| Назад | Напред |

Глава Втора

2. СЕГА ЧОВЕКЪТ Е ЛИШЕН ОТ СВОБОДА НА ВОЛЯТА И Е ВЪРЗАН В НЕЩАСТНО РОБСТВО.

След като в първата глава разгледахме падението на човека и покварата на човешкия род, става необходимо да изследваме дали синовете на Адам са лишени от всяка свобода; и ако е останала някаква часица свобода, до къде се простира нейната сила. Тази втора глава може да се сведе до три основни части:

1. Основата на цялата дискусия.
2. Възгледите на другите относно въпроса за човешката свобода, р. 2-9.
3. Истинското учение по този въпрос, р. 10-27.

Раздели.

1. Връзката между предишната и следващите четири глави. За да можем да положим правилна основа за разглеждане на свободната воля, трябва да се премахнат две препятствия, а именно, мързела и гордостта. Основата и обобщението на цялата дискусия. Здравата постройка върху тази основа и ясна демонстрация на тази постройка чрез аргумента a majori ad minus. Също чрез неудобствата и нелепостите, следващи от аргумента на гордостта.
2. Втората част на главата се състои от други възгледи.
   1. Възгледите на философите.
3. Лабиринтите на философите. Обобщение на възгледа, общ за всички философи.
4. Продължение на другите възгледи, а именно, възгледите на древните теолози по въпроса за свободната воля. Те са съставени отчасти от Философия и отчасти от теология. От това идват тяхната лъжливост, прекаленост, обърканост, разнообразие и противоречия. Твърде голямата склонност към философия в Църквата е затъмнила познанието за Бога и за нас самите. За да обясним по-добре възгледите на философите, дадено е определение за Свободна Воля. Огромна разлика между това определение и тези възгледи.
5. Определени неща биват приписани на Свободната воля от древните теолози, особено от схоластиците. Много видове Свободна Воля според тях.
6. Трудностите на схоластичните теолози в обяснението на този въпрос.
7. Заключението, че такъв незначителен въпрос не трябва да бъде така издиган толкова много. Възражението на онези в Църквата, които имат склонност към нови думи. Отговор на възражението.
8. Друг отговор. Бащите, и особено Августин, макар да запазват понятието Свободна Воля, въпреки това осъждат учението на еретиците по този предмет като унищожаващо Божията благодат.
9. С изключение на Августин, езикът на древните автори по въпроса за Свободната Воля е почти неразбираем. Все пак те придават малка или никаква стойност на човешките добродетели и приписват хвалението за всяка доброта на Святия Дух.
10. Последната част от главата, съдържаща просто изявление на истинското учение. Основният принцип е, че човекът започва да печели от познанието за себе си едва когато осъзнае своето бедствено състояние. Това се потвърждава,
    1. Чрез стихове от Писанието.
11. Също се потвърждава,
    2. Чрез свидетелството на древните теолози.
12. Като е положена основата, за да покажем колко далеч се простира сега силата на разума и волята, общоприето е да се смята, в съгласие с възгледите на Августин и на Схоластиците, че естествените дарби на човека са покварени, а свръхестествените са почти напълно изгубени. Отделно разглеждане на свойствата на Разума и Волята. Някои общи съображения,
    1. Разумът притежава някакви способности за възприятие. Въпреки това той има два недостатъка.
13. Разумът на човека се простира и до земните, и до небесните неща. Способностите на разума в познанието на земните неща.
    Първо, по въпросите на държавното устройство.
14. Второ, способностите на разума по отношение на изкуствата. В това отношение на отделните хора са дадени специални дарби, свидетелствуващи за Божията благодат.
15. Възходът на това познание за земните неща, първо, за да можем да видим как човешкото естество, въпреки своето падение, все още е украсено от Бога с превъзходни дарове.
16. Продължение на използването на това познание. Второ, за да видим, че тези дарове, дадени на отделните хора, са предназначени за общата полза на човечеството. Те понякога биват дадени дори на нечесивите.
17. Все още остава някаква част от човешкото естество. Колкото и голяма да е тя, трябва да бъде приписана изцяло на божественото снизхождение. Причината за това. Примери.
18. Втората част на дискусията, а именно, относно способността на човешкия разум относно небесните неща. Те могат да се сведат до три части, а именно, божествено познание, осиновение и воля. Доказване и изпитване чрез метафора на слепотата на човека относно тях
19. Освен това, доказана чрез текстове от Писанието, показващи,
    1. Че синовете на Адам са надарени с някаква светлина, но не достатъчно, за да са способни да осъзнаят Бога. Причини.
20. Осиновението не е от естеството, а от нашия небесен Баща, запечатано в избраните чрез Духа на новорождението. От много текстове на Писанието е очевидно, че преди новорождението човешкият разум е напълно неспособен да осъзнае нещата, свързани с новорождението. Пълно доказателство на това.
    Първи аргумент.
    Втори аргумент.
    Трети аргумент.
21. Четвърти аргумент. Писанието приписва славата за нашето осиновяване и спасение единствено на Бога. Човешкият разум е напълно сляп за небесните неща докато не бъде просветлен. Отхвърляне на едно еретично възражение.
22. Човешкият разум е невеж относно истинското познание на божествения закон. Това се доказва от свидетелството на Апостола, от изводи от същото това свидетелство, и от разсъждения относно целта и определението за Естествения Закон. Платон очевидно греши в приписването на всички грехове на незнанието.
23. Темистий е по-близо до истината като твърди, че заблудата на разума се изявява не толкова в общите неща, колкото в конкретните. Изключения от това правило.
24. Темистий, обаче, греши, като мисли, че разумът много рядко се заблуждава относно общите принципи. Слепотата на човешкия разум, когато бива изпитван по стандартите на Божествения Закон, по отношение на първата и втората плочи. Примери.
25. Трябва да се възприеме един среден възглед, а именно, че не всички грехове могат да се припишат на незнание, но и в същото време не всички грехове означават съзнателна злоба. В това отношение, всичко, което човешкият ум осъзнава и замисля, е зло в Божия поглед. Нуждата от божествено ръководство във всеки момент.
26. Изследване на волята. Естественото желание за добро, което всички чувствуват, не е доказателство за свободата на човешката воля. Две грешки в използването на думите “пожелание” и “добро.”
27. Учението на Схоластиците по този въпрос е отречено и опровергано от Писанието. Тъй като целият човек е подчинен на властта на греха, следва, че волята, която е главното обиталище на греха, трябва да бъде най-строго обуздавана. В нас няма нищо друго освен грях.

(Опасностите от тази тема: установяване на гледната точка, 1)
1. Основите на дискусията за свободната воля

Като видяхме, че господството на греха, откакто първият човек влезе под него, се разпростира не само над целия род, но има и цялостна власт над всяка душа, сега остава да разгледаме по-внимателно дали от времето, когато сме били така заробени, сме били лишени от всяка свобода; и ако все пак остава някаква свобода, докъде се простира нейната власт. За да улесним отговора на тези въпроси, може да е полезно между другото да укажем посоката, в която трябва да тръгне нашето изследване. Най-добрият метод да избегнем грешките е да разгледаме опасностите, които ни дебнат от всяка страна. (1) Човекът, като е лишен от всякаква почтеност, незабавно взема повод от този факт за да се остави на своя мързел, и като няма в себе си способност да търси правдата, изоставя цялата тази тема като че ли тя не го засяга. (2) От друга страна, човекът не може да припише на себе си никое нещо, колкото и минимално да е то, без да ограби Бога от Неговата почит, и чрез безумна самонадеяност да подчини себе си на падение.

За да се избавим от тези подводни скали, нашата правилна посока ще бъде, първо, да покажем, че в човека не е останало никакво добро и от всяка страна бива погълнат от най-нещастна бедност; и след това да го научим да се стреми към добротата, от която е лишен, и към свободата, която му е отнета: като така му даваме по-силен подтик към полагане на усилия, отколкото ако той си въобразяваше, че притежава най-висши добродетели. Всеки вижда колко е необходимо последното. Колкото за другите неща, някои хора изглежда хранят повече съмнения, отколкото би трябвало. Защото ако се признава за безспорно, че на човека не трябва да се отказва нищо, което наистина е негово, тогава трябва да се признае, че той трябва да бъде лишен от всяко нещо като лъжливо самохвалство. Ако човекът, който поради добротата на своя Създател беше отличен с най-благородни украшения, нямаше право на слава в себе си, колко повече трябва да бъде смирен сега, когато неговата неблагодарност го е хвърлила от най-високата слава в най-долното безчестие? По времето, когато е бил издигнат до най-високия връх на почитта, всички, което Писанието му приписва, е, че е бил създаден по Божия образ, намеквайки с това, че благословенията, които са съставлявали неговото щастие, не са били негови собствени, а дошли чрез божествени дарове. Следователно сега, когато човекът е съблечен от цялата си слава, какво му остава освен да признае Бога, за чиято доброта той отказа да бъде благодарен, когато е бил обсипан с богатствата на Неговата благодат? Като не Го е прославил с признателност за Неговите благословения, сега поне трябва да Го прослави чрез признанието за своята бедност.

Наистина, за нас е също толкова полезно да отхвърлим от себе си всяко самохвалство за мъдрост и добродетел, колкото и да изявяваме Божията слава. Онези, които ни обличат с повече, отколкото наистина притежаваме, само добавят към нашето нещастие и богохулство. Защото когато ни учат да уповаваме на своята си сила, какво друго правят освен да ни привдигат, а след това ни оставят да се опираме на тръстика, която незабавно се чупи? Всъщност, преувеличение е да сравняваме нашата сила с тръстика. Всичко, което глупците измислят и бърборят по този въпрос, е само дим. Затова не е без причина, че Августин така често повтаря добре известната поговорка, че свободната воля бива повече разрушавана, отколкото доказвана от своите защитници (August. in Evang. Joann. Tract. 81). Беше необходимо да започнем с това заради някои хора, които като чуят, че човешките добродетели са напълно унищожени за да бъде възвишена Божията сила в човека, се отнасят с пълно отвращение към този предмет, като че ли е гибелен, да не кажем излишен, докато той очевидно е много необходим и полезен.

