| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Шестнадесета

16. ОПРОВЕРГАВАНЕ НА КЛЕВЕТИТЕ, ЧРЕЗ КОИТО СЕ ПРАВЯТ ОПИТИ ДА СЕ ХВЪРЛИ ОМРАЗА ВЪРХУ ТОВА УЧЕНИЕ.

Частите на тази глава са:

  1. Клеветите на папистите против ортодоксалното учение за Оправдание чрез вяра се разделят на две групи. Опровержение на първата група и следствията от нея, р. 1-3.
  2. Опровержение на втората група, която е свързана с първата, р. 4.

Раздели.

  1. Клеветите на папистите. Първа клевета, че ние унищожаваме добрите дела и насърчаваме греха. Опровержение на първата клевета.
    1. Характерът на хората, които ни съдят.
    2. Оправданието чрез вяра установява необходимостта от добри дела.
  2. Опровержение на едно следствие от първата клевета, а именно, че когато унищожаваме заслугите, хората биват разубедени от вършене на добри дела. Два начина на опровержение. Първият начин се потвърждава от много непобедими аргументи.
  3. Апостолите не споменават за заслуги, когато ни увещават към добри дела. Обратното, като изключват заслугите, те ни насочват изцяло към Божията милост. Друг начин на опровержение.
  4. Опровержение на втората клевета и на едно следствие от нея, а именно, че придобиването на правда става твърде лесно, когато е направено да се състои само от безплатно прощаване на грехове.

1. Дали учението за оправданието премахва добрите дела?

Нашето последно изречение може да опровергае безсрамните клевети на някои безбожни хора които ни обвиняват, първо, че унищожаваме добрите дела и водим хората настрана от вършенето на добри дела, когато казваме, че хората не биват оправдани и не заслужават спасение чрез дела; и второ, че правим средството за оправдание твърде лесно, когато казваме, че то се състои в безплатно прощаване на греховете, и така подмамваме хората да грешат, към което те и без това са твърде склонни. Както казах, тези клевети са достатъчно опровергани от едно-единствено изречение; но все пак накратко ще отговоря и на двете. Обвинението е, че оправданието чрез вяра унищожава добрите дела.

Няма да описвам колко ревностни за добри дела са хората, които така ни обвиняват. Ние ще им оставим свободата да отправят такива обвинения, както те са си присвоили свободата да заразяват целия свят с мръсотията на своя живот. Те престорено се оплакват, че когато вярата е така възвеличавана, делата биват лишени от правилното им място. Но какво ще кажат, ако всъщност делата биват облагородени и установени? Ние не бълнуваме за вяра, която е лишена от добри дела, нито за оправдание, което може да съществува без тях; единствената разлика е, че докато признаваме, че вярата и делата са неизбежно свързани, ние все пак поставяме оправданието във вярата, не в делата. Лесно се обяснява как става това, ако се обърнем само към Христос, към Когото е насочена нашата вяра и от Когото тази вяра извлича цялата си сила.

Тогава защо биваме оправдани чрез вяра? Защото чрез вяра ние приемаме Христовата праведност, която единствена ни примирява с Бога. Но вие не можете да приемете тази вяра без в същото време да приемете освещението; защото Христос “стана за нас мъдрост, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30). Следователно, Христос не оправдава човека без също да го освети. Тези две благословения са свързани с вечна и неразделна връзка. Той изкупва онези, които просвещава чрез Своята мъдрост; които изкупва, тях и оправдава; които оправдава, тях и освещава.

Но тъй като въпросът се отнася само за оправданието и освещението, нека да се ограничим до тях. Макар да ги разграничаваме, те двете се съдържат неразделно в Христос. И така, искате ли да придобиете оправдание в Христос? Трябва преди това да сте приели Христос. Но не можете да Го приемете без да станете съучастник в Неговото освещение; защото Христос не може да бъде разделен. Следователно, тъй като Господ не ни дава да се наслаждаваме на тези благословения без да сме Го приели, Той ни дава двете едновременно, и никога едното без другото. Така е явно колко вярно е, че ние се оправдаваме не чрез дела, но не и без тях, тъй като в участието в Христос, чрез което биваме оправдани, се съдържа също толкова освещение, колкото и оправдание.

2. Дали учението за оправданието задушава ревността за добри дела?

