| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Двадесета и Пета25. КРАЙНОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Има четири главни части в тази глава,
- Ползата, необходимостта, истината и неопровержимите доказателства за истинното учение за крайното възкресение – непознато за философите, р. 1-4.
- Опровержение на възраженията срещу това учение от атеисти, садукеи, хилиасти и други фанатици, р. 5-7.
- Обяснение на естеството на крайното възкресение, р. 8, 9.
- За вечното блаженство на избраните и вечното страдание на отхвърлените.
Раздели.
- За непобедимо устояване в нашето призвание, необходимо е да бъдем съживявани с благословената надежда за крайното пришествие на нашия Спасител.
- Съвършеното блаженство, запазено за избраните при крайното възкресение, не е било известно на философите.
- Истинността и необходимостта от това учение за крайното възкресение. За потвърждение на нашата вяра в него имаме, Има неразрушима връзка между нас и нашия възкръснал Спасител. Телата на избраните трябва да бъдат съобразени с тялото на тяхната Глава. То сега е в небето. Следователно, нашите тела също трябва да възкръснат, и съживени със своите души, да царуват с Христос в небето. Възкресението на Христос е залог за нашето възкресение.
- Тъй като Бог е всемогъщ, Той може да възкресява мъртвите. Обяснение на възкресението чрез природен процес. Видението за сухите кости.
- Втора част на главата, опровергаваща възраженията срещу учението за възкресението.
- Продължение на възраженията.
- Опровержение на някои слаби хора и манихеи, които твърдят, че се дават нови тела. Опровержение, потвърдено с различни аргументи и текстове от Писанието.
- Продължение на опровержението на измислицата с новите тела.
- Нечестивите ще възкръснат ли? Положителен отговор. Защо нечестивите ще възкръснат. Защо възкресението е обещано само на избраните.
- Последна част на главата, разглеждаща вечното блаженство. Неговият блясък надвишава нашето разбиране. Правила, които трябва да се спазват. Славата на всички светии няма да бъде една и съща.
- Без да внимание към въпроси, които само озадачават, отговор на въпроси, които не са безполезни.
- Както блаженството на избраните, така и страданието на отхвърлените ще бъдат безмерни и безкрайни.
(Изявление на учението за крайното възкресение, 1-4)
1. Важността и препятствията пред надеждата за възкресениетоХристос, Слънцето на правдата, осветявайки ни чрез Благовестието, след като е победил смъртта, както Павел заявява, ни е дал светлината на живота; и затова се казва, че при повярването сме преминали от “смъртта в живота,” като вече не сме странни и чужденци, а съграждани на светиите и на домочадието на Бога, Който ни е направил да седим с Неговия единороден Син в небесни места, така че нищо не ни липсва за нашето блаженство; и все пак, за да не ни се струва тежко, когато биваме изпитвани в тежко воюване, като че ли победата придобита в Христос не е произвела никакъв плод, трябва да обърнем внимание на това, което на друго място се поучава относно естеството на надеждата. Тъй като се надяваме на това, което не виждаме, и както се казва в друг стих, вярата е “увереност в неща, които не виждаме,” докато сме в затвора на тялото, ние сме отделени от Господа. По тази причина Павел казва, “Умряхте, и вашият живот е скрит с Христос в Бога. Когато Христо вашият живот се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава.” Следователно, нашето настоящо състояние изисква от нас да “живеем трезво, праведно и благочестиво . . . очаквайки благословената надежда на славното явление на великия Бог и наш Спасител Исус Христос.” Тук имаме нужда от необикновено търпение, за да не би, като сме изтощени от умора, да се върнем назад или да изоставим нашето място.
И така, всичко, което казахме дотук за нашето спасение, изисква от нас да издигнем умовете си към небето, та както Петър ни увещава, макар да не виждаме Христос, “като вярваме . . . да се радваме с неизразима радост и пълна слава,” получавайки целта на нашата вяра, спасението на душите си. Поради това Павел казва, че вярата и любовта на светиите следват от вярата и надеждата за това, което е запазено за тях на небето (Кол. 1:5). Когато по този начин държим очите си съсредоточени в Христос на небето и нищо на земята не ни възпира да ги насочваме към обещаното блаженство, тогава истински се изпълняват думите, “където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21). От това идва причината вярата да е толкова рядко срещана в света; защото нищо не е по-трудно за нашия мързел от това да преодоляваме безбройните препятствия в стремежа към наградата на нашето най-висше призвание. Към огромния товар от нещастия, под който сме погребани, се добавят подигравките на простаците, които ни нападат за простата вяра, че като съзнателно отхвърляме примамките на настоящия живот, ние като че ли се опитваме да хванем сянка, търсейки щастие, което е скрито от нас. Накратко, отгоре и отдолу, отпред и отзад сме обградени с жестоки изкушения, на които нашите умове въобще не биха устояли, ако не бяха освободени от земните цели и посветени на небесния живот, колкото и отдалечен от нас да изглежда той. Следователно, уверен напредък в Благовестието може да постигне само онзи, който е придобил навика да размишлява постоянно върху блаженото възкресение.
2. Копнежът за съединяване с Бога е подтик за надеждата на възкресението
Философите в древни времена са беседвали и дори са спорели един с друг относно върховното добро за човека; но никой освен Платон не е осъзнал, че то се състои в единството с Бога. Той, обаче, не е могъл да си състави дори несъвършена представа за нейното истинско естество; и това не е чудно, тъй като той не е научил нищо за свещената връзка на това единство. А ние дори в това земно пътуване знаем в какво се състои нашето съвършено и единствено блаженство – блаженство, което, докато копнеем за него, всекидневно възпламенява все повече сърцата ни, докато достигнем до окончателното изпълнение. Затова казвам, че никой не участвува в ползите от Христос освен онези, които издигат умовете си до възкресението. Съответно, това е целта, която Павел поставя пред вярващите и към която казва да се стремят, забравяйки всичко друго докато я достигнат (Фил. 3:8). Следователно, колко по-усилено трябва ние да се борим за нея, защото ако светът ни погълне, ще бъдем сурово наказани за нашата леност. Така в друг текст той отличава вярващите по този белег, че тяхното гражданство е на небето, откъдето очакват Спасителя (Фил. 3:20).