(Критично разглеждане на възгледите за свободната воля, давни от философите и теолозите, 2-9)
2. Философите уповават в силата на разбирането

След като по-рано отбелязахме, че свойствата на душата са разположени в ума и сърцето, нека сега разгледаме докъде се простира силата на всяко от тях. Като цяло философите твърдят, че разумът обитава в ума като светилник, хвърляйки светлина върху всичките му решения, и като царица, управлявайки волята – че е така пропит с божествена светлина, че е способен да дава съвети за най-доброто, и е така надарен със сила, че е в състояние съвършено да управлява; че обратното, чувството е тъпо и късогледо, винаги пълзи по земята, влачейки се сред нисшите неща, и никога не се издига до истинко виждане; че желанието, когато се покорява на разума и не позволява да бъде подчинявано на чувствата, е носено към стремеж към добродетелта, поддържа правата посока и става преобразявано във воля; но когато бъде заробено от чувството, бива така покварено и извратено, че се изражда в похот. Накратко, тъй като според тяхното мнение свойствата, които споменах по-горе, а именно, разум, чувство и желание, или воля (второто е общоприетата дума), са разположени в душата, те твърдят, че умът е надарен с разум, най-добрият ръководител към праведен и щастлив живот, но ако той прилежно се възползва от своето превъзходство и упражнява силата, с която е по естество надарен; че в същото време по-нисшето свойство, наречено чувство, и чрез което умът бива подвеждан към грешки и заблуда, е от такова естество, че може да бъде обуздавано и постепенно подчинявано на силата на разума. Нещо повече, те дават на волята междинно място между разума и чувството, смятайки, че тя притежава пълна власт и свобода да се подчинява на първото или да позволи да бъде завлечена от второто.

3. Така въпреки всичко, философите твърдят, че има свобода на волята

Понякога, наистина, убедени от своя опит, те не отричат колко трудно е за човека да установи господство на разума вътре в себе си, той като понякога бива привлечен от примамките на удоволствието; в друго време е заблуден от лъжлив външен вид; а в друго време е подтикван от необуздани страсти и е завличан (според израза на Платон) като с въжета или жили (Plato, De Legibus, lib. 1).

По тази причина, казва Цицерон, искрите, хвърлени от природата, веднага биват угасени от лъжливи възгледи и извратени нрави (Cicero, Tusc, Quest. lib. 3). Те признават, че когато подобни болести обхванат ума, тяхното развитие е твърде бързо, за да бъде лесно обуздано, и ги сравняват с буйни коне, които като хвърлят на земята кочияша, се втурват да бягат необуздано.

В същото време те смятат за безспорно, че е в нашата сила да решаваме между добродетелта и порока. Защото (казват те), ако е наш избор дали да направим това или онова, също наш избор трябва да е и да не го правим; и отново, ако е наш избор да не направим нещо, също наш избор е да го правим; но и в действието, и бездействието ние изглежда действуваме от свободен избор; и следователно, ако вършим добро когато ни харесва, можем също да не го вършим; ако вършим зло, можем също да престанем да го вършим (Arist. Ethic. lib. 3 c. 5). Та дори някои са отишли дотам да се хвалят (Seneca, passim), че е дар от боговете, че живеем, но от нас самите зависи да живеем добре и чисто. Затова чрез своя герой Кота Цицерон казва, че тъй като всеки човек сам придобива своите качества, никой мъдър човек не благодари на боговете за тях. “Ние биваме похвалени,” казва той, “за своите добродетели, и се прославяме в своите добродетели, но това не може да бъде ако добродетелта беше дар от Бога, а не от нас самите (Cicero, De Nat. Deorum). Малко по-долу той добавя, “Възгледът на цялото човечество е, че щастието трябва да се търси от боговете, а мъдростта в нас самите.” Накратко, всички философи твърдят, че човешкият разум е достатъчен за доброто поведение; че волята, която е по-нисша от него, може наистина да бъде подмамена от чувствата, но като има свободен избор, няма нищо, което да я възпре да следва разума като ръководител във всичко.

4. Църковните бащи като цяло показват по-малка яснота, но имат склонност да приемат свободата на волята. Какво е свободна воля?

Сред църковните автори, макар да няма нито един, който да не признава, че здравият разум в човека е сериозно повреден от греха и волята е здраво вързана от порочни желания, въпреки това много от тях се приближават твърде много до подхода на философите. Струва ми се, че някои от най-древните автори са възвеличавали човешката сила от страх, че едно открито признание за човешкото безсилие може да ги изложи на подигравките на философите, с които са спорели, а също да даде на плътта, която и иначе не е склонна към добро, ново основание за ленивост. Затова, за да избягнат поучаването на нещо, което мнозинството от хората биха сметнали за нелепо, те приемат за своя цел до известна степен да примирят учението на Писанието с догмите на философията, като в същото време внимателно се стремят да не дадат никакъв повод за ленивост. Това е очевидно от техните думи. Хризостом казва, “Бог е поставил доброто и злото в нашата власт, дал ни е пълна свобода на избора; не възпира нежелаещия, но прегръща желаещия” (Homil. de Prodit. Judae). И отново, “Често злият, по свой избор, се променя към добро, а добрият пада поради мързел и става нечестив. Защото Господ е направил нашето естество свободно. Той не ни заробва под неизбежност, но като ни дава подходящите лекарства, позволява здравето да зависи от възгледите на болния” (Homily. 18, in Genesis). И отново, “Тъй като не можем да направим правилно нищо, без да бъдем подпомогнати от Божията благодат, така, докато не принесем това, което е наше, не можем да получим благоволение от горе” (Homily. 52). Преди това той казва, “Тъй като здравето не идва чрез божествената помощ, по необходимост ние трябва да допринесем нещо.” Затова един от неговите чести изрази е, “Нека допринесем нашето, Бог ще промисли за останалото.” В съгласие с това Йером казва, “От нас зависи да започнем, от Бога да го завърши; от нас зависи да дадем това, което можем, от Него да достави това, което не можем” (Dialog. 3 Cont. Pelag.).

От тези изречения виждате, че те са приписвали на човека повече, отколкото той притежава за следване на добродетелта, защото са смятали, че не могат да отхвърлят нашата вродена ленивост, ако не твърдят, че ние грешим единствено от самите себе си. По-късно ще видим дали основателно твърдят това. Със сигурност скоро ще можем да покажем, че току-що цитираните възгледи за напълно неточни.

Нещо повече, макар гръцките Бащи повече от всички други, и особено Хризостом, са прескочили всякакви граници във възвеличаване на силата на човешката воля, всички древни теолози, с изключение на Августин, са така объркани, колебливи и противоречиви по този въпрос, че от техните писания не може да се придобие никаква сигурност. Затова е ненужно да бъдем по-конкретни в изброяването на всеки отделен възглед. Ще бъде достатъчно от всеки да извлечем толкова, колкото изисква изложението на тази тема.

По-късните писатели (всеки един от които търси похвали за своето умение да защитава човешкото естество), в съгласие, един след друг, са се отклонили още повече настрани, докато накрая е станало общоприета догма, че човекът е покварен само в чувствената част от своето естество, че разумът остава незасегнат, а волята е само леко наранена. Все пак те често повтарят израза, че естествените дарби на човека са покварени, а свръхестествените са отнети. Обаче, едва ли и един на сто има някаква представа какво означават тези думи. Определено, ако желаех ясно да изразя какво е извратеността на естеството, не бих търсил някакъв друг израз. Но е от голямо значение внимателно да разгледаме каква е силата на човека сега, когато той е опорочен във всички части на своето естество и лишен от своите свръхестествени дарби. Хората, които изповядват, че са Христови ученици, говорят твърде много като философи по тази тема. Като че ли човешкото естество все още е здраво, та латинците винаги използват думите “свободна воля,”, докато гърците не се срамуват да използват едно още по-нелепо понятие, а именно, “autexousion,” като че ли в себе си човекът все още има пълна сила.

Но тъй като принципът, поддържан от всички, дори от простите хора, е, че човекът е надарен със свободна воля, докато някои, които се смятат за по-умни, знаят докъде се простира нейната власт; ще бъде необходимо първо да разгледаме значението на това понятие, а след това да определим, чрез просто позоваване на Писанието, каква е естествената способност на човека за добро или зло. Макар думите “свободна воля” да се срещат многократно при всички автори, малко хора са дали определение за това какво означават. Ориген, обаче, изглежда заявява общоприетия възглед, когато казва, че това е способността на разума да разпознава между добро и зло; или на волята да избира едното или другото. Августин не е различава от него, когато казва, че това е способността на разума и волята да избират доброто с помощта на благодатта – и да избират злото, когато благодатта липсва. Бернар, макар да се стреми към по-голяма точност, говори по-неясно, когато я описва като съгласие, по отношение на неразрушимата свобода на волята и неотменимото отсъждане на разума. Определението на Анселм не е много разбираемо за обикновените хора. Той я нарича способност за запазване на честността със собствени усилия. Петер Ломбард и схоластиците предпочитат определението на Августин, както защото е по-ясно, така и защото не изключва божествената благодат, без която според тях волята не е достатъчна сама по себе си. Те обаче добавят нещо от себе си, защото го смятат за по-добро или необходимо за по-ясно обяснение. Първо, те се съгласяват, че понятието “воля” (arbitrium) се отнася за разума, чието действие е да разграничава между добро и зло, и че прилагателното “свободна” по правило принадлежи на волята, която може да се обърне в една от двете посоки. Поради това, тъй като свободата принадлежи на волята, Тома Аквински казва (Part 1 Quaest. 83, Art 3), че най-подходящото определение е да наречем свободната воля способност за избор, съчетаваща разум и желание, но склонна повече към желанието. Сега разбираме в какво според тях се състои същността на свободната воля, а именно, в разума и волята. Сега остава да видим какво те приписват на всяко от двете.

