| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Четвърта

4. ПОКАЯНИЕТО, КАКТО Е ОБЯСНЕНО В СОФИСТИЧНИЯ ЖАРГОН НА СХОЛАСТИЦИТЕ, Е НАПЪЛНО РАЗЛИЧНО ОТ ЧИСТОТАТА, ИЗИСКВАНА ОТ БЛАГОВЕСТИЕТО. ЗА ИЗПОВЕДТА И УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО.

Частите на тази глава са:

  1. Тъй като правилното учение за покаянието вече е изложено, в тази глава се опровергава лъжливото учение; в същото време се дава и обобщаващ преглед на учението на Схоластиците, р. 1, 2.
  2. След това биват изследвани неговите отделни части. Разкаяние, р. 2, 3. Изповед, р. 4-20. Освещение, от р. 20 до края на главата.

Раздели.

  1. Заблудата на Схоластиците в обясняване на учението за покаянието.
    1. Заблуди при определението за покаяние. Разглеждане на четири различни определения.
    2. Нелепо разделение.
    3. Празни и объркващи въпроси.
    4. Начинът, по който те впримчват сами себе си.
  2. Лъжливото учение на Схоластиците трябва да бъде опровергано. За съкрушаването. Изследване на техния възглед за разкаянието.
  3. Истинско и искрено разкаяние.
  4. Устно покаяние. Дали е от Божията власт. Аргументите на канонистите и схоластиците. Алегоричен аргумент, основан върху юдаизма. Два отговора. Причина защо Христос изпрати прокажените при свещениците.
  5. Друг алегоричен аргумент. Отговор.
  6. Трети аргумент от два текста в Писанието. Изложение на тези текстове.
  7. Доказателство, че изповядването не е от Божията власт. В продължение на почти хиляда и двеста години след Христос неговата употреба не е задължителна. Естеството на изповядването. Какво става, когато бъде наложено като закон. Потвърждение от историята на Църквата. Сред папистите все още съществува познанието за древната устна изповед, за да носи осъждение върху тях. Изповядването е премахнато в Константинополската Църква.
  8. Този начин на изповядване не е одобряван от Хризостом, както се вижда от много текстове.
  9. След като по този начин лъжливата изповед е опровергана, разглеждане на изповедта, заповядана от Божието Слово. Неправилен превод в старата версия. Доказателство от Писанието, че изповедта трябва да бъде насочена само към Бога.
  10. Следствието от тайната изповед към Бога. Друг вид изповед, отправяна към хората.
  11. Двете форми на последната изповед, публична и лична. Публичната изповед е обикновена и извънредна. Употреба на всяка от двете. Възражение срещу изповедта и обществената молитва. Отговор.
  12. Два вида лична изповед.
    1. За нас самите.
    2. За нашия ближен. Употреба на първия вид. Верните служители на Църквата могат да окажат голяма помощ. Начин на извършване. Предпазливост при употребата.
  13. Използването на втория вид е препоръчано от Христос. Какво се обхваща под тази изповед. Писанието не потвърждава друг начин на изповед.
  14. В тези три вида изповед се упражнява властта на ключовете. Употребата на тази власт по отношение на обществената изповед и прошка. Предпазливост при употребата.
  15. Папистките заблуди относно изповедта.
    1. На всички хора е заповядана необходимостта да изповядват всеки грях.
    2. Лъжливи ключове.
    3. Лъжлива власт за връзване и развързване.
    4. На кого е възложено служението за връзване и развързване.
  16. Опровержение на първата заблуда чрез невъзможността за такова изповядване, както се доказва от свидетелството на Давид.
  17. Продължение на опровержението от свидетелството на съвестта. Невъзможно е да се спазва това строго задължение. То неизбежно води до отчаяние или безразличие. Потвърждение на тези бележки чрез позоваване на съвестта.
  18. Друго опровержение на първата заблуда чрез аналогия. Обобщение на цялото опровержение. Трето опровержение, полагащо най-сигурното правило за изповед. Обяснение на правилото. Отговор на три възражения.
  19. Четвърто възражение, а именно, че устното изповядване не вреди, и дори е полезно. Отговор, разкриващ лицемерието, лъжата, безбожието и чудовищните мерзости на покровителите на тази заблуда.
  20. Опровержение на втората заблуда.
    1. Свещениците не са наследници на Апостолите.
    2. Те нямат Святия Дух, Който е единственият Собственик на ключовете.
  21. Опровержение на третата заблуда.
    1. Те не познават заповедта и обещанието на Христос. Като изоставят Божието Слово, те се впускат в безброй нелепости.
  22. Възражение срещу опровержението на третата заблуда. Отговори, които довеждат папистите до различни противоречия.
  23. Опровержение на четвъртата заблуда.
    1. Petitio principii
    2. Обръщане на църковната дисциплина. Отговор на три възражения.
  24. Заключение на цялата беседа против това лъжливо изповядване.
  25. За удовлетворението, на което софистите приписват трето място в покаянието. Заблуди и лъжи. Тези възгледи биват опровергани от следните понятия:
    1. Прошка.
    2. Незаслужена прошка.
    3. Бог унищожава нечестията.
    4. Чрез и поради Христос. Няма нужда от наше удовлетворение.
  26. Възражение, ограничаващо благодатта и действието на Христос в тесни граници. Отговори от Евангелист Йоан и от Йоан Кръстител. Следствия от тези отговори.
  27. Чрез измислицата за удовлетворението биват нарушени две неща. Първо, наранена е честта на Христос. Второ, съвестта не може да намери мир. Опровержение на възражение, което ограничава прощаването на грехове до новоповярвалите.
  28. Възражение, основано върху произволното разграничение между простими и смъртни грехове. Това разграничение е обидно за Бога и противно на Писанието. Отговор, показващ истинското разграничение по отношение на простимия грях.
  29. Възражение, основано върху разграничение между вината и наказанието за нея. Отговор, подкрепен от различни текстове в Писанието. Възхитителнии думи на Августин.
  30. Отговор, основан върху разглеждане на действието на Христовата смърт и жертвите под Закона. Нашето истинско удовлетворение.
  31. Възражение, което изкривява шест текста от Писанието. Предварителни бележки относно двойното осъждение от Бога.
    1. За наказание.
    2. За поправление.
  32. От това възникват две разграничения. Възражение, че Бог често се гневи на Своите избрани. Отговор, като наскърбява Своите хора, Бог не отнема от тях Своята милост. Това се потвърждава от Неговото обещание, от Писанието и от общия опит на Църквата. Разграничение между изгубените и избраните по отношение на наказанието.
  33. Второ разграничение. Наказанието на невярващите е начало на вечното наказание, което ги очаква; наказанието на избраните е предназначено да ги доведе до покаяние. Това се потвърждава от текстове в Писанието и в Бащите.
  34. Две употреби на това учение за вярващия. В скръбта той може да вярва, че макар и гневен, Бог все още е добронамерен към него. В наказанието на невярващите той вижда подготовка за тяхната окончателна присъда.
  35. Отговор на едно възражение относно наказанието на Давид. Защо всички хора са под наказание.
  36. Отговор на възражения, основани върху пет други текста.
  37. Продължение на отговора.
  38. Възражение, основано върху текстове в Бащите. Отговор, с текстове от Хризостом и Августин.
  39. Тези удовлетворения се отнасят за мира в Църквата, а не за Божия престол. Схоластиците са извратили смисъла на някои нелепи твърдения от неизвестни монаси.

(Изследване на схоластичното учение за изповядването и разкаянието, и на неговата въображаема основа върху Писанието, 1-6)
1. Схоластичното учение за покаянието

Сега стигам до изследване на това, което схоластичните софисти поучават относно покаянието. Ще направя това възможно най-кратко; защото нямам намерение да разглеждам всяка точка, за да не би този труд, който имам желание да направя като кратко изложение на учението, да премине всякакви граници. Те са успели да развият един предмет, който иначе не е много сложен, до толкова сложна обърканост, че ако веднъж стъпите само малко в тяхното тресавище, ще ви бъде трудно да намерите изход от него. Първо, като дават определение, те ясно показват, че никога не са знаели какво точно означава покаянието. Например, че да се покаеш е да оплакваш минали грехове и да не вършиш това, което е за оплакване. Отново, че това е да ридаеш за минали злини и да не съгрешаваш да вършиш това, което е за ридаене. И отново, че това е някакво скръбно възмездие, което наказва вътре в себе си онова, за което скърби, че е извършило. И отново, че това е скръб в сърцето и горчивина в душата за злините, които човекът е извършил, или с които се е съгласил. Да предположим, че се съгласяваме, че тези неща наистина са казани от Бащите (макар че, ако някой е склонен към спорове, не би било трудно да го отрече), пак те не са ги казали с цел да опишат покаянието, а само за да увещаят покаялите се да не падат отново в същите грешки, от които са били избавени. Но ако всички такива описания трябва да бъдат обърнати в определения, има и други, които имат също така добро основание да бъдат добавени. Например, следното изречение от Хризостом: “Покаянието е лекарство за изцеление на греха, дар от небето, възхитителна добродетел, благодат, превъзхождаща силата на законите.” Нещо повече, учението, което те след това говорят, е доста по-лошо от тяхното определение. Защото те са така ревностно съсредоточени върху външните упражнения, че всичко, което можете да разберете от техните огромни томове, е, че покаянието е дисциплина и строгост, която служи отчасти да покори плътта, и отчасти да накаже и порицае греховете; има странно мълчание за вътрешното обновяване на ума, което носи със себе си истинско поправление в живота. Без съмнение, те говорят много за разкаяние и съкрушаване, измъчват душата с много съмнения и я въвличат в големи трудности и тревоги; но когато по този начин са наранили дълбоко сърцето, те лекуват цялата му горчивина само с едно малко церемониално поръсване. Като дават такова хитро определение на покаянието, те го разделят на разкаяние на сърцето, изповед на устата и удовлетворение на делата. Това разделение не е по-логично от самото определение, макар че те прекарват целия си живот в измисляне на хитроумни аргументи. Но ако от определението някой твърди (логика, която преобладава при диалектиците), че човек може да плаче за миналите си грехове и да не извършва неща, които причиняват плач; че може да оплаква миналите злини, и да не върши неща, които са за оплакване; че може да наказва това, за което скърби, че е извършил, макар да не го изповядва с устата си – как ще обосноват това разделение? Защото ако човек може да е истински покаян и да не го изповяда устно, тогава покаянието може да съществува и без изповядване. Ако те отговорят, че това разделение се отнася за покаянието като тайнство, или трябва да се разбира за покаянието в неговата най-съвършена форма, която те не включват в своите определения, тогава грешката не е в мен; нека да обвиняват себе си за това, че не са дали по-чисто и по-ясно определение. Когато се разглежда някакъв въпрос, аз определено съм достатъчно тъп, за да се позовавам винаги на определението като опора и основа на цялата дискусия. Но като допускаме, че това отклонение е позволено на учителите, нека сега да изследваме поред различните части. Като пропускам като произволни няколко неща, които те с тържествена физиономия пробутват като тайнства, аз не правя това поради незнание. Не би било трудно да опровергая всички онези точки, с които те украсяват себе си за своята хитрост и умение в споровете; но смятам за свое свято задължение да не натоварвам излишно читателя с такива нелепости. От въпросите, които те задават, и в които нещастно впримчват самите себе си, определено е лесно да се види, че бърборят за неща, за които нищо не знаят. Такива въпроси са следните: Дали покаянието за един грях е угодно на Бога, ако има упорито придържане към други грехове. Също, дали нанесените от Бога наказания могат да служат като удовлетворение. Също, дали покаянието за смъртни грехове може да се повтаря няколко пъти, докато те чудовищно и нечестиво определят, че всекидневното покаяние може да се отнася само за простимите грехове. По същия начин, с чудовищна заблуда, те дълбоко измъчват себе си с едни думи на Йером, че покаянието е плаваща дъска след корабокрушение. В това показват, че те никога не са се събудили от своята животинска тъпота, та поне отдалеч да видят и една хилядна част от своите грехове.

2. Схоластичното учение за покаянието измъчва съвестта

Бих искал моите читатели да отбележат, че спорът тук не се отнася за нещо незначително; а за едно от най-важните неща, а именно, прощаването на греховете. Защото докато изискват три неща в покаянието, а именно, разкаяние на сърцето, изповед на устата и удовлетворение на делата, те в същото време поучават, че тези неща са необходими за получаване на прошка за греховете. Ако има нещо в цялата област на религията, което за нас е важно да познаваме, това определено е едно от най-важните, а именно, да осъзнаваме и правилно да разбираме чрез какви средства, какво управление, какви условия, колко лесно или колко трудно може да получи прошка за грехове. Ако нашето познание тук не е ясно и сигурно, нашата съвест не може да има никаква почивка, никакъв мир с Бога, никаква увереност или сигурност, но постоянно трепери, колебае се, тревожи се и се разстройва; ужасява се, мрази и отхвърля Божието присъствие. Но ако прошката за грехове зависи от условията, с които те я обвързват, нищо не може да бъде по-нещастно и плачевно от нашето състояние. Те представят разкаянието като първата стъпка в придобиването на прошка; и го изискват като данък, пълно и съвършено; между другото, отричат, че човек може да се чувствува сигурен, когато е изпълнил това разкаяние в пълна степен. Признавам, че ние сме длъжни силно и постоянно да увещаваме всеки човек горчиво да оплаква своите грехове, и с това да подтиква себе си все повече да ги отхвърля и да ги мрази. Защото това е “спасително покаяние, което не причинява разкаяние” (2 Кор. 7:10). Но когато се изисква такава горчивина на скръбта, която да отговаря на величината на престъплението, като условие за увереност в прошката, нещастните съвести биват дълбоко объркани и измъчвани, като виждат, че върху тях е наложено разкаяние, дължимо за греха, но нямат мярка за това, което е дължимо, за да им даде възможност да определят дали са извършили пълно плащане. Ако казват, че трябва да правим това, което е по силите ни, ние биваме връщани към първоначалното състояние; защото как един човек би определил сам за себе си дали е направил всичко възможно да оплаква своя грях? Следователно, когато след дълга борба и война със самите себе си съвестите не намерят убежище, в което да си починат, за да облекчат по някакъв начин своето тежко състояние, те изпадат в скръб и сълзи, за да усъвършенствуват своето разкаяние.