И за да не отслабват в пътя си, той свързва всички други създания с тях. Тъй като навсякъде виждаме безформени развалини, казва той, всичко на небето и на земята се бори за обновление. Тъй като Адам чрез своето падение унищожи правилния ред на естеството, създанията стенат под робството, под което са поставени поради неговия грях; не че всички те са надарени с разум, но че естествено копнеят за съвършеното състояние, от което са изпаднали. Затова Павел ги описва като стенещи и в родилни болки (Рим. 8:19); така че ние, които сме получили първите плодове на Духа, да се срамуваме, че се валяме в мръсотия, вместо поне да подражаваме на неодушевените създания, които носят наказанието за чуждия грях. И за да ни подтикне още по-силно, той нарича окончателното пришествие на Христос наше изкупление. Наистина е вярно, че всички части на нашето изкупление са вече завършени; но както Христос веднъж е принесен за нашите грехове (Евр. 9:28), така отново ще се яви за спасение без да има работа с грях. И така, каквито и да са скърбите, които ни притискат, нека това изкупление да ни подкрепя до неговото окончателно изпълнение.
3. Възкресението, на което се надяваме, е възкресение на тялото; възкресението на Христос е първообраз на него
Самата важност на този предмет трябва да усили нашето усърдие. Павел правилно твърди, че ако Христос не е възкръснал, цялото Благовестието е измамно и напразно (1 Кор. 15:13-17); нашето състояние би било по-нещастно от това на другите смъртни, защото сме изложени на много омраза и обиди и постоянно си навличаме опасности; ние сме като овце предназначени за клане; и така авторитетът на Благовестието ще изчезне не само в една част, но в самата си същност, включително нашето осиновление и завършването на нашето спасение. Затова нека да съсредоточим нашето внимание върху най-важното нещо, за да не би дългото време да произведе в нас умора. По-горе отложих за тази глава кратката беседа към моите читатели, когато приемат Христос, начинателя на съвършеното спасение, да се научат да се издигнат на високо и да знаят, че Той е облечен с небесно безсмъртие и слава, за да бъде цялото тяло съобразено с Главата. Така в Неговата личност Святият Дух винаги представя пред нас пример за възкресението.
Трудно е да повярваме, че след като нашите тела са се разложили, те пак ще възкръснат в определеното време. И затова много от философите, макар да са поддържали безсмъртието на душата, не са се съгласявали с възкресението на тялото. Макар че в това те остават без извинение, това ни напомня, че този предмет е твърде труден за човешкото осъзнаване. За да даде на вярата способност да преодолее тази голяма трудност, Писанието ни дава две спомагателни доказателства, едното е подобието на Христовото възкресение, а другото е Божието всемогъщество.
Следователно, винаги когато се разглежда предметът на възкресението, нека да мислим за примера на нашия Спасител, Който като завърши Своя смъртен път в нашето естество, което беше приел, придоби безсмъртие, и сега е залог на нашето бъдещо възкресение. Защото във всички скърби, с които сме обградени, ние винаги носим “на тялото си убиването на Господ Исус, за да се яви на тялото ни и животът на Исус” (2 Кор. 4:10). Не е законно, нито е дори възможно, да Го отделяме от нас, без да разделяме самия Него. От това следва и аргументът на Павел, “Ако няма възкресение от мъртвите, тогава и Христос не е възкръснал” (1 Кор. 15:13); защото той приема за даденост, че когато Христос е бил умъртвен и чрез възкресението е спечелил победа над смъртта, Той не е действувал само за Себе Си, а в Главата е започнал това, което задължително трябва да се изпълни във всички членове според степента и реда на всеки един от тях. Защото няма да бъде правилно да бъдем направени равни на Него във всяко отношение. В псалма се казва, “Нито ще допуснеш угодника Си да види изтление” (Пс. 16:10). Макар че част от тази увереност принадлежи на нас според дадената ни мяра, все пак пълното действие се явява само в Христос, Който като е свободен от всякакво тление, прие тяло без недостатък. И така, за да няма съмнение относно нашето съединяване с Христос в блажено възкресение, и за да се задоволим с този залог, Павел изрично заявява, че Той седи в небесни места и ще дойде като Съдия в последния ден с изричната цел да промени нашето тленно тяло “съобразно с Неговото славно тяло” (Фил. 3:21). На друго място казва, че Бог не е възкресил Своя Син от смъртта за да даде единичен пример за своето могъщество, а че Духът върши същото действие по отношение на онези, които вярват; и затова казва, че когато обитава в нас, Духът е живот, защото целта, с която ни е бил даден, е да съживи нашето смъртно тяло (Рим. 8:10, 11; Кол. 3:4).
Накратко преглеждам предмети, които могат да се разглеждат по-старателно и заслужават да бъдат удостоени с повече светлина, но и в малкото, което казах, се надявам, че благочестивите читатели ще намерят достатъчен материал за изграждане на своята вяра. Христос възкръсна за да ни направи съучастници с Него в бъдещия живот. Той беше възкресен от Бащата, тъй като е Глава на Църквата, от която не е възможно да бъде отделен. Бил е възкресен чрез силата на Духа, Който в нас също изпълнява служението на съживяване. Накратко, Той е бил възкресен за да бъде възкресението и живота. Но както казахме, тъй като в това огледало виждаме живия образ на възкресението, то ни дава сигурно свидетелство за подкрепа на нашите умове, стига да не отслабваме, да не се изморяваме от дългото чакане, защото не принадлежи на нас да измерваме времето по нашето удоволствие; но да чакаме търпеливо докато в Своето време Бог обнови Своето царство. Павел говори за това, когато казва, “Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после, при пришествието на Христос тези, които са Негови” (1 Кор. 15:23).
Но за да не би да се повдигне въпрос относно възкресението на Христос, на което е основано нашето възкресение, виждаме колко често Той сам свидетелствува за него. Подигравателите ще осмиват като детска приказка разказа, даден ни от Евангелистите. Каква важност ще отдадат те на съобщение, донесено от плашливи жени, и след това потвърдено от учениците, които са били почти мъртви от страх? Защо Христос не е поставил бляскави доказателства за Своята победа в средата на Храма или на Форума? Защо не излезе пред самия Пилат и да го срази със страх? Защо отново не се покаже жив на свещениците и на целия Ерусалим? Простаците едва ли ще признаят, че свидетелите, които Той избира, са най-подходящите.