5. Различни видове “воля” и “свобода” при църковните Бащи

Като цяло те са склонни да поставят под свободната воля на човека само непосредствените неща, а именно, онези, които не се отнасят за Божието царство, докато отнасят истинската праведност към специалната Божия благодат и духовното новорождение. Авторът на труда, “За призоваването на езичниците” (“De Vocatione Gentium”), желаейки да покаже това, описва волята в три проявления, а именно, чувствена, животинска и духовна. Първите две, казва той, са оставени на човека, но последната е дело на Святия Дух. На друго място ще разгледаме колко истина има в тази воля. Засега нашето намерение е само да споменем възгледите на другите, не да ги опровергаваме. Когато писателите разглеждат свободната воля, тяхното изследване е насочено главно към това каква е нейната сила не по отношение на обществените или видимите действие, а относно покорството, изисквано от Божия закон. Аз признавам, че последното е сериозен въпрос, но мога да смятам, че другото трябва да бъде напълно пренебрегнато; и се надявам да мога да дам най-доброто обяснение за моето мислене (раздели 12 до 18).

Школите, обаче, са възприели разграничение, което изброява три вида свобода (виж Lombard, lib. 2 Dist. 25); първо, свобода от неизбежността; второ, свобода от греха; и трето, свобода от нещастието; като първият вид по естество е така вроден в човека, че не е възможно той да бъде лишен от него; докато поради греха другите две са изгубени. Аз с готовност признавам това разделение, освен в това, че то обърква неизбежността с принудата. На друго място ще стане колко различни са тези неща и колко важно да осъзнаваме разликата между тях.

6. “Действуваща” и “съ-действуваща” благодат?

Като признаваме всичко това, ще бъде извън всякакъв спор, че свободната воля не дава способност на никой човек да върши добри дела, освен когато е подпомогната от благодатта; всъщност, от специалната благодат, която единствено избраните получават чрез новорождение. Защото не бих издържал да обсъждам нахалството на онези, които казват, че благодатта се дава поравно и безразборно на всички (Lomb. lib. 2 Dist. 26). Но още не е показано дали човекът е напълно лишен от способността за добри дела, или все още я притежава в някаква, макар и много слаба и ограничена степен – степен, която е толкова слаба и ограничена, че не може да направи нищо от себе си, но когато е подпомогната от благодатта, е способна да извърши своята част. Майсторът на изреченията (Lombard, ibid.), желаейки да обясни това, поучава, че за вършенето на добри дела са необходими два вида благодат. Първата благодат той нарича Действуваща. На нея се дължи, че ние действително желаем това, което е добро. Другата, която следва тази добра воля и я подпомага, той нарича Съдействуваща. Моето възражение към това разграничение (виж глава 3, р. 10 и глава 7 р. 9) е, че макар тя да приписва действителното желание за добро на божествената благодат, тя намеква, че човекът, макар и неефективно, от своето собствено естество желае добро в някаква степен. Така Бернар, макар да твърди, че добрата воля е Божие дело, отстъпва това на човека, а именно, че от неговото собствено естество той копнее за такава добра воля. Това се различава много от възгледа на Августин, макар Ломбард да твърди, че е взел това разделение от него. Освен това, във втората благодат има неяснота, която води до погрешно тълкуване. Защото се смята, че ние си съдействуваме с втората благодат, доколкото от нас зависи дали да унищожим първата благодат, като я отхвърлим, или да я потвърдим като с покорство се подчиним. Авторът на труда, “Призоваването на езичниците” (De Vocatione Gentium) изразява това по следния начин: Тя е свободна за онези, които имат силата на разума да отстъпят от благодатта, така че неотстъпването е награда, а това, което не би могло да бъде направено без съдействието на Духа, се приписва като заслуга на онези, чиято би могла да го постигне и по друг начин (lib. 2 cap. 4). Изглежда уместно мимоходом да направим тези две забележки, за да може читателят да види колко много се различавам от клеветите на схоластиците. Още повече се различавам от съвременните софисти, които още повече от схоластиците са отстъпили от древното учение. Но това разделение ни показва доколко свободната воля се приписва на човека. Защото Ломбард всъщност заявява (lib. 2 Dist. 25), че нашата свобода не е дотам, че да ни остави еднакво склонни към добро и зло в нашите действия и мислене, а само да ни освободи от принуда. Тази свобода е съвместима с това, че сме извратени, слуги на греха, неспособни да вършим друго освен грях.

7. Че човекът е грешник неизбежно, но не по принуда, не постановява учение за свободната воля

Именно в този смисъл се казва, че човекът има свободна воля, не защото има свободен избор между добро и зло, а защото действува доброволно, а не по принуда. Това е съвършено вярно; но защо трябва такова малко нещо да бъде удостоено с такова гордо название? Каква възхитителна свобода! Че човекът не е принуден да бде слуга на греха, но всъщност е “ethelodoulos” (доброволен слуга); като неговата воля е окована във веригите на греха. Аз мразя простите словесни спорове, които безсмислено безпокоят Църквата; но смятам, че трябва да мислим благочестиво, за да избягваме думи, които означават някаква нелепост, особено по теми, където грешката има гибелни последствия. Колко малко са онези хора, които като чуят, че свободната воля се приписва на човека, не си представят незабавно, че той е господар на своя ум и воля в такъв смисъл, че от самосебеси може да се наклони към добро или към зло? Може да се каже, че такива опасности биват премахвани чрез внимателно обясняване пред хората на значението на думите. Но такава е склонността на човешкия ум да се заблуждава, че той по-бързо ще извлече заблуда от една малка дума, отколкото истина от една дълга беседа. Самото понятие, което разглеждаме, дава силно доказателство за това. Защото след като обяснението, дадено от древните християнски писатели, е било изгубено от погледа, почти всички, които са дошли след тях, като са обръщали внимание само на етимологията на думата, са били подведени в смъртоносна самоувереност.

8. Учението на Августин за “свободната воля”

Колкото до Бащите (ако техният авторитет има някаква тежест за нас), те непрекъснато използват това понятие; но те в същото време заявяват какво значение му приписват. Конкретно, Августин не се колебае да нарече волята роб. В други текстове той е възмутен от онези, които отричат свободната воля; но неговото главно основание за това се обяснява, когато той казва, “Само доколкото някой си позволява да отрича свободата на волята от желание да намери извинение за греха.” Със сигурност на друго място той признава, че без Духа волята на човека не е свободна, тъй като е подвластна на страсти, които я оковават и управляват. И отново, че естеството беше лишено от свобода в момента, в който волята беше победена от бунта, в който изпадна. И отново, че човекът, като злоупотреби със свободната воля, изгуби и себе си, и своята воля. И отново, че тъй като свободната воля е пленник, тя не може да направи нито една крачка по пътя на правдата. И отново, че никоя воля не е свободна освен онази, която е свободна по Божията благодат. И отново, че Божията правда не се изпълнява когато законът заповядва, а човекът действува чрез своята си сила, а когато Духът подпомага, а волята (не свободната воля на човека, а волята, освободена чрез Бога) се подчинява. Той накратко излага основанията за всички тези забележки, когато казва, че при своето сътворение човекът получи голяма степен на свободна воля, но я изгуби чрез съгрешаването. На друго място, след като показва, че свободната воля се установява чрез благодат, той силно се противопоставя на онези, които приписват какво да е нещо на себе си без благодат. Неговите думи са, “Колкото и нещастните хора да си позволяват да се хвалят със свободна воля преди да са направени свободни, или със собсвтената си сила след като са направени свободни, те не розсъждават, че в самия израз, свободна воля, се предполага свобода. ‘Където е Господният Дух, там е свобода’ (2 Кор. 3:17). Тогава, ако те са слуги на греха, защо се хвалят със свободна воля? Победеният е слуга на този, който го е победил. Но ако хората са направени свободни, защо се хвалят с това, като че ли е тяхно дело? Дали са толкова свободни, че да не желаят да да бъдат слуги на Този, Който е казал, ‘Без Мен не можете да направите нищо’ (Йоан 15:5)?”

В друг текст той дори изглежда се подиграва на думата, като казва, “Че волята наистина е свободна, но не освободена – свободна от правдата, но заробена под греха.” На друго място той повтаря и обяснява същата идея, като казва, “Че човекът не е свободен от правдата, освен чрез избора на своята воля, и не е направен свободен от греха, освен чрез благодатта на Спасителя.” Като заявява, че свободата на човека не е нищо друго освен еманципация и освобождаване от правдата, той изглежда се подиграва на празнотата на думите. Затова, ако някой реши да използва тези думи без да им приписва някакъв лош смисъл, аз няма да го критикувам; но тъй като мисля, че те не могат да бъдат запазени без много голяма опасност, смятам, че премахването на това понятие би било от голяма полза за Църквата. Аз самият не желая да го използвам; и ако други искат да приемат моя съвет, ще направят добре да се въздържат от него.

9. Някои истинни възгледи сред църковните Бащи

Може би изглежда, че аз сериозно съм навредил на моя собствен възглед, като твърдя, че всички църковни писатели с изключение на Августин, говорят толкова неясно или непоследователно по тази тема, че от техните писания не може да се добие никаква сигурност. Някои биха тълкували това, че желая да ги лиша от тяхното право на глас, защото техният възглед е противен на моя. Всъщност, обаче, нямам друга цел предвид освен да изследвам просто и с добра воля, за полза на благочестивите умове, онова, за което ако те уповават на тези автори и техните възгледи, винаги ще се носят в несигурност. Те веднъж учат, че човекът, като е лишен от силата на свободната воля, трябва да прибягва само до благодатта; а друг път го обличат или изглежда, че го обличат в неговата собствена броня.

