| Назад | Напред |

Глава Осемнадесета

18. ДЕЙСТВИЯТА НА НЕЧЕСТИВИТЕ СА ИЗПОЛЗВАНИ ОТ БОГА, МАКАР ЧЕ ТОЙ ОСТАВА БЕЗ ВСЯКАКВО ПЕТНО.

Тази последна глава на Книга Първа се състои от три части:

1. Като се казва по-горе, че Бог насочва всички нечестиви и дори самия Сатана според волята Си, се поставят три възражения. Първо, че това става с позволението, а не по волята на Бога. На това възражение има двоен отговор, едно, че ангелите и хората, добри и лоши, не правят нищо, освен онова, което е определено от Бога; второ, че всички действия са тайно насочвани към тяхната цел от тайното Божие вдъхновение, р. 1, 2.
2. Второто възражение е, че има две противоположни воли в Бога, ако чрез тайно решение Той постановява това, което открито забранява в Закона. Опровержение на това възражение, р. 3.
3. Третото възражение е, че Бог бива направен начинател на всяко нечестие когато се казва, че Той не само използва посредничеството на нечестивите, но също управлява техните решения и чувства, и че така нечестивите са наказвани несправедливо. Опровержение на това възражение в последния раздел.

Раздели.

1. Плътският ум е източник на възраженията, които са подвигнати срещу Божието Провидение. Опровержение на първото възражение, което прави разлика между Божието позволение и Божията воля. Ангелите и хората, добри и лоши, не правят нищо освен онова, което е постановено от Бога. Доказване на това чрез примери.
2. Всички скрити действия са насочвани към своята цел от невидимата, но праведна подбуда на Бога. Примери с отговори на възраженията.
3. Тези възражения произхождат от дух на гордост и богохулство. Опровержение на възражението, че трябва да има две противоположни воли в Бога. Защо една проста воля в Бога изглежда за нас множествена.
4. Опровержение чрез примери на възражението, че Бог е начинател на греха. Отговорът и увещанието на Августин.

1. Не просто “позволение”!

От други текстове, в които се казва, че Бог ръководи или насочва самия Сатана и всички нечестиви според Своята воля, възниква един по-труден въпрос. Защото плътският ум трудно осъзнава как, когато действува чрез техните действия, Той не се заразява с никакво петно от тяхната нечистота, и дори как при съвместните им действия Той е свободен от всякаква вина и може справедливо да осъжда Своите собствени служители. Затова и е било въведено разграничението между действие и позволение, защото на много хора е изглеждало необяснимо как Сатана и всички нечестиви са така под Божията ръка и власт, че Той насочва тяхната злоба към каквато цел иска и използва техните нечестия за да извършва Своите съдби. Скромността на онези, които са така разтревожени от видимата абсурдност, може би може да бъде извинена, ако те не се стараеха да защитават Божията справедливост от всякакво подобие на позор като защитава неистина. Изглежда невъзможно човек да бъде заслепен по Божията воля и заповед, и все пак да бъде веднага наказван за своята слепота. Затова се прибягва до аргумента, че това се прави само с позволението, а не по Божията воля. Обаче, фактът, че Той открито заявява, че Той прави това, опровергава този аргумент. Че хората не правят нищо освен по тайното подбуждане от Бога и не обсъждат и обмислят нищо, освен онова, което Той преди това е постановил вътре в Себе Си и прави да се сбъдне чрез Своето тайно насочване, се доказва от многобройни текстове от Писанието. Това, което преди цитирахме от Псалмите, в смисъл, че Той прави всичко, което Му е угодно (Пс. 115:3), определено се простира върху всички действия на хората. Ако Бог е този, който прави мир и война, както се казва там, и то без никакво изключение, кой ще се осмели да каже, че хората се движат случайно и по сляп подтик, докато Бог не осъзнава какво става или е пасивен?