Аз отговарям, че макар в началото тяхната немощ да е заслужавала презрение, цялото е било насочвано от възхитителното Божие провидение, така че отчасти от любов към Христос и религиозна ревност, отчасти от неверие, онези, които преди това са били обхванати от страх, сега бързат към гроба не само за да видят с очите си истината, но и да чуят как ангелите обявяват гласно това, което хората са видели. Как можем да оспорваме истинността на онези, които сами са смятали казаното им от жените за измислица, докато не са видели действителността? Не е странно, че целият народ, а също и управителят, след като са имали достатъчно свидетелства за изобличение, не са имали възможността да видят Христос или другите знамения (Мат. 27:66; 28:11). Гробът е запечатан, стражите пазят непрекъснато, но на третия ден тялото го няма. Войниците биват подкупени да пуснат слух, че учениците са откраднали тялото. Като че ли учениците са имали възможността да победят група войници, или са имали оръжия, или са били обучени да предприемат такава дързост. Но ако войниците са нямали достатъчно смелост да ги отблъснат, защо не са ги последвали и арестували с помощта на народа? Следователно, със своя печат Пилат всъщност е признал възкресението на Христос, и чрез своето мълчание или лъжливи слухове стражите са станали вестоносци на Неговото възкресение. В същото време се е чул глас, “Той не е тук, а възкръсна” (Лука 24:6). Небесният блясък ясно показва, че не са били хора, а ангели.
След това, ако е имало някакво съмнение, самият Христос го премахва. Учениците често Го виждаха; дори докоснаха ръцете и краката Му, и тяхното неверие не е без значение в утвърждаването на нашата вяра. Той беседва с тях за тайните на Божието царство, и накрая, докато Го гледаха, се възнесе в небето. Тази гледка беше изявена не само на единадесетте апостоли, но беше видяна от повече от петстотин братя (1 Кор. 15:6). След това, като изпрати Святия Дух, Той даде доказателство не само за живота, но и за върховна власт, както беше предсказал, “За вас е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас” (Йоан 16:7). Повел не беше хвърлен на пътя от силата на мъртвец, а почувствува, че Онзи, срещу Когото воюваше, притежава върховна власт. На Стефан Той се яви с друга цел, а именно, да победи страха от смъртта чрез увереността в живота. Да откажем да обърнем внимание на тези многобройни и истинни доказателства не е неувереност, а извратен и заслепен инат.
4. Божието всемогъщество като аргумент за възкресението на тялото
Вече казахме, че в доказването на възкресението нашите мисли трябва да бъдат насочени към Божието всемогъщество. Павел накратко поучава това, когато казва, че Господ Исус Христос “ще преобрази нашето унищожено тяло съобразно с Неговото славно тяло, по упражнението на силата Си да покори и всичко на Себе Си” (Фил. 3:21). Следователно, нищо не може да бъде по-несмислено от това да гледаме тук на това, което може да се направи естествено, когато пред нас е неизмеримо чудо, което със своето величие надминава нашите възприятия. Павел, обаче, като дава доказателство от естеството, опровергава безсмислието на онези, които отричат възкресението. “Глупецо, това, което сееш, не оживява, ако не умре. . . .” (1 Кор. 15:36). Той казва, че в семето се наблюдава някакво възкресение, защото плодът идва от изтление.
Няма да бъде толкова трудно да повярваме, ако обърнем дължимото внимание на чудесата, които виждаме с очите си навсякъде по света. Но нека да помним, че никой не е истински убеден в бъдещото възкресение освен онзи, който с възхищение отдава слава на Бога. Въодушевен от тези убеждения Исая възкликва, “Твоите умрели ще оживеят; моите мъртви тела ще възкръснат. Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта” (Ис. 26:19). В отчайващи обстоятелства той се издига до Бога, извора на живота, в Чиято ръка е “отърваването от смъртта” (Пс. 68:20). Също и Йов, когато приличаше повече на труп отколкото на живо същество, уповавайки на Божията сила, не се колебае с пълна сила да се издигне до този ден: “Защото знам, че е жив Изкупителят ми, и че в последно време ще застане на земята [тоест, там ще упражнява Своята власт]; и като изтлее след кожата ми това тяло, пак вън от плътта си ще видя Бога; Когото аз сам ще видя, и очите ми ще гледат, и то не като чужденец” (Йов 19:25-27). Макар че някои прибягват до по-завъртени тълкувания, чрез които изкривяват тези стихове така, като че ли те не говорят за възкресението, те само потвърждават това, което желаят да съборят; че като търсят утеха в своите нещастия, святите хора прибягват за облекчение само към образа на възкресението.
Това става по-ясно от един текст в Езекиил. Когато юдеите се присмиваха на обещанието за завръщане и възразяваха, че вероятността за това не е по-голяма от тази за излизане на мъртвец от гроба, пророкът видя видение за нива покрита със сухи кости, които по Божията заповед получиха жили и плът. Макар че в тази метафора Той насърчава хората да се надяват за завръщането, все пак основанието за надежда е взето от възкресението, тъй като то е първообраз на всички избавления, които вярващите преживяват в този свят. Така Христос заявява, че гласът на Благовестието дава живот; но тъй като юдеите не го приеха, Той веднага добавя, “Не се чудете на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат” (Йоан 5:28, 29).
Затова, сред всякакви сблъсъци нека да ликуваме по примера на Павел, че Този, Който ни е обещал бъдещия живот, “е способен да опази онова,” което “Му е поверено,” и така за нас е запазена слава, “венецът на правдата, който Господ праведният Съдия ще ни даде” (2 Тим. 1:12; 4:8). Така всички трудности, които можем да понесем, ще бъдат изява на нашия бъдещ живот, “Понеже е справедливо пред Бога да въздаде скръб на онези, които ви оскърбяват, а на вас, оскърбените, да даде утеха (както и на нас), когато се яви Господ Исус от небето със Своите силни ангели в пламенен огън” (2 Сол. 1:6-8). Но трябва да обърнем внимание на това, което той добавя малко след това, а именно, че “ще дойде да се прослави в светиите Си и да се покаже чуден във всички повярвали” в Благовестието.
(Опровержение на възражения на различни видове противници на учението, 5-9)
5. Опровержение на езическото отричане на възкресението от погребалните ритуали. Заблудата на хилиастите.Макар че умовете на хората трябва да бъдат постоянно заети с тези размишления, те пак, като че ли са решени да премахнат всеки спомен за възкресението, наричат смъртта край на всичко, изчезване на човека. Соломон определено изразява общоприетия възглед като казва, “Живо куче струва повече от мъртъв лъв” (Екл. 9:4). И отново, “Кой знае, че духът на човешките деца възлиза горе, и че духът на животното слиза долу в земята?” (Екл. 3:21). През всички векове е господствувала дивата тъпота, и така тя е проникнала и в самата Църква; защото садукеите са имали наглостта открито да твърдят, че няма възкресение, че дори и самата душа е смъртна (Марк 12:18; Лука 20:27).