Но не е трудно да покажа, че въпреки неяснотата, с която тези автори се изразяват, те имат много ниско мнение за човешките добродетели и приписват всички заслуги за добрите дела на Святия Дух. За да направя това по-явно, може тук да цитирам някои текстове от тях. И така, какво има предвид Киприан в текста, който е така хвален от Августин, “Нека не се прославяме в нищо, защото нищо не е наше,” освен че, тъй като човекът сам по себе си е крайно беден, той трябва да зависи изцяло от Бога? Какво искат да кажат Августин и Евхерий, когато обясняват, че Христос е дървото на живота, и онези, които протегнат ръка към него ще живеят; че изборът на волята е дървото за познанието на доброто и злото и онзи, който, отстъпвайки от Божията благодат, вкуси от него, ще умре? Какво има предвид Хризостом, когато казва, “Че всеки човек е не само грешник по естество, а и цял е грях”? Ако няма нищо добро в нас; ако човекът от върха на главата до петите е цял грях; ако дори не е законно да опитваме докъде се простира силата на волята: как може да бъде законно да споделяме заслугите за добрите дела между Бога и човека? Мога да цитирам много текстове в същия смисъл от други автори; но за да не каже някй клеветник, че избирам само онези, които служат за моите цели и умелопропускам онези, които са против мен, ще се въдържа. Смея, обаче, да твърдя това, че макар те да отиват твърде далеч в превъзвишаването на свободната воля, главната цел, която имат предвид, е да научат човека напълно да се отрече от всяка самоувереност и да постави своята сила единствено в Бога. Сега преминавам към просто изложение на истината по отношение на човешкото естество.

(Трябва да изоставим всяко себевъзвеличаване, 10-11)
10. Учението за свободната воля винаги носи със себе си опасността от ограбване на Бога от Неговата почит

Тук, обаче, трябва отново да повторя онова, което поставих за основа в началото на тази глава, че онзи, който е най-дълбоко унизен и разтревожен от осъзнаването за собствената си немилост, голота, нужда и бедност, е направил най-голям напредък в познанието за себе си. За човека няма опасност да мисли прекалено високо за себе си, ако се научи, че това, което му липсва, е възстановено в Бога. Но той не може да си приписва нито една частица без да изгуби себе си в празна самонадеяност, и като си приписва божествена почит, да стане виновен за най-голямо нечестие. И със сигурност, когато нашите умове са обхванати от копнеж да притежаваме нещо свое, което да обитава в нас, а не в Бога, можем да сме сигурни, че тази мисъл ни е внушена не от друг съветник, а от онзи, който подмами нашите първи родители да искат да бъдат като богове, познавайки добро и зло. Наистина е приятно да имаме толкова много добродетели в себе си, че да можем да уповаваме на себе си; но нека многото строги текстове, чрез които нашата гордост бива сурово смирявана, да ни възпрат от впускане в тази празна самонадеяност: “Проклет да бъде оня човек, който уповава на човека, и прави плътта своя мишца” (Ер. 17:5). “Не се удоволствува в силата на коня, нито има благоволение в краката на мъжете. Господ има благоволение в ония, които Му се боят, в ония, които уповават на Неговата милост (Пс. 147:10, 11). “Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните. Даже младите ще отслабнат и ще се уморят, и отбраните момци съвсем ще паднат; но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си” (Ис. 40:29-21). Смисълът на всички тези текстове е, че ние не трябва да имаме никаква вяра в нашата собствена сила, ако искаме да се наслаждаваме на благоволението на Бога, Който “на горделивите се противи, а на смирените дава благодат” (Яков 4:6). Затова нека помним обещания като тези, “Защото ще изливам вода на жадната земя, и реки на сухата почва” (Ис. 44:3); “О вие, които сте жадни, елате всички при водите” (Ис. 55:1). Тези текстове заявяват, че никой не бива допускан да се наслаждава на Божиите благословения, освен онези, които се измъчват от усещането за своята бедност. Нито пък трябва да пропускаме текстове като следния: “Слънцето не ще ти бъде вече светлина денем, нито луната със сиянието си ще ти свети; но Господ ще ти бъде вечна светлина, и твоят Бог твоя слава” (Ис. 60:19). Господ определено не лишава Своите слуги от светлината на слънцето или луната, но тъй като Той единствен ще им се яви в слава, Той ги разубеждава от увереност дори в тези предмети, които те смятат за най-превъзходни.

11. Истинското смирение отдава почит единствено на Бога

Винаги съм се наслаждавал изключително много на думите на Хризостом, “Основата на нашата философия е смирението”; и още повече от тези на Августин, “Както ораторът, когато го попитали, ‘Какво е първото правило на красноречието?’ отговорил, ‘Говоренето.’ ‘Какво е второто?’ ‘Говоренето.’ ‘Какво е третото?’ ‘Говоренето.’ Така и аз, ако ме попитате относно правилата на християнската религия, ще отговоря, Първо, второ и трето, Смирението.”

Под смирение той има предвид не когато човекът, като осъзнава някаква своя добродетел, се въздържа от гордост, а когато наистина чувствува, че няма друго убежище освен в смирението. Това е ясно от друг текст, “Нека никой човек,” казва той, “да не ласкае себе си; сам по себе си той е дявол; защото правдата е от Бога.” И отново, “Защо да разчитаме толкова много на способностите на естеството? То е наранено, осакатено, противоречиво, изгубено. Това, което е необходимо, е истинско признание, а не лъжлива защита.” “Когато някой знае, че сам по себе си е нищо и не може да има помощ сам от себе си, оръжията вътре в него са строшени и войната е приключила.” Всички оръжия на неверието трябва да бъдат повредени, строшени и изгорени в огъня; трябва да останете невъоръжени, без никаква помощ сами в себе си. Колкото по-немощни сте, толкова повече Господ ще ви поддържа. Така, като обяснява Псалм 17, той ни забранява да мислим за нашата праведност, за да можем да осъзнаем Божията праведност, и показва, че Бог ни дарява Своята благодат, за да знаем, че сме нищо; че стоим само чрез Божията милост, виждайки, че вътре в себе си сме напълно зли. Нека да не спорим с Бога за нашите права, като че ли това, което сме приписали на Него, е изгубено за нашето спасение. Както нашето смаляване е Негово възвеличаване, така и признанието за нашата незначителност намира награда в Неговата милост. Обаче не искам човекът доброволно да се покори на това без да бъде убеден, или ако има някакви способности, да си затваря очите за тях, за да може така да бъде подчинен на истинско смирение; а като е освободен от болестта на себелюбието и амбициите, “filautia kai filoneikia,” той се мисли за повече отколкото е, той да види себе си такъв, какъвто наистина е, като гледа във вярното огледало на Писанието.

(Естествените дарби на човека не са напълно угасени: разбирането, 12-17)
12. Свръхестествените дарби са унищожени; естествените дарби са извратени; но е останал достатъчно разум, за да разграничава човека от дивите зверове

Харесва ми добре известната поговорка, взета от писанията на Августин, че естествените дарби на човека са покварени от греха, а неговите свръхестествени дарби са премахнати; като под свръхестествени дарби имаме предвид светлината на вярата и правдата, която би била достатъчна за постигане на небесен живот и вечно щастие. Човекът, когато отхвърли своята преданост към Бога, беше лишен от духовните дарби, чрез които е издигнат до надеждата за вечното спасение. Оттук следав, че той сега е изгнаник от Божието царство, така че всички неща, които се отнасят до благословения живот на душата, са угасени в него докато той ги възстанови чрез благодатта на новорождението. Сред тях са вярата, любовта към Бога, милостта към ближния, следването на правдата и святостта. Всички тези, когато бъдат възстановени в нас чрез Христос, трябва да бъдат смятани за придобити и непринадлежащи на нашето естество. Ако е така, изводът е, че преди това те са били премахнати. От друга страна, здравият разум и почтеността на сърцето също са премахнати и именно това представлява покварата на естествените дарби. Защото макар все още да има някакъв остатък от разум и мислене и воля, ние не можем да наречем един ум здрав и и почтен, когато той е слаб и потопен в тъмнина. Колкото до волята, нейната извратеност е добре известна на всички.

Следователно, тъй като разумът, чрез който човекът разграничава добро от зло, и чрез който разбира и отсъжда, е естествен дар, той не може да бъде напълно унищожен; но като е частично отслабен и частично покварен, всичко, което остава, е безформени руини. В този смисъл се казва (Йоан 1:5), че “светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана”; като тези думи ясно показват двете идеи, а именно, че в поквареното и извратено естество на човека все още има някои искри, които показват, че той е разумно животно и се различава от зверовете, тъй като е надарен с разум, и все пак, че тази светлина е така задушена от тъмни облаци, че нейнот осветене не може да донесе никаква полза.

По същия начин волята, тъй като е неделима от естеството на човека, не е загинала, но е така заробена под извратените похоти, че е неспособна на какво да е праведно желание. Това определение е пълно, но има няколко неща, които трябва да бъдат обяснени.

Затова, като се съгласяваме с онова първично разграничение (Книга 1, глава 15, р. 7 и 8), чрез което разделихме душата на разум и воля, сега ще изследваме силата на разума.