Също е напълно невярно, че умовете на хората биват възпирани от желание за добри дела, когато ги лишим от идеята за заслугите. Тук, между другото, читателят трябва да знае, че тези хора нелепо извеждат заслуги от наградата, както след това ще обясня по-ясно. Те си правят този извод, защото са невежи относно принципа, че и когато дава награда за делата, и когато дарява способността за добри дела, Бог само изявява Своята щедрост.

Засега нека е достатъчно само да разкрием слабостта на тяхното възражение. Това може да стане по два начина. Първо, те напълно се заблуждават, когато казват, че ако не се издигне надеждата за награда, никой не би имал старание за правилно поведение в живота. Защото ако всичко, което хората правят, когато служат на Бога, е да очакват награда, и да продават на Бога своя труд за Неговата награда, тогава те няма да спечелят много; Бог иска сърдечно поклонение, сърдечна любов; тоест, Той одобрява само поклонника, който не би престанал да Му се покланя, дори ако бъде премахната всяка надежда за награда.

Нещо повече, когато хората трябва да бъдат подтиквани, не може да има по-силна подбуда от тази, която следва от целта на нашето изкупление и призвание, както когато Божието Слово казва, че би било върховно безбожие и неблагодарност да не обичаме Този, “Който пръв ни обикна” (1 Йоан 4:19; ср. 5:10); че чрез “Христовата кръв” нашата съвест е очистена “от мъртви дела да служим на живия Бог” (Евр. 9:14); че е безбожно богохулство за човека да счита “кръвта на завета, с която е осветен, за просто нещо” (Евр. 10:29); че сме “освободени от ръката на неприятелите ни, за да Му служим без страх, в святост и правда пред Него, през всичките си дни” (Лука 1:74-75); “освободени от греха, станахме слуги на правдата” (Рим. 6:18); “нашето старо естество беше разпнато с Него,” за да “ходим в нов живот” (Рим. 6:4, 6). И отново, “ако сте съвъзкресени с Христос, търсете онова, което е горе” (Кол. 3:1-3), като сте странници в света и се стремите към небето, където е нашето съкровище (Мат. 6:20). “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички хора, и ни учи да се отречем от нечестието и от световните страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят, очаквайки благословената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос” (Тит 2:11-13). “Защото Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос” (1 Сол. 5:9). “Не знаете ли, че се храмове на Святия Дух,” които не трябва да осквернявате (1 Кор. 3:16-17; 2 Кор. 6:16; Еф. 2:21)? “Някога си бяхте тъмнина, а сега сте светлина в Господа; ходете като деца на светлината” (Еф. 5:9; ср. 1 Сол. 5:4-5). “Защото Бог не ни е призовал на нечистота, а на святост” (1 Сол. 4:7). “Защото това е Божията воля – вашето освещение; да се въздържате” от нечисти пожелания (1 Сол. 4:3); ние имаме “свято призвание” (2 Тим. 1:9) и трябва да отговорим на него с чист живот. “Освободени от греха, станахте слуги на правдата” (Рим. 6:18). Може ли да има по-силен аргумент, който да ни подбужда към любов, от този на Йоан? “Понеже така ни е обикнал Бог, то и ние сме длъжни да се обичаме един друг” (1 Йоан 4:11; ср. Йоан 13:34). “По това се разпознават Божиите деца и дяволските деца; никой, който не върши правда, не е от бога, нито оня, който не обича брата си” (1 Йоан 3:10; 2:10-11). Подобен е аргументът на Павел, “Не знаете ли, че вашите тела са части на Христос?” (1 Кор. 6:15). “Защото, както тялото е едно, а има много части, и всичките части на тялото, ако и да са много, са едно тяло, така е и Христос” (1 Кор. 12:12). Може ли да има по-силен подтик към святост отколкото когато Йоан ни казва, “И всеки, който тази надежда в Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Йоан 3:3)? И както Павел ни казва, “Като имаме тези обещания, нека очистим себе си от всяка плътска и духовна нечистота” (2 Кор. 7:1); или когато чуем нашия Спасител да изявява Себе Си като пример за нас, който да следваме?