Но за да не може това чудовищно невежество да бъде използвано като извинение, по естествен инстинкт невярващите винаги са имали образ на възкресението пред очите си. Каква е причината за свещения и ненарушим обичай на погребването, ако не е, че той е залог за нов живот? Нито може да се каже, че той е възникнал от заблуди, защото тържествеността на погребението винаги е съществувала сред святите патриарси, и Бог е благоволил същият обичай да продължава сред езичниците, за да може представеният по този начин образ на възкресението да ги отърси от тяхната тъпота. Но макар за тях тази церемония да е безполезна, за нас тя е полезна, ако благоразумно размислим за нейната цел; защото е силно опровержение на неверието това, че всички хора единодушно изповядват нещо, в което никой от тях не вярва.
Но Сатана не само е притъпил разума на хората, така че заедно с телата те погребват и спомена за възкресението; той също е успял чрез различни измислици така да изврати този раздел на учението, че в крайна сметка то бива изгубено. Да не споменаваме, че още в дните на Павел той започва да го напада (1 Кор. 15), малко след появата на хилиастите, които ограничават царуването на Христос до хиляда години. Тази измислица е твърде детинска, за да се нуждае или да заслужава опровержение. Те не получават никаква подкрепа от Откровение, от което били изваждали основание за своята заблуда (Откр. 20:4), тъй като хилядата години споменати там се отнасят не за вечното блаженство на Църквата, а само за различните битки, които очакват воюващата Църква в този свят. Цялото Писание прогласява, че няма да има край нито на вечното блаженство на избраните, нито на наказанието на осъдените.
Нещо повече, по отношение на всичко, което е скрито от нашия поглед и далеч надхвърля обхвата на нашия ум, вярата или трябва да бъде основана върху сигурните Божии слова, или напълно отречена. Онези, които дават на Божиите деца само хиляда години да се наслаждават на наследството на бъдещия живот, не осъзнават каква голяма обида нанасят на Христос и Неговото царство. Ако те няма да бъдат облечени в безсмъртие, тогава и Христос, в Чиято слава ще бъдат преобразени, не е приет в безсмъртна слава.
Ако тяхното блаженство има край, Христовото Царство, на чиято здрава основа то е положено, е само временно. Накратко, те или са напълно невежи относно Божествените неща, или злобно целят да подкопаят цялата Божия благодат и властта на Христос, които не могат да действуват напълно, ако грехът не бъде изличен, смъртта погълната и вечният живот напълно подновен.
Дори слепите могат да видят колко глупав и безсмислен е техният страх, че на Бога ще се припише твърде много суровост, ако отхвърлените са обречени на вечно наказание. Как ли не, Господ щял да бъде несправедлив, ако изключи от Своето царство онези, които чрез своята неблагодарност са се показали недостойни за него! Но техните грехове били временни (виж Bernard, Epist. 254). Признавам това; но пък Божието величие, а също и справедливостта, която сда нарушили със своите грехове, са вечни. Следователно, съвсем справедливо е споменът за тяхното нечестие да не угасне. Но по този начин наказанието щяло да превиши мярата на престъплението. Нетърпимо богохулство е да се оценява така ниско Божието величие, че да не се вижда, че презрението към него има по-големи последствия от унищожаването на една душа. Но нека да оставим тези дребнавци, за да не изглежда (обратно на това, което в началото отбелязахме), че си мислим, че техните бълнувания заслужават опровержение.
6. Възкресение на плътта, но безсмъртие на душата!
Освен тези, други две бълнувания са измислени от хора, които се впускат в нечестиво любопитство. Поради идеята, че в смъртта целият човек умира, някои си мислят, че душата ще възкръсне отново с тялото; докато други, признавайки, че духовете са безсмъртни, твърдят, че ще бъдат облечени в нови тела, и така отричат възкресението на плътта.
Тъй като вече опровергахме първата идея като говорихме за сътворението на човека, сега ще бъде достатъчно да напомня на читателя каква унизителна заблуда е да превръщат дух, създаден по Божия образ, в неуловим дъх, който оживява тялото само по време на този увяхващ живот, и да свеждат храма на Святия Дух до нищо; накратко, да ограбват безсмъртието от онази част на нашето естество, в която най-ярко сияе Божеството и са най-видими белезите на безсмъртието, така че да правят естеството на тялото по-добро и по-превъзходно от това на душата.
Писанието има съвсем различен подход, който сравнява тялото със скиния, и ни описва като излизащи от нея при смъртта, защото ни определя според онази част, която ни отличава от нисшите животни. Така по отношение на своята наближаваща смърт Петър казва, “Понеже зная, че скоро ще напусна скинията си” (2 Пет. 1:14). Павел също, като говори за вярващите, след като казва, “Ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание,” добавя, “докато сме у дома в тялото, ние сме отстранени от Господа” (2 Кор. 5:1, 6). Ако душата не живее след смъртта на тялото, как може да бъде с Господа след като бъде разделена от тялото? Но Апостолът премахва всяко съмнение като казва, че отиваме “при духовете на усъвършенствуваните праведници” (Евр. 12:23); и тези думи означават, че сме свързани със святите патриарси, които дори когато са мъртви, имат същото благочестие, така че не можем да бъдем членове на Христос, ако не се съединим с тях. И ако душата не запазва своето естество когато съблече тялото, и не е способна да преживее блажена слава, нашият Спасител не би казал на разбойника, “Днес ще бъдеш с Мен в рая” (Лука 23:43). Като уповаваме на тези ясни доказателства, нека по примера на нашия Спасител не се съмняваме да предадем духовете си на Бога, когато умираме, или по примера на Стефан да предадем себе си на закрилата на Христос, Който с основание е наречен “Пастир и Надзирател” на душите ни (Деян. 7:59; 1 Пет. 2:25).