Да обвиним разума във вечна слепота, както и да отхвърлим съществуването на какъвто и да е разум, би било противно не само на Божието Слово, но и на общоприетия опит. Виждаме, че в човешкия ум е вложено определено желание за изследване на истината, към което той никога не би се стремил, освен ако в началото е съществувала някаква опитност за истината. Следователно сега в човешкия ум има разбиране дотолкова, че той е естествено повлиян от любов към истината, чието пренебрегване в нисшите животни е доказателство за тяхното нисше и неразумно естество. Но също е вярно, че тази любов към истината изчезва още преди да е постигнала целта си, като пропада в суета. Тъй като поради своята тъпота човешкият ум е неспособен да следва правия път на търсенето, и след разни скитания се спъва постоянно като човек, който се лута в тъмнината, в крайна сметка той е напълно объркан, така че целият този опит доказва колко неспособен е той да търси истината и да я намери.

Тогава той се мъчи под друг тежък недостатък, че често пропуска да осъзнае какво е познанието, към което трябва да се стреми. Затова, под влиянието на празно любопитство, той мъчи себе си с повърхностни и безполезни спорове, или без да обръща никакво внимание на нещата, които трябва да познава, или като хвърля само бегъл и презрителен поглед на тях. Във всеки случай той почти никога не ги изследва с трезва искреност. Светските писатели постоянно се оплакват от тази извратена практика, и въпреки това всички те я следват. Затова в цялата книга Еклисиаст, Соломон, след като изброява всички занимания, в които хората смятат, че постигат най-висша мъдрост, ги обявява за суетни и напразни.

13. Силата на разбирането по отношение на земните неща и вида на човешкото общество

Все пак, обаче, усилията на човека не са винаги така безплодни, че да не доведат до никакъв резултат, особено когато неговото внимание е насочено към по-нисши неща. Та дори по отношение на по-висшите неща, макар да е много по-небрежен в тяхното изследване, той има някакъв малък напредък. Тук, обаче, неговата способност е по-ограничена и той никога не осъзнава по-ясно своята слабост отколкото когато се опита да се извиси над областта на всекидневния живот. Затова може би е уместно, за да направим по-явно докъде се простира нашата способност по отношение на тези две групи предмети, да очертаем разграничението между тях. Разграничението е, че ние имаме един вид разум за земните неща, а друг за небесните неща. Под земни неща имам предвид онези, които не са свързани с Бога и Неговото царство, с истинската праведност и бъдещите благословения, а имат някаква връзка с настоящия живот и са по някакъв начин ограничени в неговите граници. Под небесни неща имам предвид познанието за Бога, пътя на истинската праведност и тайните на небесното царство. На първите принадлежат нещата на политиката и икономиката, всички механични умения и свободните изкуства. На вторите (относно които виж раздели от 18 нататък) пренадлежи познанието за Бога и Неговата воля и средствата за подреждане на нашия живот в съгласие с тях.

Колкото до първите, възгледът, който трябва да възприемем, е следният: Тъй като човекът по естество е обществено животно, той по естествен инстинкт е склонен да се грижи за обществото и да го пази, и затова виждаме, че в умовете на всички хора има възгледи за обществен ред и честност. Затова всеки отделен човек разбира защо човешките общества трябва да бъдат управлявани от закони, а също е способен да осъзнава принципите на тези закони. От това идва и всеобщото съгласие относно такива въпроси, както сред различните народи, така и сред различните хора, като семената за това са посадени в сърцата на всички без учител или законодател.

Истината за това не бива опровергавана от войните и смутовете, които винаги възникват, а някои, като крадци и грабители, извращават правилата за справедливост, отхвърлят връзките на закона и дават свобода на своите похоти; а други (порок, който често се среща) приемат за несправедливо това, което на друго място се смята за справедливо, и обратно, приемат за похвално това, което на друго място е забранено. Защото такива хора не мразят законите поради това, че не знаят, че те са добри и свещени, а запалени от неразумни страсти, воюват с това, което е очевидно разумно, и безнравстено мразят онова, което техният ум и разбиране одобряват. Смутове от този вид не унищожават основната идея за справедливостта. Защото когато хората спорят един с друг относно конкретни постановления, по същество техните идеи за справедливост съвпадат. Това без съмнение доказва слабостта на човешкия ум, който, дори когато изглежда е на правилния път, се спира и се колебае. Но все пак е вярно, че на всички е даден някакъв принцип за обществен ред. И е достатъчно доказателство, че по отношение на устройството на настоящия живот, никой човек не е лишен от светлината на разума.

14. Разбирането относно изкуствата и науката

След това идват техническите и свободните изкуства, в които се изявява пълната сила на човешката съобразителност, тъй като всички имат някаква степен на способности. Но макар че не всички са еднакво способни да научат всички изкуства, ние имаме достатъчно свидетелство за общата способност във факта, че едва ли има човек, който не показва умение в някакво конкретно изкуство. И тази способност се простира не само до научаването на изкуството, но и до измисляне на нещо ново или подобряване на това, което вече е научено. Това подвежда Платон да възприеме погрешната идея, че такова познание не е нищо друго освен припомняне. Така убедително то ни задължава да признаем, че неговият принцип е естествено вложен в човешкия ум. Но макар тези доказателства открито да свидетелствуват за естествено вложените всеобщ разум и разбиране, те са всеобщи за да доведат всеки човек да осъзнае, че са специален дар от Бога. Имаме достатъчен призив от Създателя към тази благодарност, когато в случая с психичноболните хора Той ни показва какви биха били дарбите на душата, ако тя не беше пропита с Неговата светлина. Макар и естествени за всички, те са такива в смисъл, че трябва да бъдат смятани за безплатен дар на Божието благоволение към всеки човек. Нещо повече, изобретенията, методичното подреждане, и по-подробното и превъзходно познание на изкуствата, тъй като са ограничени до малко хора, не могат да бъдат смятани за сигурно доказателство за обща разумност. Но все пак, тъй като са дарени безусловно и на добрите, и на лошите, правилно е да бъдат наредени заедно с естествените дарби.

15. Науката като дар от Бога

Затова, като четем светски автори, възхитителната светлина на истината, изобразена в тях, трябва да ни напомня, че човешкият ум, колкото и да е паднал и извратен от своята първоначална цялост, е все още украсен и надарен с възхитителни дарби от своя Създател. Ако разсъдим, че Божият Дух е единственият извор на истината, ще внимаваме, за да не Му нанесем някаква обида, да не отхвърляме или осъждаме истината навсякъде, където тя е изявена. Като презираме дарбите, ние обиждаме Дарителя. Тогава как можем да отричаме, че истината е огряла онези древни законодатели, които са наредили обществения ред и дисциплина с такава справедливост? Ще кажем ли, че философите са били слепи в своите изящни изследвания и умело описание на природата? Ще отречем ли наличието на разум в онези, които са начертали правилата за логическото мислене и са ни научили да говорим разумно? Ще кажем ли, че онези, които чрез развитието на медицинското изкуство са увеличавали уменията си в полза на нашето здраве, само са бълнували? Какво да кажем за математическите науки? Ще ги наречем ли бълнувания на луди хора? Ние въобще не можем да четем писанията на древните по тези теми без най-дълбоко възхищение; възхищение, което поради тяхното превъзходство не можем да възпираме. Но ще наречем ли нещо благородно и похвално, без да го припишем на Божията ръка? Далеч от нас такава неблагодарност; неблагодарност, за която не можем да обвиним дори езическите поети, които признават, че философията и законите и всички полезни умения са изобретения на боговете. Следователно, тъй като е явно, че хората, които Писанията определят като плътски, са толкова умни и ясни в изследването на нисшите неща, техният пример трябва да ни научи колко много дарби Господ е оставил на разположение на човешкото естество, въпреки че то е било лишено от истинското добро.

16. Човешките способности в изкуството и науката също идват от Божия Дух

Нещо повече, нека не забравяме, че има най-превъзходни благословения, които Божественият Дух раздава на когото желае за общата полза на човечеството. Защото ако беше уместно умението и познанието, необходими за построяването на Скинията, да бъдат дадени от Божия Дух на Веселеил и Елиав (Изх. 31:2; 35:30), не е странно, че че казваме, че познанието за най-превъзходните неща в човешкия живот ни се предава чрез Духа. Нито има някакво основание да питаме какво общение има Святият Дух с нечестивите, които са напълно отчуждени от Бога. Защото това, което се казва относно Духа, че обитава само във вярващите, трябва да се разбира за Духа на святостта, чрез Когото биваме посветени на Бога като храмове. Въпреки това, Той изпълва, движи и съживява всички неща чрез силата на Духа, и това е според особеното естество, което всяка група същества е получила чрез Закона на Сътворението. Но ако Господ е благоволил да ни подпомага чрез делото и служението на нечестивите във физиката, диалектиката, математиката и други подобни науки, нека да се възползваме от това, за да не би, като пренебрегваме безплатно дадените ни Божии дарби, да бъдем справедливо наказани за нашата ленивост. За да не би обаче някой да си въобрази, че човекът е много щастлив само защото по отношение на елементите на този свят е надарен с големи способности за изследване на истината, трябва да добавим, че цялата сила на разума, която ни дарена, е в Божия поглед нестабилна и суетна, ако не е основана върху здравата основа на истината. Августин (по-горе, р. 4 и 12), на когото, както отбелязахме, Майсторът на изреченията (lib. 2 Dist. 25) и схоластиците са принудени да се позовават, казва най-правилно, че както безплатните дарби, дадени на човека, са били отнети, така естествените дарби, които остават, са покварени след Падението. Не че те могат да бъдат замърсени сами по себе си, тъй като идват от Бога, а че са престанали да бъдат чисти за замърсения човек, за да не може той чрез тях да придобие някаква слава.