Но този въпрос ще стане по-ясен чрез специални примери. От първата глава на Йов научаваме, че Сатана се явява в Божието присъствие за да получи Божиите заповеди, точно както правят ангелите, които се покоряват доброволно (Йов 1:6; 2:1). Начинът и целта са различни, но остава фактът, че той не може да опита нищо без Божията воля. Но макар че след това неговата власт да наранява светиите изглежда е само позволение, все пак, тъй като е верен възгледът, “Господ даде, Господ отне; както е угодно на Бога, така стана,” ние заключаваме, че Бог е начинателят на това изпитание, за което Сатана и нечестивите грабители са само оръдия. Целта на Сатана е да доведе светията до лудост чрез отчаяние. Жестоко и нечестиво савците нахлуват, за да лишат един човек от неговия имот. Йов осъзнава, че е бил лишен от целия си имот и доведен до бедност, защото това е било угодно на Бога. Следователно, каквото и да замислят хората или дори самият Сатана, Бог държи кормилото и прави всичките им усилия да допринасят за изпълнението на Неговите съдби. Бог желае вероломният Ахав да бъде заблуден; дяволът предлага своето посредничество за тази цел и бива изпратен с конкретната заповед да бъде лъжлив дух в устата на всичките пророци (4 Царе 22:20, 22). Ако заслепяването и неразумието на Ахав е осъждение от Бога, с измислицата за само позволение е свършено; защото би било смешно за един съдия само да позволи, но не и да постанови това, което желае, да бъде извършено, като в същото време поверява изпълнението на своите служители.

Юдеите се стремяха да унищожат Христос. Пилат и войниците се отдадоха на яростта си; и все пак учениците изповядаха в тържествена молитва, че всички нечестиви направиха само това, което Божията ръка и воля са постановили (Деян. 4:28), точно както Петър преди това каза в своята проповед, че Христос беше предаден на смърт според определената Божия воля и предузнание (Деян. 2:23); с други думи, че Бог, за когото всички неща са известни от началото, е определил това, което юдеите са изпълнили. На друго място той повтаря същото нещо, “Бог по този начин изпълни това, което беше предизвестил чрез устата на всичките пророци, че Неговият Христос ще пострада” (Деян. 3:18). Авесалом, като осквернява с кръвосмешение леглото на баща си, извършва омразно престъпление (2 Царе. 16:22). Бог, обаче, заявява, че това е Негово дело; защото думите са, “Защото ти си извършил това тайно; но Аз ще извърша това нещо през целия Израил и пред слънцето” (2 Царе 12:12). Еремия заявява, че жестокостите на халдейците в Юдея са Божие дело (Ер. 1:15; 7:14; 50:25). По която причина Навуходоносор е наречен Божий служител (Ер. 25:9; ср. 27:6). Бог често възкликва, че по Неговото подбуждане (Ис. 7:18 или 5:26), по звъна на Неговата тръба (Ос. 8:1), по Неговата власт и заповед нечестивите биват подбудени към война (ср. Соф. 2:1). Той нарича асириеца жезъл на гнева Си (Ис. 10:5) и брадва в ръката Си (ср. Мат. 3:10). Нарича Свое дело завземането на града и разрушаването на храма (Ис. 28:21). Давид, без да роптае срещу Бога, а признавайки Го като справедлив Съдия, изповядва, че проклятията на Семей са изговорени по Неговите заповеди (2 Царе 16:10). “Господ,” казва той, “му е заповядал да кълне” (2 Царе 16:11). Често това, което се случва в библейската история, се казва, че е дошло от Господа, като бунтът на десетте племена (3 Царе 11:31), смъртта на Илиевите синове (1 Царе 2:34) и много други подобни случаи. Онези, които имат сносно познание относно Писанието, виждат, че за да бъда кратък, привеждам няколко от множество текстове, от които е съвършено ясно, че е несериозно да се замества Божието провидение с просто позволение, като че ли Бог седи в някаква наблюдателнице, очаквайки случайни събития, докато междувременно съдбите Му зависят от волята на човека.

2. Как се изпълнява Божият подтик в хората?

