно, пълнотата на правдата, за да може човекът да построи живота си според образеца на Божията чистота. Защото в него Бог така изобразява Своя характер, че всеки, който в делата си изявява това, което е заповядано, в някаква степен изявява жив образ на Бога. Затова Мойсей, като искаше да внуши обобщение на на цялото в паметта на израилтяните, се обърна към тях така, “А сега, Израилю, какво иска от теб Господ твоят Бог, освен да се боиш от Господа твоя Бог, да ходиш във всичките Му пътища, да Го обичаш и да слугуваш на Господа твоя Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, та да пазиш заповедите на Господа и повеленията Му, които днес ти заповядвам за добро?” (Вт. 10:12, 13). И той не престава да повтаря същото нещо винаги когато има повод да спомене за целта на Закона. Учението за Закона обръща толкова голямо внимание на това; че чрез святостта свързва човека с неговия Бог; и, както Мойсей на друго място заявява (Вт. 6:5; 11:13), прави го да се привърже към Него. Нещо повече, тази святост на Закона е обобщена под двете групи, споменати по-горе. “Да обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила, и да обичаш ближния си както себе си.” Първо, нашият ум трябва да бъде изцяло изпълнен с любов към Бога, а след това тази любов трябва да потече към нашия ближен. Апостолът показва това, когато казва, “Целта на заповедта е чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5). Виждате, че добрата съвест и нелицемерната вяра са поставени начело на истинското благочестие; и от тях произлиза братската любов. Следователно е грешка да се предполага, че в Закона са дадени само общи правила и основни принципи на правдата, като въведение към добрите дела, а не ръководство за тяхното съвършено изпълнение. За пълното съвършенство не може да се изисква нищо повече от това, което е изразено в тези текстове от Мойсей и Павел. Аз питам, какво повече би направил човек, който не е задоволен от наставление, което насочва човека към страх от Бога, към духовно поклонение, практическо покорство; накратко, чиста съвест, нелицемерна вяра и братска любов? Това потвърждава това тълкувание на Закона, което изследва и намира в неговите постановления всички задължения на благочестието и любовта. Онези, които търсят само сухи и оскъдни основни неща, като че ли Законът поучава само наполовина Божията воля, в никакъв случай не разбират целта на Закона; Апостолът е свидетел за това.
52. Защо Писанието понякога споменава само Втората Плоча?
Тъй като, като дават обобщение на Закона, Христос и Апостолите понякога пропускат Първата Плоча, много хора изпадат в грешката да предполагат, че техните думи се отнасят и за двете плочи. В Матей Христос нарича “правдата, милостта и вярността” “по-важните неща от закона.” Смятам, че е ясно, че “вярност” тук означава “вярност към хората.” Но за да разширят думите за целия Закон, някои смятат това за благочестие към Бога. Това определено е неоснователно. Защото Христос говори за онези дела, чрез които човек трябва да представи себе си като праведен. Ако осъзнаем това, ще престанем да се чудим защо на друго място, когато беше запитан от младежа, “Какво добро да направя, за да имам вечен живот?” Той просто отговори, че трябва да спазва заповедите, “Не убивай, Не прелюбодействувай, Не кради, Не лъжесвидетелствувай, Почитай баща си и майка си; и, Обичай ближния си както себе си” (Мат. 19:16, 18). Защото спазването на Първата Плоча се е състояло почти изцяло или във вътрешна нагласа на сърцето, или в церемонии. Нагласата на сърцето не е видима и затова лицемерите са били прилежни в спазването на церемониите; но делата на любовта са били от такова естество, че могат да бъдат истинно свидетелство за праведност. Същото нещо става толкова често в Пророците, че трябв да бъде известно на всеки, който има някакво познание за тях. Защото почти винаги, когато увещават хората към покаяние, пропускайки Първата Плоча, те настояват за вярност, правосъдие, милост и справедливост. Но с това те не пропускат страха от Бога. Те само изискват сериозно доказателство за него от неговите плодове. Наистина, добре е известно, че когато говорят за Закона, те обикновено настояват на Втората Плоча, защото в нея най-добре се изявява израстването в правда и почтеност. Няма смисъл да цитирам стихове. Всеки може лесно сам да осъзнае истинността на моето твърдение.