Нещо повече, да надничаме в междинното състояние на душите не е нито законно, нито целесъобразно (виж Calvin, Psychopannychia). Мнозина дълбоко измъчват себе си с дискусии какво място обитават те, и дали вече се наслаждават на небесна слава. Глупаво и безразсъдно е да изследваме скрити неща по-далеч от това, което Бог позволява да знаем. След като ни казва, че Христос е с тях, и ги приема в рая (Йоан 12:32), и че са утешени, докато душите на отхвърлените са в мъчения, които заслужават, Писанието не отива по-далеч. Кой учител или наставник ще ни разкрие това, което Бог е скрил? Колкото до мястото на обитаване, въпросът е също толкова празен и нелеп, тъй като знаем, че измерението на душата не е същото като на тялото. Когато обиталището на блажените духове е наречено “Авраамово лоно,” ясно е, че като завършват това пътуване, те биват приети от бащата на всички вярващи, който им вменява плода на своята вяра. Все пак, тъй като Писанието навсякъде ни заповядва да очакваме пришествието на Христос и отлага венеца на славата до това време, нека да се задоволим с определените от Бога ограничения, а именно, че след края на тяхното воюване душите на праведните придобиват блажена почивка, където в радост очакват осъществяването на обещаната слава, и следователно окончателният резултат е отложен до явлението на Изкупителя Христос. Не може да има съмнение, че отхвърлените са обречени на същото, което Юда приписва на демоните, че са “държани под мрак във вечни окови за съда на великия ден” (Юда 6).
7. Възкресението е на това тяло, в което сме били облечени в този живот
Също толкова чудовищна е заблудата на онези, които си въобразяват, че вместо да получи отново тялото, в което сега е облечена, душата ще придобие ново и различно тяло. Нищо не може да бъде по-празно от логиката на манихеите, а именно, че би било несмислено нечистата плът да възкръсне отново; като че ли в душата няма нечистота; но това не я изключва от надеждата за небесния живот. Те като че ли казват, че това, което е заразено с мръсотията на греха, не може да бъде очистено от Бога; защото сега не казвам нищо за налудничавото бълнуване, че плътта е естествено нечиста, тъй като била създадена от дявола. Аз само твърдя, че нито едно нещо в нас, което не е достойно за небето, не е препятствие пред възкресението. Но първо, Павел заповядва на вярващите да се очистят от “всяка плътска и духовна нечистота” (2 Кор. 7:1); и след това обявява последващия съд, че всеки ще “получи според каквото е правил в тялото, било добро или зло” (2 Кор. 5:10). С това се съгласява това, което той казва на коринтяните, “да се яви на тялото ни и животът на Исус” (2 Кор. 4:10). По тази причина на друго място той казва, “дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос” (1 Сол. 5:23). Той казва “тялото” заедно с “духа и душата,” и това не е странно; защото би било най-нелепо телата, които Бог е посветил на Себе Си като храмове, да изпаднат в тление без надежда за възкресение. Те не са ли също членове на Христос? Той не се ли моли Бог да освети всяка част от тях, не им ли заповядва да хвалят Неговото име с устата си, да издигат святи ръце, и да принасят себе си жертва? И така, каква лудост би било за кой да е смъртен да свежда до пръст без никаква надежда за съживяване тази част от тялото, която небесният Съдия така високо цени! По същия начин, когато Павел увещава, “прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:20), той определено не позволява това, което Той определя за Бога като свещено, да бъде осъдено на вечно изтление.
Всъщност, по никоя друга тема Писанието не дава такова ясно обяснение, каквото имаме за възкресението на нашата плът. “Това тленното,” казва Павел, “трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:53). Ако Бог ще образува нови тела, къде ще бъде тази промяна в свойствата? Ако се казваше, че ще бъдем обновени, неяснотата на израза вероятно би могла да допусне някакво заяждане; но тук, като сочи към телата, с които сега сме облечени, и като обещава, че те ще бъдат нетленни, той много ясно заявява, че няма да бъдат създавани нови тела. “Всъщност,” казва Тертулиан, “той не би могъл да говори по-ясно, дори да държеше в ръце собствената си кожа” (Tertull. De Resurrect. Carnis.). Нито може някое заяждане да им даде способност да избягнат смисъла на един друг текст, в който, като казва, че Христос ще съди света, той цитира от Исая, “Заклевам се в живота си, казва Господ, че всяко коляно ще се преклони пред Мен” (Рим. 14:11; Ис. 45:23); тъй като той открито заявява, че онези, на които говори, ще дават отчет за живота си. Това не може да стане, ако на съда бъдат представени нови тела. Нещо повече, няма неяснота в думите на Данаил, “Множеството от спящите в пръстта ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение” (Дан. 12:2); тъй като той не внася нова материя от четирите елемента за да образува хора, а вика мъртвите от техните гробове.
И това следва от здравия разум. Защото ако смъртта, която е причинена от падението на човека, е поради външна за тялото причина, обновлението, произведено от Христос, трябва да бъде в същото тяло, което е станало смъртно. И определено, тъй като атиняните се подиграваха на Павел за проповядването на възкресението (Деян. 17:32), можем да заключим какво беше неговото проповядване: техните подигравки са от голямо значение за потвърждаване на нашата вяра. Думите на нашия Спасител също заслужават внимание, “Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро бойте се от Онзи, Който може и душа и тяло да погуби в пъкъла” (Мат. 10:28). Тук не би имало основание за страх, ако тялото, което сега имаме, не подлежи на наказание. Едно други думи на нашия Спасител също не са неясни: “Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28, 29). Да кажем ли, че душата седи в гроба, за да чуе от там гласа на Христос, а не че при Неговата заповед тялото ще получи живота, който е изгубило?
Нещо повече, ако ще получаваме нови тела, къде ще бъде съобразеността между Главата и членовете? Христос възкръсна. Това чрез образуване на ново тяло ли стана? Та нали Той предсказа, “Разрушете този храм, и Аз за три дни ще го съградя” (Йоан 2:19). Той получи отново смъртното тяло, което преди това е носел; защото не би било от полза за нас, ако бъде образувано ново тяло, а това, което е било принесено в умилостивителна жертва, бъде унищожено. Следователно трябва да обърнем внимание на онази връзка, която Апостолът хвали, че ние възкръсваме защото Христос е възкръснал (1 Кор. 15:12); и нищо не е по-малко вероятно от това плътта, в която носим убиването на Христос, да няма дял във възкресението на Христос. Това бива изявено също чрез един поразителен пример, когато при възкресението на Христос много тела на светии излязоха от гробовете си. Защото не може да се отрече, че това беше прелюдия, или по-скоро залог за окончателното възкресение, на което се надяваме, както вече съществува в Енох и Илия, които Тертулиан нарича кандидати за възкресение, защото като са свободни от тление в тяло и душа, те са били приети в Божиите ръце.