По отношение на тайните подбуди, това, което Соломон казва за сърцето на царя, че то се върти насам-натам, както Бог пожелае (Пр. 21:1), определено важи за целия човешки род, и има същата сила както ако беше казал, че всичко, което замисляме в сърцата си, е насочвано към своята цел от тайното Божие вдъхновение. И определено, ако Той не работеше вътрешно в човешките умове, не би могло да се каже правилно, че Той отнема поуката от свещеника и поуката от старейшините (Езек. 7:26) – отнема сърцето на земните князе и прави ги да се скитат в непроходима пустиня (Йов 12:24; ср. Пс. 107:40; 106:40). В същия смисъл често четем, че хората биват уплашени, когато изпълни сърцата им със страх (Лев. 26:36). Така Давид напусна лагера на Саул без никой да разбере, защото сън от Бога беше паднал върху всички (1 Царе 26:12). Но нищо не може да бъде по-ясно от многото стихове, които заявяват, че Той заслепява човешките умове (Ис. 29:14) и ги поразява с лудост (ср. Вт. 28:28; Зах. 12:4), отравя ги с дух на вцепенение (Ис. 29:10), предава ги на разврат (Рим. 1:28) и закоравява сърцата им (Изх. 14:17). Дори тези изрази могат да се намалят до позволения като че ли, като изоставя нечестивите, Той позволява те да бъдат заслепени от Сатана. Но тъй като Святият Дух изрично казва, че слепотата и неблагоразумието се нанасят по Божията справедлива съдба (Рим 1:20-24), този аргумент е напълно неприемлив. Казва се, че Той закорави сърцето на Фараона (Изх. 9:12), закоравява го още повече (10:1), и го утвърждава в закоравяването (10:20, 27; 11:10; 14:8). Някои избягват тези изрази с глупавото възражение, че на друго място се казва, че Фараонът сам закоравил сърцето си (Изх. 8:15, 32; 9:34) и така е направил своята воля причината за закоравяването; като че ли двете неща не се съвместяват съвършено едно с друго, макар и в различен смисъл, а именно, че човекът, макар и движен от Бога, в същото време самият той действува. Но аз връщам възражението към онези, които го отправят. Ако да закорави означава само обикновено позволение, неподчинението няма да принадлежи истински на Фараона. И така, може ли нещо да е по-слабо и по-необосновано от това да се тълкува, че Фараонът само е позволил да бъде закоравен? Можем да добавим, че Писанието отсича всякакво основание за такива възражения: “Аз,” казва Господ, “ще закоравя сърцето му” (Изх. 4:21). Така също Мойсей казва за жителите на ханаанската земя, че са излезли на бой, защото Господ е закоравил сърцата им (Ис.Нав. 11:20; ср. Вт. 2:30). Същото нещо се повтаря от друг пророк, “Обърна сърцето им да мразят хората Му” (Пс. 105:25). По същия начин в Исая Той казва за асириеца, “Ще го изпратя против един нечестив народ, и ще му дам поръчка срещу хората, на които се гневя, за да вземе користи и да улови плячка” (Ис. 10:6); не защото възнамерява да учи нечестивите и упоритите хора да се покоряват доброволно, а защото ги насочва да изпълняват Неговите съдби, както ако имаха в умовете си изписани Неговите заповеди. И оттук се вижда, че те са водени от сигурната Божия наредба.

Наистина, признавам, че Бог често действува в нечестивите чрез посредничеството на Сатана; но по такъв начин, че самият Сатана изпълнява своята си част, както е воден, и успява само доколкото му е позволено. Казва се, че злият дух, който мъчеше Саул, е от Господа (1 Царе 16:14), за да покаже, че лудостта на Саул беше справедливо наказание от Бога. Също се казва за Сатана, че заслепява умовете на невярващите (2 Кор. 4:4). Но как става това, освен ако духът на заблуда е изпратен от самия Бог, правейки онези, които отказват да се покорят на истината, да вярват в лъжа? Според първия възглед се казва, “Ако би се подмамил пророкът да проговори дума, Аз Господ подмамих този пророк” (Езек. 14:9). Според втория възглед, казва се, че Той предава хората на развратен ум (Рим. 1:28), защото е специалният изпълнител на Своето справедливо възмездие; докато Сатана е само Негов служител (Виж Калвин относно Пс. 141:4). Но както в Книга Втора (глава 4, р. 3, 4), при разглеждането на въпроса за човешката свобода, тази тема отново ще бъде разглеждана, малкото, което се каза сега, изглежда е всичко, което случаят изисква. Обобщението на цялото е това – тъй като се казва, че Божията воля е причината за всичко, трябва да се смята, че всички решения и действия на хората са управлявани от Неговото провидение; така че Той не само упражнява Своята власт в избраните, които са ръководени от Святия Дух, но също принуждава нечестивите да Му служат.