53. Вярност и любов
Ще попитате, тогава вярно ли е, че по-пълно обобщение на правдата е да живеем невинно спрямо хората, отколкото благочестиво пред Бога? В никакъв случай; но тъй като никой човек действително не спазва любовта във всяко отношение, освен когато сериозно се бои от Бога, такова спазване също е доказателство за благочестие. На това можем да добавим, че Господ, като знае, че никое от нашите добри дела не може да достигне до него (както Псалмистът заявява, Пс. 16:2), не изисква от нас задължения към самия Себе си, а упражнява в нас добри дела към нашите ближни. Затова Апостолът не без основание прави цялото съвършенство на светиите да се състои в любовта (Еф. 3:19; Кол. 3:14). И в друг текст той уместно нарича това “изпълнение на Закона,” като добавя, че “който обича ближния си, е изпълнил Закона” (Рим. 13:8). И отново, “Целият Закон се изпълнява в една дума: Да обичаш ближния си както себе си” (Гал. 5:14). Защото именно това е, което Христос поучава, когато казва, “Всяко нещо, което желаете да правят хората на вас, така и вие правете на тях; защото това е Законът и Пророците” (Мат. 7:12). Вярно е, че на първо място в Закона и Пророците е вярата и всичко, което е свързано с дължимото поклонение към Бога, и любовта е подчинена на това; но нашият Господ има предвид, че Законът предписва спазване на праведност и справедливост спрямо хората като средство, което трябва да използваме за да свидетелствуваме благочестив страх от Бога, ако наистина го притежаваме.
54. Любов към ближния
Затова нека да смятаме, че нашият живот ще бъде построен в най-пълно съгласие с Божията воля и с изискванията на Божия закон, когато във всяко отношение той е най-полезен за нашите братя. Но в целия Закон няма нито една сричка, която да полага като правило какво човек трябва да прави или да не прави да ползата на своето плътско естество. И наистина, тъй като хората са склонни към прекомерно себелюбие, което те винаги поддържат, колкото и голямо да е тяхното отстъпление от истината, няма нужда от закон за подбуждане на любов, която вече съществува в изобилие. От това е съвършено ясно, че спазването на Заповедите се състои не в любов към самите себе си, а в любов към Бога и ближния; и че най-добър и свят живот води този, който най-малко се старае и живее за себе си; и че никой не живее по-зле и неправедно от този, който се старае и живее само за себе си, и търси и мисли само за своето си. И още по-добре да изразя колко силно трябва да сме склонни да обичаме ближния си, Господ е направил себелюбието да бъде като някакво мерило, тъй като в нашето естество няма чувство, което да е по-силно и по-енергично. Трябва внимателно да тълкуваме силата на този израз. Защото Той не приписва първо място на себелюбието (както някои софисти глупаво си въобразяват), а второ на любовта. Той по-скоро предава на другите любовта, която ние естествено чувствуваме към самите себе си. Затова Апостолът заявява, че любовта “не търси своето си” (1 Кор. 13:5). Не струва нищо и аргументът, че “подчиненото нещо трябва винаги да е по-нисше от правилото.” Господ не прави себелюбието да бъде правило, а любовта към другите да му е подчинена; но тъй като поради естественото влечение чувството на любовта обикновено е насочено към нас самите, Той показва, че то трябва да се отклони в друга посока – че трябва да сме готови да вършим добро на ближния си с не по-малка готовност, пламенност и загриженост, отколкото на себе си.
55. Кой е нашият ближен?
Тъй като нашият Спасител показа в притчата за самарянина (Лука 10:36), че думата “ближен” включва и най-далечния чужденец, няма причина да ограничаваме заповедта за любовта до нашите приятели. Не отричам, че колкото по-близка е връзката, толкова по-чести трябва да са нашите действия на братска любов. Защото състоянието на човечеството изисква да има повече взаимни задължения между онези, които са по-тясно свързани с връзките на роднинство, приятелство или съседство. И това се прави без някаква обида против Бога, чрез Чието провидение ние сме подтиквани да го правим. Но аз казвам, че целият човешки род, без изключение, трябва да бъде обединен от общо чувство на любов; че няма разлика между грък и варварин, достоен или недостоен, приятел или враг, тъй като не трябва да гледаме на хората сами по себе си, а в Бога. Не е чудно, че когато се отклоним от този възглед, се заплитаме в заблуди. Затова, ако искаме да следваме истинния път на любовта, нашата първа стъпка трябва да бъде да обърнем очите си не към човека, видът на който по-често произвежда омраза, отколкото любов, а към Бога, Който изисква любовта, която Му дължим, да бъде насочена към цялото човечество, така че нашият основен принцип трябва винаги да бъде: Какъвто и да е човекът, ние трябва да го обичаме, защото трябва да обичаме Бога.
56. “Евангелски препоръки”?
