| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Девета9. СЪСРЕДОТОЧАВАНЕ ВЪРХУ БЪДЕЩИЯ ЖИВОТ.
Трите части на тази глава са:
- Главната полза от кръста е, че по различни начини ни привиква да презираме настоящето и ни вдъхновява да се стремим към бъдещия живот, р. 1, 2.
- Като се оттегляме от настоящия живот, ние не трябва нито да го отбягваме, нито да го мразим; но като желаем бъдещия живот, с радост да напускаме настоящия по заповед на нашия върховен Учител, р. 3, 4.
- Описание на нашата немощ в страха от смъртта. Поправление и безопасно лекарство против нея, р. 5, 6.
Раздели.
- Целта на Бога в наскърбяването на Неговите хора.
- Прекомерната любов към настоящия живот ни пречи да се стремим към бъдещия. От това идват недостатъците на блегоденствието. Слепотата на човешката преценка. Нашето философствуване относно суетата на живота има само временно въздействие. Необходимостта от кръста.
- Настоящият живот е свидетелство за Божието благоволение към Неговите хора; и следователно той не трябва да бъде отхвърлян. Обратното, той трябва да поражда благодарение. Победният венец в небето след воюването на земята.
- Как да облекчаваме умората от настоящия живот. Оценката на вярващия за живота. Сравнение между настоящия и бъдещия живот. Доколко трябва да мразим настоящия живот.
- Християните не трябва да треперят от страх от смъртта. Две причини. Възражение. Отговор. Други причини.
- Продължение на причините. Заключение.
(Чрез нашите скърби Бог ни отучва от прекомерна любов към настоящия живот, 1-2)
1. Суетата на този животКаквато и да е скръбта, която идва върху нас, винаги трябва да осъзнаваме, че нейната цел е да бъдем научени да презираме настоящия, и с това да бъдем подтикнати да се стремим към бъдещия живот. Защото, тъй като Бог добре знае колко силна естествена склонност имам към робска любов към този свят, за да ни предпази от твърде силна привързаност към него, използва най-подходящото средство да ни върне при Себе Си и да ни отърси от нашата заспалост. Наистина, всеки от нас смята, че се стреми и цели през целия си живот към небесно безсмъртие. Защото не искаме да срамуваме да се приравняваме с най-нисшите животни; чието положение не би било по-ниско от нашето, ако нямахме надежда за безсмъртие отвъд гроба. Но когато видите мислите, желанията и действията на всеки човек, в тях не виждате нищо друго освен земята. От това идва нашата глупост; нашите умове са така заслепени от блясъка на богатството, властта и почестите, че не виждат по-далеч от тях. Сърцето също, изпълнено с алчност, амбиции и похот, натежава и не може да се издигне над тях. Накратко, цялата душа, впримчена от примамките на плътта, търси своето щастие на земята. За да се справи с тази болест, Господ прави Своите хора чувствителни за празнотата на настоящия живот чрез постоянни доказателства за неговите нещастия. Така, за да не могат да си въобразяват дълбок и вечен мир в този живот, Той често допуска те да бъдат удряни от война, смутове или грабежи, или да бъдат смущавани от други наранявания. За да не копнеят твърде ревностно по мимолетни и гниещи богатства, или да уповават на тези, които вече притежават, Той ги спохожда с лишения, или поне ги ограничава до умерена издръжка, понякога чрез заточение, понякога чрез безплодие, понякога чрез пожари или други средства. За да не се впускат с твърде голямо задоволство в предимствата на семейния живот, Той или ги измъчва с лошо поведение от техните съпруги, или ги смирява чрез нечестието на техните деца, или ги наскърбява с лишения. Но във всичко това Той е щедър към тях, за да не се изпълнят с щеславие, или да се възвисят със самонадеяност, като чрез болестите и опасностите, които поставя видимо пред тях, им показва колко нестабилни и мимолетни са всички блага, за които смъртните хора копнеят.
Ние имаме голяма полза от дисциплината на кръста, когато се учим, че сам по себе си този живот е неспокоен, пълен с трудности, нещастен по безброй начини, и очевидно по никакъв начин не е щастлив; че тези неща, които се смятат за благословения, са несигурни, мимолетни, празни и опорочени от голям примес на зло. От това заключаваме, че всичко, което трябва да очакваме или да се надяваме тук, е борба; че когато мислим за венеца, трябва да издигнем очите си към небето. Защото трябва да знаем, че нашият ум никога не се издига сериозно да желае и да се стреми към бъдещето, докато не се научи да презира настоящия живот.