3. Божията почит и Божията милост като подбуди за действие: подчиняване на делата

Дадох тези няколко стиха като образец; защото ако изредя всички такива стихове, ще трябва да съставя цял том. Всички Апостоли изобилствуват с увещания, наставления и упреци с цел да обучат Божия човек за всяко добро дело, и то без да споменават за никакви заслуги. Нещо повече, техните главни увещания са основани върху истината, че без никакви наши заслуги, нашето спасение зависи от Божията милост. Така Павел, който в едно цяло послание твърди, че за нас няма надежда за живот извън Христовата правда, когато стига до увещанията, ни умолява чрез милостта, която Бог ни е дарил (Рим. 12:1). И наистина, тази единствена причина би трябвало да е достатъчно, за да бъде Бог прославен в нас. Но ако някой не желае така ревностно да прогласява Божията слава, все пак мисълта за Божията доброта е напълно достатъчен за да подбуди хората към добри дела (виж Chrysost. Homily in Genes.). Но тези хора, понеже като въвеждат идеята за заслугите, се опитват да извлекат някакво насилствено и робско покорство на Закона, ни обвиняват лъжливо, че тъй като не вървим по техния път, нямаме начин да увещаваме хората към добри дела. Като че ли Бог би се наслаждавал в такова служение, когато заявява, че обича доброволното даване, и забранява да Му се дава нещо с неохота или поради необходимост (2 Кор. 9:7).

Не казвам, че ще отхвърля всяко увещание, което Писанието използва, тъй като неговата цел е да не пропусне нито един начин за нашето съживяване. Защото то заявява, че наградата, която Бог ще даде на всеки човек, е според делата му; но първо, аз отричам, че това главният подтик, или дори че е подтик в много от случаите; и второ, не признавам, че това е подтик, от който да започнем. Нещо повече, аз твърдя, че това не дава никаква подкрепа на заслугите, които онези хора винаги проповядват. Ще видим това по-нататък. Накрая, няма полза от тази награда, ако преди това не сме приели учението, че биваме оправдани единствено чрез заслугите на Христос, приемани чрез вяра, а не чрез заслуги от дела; защото следването на благочестието може да бъде постигнато само от онези, които преди това са приели това учение.

Псалмистът красиво изявява това, когато се обръща към Бога по следния начин: “При Теб има прошка, за да Ти се боят” (Пс. 130:4). Защото той показва, че не може да има поклонение пред Бога без осъзнаване на Неговата милост, върху която поклонението бива основано и установено. Това заслужава особено внимание, тъй като ни показва не само че началото на дължимото поклонение пред Бога е увереността в Неговата милост; но и че страхът от Бога – който според папистите носи заслуги – не може да има правото на заслуги, поради очевидната причина, че самият той е основан върху прошката и освобождаването от греховете.

4. Учението за оправданието като подтик за грешните

Но най-празната клевета от всички е, че хората биват подтиквани към грях, когато твърдим, че прощението, в което се състои оправданието, е безплатно. Нашето учение е, че оправданието е нещо с такава стойност, че не може да бъде сравнявано с каквото и да било наше добро качество; и следователно, никога не може да бъде придобито, ако не е безплатно; нещо повече, че то е безплатно за нас, но не е безплатно за Христос, Който плати скъпо за него; а именно, Неговата свята кръв, без която няма нищо, което да е толкова скъпо, че да е достатъчно да плати дължимото към Божията справедливост. Когато хората биват учени на това, те знаят, че не се дължи на техните заслуги, че тази кръв не се пролива всеки път, когато те съгрешават. Нещо повече, ние казваме, че нашата нечистота е толкова голяма, че никога не може да бъде измита освен в извора на Неговата чиста кръв. Онези, които биват учени на това, не биха ли имали по-голямо отвращение към греха, отколкото ако им се каже, че грехът бива изличен от добрите дела? Ако имат някаква почит към Бога, как биха могли, след като вече са очистени, да не потръпват от мисълта отново да се валят в тинята и да омърсяват чистотата на този извор? “Измих краката си,” казва вярващият, “как да ги окалям?” (Пес. 5:3).

Сега вече е ясно кое от двете прави прошката за грехове да има малка стойност, и принизява стойността на оправданието. Те твърдят, че Бог бива умилостивен от техните произволни удовлетворения; с други думи, Той бива умилостивен от отпадъци. Ние твърдим, че вината за греха е твърде ужасна за да бъде така произволно оправдана; че престъплението е твърде тежко, за да бъде простено чрез такива безстойностни удовлетворения; и следователно, че прощението е дадено само на Христовата кръв. Те казват, че правдата, дори да има недостатъци, бива обновена и поправена чрез делата на удовлетворение. Ние смятаме, че тя е твърде скъпоценна, за да бъде поправена с някакво изплащане чрез дела, и следователно, за да я възстановим, трябва да прибегнем единствено към Божията милост. За другите точки относно прошката за грехове, вижте следващата глава.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003