3. Божията воля е единна.

Тъй като дотук заявих само това, което е ясно и недвусмислено дадено в Писанието, онези, които не се колебаят да заклеймяват онова, което е учено от свещените слова, по-добре да внимават какво осъждат. Ако, оправдавайки се с невежество, те търсят похвалата на скромността, каква по-голяма надменност можем да си представим от това да изговорим дори една дума противно на Божията власт – да кажем, например, “Аз мисля по друг начин” – или “Не бих се захващал с тази тема”? Но ако те открито богохулствуват, какво ще спечелят като атакуват небето? Всъщност, такава заядливост не е ново нещо. Във всички епохи е имало нечестиви и прости хора, които яростно са атакували този клон от учението. Но това, което Духът заявява от старо време чрез устата на Давид (Пс. 51:6), те от опит ще разберат, че е вярно – когато се съдим с Бога, Той е победител в спора. Давид непряко смъмря неразумието на онези, чиято волност е така необуздана, че от своето ниско земно място те не само спорят с Бога, но и приписват на себе си правото да Го осъждат. В същото време той накратко показва, че богохулствата, които те бълват против небето, вместо да достигнат до Бога, само показват Неговата справедливост, когато мъглите на техните клевети бъдат разпръснати. Дори нашата вяра, тъй като е основана върху святото Божие Слово, превъзхожда целия свят (ср. 1 Йоана 5:4), и може от своята висота да гледа пренебрежително на такива мъгли.

Тяхното първо възражение – че ако нищо не става без Божията воля, Той трябва да има две противоположни воли, постановявайки с тайно решение това, което открито е забранил в Своя Закон – се оборва лесно. Но преди да му отговоря, отново искам да напомня на своите читатели, че това възражение не е насочено против мен, а против Святия Дух, който определено е диктувал тази изповед на святия човек Йов, “Господ даде, Господ отне” (Йов 1:21), когато, след като беше ограбен от разбойници, той изповяда, че тяхната несправедливост и злодеяние е справедливо Божие наказание. И какво казва на друго място Писанието? Илиевите синове “не послушаха гласа на баща си, защото Господ щеше да ги погуби” (1 Царе 2:25). Друг пророк също възкликва, “Нашият Бог е на небето, прави всичко, което Му е угодно” (Пс. 115:3). Вече показах достатъчно ясно, че Бог е авторът на на всички онези неща, които, според несъгласните, стават само по Неговото пасивно позволение. Той свидетелствува, че Той създава светлината и тъмнината, прави добро и зло (Ис. 45:7); че никое зло не става без Той да го е направил (Амос 3:6). Нека да ми кажат дали Бог съзнателно или несъзнателно изпълнява Своите съдби., както Мойсей поучава, онзи, който послучайност бъде убит от удар с брадва, е предаден от Бога в ръката на този, който го е ударил (Вт. 19:5; ср. Изх. 21:13).