2. Нашата склонност да не забелязваме празнотата на този живот
Защото няма средно положение между тези две неща: Или трябва земята да бъде лишена от стойност в нашата оценка, или да ни държи заробени чрез прекомерната любов към нея. Следователно, ако се стремим към вечността, трябва внимателно да се борим да се отървем от тези окови. Нещо повече, тъй като настоящият живот ни привлича с много примамки, и ни ласкае с подобие на наслада, благодат и сладост, за нас е от голямо значение да се отърсим от неговите прелести. Защото, кажете ми, какво ще стане, ако се наслаждаваме на непрекъснати почести и щастие, когато дори постоянната подбуда на скърбите не може да ни издигне до истинско осъзнаване на нашето нещастие?
Не само учените знаят, че човешкият живот е като дим или сянка; дори сред най-простите няма по-известна поговорка от тази. Като смятат, че е много полезно да познават тази истина, хората я представят в много популярни изрази. Въпреки това няма истина, върху която да размишляваме по-небрежно, или по-често да забравяме. Защото ние всички замисляме нашите действия така, като че ли нашето безсмъртие се намира на земята. Признавам, че когато виждаме погребение, или вървим из гробище, когато образът на смъртта се представя пред очите ни, ние възхитително философствуваме върху празнотата на живота. Всъщност не винаги правим това, защото тези неща често нямат никакво въздействие върху нас. Но в най-добрия случай нашето философствуване е само за миг. То изчезва веднага когато обърнем гръб, и от него не остава нито следа; накратко, то отминава като аплодисментите в театъра след приятно представление. Като забравяме не само за смъртта, но и самото смъртно естество, като че ли до нас не са достигали даже слухове за него, ние си позволяваме бездейна самоувереност, като че ли очакваме земно безсмъртие. Между другото, ако някой се намеси с думите, че човекът е временно създание, ние наистина признаваме тази истина, ние не й обръщаме внимание, и мисълта за неизменността продължава да държи нашите умове. Тогава кой може да отрече, че за всички нас е от най-голяма важност не само да бъдем увещавани с думи, но и да бъдем уверявани с всяка възможна опитност за нещастното състояние на нашия земен живот; тъй като дори когато сме убедени, ние не перставаме да гледаме на него с порочно, глупаво възхищение, като че ли той съдържа в себе си всичко добро? Но ако Бог смята за необходимо да ни обучава така, нашето задължение трябва да бъде да Го слушаме, когато ни призовава и ни разтърсва от нашата тъпота, за да се научим да презираме света и да се стремим с цяло сърце към бъдещия живот.
(Правилната оценка на настоящия живот, който е преходен и незадоволителен, ни води да се съсредоточаваме върху идещия живот, 3-6)
3. Благодарност за земния живот!Все пак презрението, в което вярващите трябва да се обучават относно настоящия живот, не трябва да бъде такова, че да поражда омраза към него или неблагодарност към Бога. Този живот, макар да изобилствува с всякакви нещастия, правилно се нарежда сред Божиите благословения, които не трябва да бъдат презирани. Следователно, ако не осъзнаваме Божията доброта в него, ние сме виновни за голяма неблагодарност към Бога. Особено за вярващите той трябва да бъде доказателство за Божието благоволение, тъй като е изцяло направен да подпомага тяхното спасение. Преди открито да изяви наследството на небесната слава, Бог благоволява да се изяви пред нас като Баща чрез малки свидетелства, а именно, благословенията, с които всекидневно ни дарява. Следователно, ако този живот служи да ни запознае с Божията доброта, трябва ли да го презираме, като че ли не съдържа и частица добро? Затова трябва да бъдем привързани към него по такъв начин, че да го нареждаме сред онези дарби на Божието снизхождение, които по никакъв начин не трябва да презираме. Дори да нямаше доказателства за това в Писанието (там те са най-многобройни и ясни), пак самото естество ни подтиква да отправяме благодарности към Бога за това, че ни довел в светлината, дал ни е да я използваме и ни е дарил с всякакви средства за нейното запазване.
Има и по-висша причина, когато размислим, че тук биваме подготвяни за славата на небесното царство. Защото Господ е определил онези, които в крайна сметка ще бъдат увенчани в небето, преди това да водят война на земята, за да не тържествуват преди да са преодолели трудностите на войната и са постигнали победата.
Друга причина е, че тук започваме да предвкусваме по различни начини Божието благоволение, за да бъдат нашата надежда и желание подготвени за неговото пълно проявление. Тъй като веднъж сме заключили, че нашият земен живот е дар от Божията милост, към която според нашето задължение трябва да отправяме благодарности, сега ще слезем до разглеждане на неговото най-нещастно състояние, и така ще избегнем прекаленото увлечение по него, към което, както вече казах, сме естествено уязвими.