Следователно нищо не може да бъде по-бедствено от невежеството или нечестието на Схоластиците, които обръщат постановленията относно омразата и любовта към враговете (постановления, които първо са били дадени към всички евреи, а след това предадени на всички християни) в препоръки, които имаме право да спазваме или да не спазваме, като ограничават задължителното спазване до монасите, които са направени по-праведни от обикновените християни чрез простото обстоятелство, че доброволно са се обвързали да спазват заповедите. Причината, поради която те не ги приемат като закони, е, че те изглеждат твърде тежки и натоварващи, особено за християните, които са под закона на благодатта. Как имат дързостта да променят вечния Божий Закон относно любовта към ближния? Има ли дори една страница в Закона, в която съществува такова разделение; не срещаме ли на всяка страница заповеди, които с най-строги думи изискват от нас да обичаме враговете си? Какво означава заповедта да нахраним врага си ако е гладен, да му върнем вола или магарето ако са се заблудили или да ги привдигнем, ако са паднали под товара си (Пр. 25:21; Изх. 23:4)? Можме ли да показваме милост към добитъка заради човека, а да нямаме добра воля към самия човек? Какво? Не е ли Словото на Господа истинно завинаги: “На Мен принадлежи възмездието и въздаянието” (Вт. 32:35)? На друго място това още по-ясно е изразено: “Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против онези, които са от хората ти” (Лев. 19:18). Нека схоластиците или да изтрият тези текстове от Закона, или да признаят Господ като Законодател, а не просто да го изобразяват като препоръчващ.
57. Заповедта да обичаме врага си е истинска заповед
И какво означава следният текст, който те се осмеляват да принизяват с абсурдни тълкувания? “Обичайте неприятелите си и молете се за тези, които ви гонят; за да бъдете деца на вашия Баща, Който е на небесата” (Мат. 5:44, 45). Кой тук няма да се съгласи с логиката на Хризостом (De Compunctione Cordis, et ad Rom. 7), че естеството на целта изяснява, че това не са увещания, а постановления? Защото какво ни остава, ако сме изключени от броя на Божиите деца? Според схоластиците, само монасите могат да бъдат деца на нашия Баща в небето – само монасите могат да се осмеляват да призовават Бога като свой Баща. А между другото, какво става с Църквата? По същото правило, тя трябва да бъде ограничена до езичниците и бирниците. Защото нашият Спасител казва, “Ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли същото и бирниците?” Голяма полза да ни остане името “християни,” а да сме лишени от наследството на небесното царство! Не е слаб и аргументът на Августин: “Когато Господ забранява прелюбодейството, Той го забранява не по-малко за жената на врага ни, отколкото за жената на приятеля ни; когато забранява кражбата, забранява всякаква кражба, била от приятел или враг” (August. Lib. de Doctr. Christ.). Затова Павел поставя под правилото на любовта тези две заповеди, “Не кради” и “Не прелюбодействувай”; та дори казва, че те са обхванати в това слово, “Да обичаш ближния си както себе си” (Рим. 13:9). И така, или Павел е лъжлив тълкувател на Закона, или трябва неизбежно да заключим, че под тази заповед сме задължени да обичаме както нашите приятели, така и нашите врагове. Тогава онези, които по този начин извратено отхвърлят това задължение от Божиите деца, наистина показват себе си като деца на Сатана. Може да се спори дали при прогласяването на тази догма те показват повече глупост или неблагоразумие. Няма древен автор, който не смята за сигурно, че това са заповеди. Нямало е съмнение за това дори в епохата на Григорий, както е ясно от неговото решително твърдение; защото той твърди, че безспорно това са заповеди. И колко глупаво спорят те! Товарът, казват те, е твърде тежък за християните! Като че ли можем да си представим нещо по-трудно от това да обичаме Господа с цялото си сърце, душа и сила. В сравнение с този Закон няма друг, който да не изглежда лесен, било то да обичаме врага си, или да премахнем всяка мисъл за отмъщение от нашите умове. Разбира се, за нашата слабост всяко нещо, дори най-малката точка от Закона, е тежко и трудно. Но ние имаме сила в Господа. На Него принадлежи да дава това, което заповядва, и да заповядва това, което желае. Това, че християните са под закона на благодатта, не означава че трябва да се скитат необуздано без закон, а че са присадени в Христос, чрез Чиято благодат са освободени от проклятието на Закона, и чрез Чийто Дух имат Закона написан на сърцата си. Павел нарича тази благодат “закон,” но не в буквалния смисъл на думата, като намеква за Божия Закон, на който я противопоставя. Схоластиците, като се облягат на думата “закон,” я правят основа на своите празни измислици.