Така че Благовестието, от устата на Лука, заявява, че Ирод и Пилат Понтийски се наговориха “за да извършат всичко, което Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане” (Деян. 4:28). И наистина, ако Христос не беше разпънат по Божията воля, къде е нашето изкупление? Въпреки това Божията воля не е в противоречие сама със себе си. Тя не търпи промяна. Той не се преструва, че не желае това, което желае, но докато в Него волята е една и неделима, на нас тя ни изглежда множествена, защото, поради слабостта на нашия разум, ние не можем да осъзнаем как, макар и по различен начин, той желае и не желае едно и също нещо. Павел нарича призоваването на езичниците скрита тайна, и веднага след това добавя, че в нея се разкрива многообразната Божия мъдрост (Еф. 3:10). Тъй като поради тъпотата на нашите възприятия Божията мъдрост изглежда многообразна (или, както казва един стар тълкувател, в много форми), трябва ли да бълнуваме някаква промяна в Бога, като че ли Той или променя волята Си, или не е съгласен сам със Себе Си? Не, но когато не можем да осъзнаем как Бог може да желае да бъде извършено нещо, което Той ни забранява да правим, нека да си припомним нашата глупост и да си спомним, че светлината, в която Той обитава, не без причина е наречена недостижима (1 Тим. 6:16), защото е забулена в тъмнина. Затова всички набожни и смирени хора ще се съгласят с готовност с възгледа на Августин: “Понякога човек с добра воля желае нещо, което Бог не желае, както когато добър син иска неговият баща да живее, когато Бог желае той да умре. Отново, може да се случи човек със зло намерение да желае това, което Бог желае праведно, както когато лош син желае баща му да умре, и Господ също го желае. Първият жилае това, което Бог не желае, а вторият желае това, което и Бог го желае. И все пак синовната обич на първия е по-съобразена с Божията добра воля, макар и да желае различно нещо, отколкото неестествената страст на втория, който желае същото нещо; така спасението или осъждението зависи от това, което подобава на човека, и от това, което Бог желае, и от това каква е целта на волята на всеки в това отношение. Защото нещата, които Бог праведно желае, Той извършва чрез злите желания на лошите хора” (August. Enchirid. ad Laurent. cap. 101). Малко преди това той казва (cap. 100), че падналите ангели чрез своя бунт и нечестивите, доколкото става въпрос за самите тях, правят това, което Бог не желае; но поради Неговото всемогъщество, невъзможно е за тях да го направят: защото, докато действуват против Божията воля, Неговата воля се изпълнява в тях. Затова Той възкликва, “Велико е Божието дело, изящно във всичко, което Той желае! Така че, по чуден и неизследим начин, онова, което се върши против Неговата воля, не се прави освен по Неговата воля, защото не би могло да бъде извършено, ако Той не беше позволил; нито пък Той неохотно го позволява, а съзнателно; нито пък може Онзи, Който е добър, да позволи да се върши зло, ако не беше всемогъщ да прави добро от злото” (August. in Ps. 111:2).

4. Дори когато Бог използва делата на безбожните за Своите цели, Той е извън всякакво нечестие.

По същия начин бива разрешено, или по-скоро спонтанно изчезва, друго възражение, а именно, Ако Бог не само използва действията на нечестивите, но също управлява техните решения и страсти, Той е автор на всички техни грехове; и следователно хорат, изпълнявайки което Бог е постановил, са несправедливо осъдени, защото те само се покоряват на Неговата воля. Тук “воля” неправилно се обърква с предписание, макар че е очевидно от безброй примери, че има огромна разлика между тях. Когато Авесалом омърси леглото на баща си, макар че така Бог благоволи да възмезди прелюбодейството на Давид, с това не заповяда на изоставения син да извърши кръвосмешение, освен, може би, по отношение на Давид, както самият Давид казва за проклятията на Семей. Защото, макар че признава, че Семей действува по Божията заповед, с това той по никакъв начин не дава това за пример за покорство, като че ли това злобно куче се покорява надлежно на божествената заповед; но, виждайки в неговия език Божието наказание, той търпеливо се оставя да бъде наказан. Така ние трябва да твърдим, че макар че чрез нечестивите Бог извършва това, което тайно е постановил, те не са оправдани като че ли се подчиняват на Неговите заповеди, които те нарушават съзнателно според своите страсти.

Как тези неща, които хората правят извратено, са от Бога и са управлявани от Неговото тайно провидение, се показва изразително в избора на цар Еровоам (3 Царе 12:20), в което безумието и глупостта на хората са сурово осъдени за извращаване на реда, постановен от Бога, и за вероломен бунт срещу Давидовия дом. И все пак знаем, че беше Божията воля Еровоам да бъде помазан за цар. Оттук идва и явното противоречие в думите на Осия (Ос. 8:4; 13:11), защото, макар Бог да говори, че това царство е издигнато без Неговото знание и против Неговата воля, Той на друго място заявява, че в гнева Си е издигнал цар Еровоам. Как да примирим двете неща – че царуването на Еровоам не е от Бога, и все пак Бог го помаза за цар? По този начин: Хората не можеха да се разбунтуват против Давидовия дом без да отхвърлят хомот, който беше божествено наложен върху тях, и все пак самият Бог не е лишен от властта да накаже по този начин неблагодарността на Соломон. Следователно, виждаме как Бога, макар да не желае предателство, с друга цел справедливо желае бунта; и затова Еровоам, като неочаквано получава свещеното помазание, е подтикнат да желае да стане цар. По тази причина, според библейската история, Бог подбуди враг, който да лиши сина на Соломон от част от царството му (3 Царе 11:23).