4. Правилният копнеж към вечния живот
Колкото повече намалява тази неправилна любов, толкова повече трябва да нараства нашето желания за по-добър живот. Наистина признавам, че най-точният възглед е този на хората, които смятат, че най-доброто нещо е въобще да не се раждаш, а най-доброто след него е да умреш рано. Защото, като са лишени от Божията светлина и от истинската вяра, какво могат да видят те в този живот, освен тежки и зли знамения? Също, не е неразумно за някои хора да скърбят и плачат при раждането на свои роднини и да празнуват при тяхната смърт. Но те правят това без полза; защото, като са лишени от истинското учение на вярата, те не виждат как това, което само по себе си не е нито щастливо, нито желателно, се обръща в полза на праведните; и затова техният възглед стига до отчаяние.
Затова нека вярващите, като си съставят възглед за този смъртен живот и като осъзнават, че сам по себе си той не е друго освен нещастие, да поставят за своя цел да се упражняват с по-голямо усърдие и с по-малко неохотност да се стремят към бъдещия вечен живот. Когато сравняваме двата живота, първият не само може да бъде уверено пренебрегнат, но и в сравнение с втория да бъде отритнат и презрян. Ако небето е нашата страна, какво може да бъде земята освен място на заточение? Ако напускането на света е влизане в живота, какво е светът освен гробница, и какво е животът в него освен потапяне в смъртта? Ако да бъдем освободени от тялото е да придобием пълна свобода, какво е тялото освен затвор? Ако самият връх на щастието е да се наслаждаваме на Божието присъствие, не е ли нещастие да искаме този живот? Но “докато сме у дома в тялото, ние сме отделени от Господа” (2 Кор. 5:6). Така когато земният живот бива сравняван с небесния, той несъмнено може да бъде презиран и стъпкан с крака. Наистина, не трябва никога да гледаме на него с омраза, освен доколкото ни държи подчинени на греха; и дори тази омраза не трябва да бъде насочена против самия живот. Във всеки случай, ние трябва да имаме такова чувство към него на умора и омраза, че макар да копнеем за неговия край, да бъдем готови според Господната воля да го продължаваме, като стоим далеч от всякакво негодувание и нетърпение. Защото това е като че Господ ни е възложил някаква позиция, която трябва да държим, докато ни извика при Себе Си. Наистина, Павел оплаква своето състояние, че все още е вързан в оковите на тялото, и въздиша ревностно за изкуплението си (Рим. 7:24); въпреки това той заявява, че в покорство на Божията заповед е готов и за двете, защото осъзнава като свое задължение към Бога да прославя Неговото име било чрез живот или чрез смърт, като на Бога принадлежи да определя кое е най-добро за Неговата слава (Фил. 1:20-24). Следователно, ако за нас остава да живеем и да умираме за Господа, нека да оставим на Негово разположение времета на нашия живот и смърт. Все пак нека ревностно да желаем смъртта и постоянно да размишляваме за нея, и в сравнение с бъдещото безсмъртие нека да презираме живота, и поради робството на греха да копнеем да се откажем от него винаги, когато това е угодно на Господа.
5. Против страха от смъртта!
Странно е да се каже, но много, които се хвалят, че са християни, вместо да копнеят за смъртта, така се страхуват от нея, че треперят при всяко споменаване за нея като нещо зловещо и ужасно. Наистина, не можем да се чудим, че нашите естествени чувства са доста подтиснати при споменаване на нашата смърт. Но е напълно нетърпимо светлината на благочестието да е така немощна в християнското сърце, че да не може с по-силна утеха да преодолява и подтиска този страх. Защото ако осъзнаем, че тази наша скиния, несигурна, повредена, тленна, увяхваща, чезнеща и гнила, умира, за да бъде веднага възстановена в сигурна, съвършена, нетленна, накратко, в небесна слава, тази вяра не би ли ни принудила ревностно да желаем това, от което естеството се страхува? Ако разсъдим, че чрез смъртта биваме върнати след изгнание в своята страна, в небесната страна, това не трябва ли да ни дава утеха?