3. Милостта на Господа е важна, а не разкаянието на грешника

Ако те казват, че това е клевета от моя страна, нека да излязат напред и да ми посочат поне един човек, който чрез това учение за разкаянието не е бил доведен до отчаяние, или вместо истински страх не е представил лицемерен страх от Божията справедливост. На друго място отбелязахме, че прошката на греховете никога не може да се придобие без покаяние, защото никой освен наскърбените, наранени от съзнанието за греховете, не може да призовава Божията милост; но в същото време добавихме, че покаянието не може да бъде причина за прощаването на греховете; и също отхвърлихме мъчението на душите – догмата, че то трябва да се изпълнява като задължение. Нашето учение е, че душата не гледа на своите угризения или на своите сълзи, а съсредоточава и двете си очи само върху Божията милост. Само отбелязахме, че онези, които са отрудени и обременени, са призовани от Христос, като виждаме, че Той беше изпратен “да проповядва добрите вести на кротките”; “да превърже съкрушените в сърце; да прогласи свобода на пленниците и отваряне на тъмницата за угнетените”; “да утеши скърбящите.” Фарисеите са изключени от това, тъй като, изпълнени със своята праведност, те не осъзнават своята бедност; и презрителите, тъй като, въпреки Божия гняв, не търсят изцеление на своето нечестие. Такива хора не са отрудени и обременени, не са съкрушени в сърце, не са пленници и не са угнетени. Но има голяма разлика между това да учим грешника, че прощаването на греховете се заслужава чрез пълно и цялостно разкаяние (което грешникът никога не може да постигне) и да го учим да гладува и жадува за Божията милост, та като осъзнае своето нещастие, своето объркване, умора и пленничество, да му покажете къде трябва да търси освежаване, почивка и свобода; накратко, да го научим в неговото смирение да отдава славата на Бога.

4. Изповядването не е заповядано: опровержение на схоластичния алегоричен аргумент от очистването на прокажените

Изповядването винаги е било предмет на разгорещен спор между канонистите и схоластичните теолози; първите твърдят, че изповядването е от Божията власт; а вторите настояват, че обратното, то просто е заповядано от църковните правила. В този спор схоластиците показват голямо безочие, като извращават и грубо изкривяват всеки текст от Писанието, който цитират в своя подкрепа. И когато виждат, че дори така не могат да постигнат своите цели, онези, които желаят да бъдат смятани за особено остроумни, прибягват до хитростта, че изповядването е по Божията власт относно съдържанието, не след това е получило своята форма чрез църковна наредба. Така най-глупавият от тези бърборковци доказва Божията власт от думите, “Адаме, къде си?” (Бит. 3:9, 12); а опрощението от това, че Адам отговаря, като че е освободен от отговорност, “Жената, която ми даде за другарка,” и т.н.; но казва, че формата на двете е определена от обществения закон. Нека да видим чрез какви аргументи те твърдят, че това изповядване, формирано или неформирано, е Божия заповед. Господ, казва те, изпрати прокажените при свещениците (Мат. 8:4). Какво? Той за изповядване ли ги изпрати? Кой някога е чул да се казва, че левитските свещеници са назначени да слушат изповядвания? Тук те се позовават на някакво неуместно сравнение. Свещениците са назначени от Мойсеевия Закон да различават между прокажен и прокажен; грехът е духовна проказа; следователно свещениците трябва да решават за това. Преди да отговоря, между другото ще попитам, ако този текст ги прави съдии на духовна проказа, защо те си приписват и разпознаване на естествената и плътска проказа? Това не е ли да си играят с Писанието! Законът дава на левитските свещеници разпознаването на проказата; нека да си присвоим това за себе си. Грехът е духовна проказа; нека също да си припишем и разпознаване на греха. Сега давам моя отговор: Тъй като има промяна на свещеничеството, неизбежно има и промяна на закона. Всички свещенически функции са предадени на Христос, и в Него са изпълнени и завършени (Евр. 7:12). Следователно, само на Него са дадени всички права и почести на свещеничеството. Затова, ако толкова им харесва да търсят алегории, нека да поставят Христос като единствен Свещеник, и да поставят пълната и всеобща власт пред Неговия съд; това ние с готовност ще признаем. Освен това, в тяхната алегория има непоследователност: Тя поставя сред церемониите само общественото правило. Тогава защо Христос изпрати прокажените при свещениците? За да не бъдат свещениците обвинени в нарушаване на Закона, който заповядва на изцеления от проказа да представи себе си пред свещеника и да бъде очистен чрез принасяне на жертва, Той заповядва на очистените прокажени да направят това, което Законът заповядва. “Но за свидетелство на тях иди и се покажи на свещеника, и принеси за очистването си според както е заповядал Мойсей” (Лука 5:14). И със сигурност това чудо е било свидетелство за тях; те са ги обявили за прокажени, сега те ги обявяват за изцелени. Независимо дали ще ги обявят за изцелени, те са принудени да станат свидетели за чудесата на Христос. Христос им позволява да изследват чудото, и те не могат да го отрекат; въпреки това, тъй като продължават да се дърпат, те имат нужда от свидетелство. Така на друго място се казва, “Това благовестие ще се проповядва по целия свят, за свидетелство на всички народи” (Мат. 24:14). И отново, “Пред царе и управители ще ви извеждат поради Мен, за да свидетелствувате на тях и на народите” (Мат. 10:18); за да може в Божието осъждение да бъдат още по-пълно изобличени. Но ако те предпочитат да възприемат възгледа на Хризостом (Hom. 12 De Muliere Cananaea), той показва, че Христос направи това и поради юдеите, за да не бъде смятан за престъпник на Закона. Но ние се срамуваме да се позоваваме на човешки авторитет по един толкова ясен предмет, когато Христос заявява, че е оставил непокътнати юридическите права на свещениците, като изявени врагове на Благовестието, които винаги са готови да вдигат врява, ако устата им не бъдат затворени. Затова, нека папистките свещеници, за да запазят тази привилегия, открито да си признаят, че се присъединяват към онези, които е трябвало насила да бъдат възпирани да не говорят зло за Христос. Защото тук не се говори за истинските служители на Христос.

5. Неправилното тълкуване на разповиването на Лазар

От същия извор те извличат своя втори аргумент – имам предвид, от алегория; като че ли от алегориите има някаква полза в потвърждаването на някакво учение. Но дори и да има някаква полза от тях, алегориите, които аз мога да произведа, са много по-правдоподобни от техните. И така, те казват, че след като възкреси Лазар, Господ заповяда на Своите ученици да “го разповият и да го оставят да си отиде” (Йоан 11:44). Още първото им твърдение е невярно: Никъде не четем, че Господ каза това на учениците; и е много по-вероятно да е казал това на стоящите наоколо юдеи, та като бъде чудото по-ясно изявено, да няма подозрение за измама, и Неговата сила да бъде по-явна от това, че е възкресил мъртвец без да го докосне, само с думи. По същия начин смятам, че за да не остави никакво основание за подозрение сред юдеите, поиска да върнат обратно камъка, да почувствуват вонята, да схванат истинските белези на смъртта, за да Го видят как възкресява от мъртвите само чрез силата на думите, и първи да пипнат оживелия мъртвец. Именно това е възгледът на Хризостом (Serm. C. Jud. Gent. et Haeret). Но и да приемем, че Той каза това на учениците, какво могат те да спечелят от това? Че Господ е дал на учениците властта да развързват? Колко по-умело и сръчно бихме могли да алегоризираме и да кажем, че чрез този символ Господ искаше да научи Своите последователи да развързват онези, които Той е възкресил; тоест, да не си спомнят греховете, които Той самият е забравил, да не осъждат като грешници онези, които Той е оправдал, да не упрекват онези, на които Той е простил, да не бъдат сурови и безмилостни в наказанията, когато Той самият е милостив и готов да прощава. Определено нищо не може да ни подтикне повече към прошка от примера на Съдията, Който заплашва, че ще бъде неумолим към строгите и жестоките. Тогава нека да ги оставим да пробутват своите алегории.

6. Изповедта в Писанието

Тогава те влизат в близък бой, като подкрепят своя възглед с текстове от Писанието, които смятат, че са определено в тяхна полза. Онези, които идват при Йоан за кръщаване, са изповядвали своите грехове, а Яков ни заповядва да си изповядваме греховете един на друг (Яков 5:16). Не е странно, че онези, които желаят да бъдат кръстени, са изповядвали греховете си. Вече споменахме, че Йоан проповядва кръщение на покаяние, и кръщаваше с вода за покаяние. Тогава кои би могъл да кръсти, освен онези, които изповядват, че са грешници? Кръщението е символ на прощаването на греховете; и кой може да бъде допуснат да приеме символа, освен грешниците, които признават, че са грешници? Затова те са изповядвали греховете си, за да бъдат кръстени. И Яков има добро основание да ни заповядва да си изповядваме греховете един на друг. Но ако те внимават на това, което следва веднага след това, ще осъзнаят, че този стих не им дава голяма подкрепа. Думите са, “Изповядвайте си един на друг греховете, и молете се един за друг.” Той свързва взаимната изповед и взаимната молитва. Тогава, ако трябва да се изповядваме само на свещениците, тогава трябва да се молим само за свещениците. Какво? Може ли да се каже от думите на Яков, че само свещениците могат да се изповядват? Като казва, че ние трябва да се изповядваме взаимно, той говори само за онези, които могат да слушат изповедта на други хора. Той казва, allhloiV, взаимно, по ред, или един на друг. Но взаимно могат да се изповядват само онези, които имат правото да слушат изповядвания. Тъй като това е привилегия, която те дават само на свещениците, ние ще им оставим и служението да се изповядват един друг. Затова нека да оставим такива произволни нелепости и нека да приемем истинския смисъл на апостола, който е прост и ясен; първо, ние трябва да изповядваме един на друг своите немощи, за да можем да получим съвет, съчувствие и утеха; и второ, като осъзнаваме един на друг немощите на братята, да се молим към Господа за тях. Тогава как може Яко да бъде цитиран против нас, които така настояваме за осъзнаване на Божията милост? Никой човек не може да осъзнае Божията милост без преди това да е изповядал своето нещастие. Ние дори обявяваме за отлъчен всеки човек, който не признае, че е грешник пред Бога, пред Неговите ангели, и пред всички хора. “Писанието затвори всичко под грях,” “за да се затулят устата на всеки, и цял свят да се доведе под съдбата на Бога,” за да бъде само Бог оправдан и възвишен (Гал. 3:22; Рим. 3:9, 19).

(Доказателства за късната дата на устното изповядване, 7-8)
7. Задължителното изповядване не е познато на древната Църква

Чудя се на тяхното безочие да си позволяват да твърдят, че изповядването, за което те говорят, е от Божията власт. Ние признаваме, че неговата употреба е много древна; но можем лесно да докажем, че едно време то е било доброволно. От техните собствени писания определено се вижда, че преди дните на Инокентий ІІІ не е имало никакъв закон или постановление относно изповядването. Със сигурност, ако е имало по-древен закон, те биха го цитирали веднага, вместо да се задоволяват с Латеранския Събор и така да стават смешни дори за децата. В други неща не се колебаят да съставят несъществуващи постановления, които приписват на най-древните Събори, за да могат да заслепяват очите на простите с обожание към древността. В този случай не им е дошло наум да извършат такава заблуда, и с това самите те свидетелствуват, че не са минали и три века откакто е поставена юздата и е наложена необходимостта от изповядване от Инокентий ІІІ. И дори да не кажем нищо за времето, самото варварство на използваните думи унищожава властта на закона. Защото когато тези достойни бащи заповядват всеки човек от двата пола (utriusque sexus) трябва поне веднъж в годината да изповядва своите грехове на своя свещеник, остроумните със смях възразяват, че тази заповед е задължителна само за хермафродитите и не важи за някой, който е само мъж или само жена. Още по-чудовищна глупост се наблюдава при техните ученици, които не могат да обяснят какво означава “техния свещеник” (proprius sacerdos). Нека всички наемни лунатици на папата да бърборят каквото искат, ние твърдим, че Христос не е автор на този закон, който принуждава хората да изброяват своите грехове; всъщност, след възкресението на Христос са изминали хиляда и двеста години, преди да се направи такъв закон, и следователно, тази тирания не е въведена докато не са изчезнали благочестието и учението, и лъжливите пастири не са си присвоили необуздана власт. В историците и в другите древни автори има ясно свидетелство, което показва, че това е политическа дисциплина, въведена от епископите, а не закон, постановен от Христос или Апостолите. От многото ще приведа само един текст, който не е неясно доказателство. Созомен разказва, че това постановление на епископите е било внимателно спазвано в Западните църкви, и особено в Рим; с това показва, че то не е било всеобщ обичай на всичките църкви. Той също казва, че един от презвитерите е бил специално назначен да седи за това задължение. Това достатъчно опровергава тяхната лъжа, че на цялото свещеничество безразборно са били дадени ключовете за тази цел, тъй като функцията не е била обща за всички свещеници, а специално е принадлежала на един свещеник, когото епископът е назначавал за нея. Той (същият, който понастоящем във всички катедрални църкви е наричан “поправител”) е имал сведения за всички престъпления, които са били по-ужасни и е трябвало да бъдат смъмряни за пример на всички. След това добавя, че същият пример е съществувал в Константинопол, докато се е открило, че една жена е използвала изповядването като прикритие за своята връзка с някакъв дякон. Като следствие от това престъпление, Нектарий, епископ на тази църква – човек учен и свят – премахва обичая на изповядването. Затова нека тези магарета да се вслушат в това. Ако устното изповядване е било Божий закон, как би могъл Нектарий да посмее да го премахне или промени? Ще обвинят ли в ерес и разцепление Нектарий, свят човек на Бога, одобрен от мнението на целия древен свят? В същото те биха обвинили и Константинопол, в който според Созомен обичаят на изповядването не само е бил прекратен за известно време, но и дори премахнат. Нека да обвиняват в отклонение не само Константинопол, но и всички източни църкви, които (според тях) са пренебрегнали ненарушим закон, заповядан на всички християни.