58. Разграничението между смъртен и несмъртен грях е невярно
Същото трябва да се каже за тяхната употреба на понятието “простим грях,” както към скритото безбожие, което нарушава Първата Плоча, така и към прякото нарушение на последната заповед във Втората Плоча. Те определят простимия грях като желание, което не е придружено от съзнателно намерение, и което не остава за дълго в сърцето. Но аз твърдя, че то дори не може да влезе в сърцето, освен поради липса на онези неща, които се изискват от Закона. Забранено ни е да имаме други богове. Когато умът поради неверие гледа на друго място или е обхванат от внезапно желание да припише своето благословение на нещо друго, откъде идват тези импулси, колкото и мимолетни да са, ако не от това, че в душата има някакво празно кътче, което получава такива изкушения? И за да не удължаваме дискусията, имаме заповед да обичаме Бога с цяло сърце, ум и душа; и следователно, ако не всички сили на душата са насочени към любов към Бога, това е отклонение от покорството към Закона; защото онези вътрешни врагове, които въстават против господството на Бога и отменят Неговите заповеди, доказват, че Неговият престол не е добре установен в нашата съвест. Показахме, че последната заповед се простира именно дотам. Дали някакъв неправеден копнеж е възникнал в ума ни? Тогава сме виновни за пожелание и сме осъдени като нарушители на Закона. Защото Законът не само ни забранява да замисляме и възнамеряваме загуби за ближния си, но и забранява да бъдем подтиквани и подбуждани от пожелание. Но всяко нарушение на Закона ни поставя под проклятие, и следователно дори най-малкото пожелание не може да избегне смъртното наказание. “Като претегляме нашите грехове,” казва Августин, “нека не използваме неверни везни, претегляйки според нашите си решения какво ще пожелаваме и как ще го пожелаваме, наричайки това тежко, а онова леко; а нека да използваме Божиите везни на Святите Писания, като взети от съкровището на Господа, и чрез тях да претегляме всяко престъпление, дори не да го претегляме, а да признаваме, че то вече е било претеглено от Господа” (August. De Bapt. Cont. Donatist. Lib. 2 c. 6). А какво казва Писанието? Определено когато Павел казва, че “заплатата за греха е смърт” (Рим. 6:23), той показва, че не знае нищо за това порочно разделение. Тъй като сме толкова склонни към лицемерие, няма никакво основание да позволяваме тази дребна отстъпка да успокоява нашите заспали съвести.
59. Всеки грях е смъртен грях!
Бих искал те да осъзнаят какво има предвид нашият Спасител, когато казва, “Който наруши една от тези най-малки заповеди, и така научи хората, най-малък ще се нарече в небесното царство” (Мат. 5:19). Не са ли в това число онези, които си позволяват да смекчават престъпването на Закона, като че ли то не заслужава смърт? Правилното отношение е да осъзнаем не просто какво се заповядва, но и Кой е Този, Който заповядва, защото всяко най-малко нарушение на Закона принизява Неговата власт. Смятат ли те, че е дребно нещо да оскърбяват Божието величие по какъвто и да е начин? И отново, тъй като Бог е обяснил Своята воля в Закона, всяко нещо противно на Закона е противно на Бога. Дали си въобразяват, че Божият гняв е така безсилен, че няма веднага да последва смъртно наказание? Той ясно заявява (ако могат да бъдат подбудени да послушат гласа Му, вместо да затъмняват Неговата ясна истина чрез своите блудкави хитрости), “Душата, която греши, тя ще умре” (Езек. 18:20). И отново, в цитирания по-горе стих, “Заплатата за греха е смърт.” Тези хора признават, че това е грях, защото не могат да го отрекат, но спорят, че не бил смъртен грях. Тъй като от дълго време са се отдавали на тази лудост, нека да се научат да се покаят; или, ако постоянствуват в своята страст, без да им обръщам повече внимание, нека Божиите деца да помнят, че всеки грях е смъртен, защото е бунт против Божията воля и неизбежно събужда Божия гняв; и защото е нарушение на Закона, а срещу всяко нарушение, без изключение, е обявено Божието осъждение. Настина, грешките на светиите са дребни, обаче не поради своето естество, а защото чрез Божията милост те получават прошка.
[*] Lesbia Regula, “по лесбоския закон” – когато нещата се обръщат наопаки, когато теорията се приспособява към фактите, а не фактите към теорията, когато законът се нагажда според поведението, а поведението не се управлява според закона; или когато владетелят се приспособява към поведението на народа, макар да е по-уместно простите хора да управляват своето поведение според волята на владетеля; разбира се, само ако владетелят има за цел на своето управление правилното поведение. Аристотел споменава това понятие в своята Етика, Глава 5: “Защото правилото на това, което е неопределено, също е само по себе си неопределено, като оловната мярка, използвана в архитектурата на остров Лесбос; мярката се променя, за да се нагоди към формата на камъка, и вече не е мярка.” Bietenholz, Peter G. et al. eds. Collected Works of Erasmus: Adages [i] to [v] 100 (Toronto: University of Toronto Press, 1982), p. 465. Бел. прев.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2002