8. Смисълът на ритуалите, почитащи тялото
Срамувам се, че трябва да хабя толкова много думи по такъв ясен предмет; но моите читатели любезно ще ми простят за досаждането, за да не могат извратените и самонадеяни умове да се възползват от някой пропуск, за да заблуждават простите. Неуловимите духове, с които сега споря, привеждат една измислица на своя мозък, че във възкресението ще има създаване на нови тела. Единствената причина да мислят така е, че им изглежда невероятно едно мъртво тяло, отдавна разпаднало се от гниенето, да се върне в своето предишно състояние. Следователно, единствената причина за техния възглед е обикновено неверие. Обратно, навсякъде в Писанието Божият Дух ни увещава да се надяваме на възкресението на нашата плът. По тази причина Кръщението е, според Павел, залог на бъдещото ни възкресение; и по същия начин Святата Вечеря ни кани уверено да го очакваме, когато с устата си приемаме символите на духовната благодат. И определено цялото увещание на Павел, “Представяйте частите си на Бога като оръдия на правдата” (Рим. 6:13), би било смразяващо, ако той не добавя, както прави в друг стих, “Който възкреси Христа от мъртвите, ще съживи и вашите мъртви тела” (Рим. 8:11). Защото каква полза има да направим краката, ръцете, очите и езиците да служат на Бога, ако след това те не участвуват в ползата и наградата? Павел изрично потвърждава това, когато казва, “А тялото не е за блудодеяние, но за Господа, и Господ е за тялото, а Бог, Който е възкресил Господа, ще възкреси и нас със силата Си” (1 Кор. 6:13, 14). Думите, които следват, са още по-ясни, “Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа? . . . Не знаете ли, че вашето тяло е храм на Святия Дух?” (1 Кор. 6:15, 19). В същото време виждаме как той свързва възкресението с чистотата и святостта, като малко след това включва нашите тела в изкуплението. Би било противно на здравия разум тялото, в което Павел носи белезите на своя Спасител, и в което величествено Го превъзвишава (Гал. 6:17), да изгуби наградата на венеца. Затова той се хвали по този начин: “Нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа, Който ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло” (Фил. 3:20, 21). Както е вярно, “че през много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деян. 14:22), така е безсмислено това влизане да бъде отказано на телата, които Бог изпитва под знамето на Кръста и украсява с венеца на победата.
Затова светиите никога не са хранили някакво съмнение, че един ден ще бъдат съучастници с Христос, Който пренася на Себе Си всички скърби, с които те биват изпитвани, за да покаже тяхната оживотворяваща сила. Нещо повече, под Закона Бог обучаваше в тази вяра святите патриарси чрез външни церемонии. Защото каква е целта на погребалните ритуали, както вече видяхме, ако не е да учат, че за погребваните тела е приготвен нов живот?
От това също идват и тамянът и другите символи на безсмъртие, чрез които под Закона неясното учение беше ясно изявявано по същия начин, както и чрез жертвоприношенията. Този обичай не е следствие от суеверие, тъй като виждаме, че Духът не е по-малко внимателен в описването на погребения отколкото в изявяване на основните тайни на вярата. Исус хвали тези служби като много важни (Мат. 26:10), и определено това е именно по причина, че те повдигат нашите очи от гробовете, които разлагат и унищожават всичко, към очакването за възкресението. Освен това, внимателното спазване на церемонията, заради което патриарсите биват хвалени, достатъчно доказва, че в нея те намират специална и ценна подкрепа за своята вяра. Авраам не би се тревожел толкова за погребението на своята жена (Бит. 23:4, 19), ако е нямал в ума си своите религиозни възгледи и нещо, което е по-високо от просто земна целесъобразност; с други думи, като украсява нейното мъртво тяло с белезите на възкресението, той потвърждава своята вяра и вярата на своето семейство. Едно по-ясно доказателство за това се вижда в примера на Яков, който заповядва на своето семейство костите му да бъдат пренесени, за да засвидетелствува на своето потомство, че дори смъртта не може да унищожи надеждата за обещаната земя. Ако той ще бъде облечен в ново тяло, не би било смехотворно да нарежда относно пръст, която ще изчезне? Следователно, ако въобще Писанието има някакъв авторитет за нас, не можем да желаем по-ясно или по-силно доказателство за това учение.
Дори децата могат да разберат значението на думата “възкресение.” За едно нещо, което сега е създадено, не може да се каже, че е “възкръснало”; нито нашият Спасител би могъл да каже, “Това е волята на Баща Ми: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден” (Йоан 6:39). Същото важи за думата “спя,” която се отнася само за тялото. От това идва и латинската дума за “гробище.”[1]
Начинът на възкресението
Остава накратко да обясним начина на възкресението. Говоря така, защото Павел, като го определя като тайна, ни увещава към трезвост, за да обуздае невъздържаното увлечение към свободни и отвлечени спекулации. Първо, както вече отбелязахме, трябва да твърдим, че тялото, в което ще възкръснем, ще бъде същото както настоящото по отношение на веществото, но качеството ще бъде различно; точно както тялото на Христос, което беше възкресено, беше същото като принесеното в жертва, и все пак притежаваше и други качества, като че ли е напълно различно. Павел изявява това с познати примери (1 Кор. 15:39). Както плътта на човека и на животните е същата по вещество, но не и по качество; и както всички звезди са направени от една и съща материя, но имат различен блясък; така той показва, че макар че ще запазим същото вещество на тялото, ще има промяна, чрез която неговото състояние ще стане по-превъзходно. Следователно, за да бъдем възкресени, тленното тяло няма да погине или да изчезне, но освободено от тлението, ще бъде облечено в нетление. Тъй като Бог има на Свое разположение всички елементи, никоя трудност не може да Му попречи да заповяда на земята, огъня и водата да върнат онова, което са погълнали. Така също Исая свидетелствува преобразно, “Защото, ето, Господ излиза от мястото Си, За да накаже жителите на земята за беззаконието им; И земята ще открие кървите си, И не ще покрие вече убитите си” (Ис. 26:21).
Но трябва да се направи разграничение между онези, които отдавна са починали, и които в онзи ден ще бъдат още живи. Както Павел заявява, “Не всички ще починем, но всички ще се изменим” (1 Кор. 15:51); тоест няма да е необходимо да измине някакво време между смъртта и началото на новия живот, защото в миг на око тръбата ще затръби, възкресявайки мъртвите в нетление, и чрез внезапна промяна ще промени живите за същата слава. Така в друг стих той утешава вярващите, които ще преминат през смърт, като им казва, че онези, които са останали живи, няма да изпреварят починалите, защото починалите в Христос ще възкръснат първи (1 Сол. 4:15).