8. Хризостом не заповядва изповядване

Това отменяне е ясно засвидетелствувано в толкова много текстове от Хризостом, който е живял в Константинопол, и самият той е бил висш църковен служител, че е странно, че си позволяват да твърдят обратното: “Казвайте си греховете,” казва той, “за да ги изличите; ако се срамувате да кажете на други хора какви грехове сте извършили, казвайте ги всекидневно на душата си. Не казвам, казвайте ги на своя съслужител, който може да ви порицае, а кажете ги на Бога, Който ги изцелява. Изповядвайте вашите грехове в леглото си, за да може вашата съвест всекидневно да осъзнава своите нечестия.” И отново, “Но не е необходимо да изповядвате пред свидетели; нека излагането на вашите грешки да стане във вашето мислене; нека съдът да бъде без свидетел; нека само Бог да ви вижда как се изповядвате.” И отново, “Не ви принуждавам да заставате публично пред погледа на вашите съслужители; не ви принуждавам да разкривате вашите грехове на хората; прегледайте и изложете вашата съвест пред Бога. Покажете вашите рани на Господа, най-добрият лекар, и търсете изцеление от него. Покажете ги на Този, Който не упреква, а лекува най-внимателно.” И отново, “Определено не ги казвайте на човек, за да ви укорява. Нито изповядвайте на вашия съслужител, който ги прави обществени; но показвайте раните си на Господа, Който се грижи за вас, Който е внимателен и може да лекува.” След това той представя Бога по този начин: “Не ви задължавам да заставате в театъра и да имате много свидетели; кажете си греховете към Мен в тайно, за да излекувам язвата.” Ще кажем ли, че Хризостом, като пише тези и подобни текстове, е толкова самонадеян, че да освободи съвестта на хората от онези вериги, с които те са вързани по Божия закон? В никакъв случай; но като знае, че това въобще не е било заповядано в Божието Слово, той се осмелява да не го изисква като задължително.

(Библейската изповядване на грехове, публично и лично, 9-13)
9. Изповед пред Бога

Но за да бъде цялото нещо по-ясно изяснено, първо честно ще заявим естеството на изповедта, както е дадено в Божието Слово, и след това ще добавим техните нововъведения – всъщност, не всички (кой може да пресуши това бездънно море?), а само онези, които съдържат обобщение на тяхното тайно изповядване. Тук съжалявам, че трябва да спомена колко често древният преводач използва думата “изповядвам” вместо “хваля,” факт, който е обичаен за най-неграмотните хора, но трябва да изложа тяхното безочие да приписват на своето тиранично постановление това, което е написано относно хвалението към Бога. За да докажат, че изповядването има ободряващо действие върху душата, те натрапват текста в Псалма, “с глас на радост и на хваление” (Пс. 42:4; във Вулгата “хваление” е заменено с confessionis, “изповядване”). Но ако такова преобразуване е вярно, от всяко нещо може да се докаже всичко друго. Но, тъй като те са изгубили всеки срам, нека благочестивите читатели да разсъдят как според праведната Божия присъда те са предадени на извратен ум, за да стане тяхното безочие още по-омразно. Ако сме готови да приемем простото учение на Писанието, няма да има опасност да бъдем заблудени от такива тълкувания. Там е заповядан един начин на изповядване; тъй като само Господ прощава, забравя и изличава греховете, тогава нека само на Него да си изповядваме греховете, за да придобием прошка. Той е лекарят, затова нека само на Него да показваме нашите рани. Той е наранен и наскърбен, затова нека от Него да искаме мир. Той познава сърцата и знае всички мисли; нека бързаме да излеем сърцата си пред Него. Накратко, Той е Който призовава грешниците; нека незабавно да дойдем при Него. “Признах греха си пред Теб,” казва Давид, “и беззаконието си не скрих; рекох: Ще изповядам на Господа престъпленията си; и Ти прости вината на греха ми” (Пс. 32:5). Друг пример за изповядван при Давид е следният: “Смили се за мен, Боже, според милосърдието Си” (Пс. 51:1). Ето и изповедта на Данаил: “Съгрешихме, постъпихме извратено, вършихме нечестие, бунтувахме се и се отклонихме от Твоите заповеди и Твоите съдби” (Дан. 9:5). Навсякъде в Писанието има и други примери; цитирането на всички тях ще изпълни един цял том. “Ако изповядваме греховете си,” казва Йоан, “Той е верен и праведен да ни прости греховете” (1 Йоан 1:9). На кого трябва да изповядваме? Със сигурност на Него; тоест, ние трябва да паднем пред Него със съкрушено и смирено сърце, и като искрено обвиняваме и осъждаме себе си, да търсим прошка от Неговата доброта и милост.

10. Изповядване на грехове пред хората

Този, който е възприел това изповядване от сърцето и в Божието присъствие, несъмнено ще бъде готов да изповядва винаги, когато има възможност да похвали Божията милост сред хората. Той няма да се задоволи веднъж да прошепне тайните на своето сърце в ухото на един човек, а често и открито, за да го чуе целият свят, искрено ще говори както за своето недостойно състояние, така и за величието и славата на Господа. Така Давид, след като беше изобличен от Натан и ужилен в съвестта си, изповяда своя грях пред Бога и пред хората. “Съгреших на Господа,” казва той (2 Царе 12:13); тоест, сега нямам извинение, нямам избавление; всички трябва да ме осъдят като грешник; и всичко, което желаех да остане тайно в Господа, трябва сега да се изяви на хората. Затова тайната изповед, която се прави към Бога, винаги е последвана от доброволна изповед към хората, когато това е благоприятно за Божията слава или за нашето смиряване. По тази причина в древността Господ заповяда на израилтяните да повтарят думите след свещеника и да правят публична изповед на своите нечестия в храма; защото предвиждаше, че това е необходима помощ, която ще даде на всеки възможност да си състави истинна представа за себе си. И е правилно чрез изповядване на нашето нещастие да изявяваме милостта на нашия Бог както на самите себе си, така и пред целия свят.

11. Общо изповядване на грехове

Уместно е този начин на изповядване да бъде редовен в Църквата, но също да бъде специално използван в извънредни случаи, когато хората като цяло са допуснали някаква грешка. За това имаме пример в тържественото изповядване, което целият народ направи под ръководството на Езра и Неемия (Неем. 1:6, 7). Те не можеха да направят подходящо признание за благословението на избавлението от дългия плен, разрушаването на Храма и подтискането на тяхната религия, които бяха общи наказания за тяхното отстъпление, ако преди това не изповядат своята вина. И няма значение, че в едно събрание понякога има няколко невинни хора, тъй като никой отделен член на едно отпуснато и болнаво тяло не може да се похвали, че е здрав. Също, едва ли е възможно тези малко хора да не са прихванали някакво петно, следователно и те носят част от вината. Затова, тъй като често сме сполетявани от болести, войни, глад или какво да е друго бедствие, ако е наше задължение да прибегнем към ридаене, пост и други белези на виновност, не трябва да пренебрегваме и изповедта, от която зависят всички останали. Никой трезв човек, който осъзнава полезността на това обикновено изповядване, което Господ изрично е заповядал, не би си позволил да го отхвърли. Като виждаме, че във всяко свято събрание ние стоим в присъствието на Бога и на ангелите, по какъв начин трябва да започне нашата служба, освен с признаване на нашето недостойно състояние? Но ще кажете, че това се прави във всяка молитва; защото винаги, когато се молим за прошка, ние изповядваме нашите грехове. Признавам това. Но ако разсъдите колко голямо е нашето безгрижие, сънливост и мързел, ще се съгласите с мен, че би било полезна наредба християнският народ да се упражнява в смирение чрез някакъв формален начин на изповед. Защото макар че церемонията, която Господ заповяда на израилтяните, принадлежеше на детеводителството на Закона, пак самото нещо в известна степен принадлежи на нас. И наистина, като спазване на някакъв полезен обичай, във всички добре уредени църкви на Господния ден църковният служител съставя формула на изповед от свое име и от името на хората, в която прави общо изповядване на нечестието и моли за прошка от Господа. Накратко, чрез този ключ се отваря врата за молитва отделно за всеки човек и общо за всички хора.

12. Лично изповядване за изцеление на душата

Две други форми на лична изповед са одобрени от Писанието. Едната се прави за нас самите, и тя се споменава в стиха от Яков, “Изповядвайте си един на друг греховете” (Яков 5:16); като смисълът е, че като разкриваме един на друг нашите немощи, ние получаваме помощта на дружеския съвет и утеха. Другата изповед се прави заради нашия ближен, за да го умилостивим и примирим, ако поради наша грешка той е наранен по някакъв начин. Макар че в първата изповед Яков, като не определя конкретен човек, с когото да споделим нашия товар, ни оставя свободния избор да изповядваме на всеки член на Църквата, който изглежда най-подходящ; пак, тъй като обикновено се предполага, че пасторите са най-подготвени от всички, нашият избор трябва да пада предимно върху тях. И основанието за това предпочитание е, че Господ, като ги е призовал към служение, ги отделя като хора, от чиито уста трябва да бъдем учени да покоряваме и поправяме нашите грехове, и да приемаме утеха от надеждата за прошка. Защото както задължението за взаимно увещаване и поправление е възложено на всички християни, но е специално заповядано на църковните служители, така, макар ние всички трябва да се утешаваме един друг взаимно и да се утвърждаваме един друг в увереност в Божията милост, виждаме, че църковните служители, за да утвърдят нашата съвест в прощаването на греховете, са назначени да бъдат свидетели и поддръжници, така че за тях самите се казва, че прощават грехове и освобождават души (Мат. 16:19; 18:18). Когато чувате това за тях, осъзнайте, че това е във ваша полза. Затова нека всеки вярващ да помни, че ако в тайно той е така измъчван и наскърбяван от усещането за своите грехове, че не може да получи облекчение без чужда помощ, негово задължение е да не пренебрегва лекарството, което Бог осигурява, а именно, да прибегне за избавление при своя пастор, и за утеха лично да поиска помощта на онези, чието задължение е, обществено и лично, да утешават Божиите хора с учението на Благовестието. Но ние винаги трябва да сме умерени, за да не би в нещо, за което Бог предписва сигурно правило, нашите съвести да бъдат натоварени със сигурно робство. От това следва, първо, че такова изповядване трябва да бъде доброволно и да не бъде задължително за всички, а само препоръчвано на онези, които чувствуват, че имат нужда от него; и второ, дори онези, които го използват, защото имат нужда от него, не трябва нито да бъдат принуждавани от някаква заповед, нито умело манипулирани да изброяват всички свои грехове, а само дотолкова, доколкото те самите решат, че искат, за да получат пълната полза от утехата. Верните пастори, ако искат да изкоренят и тиранията в своето служение, и суеверието в хората, трябва не само да оставят тази свобода на своите църкви, но и да я защитават и усилено да я проповядват.

13. Личното изповядване за премахване на обида

За втората форма на изповядването, нашият Спасител говори в Матей: “Като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против теб, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брат си, тогава ела и принеси дара си” (Мат. 5:23, 24). Така любовта, която е била прекъсната от нашата грешка, трябва да бъде възстановена като признаем грешката и поискаме прошка за нея. Тук се включва и изповедта на онези, които чрез своя грях са оскърбили цялата Църква (по-горе, р. 10). Защото ако Христос приписва такава голяма важност на греха на един човек, че забранява жертвата на всички, които по някакъв начин са съгрешили против своя брат, докато чрез дължимо удовлетворение възвърнат неговото приятелство, колко по-голямо основание има онзи, който чрез някакъв зъл пример е наскърбил Църквата, да бъде примирен с нея след като смирено се е подчинил на поправление (2 Кор. 2:6)? Тази форма на изповядване е съществувала в древната християнска Църква, както разказва Киприан: “Те практикуват покаяние,” казва той, “когато дойдат за изповядване, и чрез полагане на ръце от епископа или свещениците, биват отново приети в общение.” Писанието не знае нищо за някаква друга форма или начин на изповядване, и не ни прилича да налагаме нови вериги върху съвестта, след като Христос най-строго ни забранява да я довеждаме под робство. В същото време съм толкова далеч от това да не одобрявам хората да се представят пред пастора винаги, когато участвуват в Святата вечеря, че напълно желая това да се спазва навсякъде. Защото онези, чиято съвест е затормозена, това може да бъде от особена полза, а другите, които се нуждаят от увещание, могат да се възползват от това; разбира се, ако не се допускат тирания и суеверие.