17. Обобщение на 12-16

Обобщението на всичко е следното: От общото изследване на човешкия род става явно, че едно от същностните качества на нашето естество е разумът, който ни разграничава от нисшите животни, точно както те чрез възприятията се отличават от неодушевените предмети. Защото макар някои хора да се раждат без разум, този недостатък не опровергава общата доброта на Бога, а само служи да ни напомня, че това, което имаме, трябва по право да се припише на Божията щедрост. Ако Бог не ни беше пожалил по този начин, нашият бунт би довел със себе си пълно унищожение на нашето естество. В това, че някои са превъзходни в съобразителност, а други в проницателност, докато други имат по-голяма способност в научаването на някое конкретно изкуство, Бог ни показва Своето благоволение към нас чрез това разнообразие, за да не би някой да си позволява да приписва на себе си онова, което идва единствено от Божията щедрост. Защото откъде идва това, че един човек превъзхожда друг, освен че в общото естество Божията благодат се изявява по особен начин, като пропуска много хора и така заявява, че не дължи нищо на никого? Можем да добавим, че всеки човек е поставен в различни обстоятелства според своето призвание. Има много примери за това в книгата Съдии, в която се казва, че Господният Дух идва върху тези, които са призвани да управляват Неговия народ (Съдии 6:34). Накратко, във всяко изявено действие има специално вдъхновение. Затова за Саул се казва, че “с него отиде един полк силни мъже, до чиито сърца Бог се беше докоснал” (1 Царе 10:26). И когато неговото възцаряване бива пророкувано, Самуил се обръща към него така, “Тогава ще дойде Господният Дух върху теб, та ще пророкуваш заедно с тях, и ще се промениш в друг човек” (1 Царе 10:6). Това важи за цялата област на властта, както по-късно се казва за Давид, “и от този ден нататък Господният Дух дойде със сила на Давид” (1 Царе 16:13). Същото нещо се казва на други места относно конкретни действия. Та дори Омир казва, че хората са превъзходни по дух не само според което Зевс им е дал, но и според както ги води всеки ден, “hoion ep hemas ageisi.” И определено опитът показва, че когато онези, които са били най-умели и изобретателни, остават слисани, че умовете на хората са напълно под властта на Бога, Който ги управлява във всеки миг. Затова се казва, че “Той излива презрение върху князете, и ги прави да се скитат в пустиня, където няма път” (Йов 12:24; Пс. 107:40). Все пак, в това разнообразие можем да открием някои остатъци божествения образ, отличаващ целия човешки род от другите създания.

(Но духовното разбиране е напълно изгубено докато не бъдем новородени, 18-21)
18. Ограниченията върху нашето разбиране

Сега трябва да обясним каква е силата на човешкия разум по отношение на Божието царство, и духовното разбиране, което се състои главно от три неща – познание за Бога, познание за Неговото бащинско благоволение към нас, което съставлява нашето спасение, и начина за управляване на нашето поведение според Божия Закон. По отношение на първите две, и особено на второто, хора, които иначе са най-проницателни, са по-слепи от къртици. Наистина, не отричам, че в писанията на философите понякога виждаме остроумни и уместни наблюдения относно естеството на Бога, макар те винаги да изглеждат като лекомислено въображение. Както отбелязах по-горе, Господ ги е дарил с някакво малко осъзнаване на Неговата Божественост, за да не използват своето невежество като извинение за своето нечестие, и понякога ги вдъхновява да изкажат някои истини, признанието на които трябва да бъде за тяхно собствено осъждение. Въпреки това, макар да гледат, те не виждат. Тяхното разбиране не е такова, че да ги доведе до истината, още по-малко да им даде способност да я постигнат, а прилича на разбирането на объркания пътешественик, който за един миг вижда силния блясък на светкавицата да осветява всичко, а след това се изгубва в светлината на нощта още преди е направил и една крачка. Толкова далеч е такава помощ от това да му даде способност да намери правилната пътека. Освен това, колко много чудовищни лъжи се смесват с онези малки частици истина, разпръснати като по случайност в техните писания. Накратко, нито един от тях не се е приближил по никакъв начин до тази увереност в Божието благоволение, без което умът на човека завинаги остава в хаоса на объркването. Човешкият разум не може да се приближи ни най-малко до големите истини, какъв е Бог в Своето естество и какъв е Той по отношение на нас (виж Книга 3, глава 2, р. 14, 15, 16).

19. Духовната слепота на човека се вижда от Йоан 1:4-5

Но тъй като сме натровени с лъжлива самоувереност относно нашето разбиране, и едва ли можем да бъдем убедени, че в божествените неща то е напълно глупаво и сляпо, вярвам, че най-добрият път ще бъде установим този факт не чрез спорове, а от Писанието. Най-възхитителен в това отношение е текстът, който последно цитирах от Йоан, когато казва, “В Него беше животът; и животът беше светлина за хората. И светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана” (Йоан 1:4, 5). Той показва, че човешката душа наистина е осветена от лъч божествена светлина, така че никога не е оставена напълно лишена от някакъв малък огън, или по-скоро искра, макар и не такава, че да има способност да осъзнае Бога. И защо е така? Защото по отношение на Бога нейната съобразителност е само слепота. Когато Духът описва хората с думата “тъмнина,” той ги обявява за лишени от всякаква способност за духовно разбиране. По тази причина се казва за вярващите, че като прегръщат Христос, те са “родени не от кръв, нито от плътска похот, нито от човешко пожелание, а от Бога” (Йоан 1:13); с други думи, че плътта няма способност за такава върховна мъдрост, че да осъзнае Бога и Божиите неща, ако не бъде осветена от Неговия Дух. По същия начин нашият Спасител, когато Петър изповяда вярата си в Него, заяви, че това е чрез специално откровение от Бащата (Мат. 16:17).

20. Човешкото познание за Бога е Божие дело

Ако сме убедени в истината, която трябва да бъде извън всякакъв спор, а именно, че човешкото естество не притежава нито една от дарбите, които избраните получават от своя небесен Баща чрез Духа на новорождение, тогава тук не трябва да има място за колебание. Защото чрез устата на пророка събранието на верните говори по следния начин: “Защото в Теб е изворът на живота, в Твоята светлина ще видим светлина” (Пс. 36:9). В същия смисъл е свидетелството на апостол Павел, когато заявява, че “никой не може да каже, Исус е Господ, освен чрез Святия Дух” (1 Кор. 12:3). И Йоан Кръстител, като вижда тъпотата на своите ученици, възкликва, “Човек не може да вземе върху себе си нищо, ако не му е дадено от небето (Йоан 3:27). Че дарбите, за които той тук говори, трябва да бъдат разбирани не като обикновени естествени дарби, а като специално просветление, е явно от следното – че той се оплаква колко малко неговите ученици са спечелили от това, което им е казал в думите си за Христос. “Виждам,” казва той, “че моите думи нямат никакво въздействие в изпълването на човешките умове с божествените неща, ако Господ не просвети тяхното разбиране чрез Своя Дух.” Та дори и Мойсей, докато укоряваше хората за тяхната забравливост, в същото време отбелязва, че те не могат да станат мъдри в Божиите тайни без Божията помощ. “Вие видяхте всичко, което направи Господ пред очите ви в Египетската земя, на Фараона и на всичките му слуги, и на цялата земя; големите изпитания, които очите ти видяха, знаменията и онези големи чудеса; но до този ден Господ не ви даде сърце да разбирате, очи за да виждате и уши за да слушате” (Вт. 29:2, 3, 4). Дали ще бъде по-изразително, ако просто ни беше нарекъл тъпаци по отношение на осъзнаването на божествените неща? Затова Господ чрез устата на пророка, обещава на израилтяните като особено благоволение, “Ще им дам сърце да Ме познават” (Ер. 24:7); показвайки, че в духовните неща човешкият ум е мъдър само дотолкова, доколкото Бог го е просветлил.

Това също ясно се потвърждава от нашия Спасител, когато казва, “Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Баща Ми, Който Ме е пратил” (Йоан 6:44). Та не е и самият Той живият образ на Своя Баща, в който ни се изявява пълният блясък на Неговата слава? Следователно, не можем да покажем по-добре докъде се простира нашата собствена способност да познаваме Бога, отколкото когато е заявено, че макар Неговият образ да е така ясно изявен, ние нямаме очи за да го осъзнаем. Какво? Не слезе ли Христос в света за да изяви волята на Своя Баща на хората, и не изпълни ли Той вярно Своето служение? Наистина е така! Той го направи; но чрез Неговото проповядване не се постига нищо, ако вътрешният учител, Духът, не отвори пътя в умовете ни. Следователно, при Него идват само онези, които са чули и са се научили от Бащата. И в какво се състои методът на това чуване и научаване? Това е когато Духът с чудна и специална сила прави ухото да чува и ума да разбира. И за да не ни изглежда някакво ново учение, нашият Спасител цитира пророчеството на Исая, което съдържа обещание за обновлението на Църквата. “Оставих те за малко време; но с голяма милост ще те прибера” (Ис. 54:7). Ако тук Господ предсказва някакво специално благословение за Своите избрани, ясно е, че учението, за което Той говори, не е това, което е общоприето и сред нечестивите и невярващите.

Така изглежда, че никой не може да влезе в Божието царство, освен онези, чиито умове са били обновени чрез просвещението на Святия Дух. Най-ясното изложение по този въпрос е дадено от Павел, който, като се занимава с него, след като осъжда цялата мъдрост на света като глупост и суета и с това обявява крайната бедност на човека, заключава, “Но естественият човек не побира това, което от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1 Кор. 2:14). Кого има предвид той под “естествения човек”? Човекът, който уповава на светлината на естеството. Такъв човек няма разбиране за духовните тайни на Бога. Защо? Дали защото поради ленивост ги пренебрегва? Та дори да изтощи себе си, той няма полза от това; защото те се “изпитват духовно.” И какво означава това? Че напълно скрити от човешкото разбиране, те стават известни само чрез откровението от Духа; така че биват смятани за глупост там, където Духът не дава светлина. Преди това апостолът заявява, че “Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за онези, които Го обичат”; та дори и светската мъдрост е някаква завеса, която възпира човешкия ум да не види Бога (1 Кор. 2:9). Какво повече ни трябва? Апостолът заявява, че Бог “направи глупост светската мъдрост” (1 Кор. 1:20); дали ние ще й приписваме проницателност, способна да проникне до Бога и до скритите тайни на Неговото царство? Далеч от нас такава надменност!