Но всичко в нас копнее за постоянно съществуване. Признавам това, и затова твърдя, че трябва да гледаме на бъдещото безсмъртие, от което можем да получим онова вечно състояние, което не съществува никъде на земята. Защото Павел възхитително заповядва на вярващите да копнеят за смъртта, не за да бъдат съблечени, а за да се облекат (2 Кор. 5:2). Не трябва ли нисшите животни и неодушевените създания като дървото и камъкът, съзнаващи своята настояща немощ, да копнеят за крайното възкресение, за да бъдат заедно с Божиите синове избавени от немощта (Рим. 8:19); и не трябва ли ние, надарени със светлината на разума и дори с повече от разум, просветени от Божия Дух, когато става въпрос за нашето естество, да се издигнем по-високо от тлението на тази земя?
Но нито е моя цел, нито е мястото за това да споря против това голямо извращение. В началото заявих, че нямам никакво желание да се намесвам в просторно разглеждане на банални глупости. Моят съвет към онези, чиито умове са така боязливи, е да прочетат краткия труд на Киприан, De Mortalite, освен ако не е повече според техните заслуги да ги препратя към философите, та като видят какво казват те за презрението към смъртта, да започнат да се срамуват.
И така, нека да смятаме за сигурно, че никой човек не е напреднал в училището на Христос, ако не гледа напред с радост към деня на смъртта и крайното възкресение (2 Тим. 4:18; Тит 2:13); защото Павел отличава всички вярващи чрез този белег; и обичайният ход на Писанието е да ни насочва натам винаги, когато иска да ни даде повод за истинска радост. “Изправете се,” казва нашият Господ, “и повдигнете главите си, защото изкуплението ви наближава” (Лука 21:28). Разумно ли е, питам аз, това, което Той е направил да има могъщо действие да ни събужда към усърдие и тържествуване, да произвежда нищо друго освен тъга и отвращение? Ако е така, защо все още се славим в Него като наш Учител? Затова нека да имаме по-зрял ум и колкото и отвратителен да е копнежът на плътта, нека без съмнения да желаем идването на Господа не само като пожелание, но и с най-искрено въздишане, като най-благоприятното от всички събития. Той ще дойде като Изкупител, за да ни избави от огромната бездна на злото и нещастието, и да ни отведе към благословеното наследство на Неговия живот и слава.
6. Утехата за вярващите чрез стремежа към идещия живот
Наистина е така: всички вярващи, докато живеят на земята, трябва да бъдат като овце за клане, за да бъдат съобразени със своята Глава, Христос (Рим. 8:36). Следователно, тяхното положение би било най-плачевно, ако не издигнат умовете си към небето, не надминат всичко, което е в този свят и не се издигнат над своето сегашно състояние (1 Кор. 15:19). От друга страна, веднъж като издигнат главите си над всичко земно, дори да виждат нечестивите да процъфтяват в богатство и почести и да се радват на несмущаван мир, впускайки се в разкош и блясък и отдавайки се на всякакви наслади, нещо повече, дори да са нечестиво атакувани от тях, да понасят обиди от тяхната гордост, да бъдат ограбвани от тяхната алчност или наранявани от някакви други страсти, те няма да срещнат трудност да понесат тези злини. Те ще обърнат очите си към онзи ден (Ис. 25:8; Откр. 7:17), в който Господ ще приеме Своите верни слуги, ще изтрие сълзите от очите им, ще ги облече в дрехи на слава и радост, ще ги нахрани с неизмеримата сладост на Своите наслади, ще ги издигне да съучаствуват с Него в Неговото величие; накратко, ще ги приеме да съучаствуват в Неговото щастие. Но нечестивите, дори да са процъфтявали на земята, Той ще изхвърли в краен позор, ще обърне техните наслади в мъчения, техния смях и радост в стенания и скърцане на зъби, техния мир в угризение на съвестта, и ще накаже техния разкош с неугасим огън. Той също ще постави техните вратове под краката на праведните, с чието търпение са злоупотребили. Защото, катто Павел заявява, “справедливо е Бог да въздаде скръб на онези, които ви оскърбяват, а на вас, оскърбените, да даде утеха (както и на нас), когато се яви Господ Исус от небето” (2 Сол. 1:6, 7).
Наистина, това е нашата утеха; ако бъдем лишени от нея, ние или трябва да се предадем на отчаяние, или да се оставим на нашето унищожение за безумната радост на света. Псалмистът признава, “Краката ми почти се отклониха, без малко бяха се подхлъзнали стъпките ми. Защото завидях на надменните, като гледах благоденствието на нечестивите” (Пс. 73:1, 2); и той не намира място докато не влезе в светилището и не размишлява за края на праведните и нечестивите. Да заключим с една дума, кръстът на Христос тържествува в сърцата на вярващите над дявола и плътта, над греха и грешниците, когато техните очи бъдат насочени към силата на Неговото възкресение.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003