(Властта на ключовете и опрощаването, 14-15)
14. Естеството и стойността на властта на ключовете

Властта на ключовете има място в следните три вида изповядване: когато цялата Църква, в официално признаване на своите недостатъци, моли за прошка; или когато отделен човек, който е извършил обществено престъпление чрез някакво видимо за всички отстъпление, засвидетелствува своето покаяние; или когато някой, чиято съвест е неспокойна, се нуждае от помощта на църковен служител, споделя с него своята немощ. Различен е случаят с обезщетението за престъпление. Защото макар че в това също се прави нещо за успокояването на съвестта, все пак главната цел е да се подтисне омразата и братята да бъдат помирени в общението на мира. Но ползата, за която говоря, в никакъв случай не трябва да бъде презирана, за да можем по-свободно да изповядваме своите грехове. Защото когато цялата Църква застава пред Божия съд, изповядва своята вина и намира единствено убежище в Божията милост, не е малка или незначителна утеха да присъствува посланик на Христос, упълномощен с властта да примирява, чрез когото Църквата да чуе обявяването на прошката. Тук полезността на ключовете бива надлежно препоръчана, когато това посланичество бива изпълнявано в приличен ред и страх от Бога. По същия начин, когато човекът, който е бил отчужден от Христос, получава прошка и бива възстановен към общение с братята, колко голяма е ползата да разбере, че е оправдан от онези, за които Христос каза, “На когото простите греховете, простени са му” (Йоан 20:23). Не по-малка е ползата или действието на личното опрощаване, когато е искано от хората, нуждаещи се от специално лекарство за своите немощи. Не рядко се случва човек, който чува общите обещания, насочени към цялото събрание на верните, пак да остане в съмнения и да има неспокоен ум, като че ли още не е придобил своето опрощение. Ако този човек отвори тайната рана на сърцето си пред своя пастор и чуе тези думи на Благовестието специално отправени към него, “Дерзай, синко, прощават ти се греховете” (Мат. 9:2), неговият ум ще се почувствува уверен и ще избегне треперенето, от което е бил смущаван преди това. Но когато говорим за ключовете, винаги трябва да внимаваме да не си въобразяваме някаква друга власт освен проповядване на Благовестието. Тази тема ще бъде по-пълно обяснена, когато стигнем до разглеждане на управлението на Църквата (Книга 4, гл. 11, 12). Там ще видим, че всяко право на връзване и развързване, която Христос е дал на Своята Църква, е свързана със Словото. Това е особено вярно по отношение на служението на ключовете, цялата власт на което се състои в това, благодатта на Благовестието да бъде публично и лично запечатана в умовете на вярващите чрез онези, които Господ е назначил; и единственият метод, по който това може да стане, е чрез проповядване.

15. Обобщение на римското учение за изповядването

Какво казват римските теолози? Че всички хора от двата пола, когато достигнат пълнолетна възраст, трябва поне веднъж в годината да изповядват своите грехове на своя свещеник; че грехът не е простен докато не е взето твърдо решение за изповядване; че ако това решение не бъде приложено на практика при първа възможност, човек не може да влезе в рая; нещо повече, че свещеникът има властта на ключовете, чрез която може да връзва и развързва грешника, защото изявлението на Христос не е напразно: “Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небето” (Мат. 18:18). Но относно тази власт те водят яростна война един с друг. Някои казват, че по същество има само един ключ, а именно, властта за връзване и развързване; че наистина, познанието е необходимо за правилното използване на тази власт, но само като помощно средство, а не като същностна част. Други, като виждат, че това дава твърде неограничена власт, си въобразяват два ключа, а именно, познание и власт. А други, като виждат, че такова ограничение обуздава властта на свещениците, изковават и други ключове (виж р. 21), властта на познанието в даването на определения, и властта за прилагане на присъдите на практика; и към това те добавят познанието като съветник. Но те не си позволяват да тълкуват просто това връзване и развързване като прощаване и изличаване на грехове, тъй като чуват как Господ прогласява чрез пророка, “Аз, Аз съм Господ, и освен Мен няма Спасител. . . . Аз, Аз съм, Който изтривам твоите престъпления” (Ис. 43:11, 25). Но те казват, че на свещеника принадлежи правото да обявява кой е вързан и кой развързан, и чии грехове са простени или остават; нещо повече, да обявява или чрез изповядване, когато прощава или задържа грехове, или чрез присъда, когато отлъчва или приема за участие в Тайнствата. Накрая, като осъзнават, че въпросът не е още решен, защото винаги може да се възрази, че често хората биват връзвани или развързвани незаслужено, и следователно не са вързани или развързани в небето; като свое последно убежище те отговарят, че възлагането на ключовете трябва да се приема с ограничения, защото Христос е обещал, че присъдата на свещеника, ако е заслужена, ще бъде потвърдена пред Неговия съдийски престол според това дали вързаните или развързаните са заслужили своята присъда. Нещо повече, те казват, че онези ключове, които са възложени на епископите при назначаването, са дадени от Христос на всички свещеници, но че свободната им употреба е само за онези, които изпълняват църковни дейности; че ключовете остават при отлъчените или уволнените свещеници, но са изкривени и ръждиви. Онези, които говорят така, може наистина да изглеждат умерени и трезви в сравнение с другите, които с нова наковалня са изковали нови ключове, с които според тях небесното съкровище е заключено; но ще ги разгледаме по-късно на съответното място (Глава 5, р. 2).

(Критика на римските заблуди и вредни практики, свързани с изповядването и удовлетворението, 16-25)
16. Изброяването на всички грехове е невъзможно

Ще отговоря накратко на всеки от тези възгледи. Засега няма да казвам нищо за това, че връзват душите на вярващите със своите закони, било правилно или неправилно, тъй като ще разгледам това на съответното място; но тяхното налагане на закон, че всички грехове трябва да бъдат изброявани; тяхното отричане, че грехът може да бъде простен, освен ако няма твърдо решение за изповядване; тяхната измислица, че няма влизане в рая, ако е пренебрегната възможността за изповядване, това са нетърпими неща. Трябва ли всички грехове да бъдат изброявани? Но Давид, който според мен честно разсъждава в себе си относно изповядването на греховете, възкликва, “Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения” (Пс. 19:12); а в друг стих, “Защото беззаконията ми надвишиха главата ми; като тежък товар натегнаха на мен” (Пс. 38:4). Той е знаел колко дълбока е бездната на нашите грехове, колко многобройни са формите на нечестието, колко много са главите на хидрата, колко дълга е нейната опашка. Затова той не седна да прави списък, а от дълбините на своето смущение извика към Господа, “Аз съм затрупан, погребан, болезнено наранен; нека Твоята десница ме избави от бездната, в която съм хвърлен, и от смъртта, която ме застига.” И така, сега кой може да мисли за изброяване на своите грехове, като вижда неспособността Давид да изброи неговите?

17. Изискването за пълно изповядване е безмерно мъчение

С тази разрушителна процедура биват жестоко изтезавани душите на онези, които са докоснати от някакво чувство за Бога. Първо, те се впускат в изчисления според формулата, дадена от схоластиците, и разделят своите грехове на клонове, клончета, вейки и листа; след това претеглят количествата, качествата и обстоятелствата; и така нещата вървят известно време. Но когато стигнат донякъде и се огледат, не се вижда нищо освен море и небе; няма път, няма убежище. Колкото повече вървят, толкова повече път се вижда напред; дори започват да се издигат високи планини и не се вижда надежда за избавление; няма надежда дори след дълго скитане. Така стигат до глуха улица, докато накрая единственото останало нещо е отчаянието. Тук тези жестоки убийци, за да облекчат раните, които сами са причинили, използват разни компреси. Всеки трябва да направи най-доброто, което може. Но така възникват нови грижи, нови мъчения започват да изтезават техните души. “Не съм посветил достатъчно време на това; не съм упражнявал себе си достатъчно; пропуснал съм много неща поради немарливост; небрежността поради недостатъчна прилежност не е извинение.” Тогава се дават нови болкоуспокояващи за облекчаване на болката. “Покай се за своята небрежност; и ако това покаяние не е бездейно, тя ще ти бъде простена.” Но всички тези неща не могат да излекуват раната, тъй като не са облекчение за болката, а отрова, примесена с мед, та нейната горчивина да не удари веднага в устата, но да проникне в органите преди да бъде забелязана. Така в техните уши винаги се чува ужасният глас, “Изповядай греховете си,” и така наложеният страх не може да бъде укротен без сигурна утеха. Тук ще оставя на моите читатели да размислят дали е възможно да се направи списък на делата през цялата година, или дори да се изброят греховете, извършени за един ден, като виждат от опита на всеки човек, че вечер, като изследва грешките, извършени само за един ден, паметта се обърква поради големия брой и разнообразие. Тук не говоря за тъпите и безсърдечни лицемери, които след като три-четири по-големи престъпления, смятат работата за свършена; а за истинските поклонници на Бога, които след като са завършили своето себеизследване, чувствувайки се погребани, добавят думите на Йоан: “Относно всичко, в което нашето сърце ни осъжда; защото Бог е по-голям от сърцето ни и знае всичко” (1 Йоан 3:20), и затова треперят при мисълта за този Съдия, Чието познание далеч превъзхожда нашето разбиране.

18. Гибелните следствия от изискването за пълно изповядване

Макар че много хора се утешават с тези успокоителни твърдения, чрез които тази смъртоносна отрова понякога бива смекчавана, това не е защото мислят, че Бог е умилостивен, или защото са платили удовлетворение за себе си; те са като котва, хвърлена насред морето, която за малко спира плаването, или като изморен, окъсан пътник, който ляга да почине край пътя. Няма да се занимавам да доказвам тази истина. Всеки може да бъде свидетел сам за себе си. Само ще обобщя истинското естество на този закон. Първо, спазването му е просто невъзможно; и затова единственото действие е да унищожава, осъжда, обърква, да хвърля в разруха и отчаяние. Второ, като лишава грешниците от истинско усещане за техните грехове, той ги прави лицемерни и невежи относно Бога и самите себе си. Защото макар да са напълно заети с изброяване на своите грехове, те не виждат скритото чудовище, тайните нечестия и вътрешното замърсяване, познанието за което би им дало усещане за тяхното нещастие. Но най-сигурното правило на изповядването е, че осъзнаването и изповядването на нашите грехове е толкова дълбока бездна, че надвишава нашето разбиране. Виждаме пример за това правило в изповедта на бирника, “Боже, бъде милостив към мен грешника” (Лука 18:13); тоест той казва, Колко голям, колко голям грешник съм аз, колко безкрайно грешен съм! Нито мога да осъзная, нито да изразя големината на моите грехове! Нека дълбочината на Твоята милост да погълне бездната на греха! Какво, ще кажете вие, не трябва ли да изповядваме всеки отделен грях? Нима само тази изповед е приемлива пред Бога, “Аз съм грешник”? Не, нашите усилия трябва да са насочени натам, че да излеем цялото си сърце пред Господа, доколкото зависи от нас. Ние трябва да признаваме себе си за грешници не само в една дума, но и истински и искрено да осъзнаваме, че сме такива; да чувствуваме с цялата си душа колко големи и разнообразни са замърсяванията на нашите грехове; да изповядваме не само, че сме нечисти, но и какво е естеството на нашата нечистота, нейната големина и размери; не само че сме длъжници, но и какви са дълговете, с които сме натоварени, и как сме влезли в дългове; не само че сме наранени, но и колко многобройни и смъртоносни са раните. Когато така осъзнава себе си, грешникът е разкрил цялото си сърце пред Бога, и тогава нека сериозно и искрено да разсъди, че остава още по-голям брой грехове, и те са твърде дълбоки, за да може той да проникне в тях. Затова нека да възкликне с Давид, “Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения” (Пс. 19:12). Но когато схоластиците твърдят, че греховете не са простени, ако не се вземе твърдо решение за изповядване, и че вратата на Рая е затворена за този, който е пренебрегнал предложената възможност за изповядване, ние сме далеч от това да се съгласим с тях. Прощаването на греховете днес не е различно от това, което винаги е било. Във всички текстове, в които четем, че грешниците са придобили прошка от Бога, не четем, че са го прошепнали в ухото на някой свещеник. Всъщност, тогава те не са можели да се изповядват, тъй като тогава свещениците не са били изповедници, нито е съществувало самото изповядване. И в продължение на много векове след това този начин на изповядване, с който греховете се прощават според това условие, не е бил познат. Но за да не влизаме в дълъг разговор, като че ли става въпрос за някакъв неясен предмет, Божието Слово, което пребъдва завинаги, е ясно, “Но ако беззаконникът се обърне от всичките грехове, които е сторил, пази всичките Ми повеления и постъпва законно и право, непременно той ще живее, няма да умре” (Езек. 18:21). Този, който си позволява да добавя към това изявление, не връзва греховете, а Божията милост. Когато те твърдят, че не може да се произнесе присъда, ако не се познава делото, отговорът е лесен, че те си присвояват правото да съдят, като самопровъзгласени съдии. И е странно колко уверено те полагат принципи, които никой човек със здрав разум не би признал. Те прогласяват, че им е възложено служението на връзване и развързване, като власт, свързана със служението на разследване. Цялото учение на Апостолите показва, че тази власт не им е била известна. Нито е във властта на свещеника да знае със сигурност дали грешникът е развързан, а това принадлежи само на Този, от Когото се иска прашка; защото този, който само чува, не може да знае дали изброяването е пълно и цялостно. Така прошката е ограничена само до думите на човека, който бива съден. Можем да добавим, че цялата система на развързване зависи от вярата и покаянието, две неща, за които никой човек не може да прочете ума на другия, че да произнесе присъда. От това следва, че сигурността на връзването и развързването не е подчинена на волята на земен съдия, защото служителят на Словото, когато прилежно изпълнява своето служение, може да прощава само условно, когато заради грешника повтаря думите, “Чиито грехове простите”; за да не би грешникът да се усъмни в прошката, която чрез Божията заповед и глас е обещана да бъде потвърдена в небето.