Ако някой привежда твърдението на Апостола, “Определено е на хората веднъж да умрат” (Евр. 9:27), решението е просто, че когато се променя естественото състояние, това правилно е вид смърт, и следователно няма непоследователност в двете неща, а именно, че всички, когато съблекат смъртното тяло, ще бъдат обновени чрез смъртта; и все пак, където промяната е внезапна, не е задължително да има отделяне на душата от тялото.
9. Възкресението на нечестивите
Но тук възниква един по-труден въпрос, как може възкресението, което е специално благо от Христос, да бъде дадено и на нечестивите, които са под Божието проклятие? Знаем, че в Адам всички умряха. Христос дойде, за да бъде възкресението и живота (Йоан 11:25). Това означава ли, че Той безразборно ще съживи цялото човечество? Но какво може да бъде по-несмислено от това нечестивите в своята упорита слепота да получат това, което благочестивите поклонници на Бога получават само чрез вяра? Следователно е сигурно, че ще има едно възкресение за съд, и друго за живот, и че Христос ще дойде да отдели козите от овцете (Мат. 25:32). Отбелязвам, че това не трябва да изглежда странно, тъй като виждаме нещо такова да става всеки ден. Знаем, че в Адам сме били лишени от наследството на целия свят, и че същата причина, която ни изключва от дървото на живота, би трябвало да ни изключи също от ядене на всякаква храна. Тогава как става, че Бог не само прави слънцето да изгрява и за добрите, и за злите, но и по отношение на благата на настоящия живот Неговата неоценима щедрост постоянно се излива в богато изобилие? От това уверено съзнаваме, че нещата, които по право принадлежат на Христос и Неговите членове, се дават в изобилие и на нечестивите; не защото тяхното притежание е законно, за да бъдат по този начин оставени без извинение. Така нечестивите често получават Божието благоволение, и то не с обикновена мяра, а с такава, която понякога засенчва всички благословения на праведните; но в крайна сметка те водят до по-голямо осъждение.
Ако някой възрази, че не е правилно възкресението да се сравнява с увяхващи земни благословения, отново отговарям, че когато демоните още в началото са били отчуждени от Бога, извора на живота, те са заслужавали да бъдат напълно унищожени; но чрез възхитителната Божия наредба е приготвено междинно състояние, където без живот те могат да живеят в смърт. Следователно не е противоречиво и това, че ще има неестествено възкресение, което против тяхната воля ще ги доведе пред съда на Христос, Когото отказват да признаят за свой Господар и Учител. Да бъдат погълнати от смъртта ще бъде леко наказание в сравнение с поставянето пред Съдията, Когото са предизвикали към възмездие без мяра и без край.
Но макар че трябва да твърдим, както вече отбелязахме и както се съдържа в известната изповед на Павел към Феликс, “че ще има възкресение на праведни и неправедни” (Деян. 24:15); все пак Писанието по-често показва възкресението като предназначено, заедно с небесната слава, само за Божиите деца; защото по правило Христос дойде не за погибел, а за спасението на света; и затова в Изповедта се споменава само блаженият живот.
(Животът на човека във вечността: Вечна наслада в Божието присъствие или вечни страдания в отчуждение от Бога, 10-12)
10. Вечно блаженствоНо тъй като пророчеството, че смъртта ще бъде погълната победоносно (Осия 13:14), едва тогава ще бъде изпълнено, нека винаги да помним, че целта на възкресението е вечно блаженство, от чиято красота дори една минимална част не може да бъде описана от всички думи на човешките езици. Защото макар че ни казват истината, че Божието царство ще бъде изпълнено със светлина, радост, щастие и слава, нещата, които тези думи означават, остават далеч от разума, като че ли са загадка, докато дойде денят, в който Той ще ни изяви славата Си лице в лице (1 Кор. 15:54). “Сега,” казва Йоан, “сме Божии деца, и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както е” (1 Йоан 3:2). Така, когато пророците не бяха способни да дадат словесно описание на това духовно блаженство, те обикновено го описваха с материални предмети. От друга страна, тъй като ревността на желанието трябва да се разпалва в нас чрез някакъв вкус на неговата сладост, нека конкретно да размишляваме, че ако Бог съдържа в Себе Си като неизчерпаем извор всякаква пълнота на благословение, онези, които се стремят към върховното добро и съвършеното щастие, не трябва да копнеят за нещо извън Него. Така сме учени в няколко стиха, “Не бой се, Аврааме. Аз съм твоя защита и твоята извънредно голяма награда” (Бит. 15:1). С това се съгласяват чувствата на Давид, “Господ е делът на наследството ми и на чашата ми! Ти поддържаш това, което ми се е паднало. За мен делът падна на приятни места” (Пс. 16:5, 6). И отново, “Когато се събудя, ще се наситя от изгледа Ти” (Пс. 17:15). Петър заявява, че целта на призоваването на вярващите е те да бъдат “съучастници в Божественото естество” (2 Пет. 1:4). Как става това? Защото Той ще “дойде в оня ден да се прослави в Своите светии и да се покаже чуден между всички повярвали” (2 Сол. 1:10). Ако нашият Господ ще сподели Своята слава, могъщество и правда с избраните, и дори ще даде Себе Си, за да Му се наслаждават; и което е още по-добро, в известен смисъл ще стане едно с тях, нека да помним, че в това се включва всякакво блаженство. Но когато напредваме силно в тези размишления, нека да разбираме, че ако схващанията в нашите умове се сравнят с величието на тайната, ние все още се спъваме около входа. Толкова по-необходимо е за нас да бъдем трезви по този въпрос, за да не би като не вземаме предвид нашата слабост, да си позволим да се издигнем твърде нависоко и да бъдем ослепени от блясъка на небесната слава. Чувствуваме колко много сме подтиквани от прекомерно желание да знаем повече отколкото ни е дадено да знаем, и от това постоянно излизат лекомислени и пагубни въпроси; като под “лекомислени” имам предвид, че от тях не може да се придобие никаква полза. Но има една втора група, които са по-лоши от лекомислени; защото онези, които се впускат в тях, въвличат себе си в болезнени спекулации. Затова ги наричам пагубни.