21. Без светлината на Духа всичко е тъмнина

Това, което тук апостолът отказва на човека, на друго място приписва на Бога, когато се моли, “дано Бог на нашия Господ Исус Христос, славният Баща, ви даде дух на мъдрост и на откровение, за да Го познаете” (Еф. 1:17). Сега чувате, че всяка мъдрост и откровение са дар от Бога. Какво следва от това? “Да просвети очите на сърцето ви.” Със сигурност, ако те се нуждаят от ново просвещение, следователно сами по себе си са били слепи. Следващите думи са, “за да познаете надеждата, към която ви призовава” (Еф. 1:18). С други думи, човешките умове нямат достатъчно способност да познаят своето призвание.

Нека тук никой дърдорещ пелагианец не си въобразява, че Бог премахва тази недодяланост или глупост като чрез учението на Своето Слово ни насочва по път, който не бихме намерили без водач. Давид имаше закона, осъзнаваше го в цялата мъдрост, която може да се желае, и все пак, незадоволен само с това, се молеше, “Отвори очите ми, за да гледам чудесни неща в Твоя закон” (Пс. 119:18). Чрез този израз той определено има предвид, че когато Божието Слово свети, това е като изгрев на земята; но хората не извличат много полза от това докато Той самият, Който по тази причина е наречен Баща на светлините (Яков 1:17), или дава очи, или ги отваря; защото това, което не е просветено от Неговия Дух, е напълно тъмнина. Апостолите бяха надлежно и изобилно научени от най-добрия Учител. И все пак, като искаха Духът на истината да завърши тяхното обучение в самото учение, което преди това бяха чули, беше им наредено да Го чакат (Йоан 14:26). Ако изповядаме, че това, което искаме от Бога, ни липсва, и Той чрез самото обещано нещо намеква за нашата нужда, никой човек не може да се колебае да признае, че е способен да разбере Божиите тайни само дотолкова, доколкото е просветен от Божията благодат. Който приписва на себе си повече разбиране от това, е още по-сляп поради това, че не признава своята слепота.

(Грехът се различава от незнанието [обратно на Платон], но може да бъде причинен от заблуда, 22-25)
22. Свидетелството за Божията воля, което човекът притежава, го прави да бъде без извинение, но не му осигурява правилното познание

Остава да разгледаме третия клон на познанието за духовните неща, а именно, начина за правилно управление на поведението. То е уместно наречено познание за делата на правдата, клон, в който човешкият ум като че ли има доста повече разбиране от предишните два, тъй като апостолът заявява, “понеже когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което е от закона, то и без да имат закон, те сами са закон за себе си по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, за което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду им, или ги оправдават” (Рим. 2:14, 15). Ако езичниците имат правдата на закона естетсвено написана на умовете си, ние определено не можем да кажем, че те са напълно слепи относно правилата на живота.

Наистина нищо не е по-естествено от това човекът да бъде достатъчно научен на правилно поведение чрез естествения закон, за който апостолът тук говори. Нека обаче да разсъдим с каква цел се дава на хората това познание за закона. Защото от това веднага ще стане ясно докъде може да ги доведе то по пътя на разума и истината. Това става ясно дори от думите на Павел, ако внимаваме в тяхната подредба. Малко преди това той казва, че онези, които са съгрешили под закона, ще бъдат съдени по закона, а онези, които са съгрешили без закон, без закон и ще загинат. Тъй като може да изглежда необяснимо как езичниците ще загинат без никакъв съд, той незабавно добавя, че на тях съвестта им служи вместо закона, и следователно е достатъчна за тяхното справедливо осъждение. Следователно, целта на естествения закон е да направи човека без извинение, и може да бъде правилно определен по този начин – съдът на съвестта, разграничаващ достатъчно между правда и неправда, който, като изобличава хората на основата на тяхното собствено свидетелство, ги лишава от всяко извинение с незнание. Човекът е толкова снизходителен към себе си, че докато върши зло, той винаги се старае да подтисне разбирането за греха. Очевидно именно това подтиква Платон (в неговия Протагор) да предположи, че греховете биват извършвани само поради незнание. Може да има някакво основание за това, ако лицемерието можеше да прикрива порока, както и да поддържа съвестта чиста в Божия поглед. Но тъй като грешникът, когато се опитва да избегне отсъждането за добро и зло, вложено в него, от време на време бива привличан напред без да има възможност да си затвори очите така, че да не може от време на време да вижда ясно, независимо дали го желае, лъжливо е да кажем, че той греши само поради незнание.

23. Преценката за добро и зло е неясна, тъй като става произволно

Темистий е по-точен в учението (Paraphr. in Lib. 3 de Anima, cap. 46), че разумът много рядко греши в общото определение или същността на нещата; но че заблудата започва когато той напредне нататък, а именно, когато се снижи до конкретните неща. Че като цяло убийството е зло, никой човек няма да отрече; и все пак човекът, който замисля смъртта на своя враг, се впуска в това, като че ли нещото е добро. Прелюбодеецът ще осъди прелюбодейството по принцип, но ще ласкае себе си когато тайно го извършва. Невежеството е именно тук: че човекът, когато стигне до конкретните неща, забравя правилото, което е положил в конкретния случай. Августин говори много възхитително по този въпрос в своето изложение на първия стих на Псалм 57.

Учението на Темистий, обаче, не винаги е вярно: защото низостта на престъплението понякога така притиска съвестта, че грешникът не си налага лъжлива маска на добро, а се втурва в греха съзнателно и с готовност. Оттук идва и изразът, “Знам по-добър път, и го одобрявам; но следвам по-лошия” (Медея на Овидий). По тази причина според мен Аристотел прави много остроумно разграничение между безнравственост и невъздържаност (Ethic. lib. 7 cap. 3). Където царува невъздържаността (“akrasia”), казва той някакво конкретно познание бива подтискано поради страстта (“pathos”); така че в своето злодеяние човекът не вижда злото, което обикновено вижда в други случаи; но когато страстта угасне, незабавно следва покаяние. А безнравствеността (“akolasia”) не бива угасена или притисната от чувството за грях, а обратно, постоянствува в злия избор, който е направила.

24. Човешкото познание е напълно безсилно по отношение на Първата Плоча на Закона; относно Втората Плоча, то е безсилно в критични положения

Нещо повече, когато чуете за всеобщ разум в човека, различаащ между доброто и злото, не трябва да предполагате, че този разум е във всяко отношение здрав и цялостен. Защото ако сърцата на хората са надарени с чувство за справедливост и несправедливост, за да нямат основание да се извиняват с незнание, това в никакъв случай не предполага, че ще различават истината в конкретните случаи. Повече от достатъчно е, ако те разбират дотам, че да не могат да избягват без да бъдат изобличени от тяхната собствена съвест и отсега да започват да треперят от съдийския престол на Бога. Наистина, ако трябва да изпитаме своя разум чрез Божия Закон, който е съвършен стандарт за праведност, ще открием колко сляп е в много отношения. Той определено не се отнася до основните точки в Първата Плоча, като вяра в Бога, приписване на Бога на всяко хваление за доброто и правдата, призоваването на Неговото име и истинското спазване на Неговия почивен ден. Дали някога някоя душа, под ръководството на естествените чувства, си е представяла, че тези и подобни на тях съставляват законното поклонение на Бога? Когато светските хора се покланят на Бога, колкото и да биват отделяни от своите суетни самохвалства, те постоянно се връщат обратно към тях. Наистина те признават, че жертвите не са угодни на Бога, ако не са придружени от искреност на ума; и чрез това свидетелствуват, че имат някакво разбиране за духовно поклонение, макар и незабавно да го извращават чрез лъжливи средства; защото е невъзможно да бъдат убедени, че всяко нещо, което законът изисква по този въпрос, е истинно. Трябва ли тогава да превъзвишавам способностите на ума, който сам по себе си нито може да придобива мъдрост, нито да приеме съвет?

Колкото до предписанията на Втората Плоча, има значително повече познание за тях, тъй като те са по-тясно свързани със запазването на обществото. Дори тук, обаче, има недостатъци. Всеки разумен човек смята за най-нелепо да се покорява на несправедливо и тиранично господство, ако може по някакъв начин да го отхвърли, и има само един възглед между всички хора, че на жалкия и робски ум подхожда да го понася търпеливо, а на почтения и възвишен ум да въстане срещу него. Наистина, възмездието за щети не се смята за порок от философите. Но Господ, като осъжда този твърде възвишен дух, предписва на Своите хора онова търпение, което човечеството смята за позорно. По отношение на общото спазване на закона, ние напълно избягваме да критикуваме похотливостта. Защото естественият човек не може да понесе да вижда признае болестите в своите похоти. Естествената светлина бива угасена веднага, когато човекът направи първата крачка в тази дълбока бездна. Защото, когато философите нареждат надменните похоти на ума сред пороците, те имат предвид само онези, които се натрапват и изявяват в по-чудовищни форми. Извратените желания, в които умът тайно се впуска, те смятат за нищо (виж глава 8, р. 49).