19. Против устното изповядване

Затова не е странно, че ние осъждаме това устно изповядване като нещо, чието естество е гибелно и по много начини вредно за Църквата, и желаем да го видим премахнато. Но дори и само по себе си да не е лошо, като виждаме, че не е от никаква полза и е дало повод за много нечестие, богохулство и заблуди, кой не би си помислил, че то трябва да бъде веднага премахнато? Те изброяват някои от неговите ползи и се хвалят колко полезно било, но тези ползи са или измислени, или маловажни. Те специално хвалят едно нещо, че чувството на срам в каещия се е сурово наказание, което го прави да бъде по-внимателен за бъдещето и да предотвратява Божието наказание като наказва сам себе си. Като че ли човекът не е достатъчно смирен от срам, когато осъзнае Бога като свой върховен Съдия. Възхитителна полза: Да престанем да съгрешаваме само защото се срамуваме да кажем на един човек за греха, а да не се срамуваме от това, че Бог е свидетел на нашата зла съвест! Но твърдението относно действието на срама е напълно необосновано, защото навсякъде можем да видим, че няма нищо, което да дава на хората по-голяма увереност и самонадеяност в греха от идеята, че след като са направили изповед пред свещениците, могат да изтрият устните си и да кажат: Не съм го направил. И през цялата година те не само стават все по-дръзки в греха, но и уверени в изповядването като избавление, те никога не мислят за Бога, никога не изследват себе си, а продължават да натрупват грях върху грях, докато, както те си мислят, не се отърват от тях наведнъж. И когато се отърват от тях, те си мислят, че са освободени от техния товар и си въобразяват, че са лишили Бога от правото да съди, като го дават на свещеника; направили са Бог да забрави, като са казали на свещеника. Нещо повече, който се радва, когато наближава денят за изповядване? Кой отива да се изповядва в радостно настроение, а не е като човек, когото влачат към затвора с въже около шията, и върви неохотно, във вътрешна борба? Може би с изключение на самите свещеници, които се наслаждават във взаимното разказване на своите зли дела, като някакви весели приказки. Няма да замърсявам страниците с изброяване на чудовищните мерзости, с които изобилствува устното изповядване; само ще кажа, че ако този свят човек (Нектарий, р. 7 по-горе) не е действувал неразумно, като заради един слух за блудство забрани изповядването в своята църква, и дори го премахна от паметта на хората, безбройните деяния на блудство, прелюбодейство и кръвосмешение, които то произвежда в наши дни, ни предупреждават за необходимостта от неговото премахване.

20. Неоснователно позоваване на властта на ключовете

Относно претенциите на изповедниците относно властта на ключовете и това, че поставят в тях същността и обобщението на своето царство, трябва да видим какво основание имат за това. Те питат, дали ключовете са дадени без причина? Без причина ли се казва, “Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небето, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Мат. 18:18)? Унищожаваме ли думите на Христос? Аз отговарям, че има сериозна причина за даването на ключовете, както по-горе обясних, и отново ще обясня по-подробно когато стигнем до въпроса за Отлъчването (Книга 4, глава 12). Но какво ще стане, ако отсека основата на всички тези въпроси с един удар, а именно, че свещениците не са нито наместници, нито наследници на Апостолите? Но това също ще бъде разгледано на друго място (Книга 4, глава 6). И така, на самото място, на което желаят да се укрепят, те строят таран, с който сами разбиват всичките си постройки. Христос не даде на своите Апостоли властта да връзват и развързват, преди да ги е изпълнил със Святия Дух. Затова отричам, че човек, който първо не е приел Святия Дух, има правото да притежава властта на ключовете. Отричам, че някой може да използва ключовете без намесата на Святия Дух, който учи и заповядва какво да се прави. Наистина, те твърдят, че имат Святия Дух, но чрез делата си Го отричат; освен, разбира се, ако не приемем, че Святият Дух е някакво празно нещо без стойност, както те определено смятат, но ние не вярваме това. С това средство те биват напълно опровергани; каквато и да е вратата, за която те имат ключове, ние трябва винаги да питаме дали имат Святия Дух, Който е съдия и управител на ключовете. Ако отговорят, че Го имат, трябва отново да попитаме дали Святият Дух може да греши. Те няма да си позволят да кажат това явно, макар че чрез своето учение те непряко го намекват. От това трябва да заключим, че никой свещеник няма властта на ключовете, защото навсякъде свещениците безразборно развързват онова, което Господ е благоволил да остане вързано, и връзват онова, което Той е заповядал да бъде развързано.

21. Несигурността на свещеническото развързване и връзване

Когато виждат, че са осъдени с най-ясни свидетелства за това, че връзват и развързват достойните и недостойните без разлика, те си присвояват власт без да имат познание. И макар да не смеят да отричат, че познанието е условие за правилното използване, все пак твърдят, че самата власт се дава и на лоши управители. Властта, обаче, е следната: “Каквото вържете на земята, ще бъде вързано и на небето, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето.” Или обещанието на Христос е лъжливо, или онези, на които е дадена тази власт, трябва да я изпълняват правилно. Няма място за хитростта, че думите на Христос са ограничени според заслугите на този, който бива връзван или развързван. Ние признаваме, че никой не може да бъде вързан или развързан освен онези, които заслужават да бъдат вързани или развързани. Но проповедниците на Благовестието и Църквата имат Словото, чрез което могат да преценят тези заслуги. Чрез това Слово проповедниците на Благовестието могат да обещаят прошка на греховете на всички, които са в Христос чрез вяра, и могат да произнесат присъда на осъждение срещу всички и върху всички, които не приемат Христос. В това Слово Църквата заявява, че “нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците . . . нито крадците, нито завистниците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство (1 Кор. 6:9, 10). Тя връзва тези хора със здрави вериги. Със същото Слово тя развързва и утешава покаялите се. Но каква власт е това, която не знае какво трябва да бъде вързано и какво развързано? Не можеш да връзваш или да развързваш без познание. Тогава те защо казват, че чрез дадената им власт могат да опрощават, когато това опрощение е несигурно? Според нас тази власт е само въображаема, ако не може да бъде използвана. И така, аз твърдя, че или няма полза от нея, или е толкова несигурна, че е почти безполезна. Защото когато признават, че голяма част от свещениците не използват правилно ключовете, и че властта не е ефективна без законна употреба, кой ще ме увери, че този, чрез когото бивам развързван, е добър настойник на ключовете? Но ако е лош настойник, какво добро ми е дал освен това безплодно опрощение: Не знам какво трябва да се върже или развърже в теб, тъй като нямам правилната употреба на ключовете; но ако го заслужаваш, аз те опрощавам? Това може да го каже не само някой мирянин (защото едва ли биха послушали такова твърдение), но дори от някой мюсюлманин или от дявола. Защото то е същото като да каже, нямам Божието Слово, сигурното правило за развързване, но ми е дадена власт да те опростя, ако ти го заслужаваш. Така виждаме каква е била тяхната цел, когато определят (виж р. 16) ключовете като власт за разпознаване и власт за изпълнение; и казват, че познанието се добавя като съветник и съветва за правилната употреба; тяхната цел е била да господаруват похотливо и развратно, без Бога и Неговото Слово.

22. Разликата между извратената и правилната употреба на властта на ключовете

Ако някой възрази, първо, че законните Христови служители ще бъдат също така объркани в изпълнението на своя дълг, тъй като опрощаването, което зависи от вярата, винаги ще бъде двусмислено; и второ, че грешниците няма да получат никаква утеха, или само студена утеха, защото служителят, който не е подходящ съдия на тяхната вяра, не е уверен относно тяхното опрощение, ние имаме готов отговор. Те казват, че свещеникът не прощава други грехове освен онези, за които знае; така според тях опрощаването зависи от преценката на свещеника, и ако той не определи точно кой е достоен за прошка, цялата процедура е нищожна. Накратко, властта, за която те говорят, е власт, свързана с изследването, до което са ограничени прошката и опрощаването. Тук не може да се намери здрава основа, всъщност, има дълбока бездна; защото където изповядването не е пълно, надеждата за прошка също е недействителна; след това, самият свещеник трябва да се въздържи, докато не разбере дали грешникът дава вярно изброяване на своите грехове; накрая, такива са глупостта и невежеството,че по-голямата част от тях са толкова подходящи за това служение, колкото шивачът е подходящ за орач, а почти всички останали имат добро основание да се съмняват в своята компетентност. Оттук идва и объркаността и съмнението относно папското опрощаване, от това, че те избират да го основат върху личността на един свещеник, и не само върху неговата личност, а върху неговото познание, така че той може да съди само това, което се представя пред него за изследване и удостоверяване. Какво ще стане, ако някой запита тези добри учители дали грешникът е примирен с Бога, когато само някои грехове са опростени? Не знам какъв отговор биха дали, освен че ще бъдат принудени да признаят, че това, което свещеникът заявява като опрощаване на греховете, изброени пред него, ще бъде безполезно, ако другите грехове не бъдат освободени от осъждение. Отново, от страна на каещия се е очевидно в какво състояние на гибелна тревога е държана неговата съвест; защото, докато се надява на това, което те наричат способност на свещеника да разпознава, той не може да стигне до някакво решение от Божието Слово. Учението, което ние представяме, е напълно свободно от всички тези нелепости. Защото опрощаването е условно, позволявайки на грешника да уповава, че Бог е милостив към него, ако той искрено търси умилостивение в жертвата на Христос и приема дадената му благодат. Така не може да греши онзи, който в своето служение на вестител прогласява това, което му е заповядано от Божието Слово. Отново, грешникът може да получи ясно и сигурно опрощаване, когато по отношение на приемането на Христовата благодат се добави простото условие според общото правило на нашия Учител – което е безбожно изкривено от папството – “Да ти бъде според вярата” (Мат. 9:29).

23. Излагане на извратени претенции

Обещах, че на друго място ще изложа нелепото бърборене, което те правят от учението на Писанието относно властта на ключовете; правилното място ще бъде в разглеждането на управлението на Църквата (Книга 4, глава 12). През това време нека читателят да помни колко нелепо те изкривяват в устно и тайно изповядване онова, което Христос казва отчасти за проповядването на Благовестието, отчасти за отлъчването. Затова, когато те възразяват, че на Апостолите е дадена властта да развързват и че свещениците упражняват тази власт като опрощават греховете, които са признати пред тях, ясно е, че принципът, който те си въобразяват, е лъжлив и произволен; защото опрощаването, което е следствие от вярата, е само свидетелство за прошка, идващо от безплатното обещание на Благовестието, докато другото опрощаване, което зависи от църковната дисциплина, няма нищо общо с тайните грехове; но е повече въпрос на пример с цел премахване на обществените престъпления срещу Църквата. Колкото до тяхната прилежност да търсят навсякъде текстове, с които да докажат, че не е достатъчно да се изповядват греховете само към Бога или към други църковни членове, ако свещеникът не знае за тях, тя е порочна и позорна. Защото когато древните бащи съветват грешниците да разтоварят своите грехове пред пастора си, не можем да разбираме това като рецитиране, защото тогава не е било познато такова рецитиране. Толкова нечестни са Ломбард и други като него, че целенасочено са посветили себе си на лъжливи книги, за да ги използват като средство за заблуда на простите. Наистина, те истински признават, че тъй като покаянието винаги е съпътствувано от опрощаване, след като човекът наистина се покае, не остава никакво препятствие, дори да не се е изповядал истински; и следователно свещеникът не толкова опрощава грехове, колкото обявява и прогласява, че те са опростени; макар че в понятието “обявява” те внушават една чудовищна заблуда, замествайки учението с церемония. Но докато твърдят, че този, който вече е придобил прошка пред Бога, е опростен пред Църквата, те неуместно налагат като задължително за всеки човек това, което, както вече казахме, е предназначено за обща дисциплина, когато трябва да се очисти някакво по-ужасно и видимо престъпление. Веднага след това те извращават и унищожават своята предишна умереност, като добавят, че има и друг начин на опрощаване, а именно, чрез налагането на наказание и удовлетворение, в което приписват на своите свещеници правото да разделят на части онова, което Бог навсякъде е обещал да бъде едно цяло. Тъй като Той просто изисква покаяние и вяра, тяхното разделение или изключение е напълно богохулно. Защото това означава свещеникът, като си присвоява служението на съдия, се намесва в работата на Бога и се опитва да Му попречи да приема в Своето благоволение чрез Своя щедрост всеки, който преди това не е бил поставен на подсъдимата скамейка и е бил наказан там.

24. Обобщение

Цялото се свежда до това: Тяхната суета се доказва, когато се опитват да направят Бога създател на това измислено изповядване, както показах тяхната лъжа в обяснението на няколкото текста, които те цитират. И като е ясно, че този закон е наложен от хора, аз казвам, че той е тираничен и обиден за Бога, Който, като връзва съвестите на хората за Своето Слово, иска да ги освободи от човешка власт. Така че когато се предписва изповядване като задължително за придобиване на прошка, която Бог е поставена да бъде безплатна, аз казвам, че това богохулство е напълно нетърпимо, защото нищо не принадлежи така на Бога, както опрощаването на грехове, в което се състои нашето спасение. Нещо повече, показах, че тази тирания е била въведена тогава, когато светът е затънал в срамно варварство. Освен това доказах, че този закон е вреден, тъй като когато има страх от Бога, той хвърля хората в отчаяние, а когато има сигурност, успокояваща се със суетно ласкаене, той я потвърждава. Накрая обясних, че всички условности, които те използват, не правят нищо друго освен да впримчват, прикриват и извращават чистото учение, и прикриват техните нечестия с лъжливи цветове.