Учението на Писанието по този предмет не трябва да става основание за някакъв спор, а то е, че в разнообразното разпределяне на дарбите на Неговите свети в този свят Бог им дава нееднакви степени на светлина, така че когато увенчае Своите дарове, техните степени на слава в небето същи ще бъдат нееднакви. Когато Павел казва, “Вие сте наша слава и радост” (2 Сол. 2:19), неговите думи не се прилагат безразборно за всички; същото е и с думите на нашия Спасител към Неговите апостоли, “вие също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Мат. 19:28). Но Павел, който знае, че както Бог обогатява светии с духовни дарове в този свят, по същия начин ще ги украси със слава в небето, не се колебае да каже, че за него е приготвен специален венец според неговия труд. Също и нашият Спасител, за да утвърди достойнството на служението, което възложи на Своите апостоли, им напомня, че плодът от него се пази на небето. Така и Данаил казва, “Разумните ще сияят със светлостта на простора, и ония, които обръщат мнозина в правда като звездите до вечни векове” (Дан. 12:3). Всеки, който разглежда внимателно Писанията, ще види, че те обещават не само вечен живот за вярващите, но и специална награда за всеки. От това идва и изразът на Павел, “Господ да му даде да намери милост пред Господа в оня ден” (2 Тим. 1:18; 4:14). Това се потвърждава от обещанието на нашия Спасител, че “ще получи стократно и ще наследи вечен живот” (Мат. 19:29). Накратко, както чрез многообразието на Своите дарове Христос започва славата на Своето тяло в този свят и постепенно я увеличава, така Той ще я доведе до съвършенство в небето.
11. Справяне с безполезни въпроси
Макар че всички праведни единодушно ще признаят това, защото то е достатъчно доказано в Божието Слово, от друга страна те ще избягват объркващи въпроси, които ще бъдат пречка по техния път, и така ще остават в предписаните граници. Аз самият не само лично се въздържам от излишно изследване на безполезни неща, но също се смятам задължен да внимавам да не насърчавам лекомислието на хората, като им отговарям. Хора, изпълнени с празна ученост, често изследват колко голяма ще бъде разликата между пророците и апостолите, и между апостолите и мъчениците; с колко степени девствениците ще превъзхождат женените; накратко, не оставят нито едно ъгълче на небето недокоснато от техните празни размишления. След това им идва наум да попитат с каква цел ще бъде възстановяван светът, тъй като Божиите деца няма да имат нужда от нито една част от това велико и несравнимо изобилие, но ще бъдат като ангелите, чийто символ на вечно блаженство е това, че нямат нужда от храна. Отговарям, че независимо от целта, ще има толкова удоволствие в самата гледка, толкова много наслада в самото познание, че това блаженство ще надхвърли всички средства за радост, които сега имаме. Ако си представим, че сме поставени в най-богатата област на земята, където няма липса на никакво удоволствие, все пак, всички хора ли там, които не са възпирани поради болести от насладата в Божиите дарове? Които не прекъсват често радостта чрез своята невъздържаност? От това следва, че чистото и безупречно изпълнение, дори да не бъде от полза за тленния живот, е върхът на блаженството. Други отиват по-далеч и питат дали ръждата и другите дефекти в металите няма да съществуват във възстановяването и дали са несъвместими с него. Макар че трябва да се съглася с второто, все пак заедно с Павел очаквам поправяне на онези щети, които са били причинени от греха, и заради които цялото създание стене и се мъчи (Рим. 8:22). Други отиват още по-далеч и питат, какво по-добро състояние очаква човешкия род, когато няма да го има благословението на потомството? Решението на този въпрос също е лесно. Когато Писанието така високо оценява благословението на потомството, то говори за развитието, с което Бог постоянно движи природата към нейната крайна цел; знаем, че в самото съвършенство нещата са различни. Но тъй като такива примамливи спекулации непрестанно пленяват умовете на неосъзнатите, които след това биват водени по-нататък в лабиринта, докато накрая всеки става така увлечен в своите си възгледи, че няма край на споровете, най-добрият и най-кратък път за нас ще бъде да се задоволим с виждане неясно, като в огледало, докато го видим ясно, лице в лице. Малко хора от голямото множество на човечеството са загрижени как да отидат на небето; всички са увлечени да знаят предварително какво става на небето. Макар да са бавни и лениви да влязат в състезанието, почти всички вече си представят въображаеми победи.
12. Участта на отхвърлените
Нещо повече, тъй като езикът не може да опише суровостта на Божественото възмездие върху осъдените, техните болки и мъчения са ни изобразени с материални неща, като тъмнина, плач и скърцане със зъби, неугасим огън, вечен червей (Мат. 8:12; 22:13; Марк 9:43; Ис. 66:24). Определено чрез такива начини на изразяване Святият Дух е решил да изпълни нашите мисли с ужас, както е казано, “Защото Тофет отдавна е приготвен. Да! За царя приготвен; той го направи дълбок и широк; куп огън има в него и много дърва; дишането Господно, като поток от сяра, ще го запали” (Ис. 30:33). Тъй като се нуждаем от помощ за да осъзнаем нещастната участ на осъдените, размишлението, което главно трябва да имаме, са страшните последствия от това да бъдем отстранени от всяко общение с Бога, и не само това, но и чувството, че Неговото величие е противно на нас, а ние не можем да избягаме от него. Първо, Неговото негодувание е като бушуващ огън, от чието докосване всичко бива погълнато и унищожено. Второ, всички създания са инструменти на Неговия съд,, онези, на които Господ ще обяви пред всички Своя гняв, ще чувствуват, че небето, земята, морето, всички живи и неживи неща са като че ли изпълнени с дълбоко негодувание против тях и решени да ги унищожат. Следователно, не е маловажно изявлението на Апостола, когато казва, че невярващите “ще приемат за наказание вечна погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила” (2 Сол. 1:9). И винаги когато пророците нанасят ужас чрез материални образи, макар че според нашата тъпота няма прекомерност в техния език, те само дават преобраз за бъдещия съд в слънцето и луната и в цялата тъкан на света. Следователно нещастните съвести не намират покой, но са мъчени и гонени от силна вихрушка, чувствувайки се като разкъсвани от един гневен Бог, пронизвани със смъртоносни стрели, ужасявани от Неговите гръмове и смазвани под тежестта на Неговата ръка; така че би било по-лесно да се хвърлят в бездни и водовъртежи, вместо да понесат дори за един миг тези ужаси. Тогава колко ли е ужасно да бъдат обградени от това за цялата вечност! По този предмет има един забележителен текст в Псалм 90: Макар че Бог само с изгледа Си ужасява всички смъртни и ги свежда до нищо, когато Неговите поклонници са смутени в този свят, Той ги подтиква повече, за да ги насърчи, та когато са натоварени с кръста, да продължават напред, докато Той стане всичко във всички.
[1] (лат.) coemeterium, от гръцки koimaw – “поставям да спи, приспивам.” Бел. прев.
| Предишна глава | Съдържание | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003