25. Ние всеки ден имаме нужда от Святия Дух, за да не объркаме своя път

Както по-горе критикувахме грешката на Платон че приписва всички грехове на незнание, така трябва да опровергаем възгледа на онези, които твърдят, че всеки грях произлиза от съзнателно нечестие и злоба. Ние знаем от нашия опит колко често падаме, дори когато нашето намерение е добро. Нашият разум е изложен на толкова много форми на заблуда, подвластен на толкова много грешки, спъва се в толкова много препятствия, впримчван в толкова много примки, че винаги се отклонява от правилната посока. Павел показва от каква малка стойност е той в Божия поглед относно всички части на живота, когато казва, че ние “не сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас си (2 Кор. 3:5). Той не говори за волята или чувстват; той отрича нашата способност да мислим правилно как трябва да се изпълнява правилно кое да е нещо. Наистина ли е вярно, че всяка мисъл, разум, разбиране и усилие са толкова погрешни, че в Божия поглед ние не можем да мислим или да искаме никакво добро нещо? За нас, които не можем да издържим да се разделим с нашата съобразителност или разум (според нашата оценка един много скъпоценен дар), изглежда трудно да признаем това, докато Святият Дух, Който “знае, че човешките мисли са лъх” (Пс. 94:11), смята това за най-праведно и изрично заявява, че “всичко, което мислите на човека въобразяват, е постоянно само зло” (Бит. 6:5; 8:21). Ако всяко нещо, което нашият ум мисли, замисля и решава, е винаги зло, как може той някога да мисли да прави това, което угодно на Бога, за Когото са приемливи само правда и святост?

Така е ясно, че в каквато и посока да тръгне, нашият ум е нещастно изложен на суета. Давид осъзнава своята слабост когато се моли, “Вразуми ме, и ще държа закона Ти” (Пс. 119:34). Като желае да придобие ново разбиране, той показва, че неговото в никакъв случай не е достатъчно. Той не казва това само веднъж, а в един псалм повтаря същата молитва почти десет пъти, като повторението показва колко силна е необходимостта, която го подтиква да се моли. Това, което той иска за себе си, Павел го иска за църквите като цяло. “Затова и ние,” казва той, “от деня, когато чухме за това, не преставаме да се молим за вас и да искаме да се изпълните с познанието за Неговата воля, чрез пълна духовна мъдрост и проумяване, за да се обхождате достойно за Господа,” и т.н. (Кол. 1:9, 10). Когато той представя това като благословение от Бога, ние трябва да помним, че той в същото време свидетелствува, че то не е по силата на човека. Затова Августин, като говори за тази неспособност на човешкия разум да разбира Божиите неща, казва, че смята благодатта на прозвещението не по-малко необходима за ума от слънчевата светлина за окото (August. de Peccat. Merit. et Remiss. lib. 2 cap. 5). И незадоволен с това, той променя израза си, добавяйки, че ние отваряме очите си, за да видим светлината, докато окото на ума остава затворено, докато не бъде отворено от Господа. Нито пък Писанието казва, е нашите умове биват просветени за един ден, а лед това виждат от само себе си. Текстът, който последно цитирах от апостол Павел, говори за постоянно развитие и нарастване. Давид също изразява ясно това в тези думи: “От все сърце Те потърсих; недей ме оставя да се заблудя от заповедите Ти” (Пс. 119:10). Макар да е бил новороден и да е имал необикновен напредък в истинското благочестие, той изповядва, че във всеки миг има нужда от ръководство, за да не се отклони от познанието, с което е бил дарен. Затова на друго място той се моли за обновяване на правилния дух, който е загубил поради своя грях (Пс. 51:12). Защото само за Бога е възможно да възстанови онова, което е дал в началото, а след това временно е отнел.

(Неспособността на човека да желае добро, 26-27)
26. Естественият инстинкт, който не прави разлика между “добро” и “приемливо,” няма нищо общо със свободата

Сега трябва да изследваме волята, върху която по принцип е основан въпросът за свободата, като способността за избор принадлежи на нея, а не на разума, както вече видяхме (по-горе, р. 4). И още в началото, за да се предпазим срещу възгледа, че общоприетото учение, поучавано от философите, а именно, че всички неща по естествена склонност имат желание за добро, е някакво доказателство за правотата на човешката воля; нека да отбележим, че силата на свободната воля не участвува в нито едно от тези желания, които идват повече от инстинкт, отколкото от умствено осъзнаване. Дори схоластиците признават (Тома Аквински, Част 1, Въпрос 83, член 3), че няма действие на свободна воля, ако разумът не е изправен пред две противоположни неща. С това те имат предвид, че желаното нещо трябва да може да бъде предмет на избор, и че за да бъде подготвен изборът, трябва да има осъзнаване. И несъмнено, ако разсъдите какво е това естествено желание в човека към добро, ще откриете, че същото желание има и в зверовете. Те също желаят това, което е добро; и когато се появи някакво подобие на добро, което трогва техните чувства, те го следват. Тук, обаче, човекът не избира съзнателно и не следва прилежно, съобразно превъзходството на своето безсмъртно естество, онова, което е наистина за негово добро. Той не допуска разума в своите решения, нито упражнява своето мислене; но без разум и без мислене следва подтика на своето естество като нисшите животни. Следователно, въпросът за свободата няма нищо общо с това, че човекът по естествен инстинкт е воден да желае добро. Въпросът е, дали човекът, след като чрез разума си определя кое е добро, избира това, което знае че е добро, и следва това, което е избрал?

За да не остане никакво съмнение относно това, ние трябва да внимаваме с едно двойно погрешно понятие. Защот това пожелание не е наистина действие на волята, а естествена склонност; и това добро не е добро на добродетел или праведност, а на състояние, а именно, човекът да се чувствува добре. Накратко, колкото и човекът да желае да придобие това, което е добро, той не го следва. Няма човек, който не би бил доволен от вечно благословение; и все пак, без подтика на Духа, никой човек не се стреми към него. Следователно, тъй като естественото желание в човека към щастие не доказва свободата на волята повече, отколкото естествената склонност на металите и камъните да постигна съвършенството на своето естество, нека да разсъдим в друго отношение дали волята е така напълно опорочена и извратена във всяка своя част, че да произведе нищо друго освен зло, или някаква част е запазена ненаранена и способна на добри желания.

27. Нашата воля не може да копнее за доброто без Святия Дух

Онези, които приписват нашето действуващо желание на първичната Божия благодат (по-горе, р. 6), изглежда след това намекват, че душата има сама в себе си силата да се стреми към добро, макар тази сила да е твърде слаба, за да се издигне до установен стремеж или активни усилия. Няма съмнение, че този възглед, взет от Ориген и от някои от древните Бащи, като цяло е възприет от схоластиците, които са склонни да приписват на човека в неговото естествено състояние (в puris naturalibus, както го изразяват те), следното описание от апостола: “Понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша.” “Понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша” (Рим. 7:15, 18). Но по този начин се изкривява целият смисъл на беседата на Павел. Той говори за борбата на християнина (засегната по-накратко в Посланието към Галатяните), която вярващите постоянно изпитват поради конфликта между плътта и Духа. Но Духът не е от естеството, а от новорождението. Че апостолът говори за новородените е ясно от това, че след като казва, “в мен не живее добро нещо,” незабавно добавя обяснението, “в плътта ми.” Затова той заявява, “Вече не го правя аз, а грехът, който живее в мен.” Какъв е смисълът на уточнението, “в мен” (тоест, “в моята плът”)? Това е като че ли той говори по следния начин, в мен не живее нищо добро от самия мен, защото в моята плът не може да се намери нищо добро. Оттук следваи това особено оправдание, не аз върша злото, а грехът, който живее в мен. Това важи само за новородените, които чрез водещата сила на душата се стремят към това, което е добро. Цялото става ясно от заключението, “Във вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; но в частите си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми” (Рим. 7:22, 23). Кой има тази борба в себе си освен онези, които, новородени от Святия Дух, носят със себе си остатъците от плътта? Затова Августин, който в началото е смятал, че тази беседа се е отнасяла за естествения човек (August. ad Bonifac. lib. 1 c. 10), след това отхвърля този възглед като несъстоятелен и неправилен. И наистина, ако признаем, че без благодат хората имат някакъв подтик към добро, колкото и слаб да е, какъв отговор ще дадем на апостола, който заявява, че “не сме способни да мислим никаква добра мисъл” (2 Кор. 3:5)? Какъв отговор ще дадем на Господа, Който чрез Мойсей заявява, че “помислите на човешкото сърце са постоянно само зло” (Бит. 8:21). Тъй като от погрешния възглед върху един-единствен текст възниква такава груба грешка, изглежда ненужно да се съсредоточаваме върху него. Нека по-скоро да отдадем дължимото на думите на нашия Спасител, “Който върши грях е слуга на греха” (Йоан 8:34). Ние всички сме грешници по природа, следователно сме държани под робството на греха. Но ако целият човек е подчинен на господството на греха, със сигурност волята, която е главното обиталище на греха, трябва да бъде окована с най-здравите вериги. И наистина, ако божествената благодат беше предшествувана от някаква наша воля, Павел не би могъл да каже, че “Бог е Който действува във вас и да желаете, и да изработвате” (Фил. 2:13). Тогава далеч от нас всяко бърборене, в което мнозина са се впуснали относно подготовката на волята. Макар че вярващите понякога искат сърцата им да бъдат обучени в покорство на божествения закон, както Давид прави на няколко места (Пс. 51:12), трябва да се отбележи, че дори този копнеж в молитвата е от Бога. Това се вижда от използваните думи. Когато се моли, “Сътвори в мен чисто сърце,” той определено не приписва на себе си началото на сътворяването. Затова нека приемем възгледа на Августин, “Бог ще ви възпира във всички неща, но можете ли вие да възпрете Неговия гняв? Как? Изповядайте, че имате всички тези неща от Бога, че всяко добро, което имате, е от Него, а всяко зло от вас самите” (August. De Verbis Apost. Serm. 10). Малко след това той казва, “От само себе си нямаме нищо друго освен грях.”

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002