25. Общо представяне и опровержение на римското учение

Те приписват на удовлетворението третото място в покаянието, нелепо твърдение, което може да бъде опровергано с една дума. Те казват, че не е задължително за каещия се да се въздържа от предишните си грехове и да промени към добро своето поведение, ако не удовлетвори Бога за това, което е извършил; и че има много средства, чрез които може да изкупва греховете, като сълзи, пости, посвещения и милостиня; че чрез тях Господ ще бъде умилостивен; чрез тях ще се платят дълговете към Божията справедливост; чрез тях ще бъдат удовлетворени нашите грешки; чрез тях ще се заслужи прошка; защото макар в богатството на Своята милост Той да е простил вината, пак, като праведна дисциплина, запазва наказанието и това наказание трябва да се изкупи чрез удовлетворение. Обобщението е това: Ние наистина придобиваме прошка на нашите грехове от Божията милост, но също чрез намесата на дела на заслуги, чрез които се изкупва злината на нашите грехове, и чрез дължимото удовлетворение към Божията справедливост. На такива лъжливи възгледи аз противопоставям безплатното прощаване на греховете, едно от ученията, които най-ясно се поучават в Писанието. Първо, какво е прошката, ако не дар на щедрост? Когато дългът е върнат на заемодателя, не се казва, че е простил, като е заявил дълга за платен; а когато от своята доброволна щедрост той опрощава дълга. И защо след това се добавя думата gratis (безплатно), ако не е за да отрече всяка идея за удовлетворение? Тогава с каква увереност те продължават да създават своите удовлетворения, които с тази дума биват ударени като от гръм? Та когато Господ заявява чрез Исая, “Аз, Аз съм, Който изличавам твоите престъпления заради Себе Си, и няма да помня вече греховете ти,” не заявява ли ясно, че причината и основата на прошката трябва да се търси само в Неговата доброта? Освен това, когато цялото Писание дава това свидетелство за Христос, че чрез Неговото име трябва да се придобие опрощаване на греховете (Деян. 10:43), с това то не изключва ли ясно всички други имена? Как тогава те учат, че опрощаването се придобива чрез името на удовлетворението? Нека да не отричат, че приписват това на удовлетворенията, макар че ги вмъкват като помощно средство. Защото когато Писанието казва, “чрез името на Христос,” това означава, че ние не можем да внесем нищо, да не приписваме нищо свое, но да уповаваме единствено на обещанието на Христос. Така Павел, след като заявява, че “Бог в Христос примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на хората прегрешенията им,” незабавно добавя причината и начина, “Който направи грях Онзи, Който не познаваше грях” (2 Кор. 5:19, 21).

(Само Христовата благодат дава истинско удовлетворение за греха и мир на съвестта, 26-27)
26. Христос е осигурил пълно удовлетворение

Но със своята обичайна извратеност те твърдят, че и прошката на греховете и примирението става изведнъж, когато биваме приети в Божието благоволение чрез Христос в кръщението; че в паданията след кръщението трябва отново да се надигнем чрез удовлетворенията; че Кръвта на Христос е безполезна, ако не бъде раздадена чрез ключовете на Църквата. Не говоря за нещо, за което има някакво съмнение; защото тази безбожна догма е заявявана в най-ясни понятия, в писанията не на един или двама, а на всички схоластици. Техният учител (Sent. Lib. 3, Dist. 9), след като признава според учението на Петър, че Христос “понесе греховете в Своето тяло на дървото” (1 Пет. 2:24), незабавно променя учението, като въвежда изключението, че в кръщението са освободени всички времеви наказания за грях; но че след кръщението те са смекчени чрез покаяние, като кръстът на Христос и нашето покаяние работят заедно. Йоан говори съвсем различно нещо: “Ако съгреши някой, имаме ходатай при Бащата, Исус Христос праведния. Той е умилостивение за нашите грехове. . . . Пиша на вас, дечица, защото ви се простиха греховете заради Неговото име” (1 Йоан 1, 2, 12). Той определено се обръща към вярващите, и като представя Христос като умилостивение за грехове, показва, че няма друго удовлетворение, чрез което оскърбеният Бог може да бъде умилостивен или удовлетворен. Той не казва: Чрез Христос Бог беше веднъж примирен с вас; сега бива примиряван чрез други начини; но Го прави вечен застъпник, Който чрез Своето застъпничество винаги ни възстановява в благоволението на Бащата – вечно умилостивение, чрез което греховете биват опрощавани. Защото това, което Йоан казва, винаги ще бъде вярно, “Ето Божието Агне, което отнема греховете на света” (Йоан 1:29). Аз казвам, че Той ги отне, и никой друг; тоест, тъй като само Той е Божието Агне, Той единствен е принос за нашите грехове; само Той е умилостивение; само Той е удовлетворение. Защото макар по начало правото и властта да прощава греховете принадлежи на Бащата, разграничен от Сина, както вече видяхме, тук Христос бива изявен в друго служение, като прехвърлящ на Себе Си наказанието, което идва върху нас, и изличаващ нашата вина пред Бога. Откъдето следва, че ние не можем да бъдем съучастници на умилостивението, извършено от Христос, ако Той не притежаваше тази чест, от която се опитват да Го лишат онези, които се опитват да умилостивят Бога чрез своите удовлетворения.

27. Римското учение лишава Христос от почитта, а съвестта от всякаква сигурност

Тук е необходимо да имаме предвид две неща: Че честта на Христос трябва да бъде запазена цяла и ненакърнена, и съвестта, като е уверена в прошката на греховете, трябва да има мир в Бога. Исая казва, че Бащата “положи върху Него беззаконието на всички нас”; че “в Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5, 6). Като повтаря същото нещо, Петър казва с други думи, че “той понесе нашите грехове в Своето тяло на дървото” (1 Пет. 2:24). Думите на Павел са, “Бог изпрати Сина Си в плът подобна на греховната и за грях, и осъди греха в плътта,” “Той стана проклет за нас” (Рим. 8:3; Гал. 3:13); с други думи, властта и проклятието на греха бяха унищожени в Неговата плът, когато беше принесен в жертва, върху която беше хвърлена цялата тежест на нашите грехове, с тяхното проклятие и нечестие, със страшния Божий съд и смъртно осъждение. Тук не се и споменава за празната догма, че след първоначалното очистване никой човек не може да опита действието на Христовите страдания по някакъв друг начин освен чрез наказание на удовлетворение; за всяко наше падане ние биваме насочвани само към удовлетворението на Христос. Сега да припомним тяхната гибелна догма: Че Божията благодат е ефективна само при първото опрощаване на греховете; но ако след това паднем, нашите дела сътрудничат в придобиването на второ опрощаване. Ако е така, дали качествата, приписани по-горе на Христос, остават непокътнати? Колко огромна е разликата между двата възгледа – че нашите нечестия са поставени върху Христос, за да ги очисти в Себе Си, и че биват очистени чрез нашите дела; че Христос е умилостивението за нашите грехове, и че Бог трябва да бъде умилостивен чрез дела. Тогава, по отношение на успокояването на съвестта, какво успокояване е да ти кажат, че греховете биват опростени чрез удовлетворяване? Как съвестта може да определи мярката на удовлетворението? Тя винаги ще се съмнява дали Бог е умилостивен; винаги ще се колебае, винаги ще трепери. Онези, които се задоволяват с малки удовлетворения, си съставят твърде презрителна оценка за Божията справедливост и омаловажават дълбоката извратеност на греха, както ще покажем по-долу. Дори да приемем, че те могат да изкупят някои грехове чрез дължимо удовлетворение, все пак какво ще правят те, като са обременени с толкова много грехове, че и сто живота, изцяло посветени на тази цел, не биха били достатъчни, за да ги изкупят? Можем да добавим, че всички стихове, в които се споменава прошката за грехове, се отнасят не само за новоповярвалите, но за всички новородени Божии деца; и за онези, които от дълго време са били гледани в лоното на Църквата. Това служение, което Павел така високо величае, “молим ви от Христова страна, примирете се с Бога” (2 Кор. 5:20), не е насочено към непознати, а към онези, които са били новородени преди много време. Като изхвърля всички удовлетворения, той ни насочва към кръста на Христос. Така когато пише на Колосяните, че Христос “направи мир чрез кръвта на Своя кръст,” “за да примири всичко със Себе Си,” той не ограничава това до момента, в който биваме приети в Църквата, а го разширява в целия ни живот. Това е явно от контекста, където казва, че в Него “имаме изкуплението чрез кръвта Му и прощението на греховете” (Кол. 1:14). Ненужно е да събираме повече стихове, тъй като те са навсякъде.

(Критическо изследване на различни разграничения и възражения, 28-39)
28. Простими и смъртни грехове

Тук те прибягват към нелепото разграничение, че някои грехове са простими, а други са смъртни; че за едните се дължи тежко удовлетворение, а другите се очистват чрез по-лесни средства: чрез Господната молитва, чрез поръсване с осветена вода, и чрез опрощението на Причастието. Така те обиждат Бога и си играят с Него. И въпреки че думите “незначителни” и “смъртни грехове” постоянно са в техните уста, те още не са способни да разграничат едните от другите, освен че правят безбожието и нечистотата в сърцето да бъде незначителен грях. Обратното, учени от стандарта на Писанието за праведност и неправедност, ние заявяваме, че “заплатата за греха е смърт”; и че “душата, която е съгрешила, ще умре” (Рим. 6:23; Езек. 18:20). Греховете на вярващите са простими, не защото не заслужават смърт, а защото чрез Божията милост “сега няма осъждение за онези, които са в Христос Исус, като техният грях не им бива вменяван, а изличен чрез прошката. Знам колко несправедливо те клеветя това наше учение; защото казват, че това е парадоксът на стоиците относно равенството на греховете; но ние лесно ще ги осъдим от собствените им думи. Ще ги попитам дали сред греховете, които са смъртни, те разделят между по-голям и по-малък грях? Ако да, тогава не може да следва наистина, че всички грехове, които са смъртни, са равни помежду си. Тъй като Писанието заявява, че заплатата за греха е смърт; че покорството на Закона е пътят към живота; не престъпването на Закона е пътят към смъртта, те не могат да избегнат това заключение. И така, как ще намерят край на своите удовлетворения в такава грамада от грехове? Ако удовлетворението за един грях изисква един ден, докато го извършват, те се въвличат в повече грехове; тъй като никой човек, колкото и праведен да е, не минава и един ден без да съгреши многократно. Докато се приготвят за своите удовлетворения, те добавят многобройни, или дори безбройни грехове. Така, като е унищожена увереността в удовлетворението, какво им остава? Как се осмеляват все още да мислят за удовлетворение?

29. Прошката на греховете включва и опрощаване на наказанието

Наистина, те се опитват да се освободят, но е невъзможно. Те говорят за разграничение между наказанието и вината, като твърдят, че вината е простена чрез Божията милост; но макар вината да е простена, наказанието, изисквано от Божията справедливост, остава. Тогава удовлетворението е свързано с опрощаването на наказанието. Колко смешно е това лекомислие! Те сега признават, че опрощаването на вината е безплатно; и все пак постоянно повтарят да го заслужим чрез молитви и сълзи и всякакви други приготовления. Но макар да смятам, че съм казал достатъчно в това отношение, ще добавя и някои други стихове, чрез които тези хлъзгави змии ще бъдат така хванати, че да не могат да помръднат и върха на опашката си: “Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом нов завет. . . . Защото ще простя беззаконието им, и греха им няма да помня вече” (Ер. 31:31, 34). Какво означава това научаваме от друг Пророк, когато Господ казва, “Когато праведният се отвърне от правдата си . . . нито едно от праведните дела, които е сторил, няма да се помни. . . . А пък когато нечестивият се обърне от нечестието, което е извършил, и постъпи законно и право, той ще опази душата си” (Езек. 18:24, 27). Когато заявява, че няма да помни правдата, смисълът е, че няма да я вземе предвид, за да я възнагради. По същия начин, да не помни греховете означава да не ги наказва. Същото нещо е показано и в други текстове, като хвърля греховете зад гърба си, изличава ги като облак, хвърля ги в морските дълбини, не ги вменява, скрива ги. С такива форми на изразяване Святият Дух обяснява ясно Своето твърдение, само ние да имаме ухо готово да слуша. Определено ако Бог наказва греховете, Той ги вменява; ако възмездява, значи помни; ако ги довежда до съд, значи не ги е скрил; ако ги изследва, не ги е хвърлил зад гърба Си; ако наблюдава, значи не ги е изличил като облак; ако ги изобличава, не ги е хвърлил в морските дълбини. Така Августин ясно тълкува: “Ако Бог е покрил греховете, Той не желае да им обръща внимание; ако не желае да обръща внимание, значи не желае да ги порицава; ако не желае да порицава, значи не желае да наказва; ако дори не желае да знае за тях, значи желае да ги прости. Защо тогава казва, че греховете са скрити? За да не бъдат видени. Какво означава това, че Бог вижда греховете, ако не че ги наказва?” (August. in Ps. 32:1). Но нека да чуем от друг пророчески текст на каква основа Бог прощава греховете: “Ако са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг; ако са румени като червено, ще станат като бяла вълна” (Ис. 1:18). В Еремия отново четем: “В онези дни и в онова време, казва Господ, беззаконието на Израил ще се потърси, и не ще го има, и греховете на Юда, и няма да се намерят; защото ще простя на оцелелите, които оставям” (Ер. 50:20). Осъзнавате ли смисъла на тези думи? Помислете, какво се казва с обратните думи, “че престъплението е запечатано в мях”; “че нечестието на Ефраим е вързано”; че “Юдовият грях е написан с желязна писалка, с диамантено острие.” Ако тези стихове означават – както наистина означават – че ще бъде нанесено възмездие, не може да има съмнение, че чрез обратните текстове Господ заявява, че отхвърля всяка мисъл за възмездие. Тук трябва да помоля читателя да не се вслушва в моите тълкувания, а само да се обърне към Божието Слово.

30. Само уникалната жертва на Христос може да премахне едновременно и наказанието, и вината

Кажете ми, какво е свършил Христос за нас, ако все още се налага наказание за грехове? Защото когато казваме, че Той “понесе нашите грехове в Своето тяло на дървото” (1 Пет. 2:24), ние разбираме, че той понесе наказанието и проклятието, дължими поради нашите грехове. Това е по-ясно заявено от Исая, когато казва, че “върху Него дойде наказанието за нашия мир” (Ис. 53:5). Но кое е наказанието за нашия мир, ако не е наказанието за нашите грехове, което трябваше да бъде платено от нас, ако Той не беше станал наш заместител, за да бъдем примирени с Бога? Така ясно виждате, че Христос понесе наказанието за греха, та чрез това да избави Своите хора от него. И навсякъде, където Павел споменава донесеното от Христос изкупление, той го нарича apolutrwsiV, което означава не само “изкупление,” както е общоприето, но и самата цена и удовлетворение за изкуплението. По която причина той също казва, че Христос даде Себе Си откуп за нас. “Какво е умилостивение пред Господа,” казва Августин, “освен жертвата? И какво е жертвата освен това, което е принесено за нас в смъртта на Христос?” Но нашият най-силен аргумент е в постановленията на Мойсеевия Закон относно изличаването на вината за греха. Тук Господ не постановява този или онзи метод на удовлетворение, а изисква цялото умилостивяване да се прави чрез жертва, макар в същото време да изброява всички ритуали на умилостивяване с най-голямо внимание и точност. Как става така, че Той въобще не заповядва дела като средство за придобиване на прошка, а само изисква жертва за умилостивение, освен ако Неговата цел не е да свидетелствува, че това е единственият вид удовлетворение, чрез което Неговата справедливост бива задоволена? Защото жертвите, които израилтяните тогава принасяха, не бяха смятани за човешки дела, а бяха оценявани чрез техния истински образ, единствената жертва на Христос. Удовлетворението, което Господ получава от нас, е умело и кратко изразено от Осия: “Вземете със себе си думи и върнете се при Господа; речете Му: Отнеми всяко беззаконие, и приеми ни щедро,” това е опрощаването; “Така ще отдадем благодарствени приноси от устните си,” това е удовлетворението (Ос. 14:2). Знам, че те имат една още по-неуловима хитрост, като правят разлика между вечно и времево наказание; но тъй като определят времевото наказание като всякаква немощ, която Бог нанася на тялото или на душата, с изключение на вечната смърт, това ограничаване е безполезно за тях. Стиховете, които цитирахме по-горе, казват изрично, че условията, според които Бог ни приема в Своето благоволение, са следните: Той опрощава всяко наказание, което ние сме заслужили, като опрощава нашата вина. И винаги когато Давид или другите пророци искат прошка за своите грехове, те говорят за отмяна на наказанието. Всъщност, усещането за Божията справедливост ги кара да го правят. От друга страна, когато обещават милост от Господа, те почти винаги споменават наказанията и тяхното опрощаване. Със сигурност, когато Господ заявява в Езекиил, че ще постави край на вавилонския плен, “не заради вас, доме Израилев, а заради Моето свято име” (Езек. 36:22), Той ясно заявява, че и двете са безплатни. Накратко, ако чрез Христос сме освободени от вината, с това сме освободени и от наказанието, което следва от вината.

31. Критика на неправилни тълкувания: Божието осъждение, наказателно и поправително

Но тъй като те също въоръжават себе си с текстове от Писанието, нека да видим какви аргументи използват. Давид, казват те, когато беше порицан от Натан за прелюбодейство и убийство, получи прошка за греха, но след това беше наказан чрез смъртта на сина, роден от прелюбодейството (2 Царе 12:13, 14). Така те ни учат, че ние трябва да изкупваме чрез удовлетворения такива наказания, които биват нанасяни след прощаването на греховете. Защото Данаил увещаваше Навуходоносор: “Да напуснеш греховете си правда и беззаконията си чрез благодеяния на бедните” (Дан. 4:27). А Соломон казва, “С милост и вярност се очиства беззаконието” (Пр. 16:6); и отново, “любовта покрива всички грехове” (Пр. 10:12). Този възглед е потвърден от Петър (1 Пет. 4:8). Също, в Лука нашият Господ казва за съгрешилата жена, “Прощават й се многото грехове; защото тя обикна много” (Лука 7:47). Колко извратена и нелепа е тяхната преценка за Божиите дела! Ако бяха внимавали, със сигурност не биха пропуснали, че има два вида Божие осъждение, и биха видели в поправлението на Давид много различна форма наказание от това, което е предназначено за възмездие. Но тъй като нас ни интересува в голяма степен да разберем целта на Бога в наказанията, чрез които Той порицава нашите грехове, и как те се различават от примерните наказания, които Той с негодувание нанася на нечестивите и грешните, мисля, че ще бъде уместно накратко да видим тази разлика. За да направим разделение, можем да наречем едното осъждение “наказание,” а другото “поправление.” В съдебното наказание Бог нанася възмездие върху Своите врагове, като изявява Своя гняв против тях, като ги обърква, разпръсва и унищожава. Под думите “Божие наказание” трябва да разбираме наказание, придружено от негодувание. В съдебното поправление Той е оскърбен, но не в гняв; Той не наказва като унищожава или поразява като с гръм. Следователно то не е наказание или възмездие, а поправление и увещание. Едното е деяние на съдия, а другото на баща. Когато съдията наказва престъпник, той порицава престъплението и изисква наказание. Когато бащата поправя остро своя син, това не е за унижение или отмъщение, а за да го научи, и да го направи по-внимателен за в бъдеще. В своите писания Хризостом използва аналогия, която е доста различна от това, но е в същия смисъл. Той казва, “Синът бива бит и робът бива бит, но вторият е наказван като роб за своето нарушение; първият е наказван като свободен син, който има нужда от поправление.” Поправлението на първия е предназначено да го утвърди и поправи; вторият бива бичуван и наказван.

32. Божието осъждение за възмездие има напълно различна цел от Неговото осъждение за поправление: разграничение

За да имаме кратък и ясен възглед по целия този предмет, трябва да направим две разграничения. Първо, винаги когато наказанието е предназначено да възмездява, тогава се проявяват Божието проклятие и гняв. Никога не е така с вярващите. Обратното, Божието поправление носи със себе си благословение и е свидетелство за любов, както ни учи Писанието. Това разграничение е ясно показано в цялото Божие Слово. Всички нещастия, които нечестивите понасят в този живот, са описани като предвкусване на наказанието в ада. В тях те вече виждат отдалеч своето вечно осъждение; и те не само са далеч от това да бъдат поправени от тях, или да извлекат някаква полза, но и чрез такава подготовка биват приготвени за страшната участ, която ги очаква накрая. Господ сурово наказва Своите служители, но не ги предава на смърт (Пс. 118:18). Когато бъдат наскърбени, те осъзнават, че това е добро за тях, за да научат Неговите заповеди (Пс. 119:71). Но тъй като навсякъде четем, че светиите приемат своите наказания с кротък ум, така те винаги се стремят най-усилено да избягнат наказанията от другия вид. “Господи, наказвай ме,” казва Еремия, “но с мярка, не в гнева Си, да не би да ме довършиш. Изливай яростта Си върху народите, които не Те познават, и върху родовете, които не призовават Твоето име” (Ер. 10:24, 25). Давид казва, “Господи, не ме изобличавай в гнева Си, нито ме наказвай в лютото Си негодувание” (Пс. 6:1). В това няма нищо противоречиво на многократното повторение, че Господ се гневи на Своите светии, когато ги наказва за техните грехове (Пс. 38:7). По същия начин в Исая се казва, “В оня ден ти ще речеш: Господи, ще Те славословя, защото ако и да си се разгневил на мен, гневът Ти се отвърна, и Ти си ме утешил” (Ис. 12:1). Същото е и в Авакум, “В гнева помни милостта” (Ав. 3:2); и в Михей, “Ще нося гнева на Господа, защото Му съгреших” (Мих. 7:9). Тук ни се напомня не само, че онези, които биват наказвани справедливо, не печелят нищо от мърморенето, но и че вярващите придобиват облекчаване на своята болка като разсъждават върху Божието намерение. По същата причина се казва, че Той е изоставил Своето наследство; и все пак знаем, че Той никога няма да го изостави. Тук изразът се отнася не за наредбата или намерението на Бога в наказанието, а за дълбокото чувство на болка, понасяно от хората, понесли някаква мярка на Божията строгост. Защото Господ не само наказва Своите хора с някаква строгост, но понякога така ги наранява, че на тях самите им изглежда, че са на самия ръб на погибелта. Така Той заявява, че те са заслужили Неговия гняв, и правилно това да стане, за да бъдат вътрешно наскърбени поради своите грехове, да бъдат по-внимателни в своите желания да умилостивят Бога и ревностно да се стремят към Неговата прошка; и все пак, в същото време Той дава по-ясно свидетелство за Своята милост, отколкото за Своя гняв. Защото Онзи, Който не може да лъже, че заветът, който е сключил с нас в нашия истински Соломон, ще остане и никога няма да бъде нарушен, “Ако престъпят повеленията Ми и не опазят заповедите Ми, тогава ще накажа с тояга престъпленията им, и с бич беззаконията им; но милостта Си не ще оттегля от него, нито ще изневеря на верността Си” (Пс. 89:31-33). За да ни увери в тази милост, Той казва, че тоягата, с която ще накаже потомството на Соломон, ще бъде “тояга за хора” и “биене като за човешкия род” (2 Царе 7:14). Макар чрез тези думи Той да внушава умереност и леко наказание, Той в същото време показва, че онези, които чувствуват Божията ръка срещу себе си, не могат да не се разтреперят и объркат. Пророкът показва колко внимателен е Той да бъде умерен в наказването на Своя Израел: “Ето, очистих те, но не като сребро; изпитах те в пещта на скръбта” (Ис. 48:10). Макар да им казва, че това са наказания с цел очистване, той добавя, че дори те са така смекчени, че хората да не бъдат прекалено смазани от тях. И това е много необходимо, защото колкото повече един човек почита Бога и се посвещава на вършене на правда, толкова повече Бог е внимателен в нанасянето на Своя гняв (Пс. 90:11; също, Калвин върху Пс. 90:11). Нечестивите, макар да стенат под бича, тъй като презират истинската причина за него и обръщат гръб както на своите грехове, така и на Божието осъждение, се закоравяват в своята тъпота; или, като мърморят и се противят, се бунтуват против своя Съдия и тяхното безразсъдно насилие ги изпълва с лудост и бяс. А вярващите, като са утешавани чрез Божията тояга, незабавно започват да осъзнават своите грехове и, поразени от страх и ужас, се заемат като просители да искат милост. Ако Бог не облекчаваше болките, чрез които нещастните души биват измъчвани, те биха се предали стотици пъти, още при най-малката проява на Неговия гняв.

33. Осъждението за възмездие наказва; осъждението за поправление подобрява

Второто разграничение е, че когато нечестивите са доведени под Божия бич, те започват да заплащат наказанието, изисквано от Неговата справедливост; и макар техният отказ да послушат тези доказателства за Божия гняв да не остане безнаказан, пак те не биват наказвани с цел да бъдат доведени до подобряване, а само да бъдат научени чрез жестоките обстоятелства, че Бог е Съдия и Възмездител. Божиите деца биват бити с тояги не за да платят наказанието за своите грешки, а за да бъдат доведени до покаяние. Така осъзнаваме, че те обръщат повече внимание на бъдещето, отколкото на миналото. Предпочитам да изразя това с думите на Хризостом вместо с мои думи: “Неговата цел при налагане на наказание върху нас не е за да нанесе наказание върху нашите грехове, а за да ни поправи за бъдещето” (Chrysost. Serm. de Poenit. et Confess.). Така също Августин казва, “Страданието, от което се оплаквате, е лекарство, не наказание; поправление, не осъждение. Не отхвърляйте тоягата, за да не бъдете отхвърлени от наследството. Знайте, братя, че цялото това нещастие на човешкия род, под което светът стене, е лечителна болка, не наказателна присъда” (August. in Psal. 102, circa finem). Уместно е да цитираме тези текстове, за да не си помисли някой, че моят начин на изразяване е някакво нововъведение или нещо необичайно. В същия смисъл са думите на негодувание, с които Господ увещава Своите хора за тяхната неблагодарност в това, че упорито презират Неговите наказания. В Исая Той казва, “Защо да бъдете още бити, че се бунтувате повече и повече? Вече всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло” (Ис. 1:5). Но тъй като такива стихове са изобилни в Пророците, достатъчно е накратко да покажем, че единствената цел на Бога в наказването на Неговата Църква е да я подтикне към покаяние. Така, когато отсече Саул от царството, Той го наказа за възмездие (1 Царе 15:23); когато лиши Давид от неговото дете, наказа го за поправление (2 Царе 12:18). Именно така трябва да разбираме Павел, когато казва, “А когато биваме съдени от Господа, наказваме се, за да не бъдем осъдени заедно със света” (1 Кор. 11:32); тоест, докато като Божии синове ние биваме наказвани от ръката на нашия небесен Баща, това не е наказание, което да ни обърква, а само поправление, което да ни обучава. По този въпрос Августин е открито на наша страна (De Peccator. Meritis ac Remiss. Lib. 2 cap. 33, 34). Защото той показва, че наказанията, с които Бог наказва еднакво всички хора, трябва да бъдат разглеждани различно; защото след прощаването на техните грехове светиите имат борби и упражнения, а нечестивите без прошка биват наказани за своето нечестие. Изброяването на наказанията, нанесени върху Давид и другите светии, казва той, е предназначено като ги смири, да докаже и упражни на практика тяхното благочестие. Текстът в Исая, в който се казва, “Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му се прости; защото взе от ръката на Господа двойно наказание за всичките си грехове” (Ис. 40:2), не доказва, че прощаването на греха зависи от свободата от наказание. Това е същото както да каже, Вече е нанесено достатъчно наказание; поради броя и тежестта на греховете дълго време сте били подтискани от скръб и ридаене, сега е време да ви изпратя послание на цялостна милост, за да бъдат умовете ви изпълнени с радостта да чувствувате, че съм ваш Баща. Защото тук Бог възприема характера на баща, който се разкайва дори за справедливата строгост, която е бил принуден да покаже към своя син.

34. Вярващият, който се намира под Божието осъждение, не трябва да се страхува

Това са мислите, които трябва да бъдат дадени на вярващия във време на горчивина или скръб, “Дойде времето да започне съдът от Божия дом,” “града, който се нарича по Моето име” (1 Пет. 4:17; Ер. 25:29). Какво биха могли да направят Божиите деца, ако мислят, че строгостта, която чувствуват, е възмездие? Онзи, който, поразен от Божията ръка, мисли, че Бог нанася наказание като съдия, не може да осъзнае Бога по друг начин освен като гневен и враждебен; не може да не мрази Божията тояга като проклятие и осъждение; накратко, не може никога да убеди себе си, че е обичан от Бога, докато смята, че Бог желае да нанася наказание върху него. От Божието наказание има полза само онзи, който осъзнава, че Бог, макар и наскърбен от неговите грехове, все още е милостив и добронамерен към него. Иначе чувството задължително трябва да е такова, каквото изпитва псалмистът, “Гневът Ти лежи върху мен, и Ти си ме наскърбил с всички Твои средства.” Същото казва и Мойсей, “Защото довършваме се от Твоя гняв, и от негодуванието Ти сме смутени. Положил си беззаконията ни пред Себе Си, скришните ни грехове в светлината на лицето Си, понеже всичките ни дни преминават с гнева Ти. Свършваме годините си като въздишка” (Пс. 90:7-9). От друга страна, като говори за бащинските наказания, за да покаже как вярващите биват повече подкрепяни, отколкото подтискани от тях, Давид пее така, “Благословен онзи човек, когото Ти, Господи, вразумяваш, и учиш от Закона Си, за да го успокояваш през дните на злощастието, докато се изкопае ров за нечестивия” (Пс. 94:13). Определено е сурово изкушение, когато Бог, жалейки невярващите и пропускайки техните престъпления, изглежда по-строг към Своите хора. Затова, за да ги утеши, Той добавя увещанието на Закона, което ги учи, че те биват връщани в правилния път с цел тяхното спасение, докато нечестивите биват тласкани презглава в техните заблуди, които в крайна сметка водят в бездната. Няма значение дали наказанието е вечно или времево. Защото болестите, бедствията, гладът и войната са проклятия от Бога също толкова, колкото е и присъдата на вечната смърт, тъй като тяхното предназначение е да действуват като инструменти на Божия гняв и възмездие против нечестивите.

35. Наказанието на Давид

Ако не греша, сега вече всички виждат каква беше целта на Господа в наказанието на Давид, а именно, да докаже, че убийството и прелюбодейството са много омразни на Бога, и да изяви тази омраза пред един възлюбен и верен слуга, та самият Давид да се научи никога вече да не се осмелява да извърши такова нечестие; но това не беше наказание, предназначено да бъде плащане като обезщетение към Бога. По същия начин трябва да преценяваме другото поправление, в което Господ подлага Своите хора на тежки бедствия, за непокорството на Давид в безочието да преброи хората. Той наистина безплатно прости на Давид за вината от неговия грях; но тъй като беше необходимо както като обществен пример за всички времена, така също и да смири самия Давид, и за да не позволи такова престъпление да остане ненаказано, Той го наказа най-строго със своя бич. Трябва също да имаме предвид всеобщото проклятие над човешкия род. Тъй като след като придобием благодат ние все още продължаваме да понасяме нещастията, обявени върху нашите първи родители като наказание за престъплението, с това трябва да си припомняме колко омразно на Бога е престъпването на Неговия Закон, и така, смирени и обезсърчени от съзнанието за нашето нещастно състояние, да се стремим по-пламенно към истинско щастие. Но би било най-глупаво за всеки да си въобразява, че сме подложени на нещастията на настоящия живот поради вината от греха. Според мен това е значението на думите на Хризостом, когато казва, “Ако целта на Бога в нанасяне на наказание е да доведе онези, които постоянствуват в злото, до покаяние, когато покаянието бъде изявено, тогава наказанието става излишно” (Chrysos. Homily. 3 de Provid.). От което, като знае какво изисква нагласата на всеки човек, Бог се отнася към един с повече строгост, а към друг с повече милост. Затова, като иска да покаже, че не прекалява в нанасянето на наказание, Той порицава един коравосърдечен и упорит народ, защото след като са поразени, те продължават в греха (Ер. 5:3). В същия смисъл Той се оплаква, че “Ефраим е като необърната пита” (Ос. 7:8), защото наказанието не създава нужното впечатление в техните умове, не поправя техните пороци и не ги подготвя да приемат прошка. Със сигурност Този, Който говори, показва, че когато някой се покае, Той е готов да го приеме, и че строгостта на наказанието е причинена от нашата извратеност, тъй като ние можем да я предотвратим чрез доброволно поправление. Но такава е закоравеността и грубостта на нашите сърца, и толкова всеобща е нуждата от бичуване, че нашият безкрайно мъдър Баща е счел за угодно да нанася наказание върху всички хора без изключение, през целия им живот. Странно е как те съсредоточават очите си така внимателно върху примера на Давид, а не са засегнати от многото примери, в които могат да видят незаслуженото прощаване на грехове. Казва се, че бирникът си излезе от Храма оправдан (Лука 18:14); не последва никакво наказание. Петър получи прошка за своя грях (Лука 22:61). “Четем за неговите сълзи,” казва Амвросий (Serm. 46, De Poenit. Petri), “не четем за удовлетворение.” За паралитика се казва, “Дерзай, синко; прощават ти се греховете” (Мат. 9:2); не се заповядва никакво наказание. Всички действия на прощаване в Писанието са безплатни. Правилото трябва да бъде извлечено от тези многобройни примери, а не от един пример, който има особен характер.

36. Добрите дела като изкупление за наказанието

Данаил, като увещава Навуходоносор да остави греховете си чрез правда и нечестията си чрез благодеяния към бедните (Дан. 4:27), не искаше да каже, че делата на праведност и милост са способни да умилостивят Бога и да ни изкупят от наказанието (далеч от нас да си въобразяваме, че може да има някакъв друг откуп освен кръвта на Христос); но напускането на греховете, за което се говори в този стих, се отнася за човека, а не за Бога; той всъщност казва, Царю, ти си упражнявал несправедлива и насилствена власт, подтискал си малките, ограбвал си бедните, отнасял си се към своите хора грубо и несправедливо; вместо несправедливи изисквания, вместо насилие и подтисничество, сега върши милост и справедливост. По същия начин Соломон казва, че любовта покрива множество грехове; но не пред Бога, а сред хората. Защото целият стих казва следното, “Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички прегрешения” (Пр. 10:12). Тук в своя особен стил той противопоставя злините на омразата с плодовете на любовта, в този смисъл: Онези, които мразят, непрестанно се хапят, заяждат, упрекват и разкъсват едни други, виждайки грешки във всяко нещо; но онези, които обичат, взаимно покриват грешките си, не виждат много грешки, прощават много прегрешения; не че единият одобрява пороците на другия, а търпи и лекува чрез увещаване, вместо да изтощава чрез порицания. Няма съмнение, че текстът, цитиран от Петър (1 Пет. 4:8), е в същия смисъл, освен ако не искаме да го обвиним в извращаване или умело изкривяване на Писанието. Когато се казва, че “с милост и вярност се очиства беззаконието” (Пр. 16:6), смисълът е не, че чрез тях се извършва обезщетение към Господа, та като е удовлетворен, да прости наказанието, което иначе би нанесъл; но по познатия начин на Писанието се показва, че онези, които забравят своите нечестия и пороци и се обърнат към Господа в истина и благочестие, ще видят милостта Му; както ако каже, че Божият гняв бива утолен и Неговото осъждение възпряно винаги, когато се откажем от нашето нечестие. Но всъщност, това, което се описва, не е причината за прошката, а начинът на истинското покаяние; точно както Пророците често заявяват, че е напразно за лицемерите да предлагат на Бога измислени ритуали вместо покаяние, като виждат, че Неговото удоволствие е в почтеността и делата на любовта. По същия начин, като препоръчва доброта и човечност, авторът на Посланието към Евреите ни напомня, “такива жертви са угодни на Бога” (Евр. 13:16). И наистина, когато Христос, като смъмря фарисеите, че гледайки на външното на чашата, забравят чистотата на сърцето, им заповядва да дават милостиня за да бъдат целите чисти, да не би да ги увещава да дават удовлетворение? Той само им казва каква е чистотата, която Бог изисква. На друго място говорим за този начин на изразяване.

37. Грешницата

По отношение на текста в Лука (Лука 7:36), никой човек със здрав разум, който чете тук притчата на нашия Господ, не би започнал да спори с нас. Фарисеят си мисли, че Господ не познава характера на жената, Която така лесно приема в Своето присъствие. Защото си въобразява, че Той не би я приел, ако знаеше каква грешница е; и от това стига до извода, че този, който може да бъде заблуден по такъв начин, не може да е пророк. Нашият Господ, за да покаже, че тя не е грешница, тъй като вече била простена, казва тази притча: “Някой си заемодател имаше двама длъжника; единият дължеше петстотин динара, а другият към петдесет; и понеже нямаха с какво да му платят, той прости на двамата. И тъй, кой от тях ще го обикне повече?” Фарисеят отговаря, “Мисля, че онзи, на когото е простил повечето.” Тогава нашият Спасител отговаря: “Прощават й се многото грехове; защото тя обикна много.” От тези думи е ясно, че Той не прави любовта причина за прошката, а доказателство за прошката. Притчата е взета от случая на длъжник, на когото е простен дълг от петстотин динара. Не се казва, че дългът е простен, защото човекът е обикнал много, а че е обикнал, защото е бил простен. Притчата трябва да се тълкува по следния начин: Ти си мислиш, че жената е грешница; но трябва да гледаш на нея като на безгрешна, защото са й простени греховете. Нейната любов трябва да бъде за теб доказателство, че е придобила прошка, тъй като любовта е израз на благодарност за получения подарък. Това е аргумент a posteriori, чрез който нещо бива показано чрез плодовете от него. Нашият Господ ясно свидетелствува причината, заради която тя е придобила прошка, когато казва, “Твоята вяра те спаси.” Следователно, чрез вяра придобиваме прошка; чрез любовта благодарим и свидетелствуваме за добротата на Господа.

38. Римското учение не може да се позовава на авторитета на църковните Бащи

Не се трогвам от многобройните текстове в писанията на Бащите относно удовлетворението. Всъщност виждам, че някои (честно ще кажа, повечето от онези, чиито книги са запазени), или са се заблудили по този предмет, или са говорили твърде неразумно и безразсъдно; но не мога да призная, че са били толкова глупави и неумели, че да напишат тези текстове в смисъла, в който биват четени днес от нашите защитници на удовлетворението. На едно място Хризостом казва, “Когато се моли за милост, разследването престава; когато се иска милост, не бушува осъждение; когато се търси милост, няма място за наказание; където има милост, не се задават въпроси; където има милост, отговорът дава прошка” (Chrysos. Hom. 2 in Psal. 50). Колкото и да бъдат изкривявани тези думи, те никога не могат да бъдат примирени с догмите на схоластиците. В книгата De Dogmatibus Ecclesiasticis, която се приписва на Августин, четем (cap. 54), “Удовлетворението на покаянието е да се отсекат причините за греха, а не да се отвори вход за техните изкушения.” От това се вижда, че учението за удовлетворението, плащано за извършени грехове, е било навсякъде осмивано в онези времена; защото единственото удовлетворение, за което се говори тук, е предпазливостта, въздържане от грях за бъдещето. Не желая да цитирам онова, което Хризостом казва (Hom. 10 in Genes.), че Бог не изисква от нас нищо повече освен със сълзи да изповядаме своите грешки пред Него, тъй като подобни възгледи изобилствуват и в неговите, и в други писания. Наистина, Августин нарича делата на милостиня средство за придобиване на прошка за грехове (Enchir. ad Laur.); но за да не се съблазни някой от израза, той самият на друго място предотвратява объркването. “Плътта на Христос,” казва той, “е истинската и единствена жертва за грехове – не само за тези, които са изличени наведнъж в кръщението, но и другите, в които биваме подмамени поради немощта си, и поради които цялата Църква всекидневно вика, ‘Прости ни дълговете’ (Мат. 6:12). Всички те биват простени чрез тази специална жертва.”

39. Схоластиците извращават учението на Бащите

Но в повечето случаи под “удовлетворение” те имат предвид не обезщетение към Бога, а публично свидетелство, с което онези, които са наказани с отлъчване и желаят отново да бъдат приети, уверяват Църквата в своето покаяние. За тези каещи се са заповядани определени пости и други неща, чрез които да докажат, че истински и от сърце са отвратени от предишния си живот и биха искали да изличат спомена за миналите дела; казва се, че така те дават удовлетворение не на Бога, а на Църквата. Същото нещо се изразява от Августин в един текст от неговия труд Enchiridion ad Laurentium, глава 65. от този древен обичай произлизат съвременните удовлетворения и изповядвания. Те наистина са змийско семе, като не е останала и следа от по-добрата им форма. Знам, че древните автори понякога говорят необмислено; нито отричам, както вече казах, че може и да са се заблудили; но сега догмите, които тогава са били замърсени с няколко петна,, като са попаднали в мръсните ръце на тези хора, са напълно омърсени. И ако трябва да решаваме спора чрез авторитета на Бащите, кои Бащи са тези, които те ни натрапват? Голяма част от онези, от които техният корифей Ломбард съставя своите цитати, са извлечени от абсурдните бълнувания на някои монаси, представящи се за Амвросий, Йером, Августин и Хризостом. По настоящия предмет почти всички негови цитати са от книгата на Августин De Paenitentia, нелепо скалъпена от някой стихоплетец от цитати от добри и лоши автори – книга, която наистина носи името на Августин, но никой човек с поне малко образование не би си позволил да припише на Августин. Тъй като желая да спестя повече неприятности на моите читатели, ще ме извините, че не разглеждам подробно всички техни нелепости. За мен не е много трудно, и би могло да ми спечели някаква слава, да дам пълно изложение на догмите, които досега са били хвалени като тайни; но тъй като моята цел е да дам полезно наставление, ще се въздържа.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003