Нека читателят прилежно да размишлява върху двата въпроса: как, тъй като Божията воля беше хората да бъдат управлявани от един цар, тяхното разделяне на две партии беше противно на Неговата воля; и все пак как тази същата воля започна бунта. Защото определено, когато Еровоам, когато нямаше такива мисли, е подтикнат с думи от пророка и чрез помазанието, да се надява да стане цар, това нещо не беше направено без знанието или против волята на Бога, който изрично го заповяда; и все пак бунтът на хората е справедливо осъден, защото беше против Божията воля да се разбунтуват против Давидовото потомство. По тази причина след това се добавя, че когато Ровоам надменно отхвърли молбите на хората, “това нещо стана от Господа, за да изпълни словото, което Господ говори чрез Ахия” (3 Царе 12:15). Вижте как свещеното единство беше нарушено против Божията воля, докато в същото време по Неговата воля десетте племена бяха отчуждени от Соломоновия син. Към това може да се прибави и друг подобен пример, а именно, избиването на Ахаавовите синове и унищожаването на цялото му потомство със съгласието, или по-скоро активното участие на хората. Ииуй вярно казва, “Няма да падне на земята нищо от Господнето слово, което Господ говори против Ахаавовия дом; защото Господ извърши онова, което говори чрез слугата Си Илия” (4 Царе 10:10). И все пак с добро основание той укорява жителите на Самария за това, че са му оказали помощ. “Вие сте праведни; ето, аз направих заговор против господаря си и го убих; но кой изби всички тези?”

Ако не греша, вече ясно показах как едно и също действие едновременно излага вината на човека и изявява Божията праведност. Смирените умове винаги ще се задоволят с отговора на Августин, “Тъй като Бащата предаде Сина, Христос предаде Своето Си тяло, а Юда предаде своя Господар, как в такъв случай Бог е праведен, а човекът е виновен, освен защото в едно и също действие, което те извършват, причините, поради които го извършват, са различни?” (August. Ep. 48, ad Vincentium). Ако някой не е съвършено задоволен с това обяснение, а именно, че няма съгласуване между Бога и човека, когато чрез Неговия праведен подтик човекът прави това, което не трябва да прави, нека да обърнат внимание на това, което Августин отбелязва на друго място: “Кой може да се удържи да не трепери пред тези съдби, когато Бог действува според Своето благоволение дори в сърцата на нечестивите, докато в същото време ги съди според делата им?” (De Grat. et lib. Orbit. ad Valent. c. 20). И определено, по отношение на предателството на Юда, има също толкова малко основание да се хвърля вината за това престъпление върху Бога, защото Той благоволи и Неговият Син да бъде предаден на смърт, и наистина да Го предаде, и да припише на Юда похвалата за нашето изкупление. Затова Августин, на друго място, вярно отбелязва, че когато Бог гледа, той не гледа на това, което хората могат да направят, нито на това, което са направили, а на това, което са желали да направят, като така взема предвид тяхната воля и намерение.

Онези, на които това изглежда трудно, нека по-добре да разсъдят доколко тяхната заядливост има право да бъде понасяна, когато, с оправданието, че това надвишава техните способности, те отхвърлят един въпрос, който е ясно поучаван в Писанието, и се оплакват относно излагането на истини, които, ако не бяха полезни да бъдат познавани, Бог никога не би заповядал на Своите пророци и апостоли да поучават. Нашата истинска мъдрост е да приемем с кротко покорство и без съмнения това, което Святите Писания ни дават. Онези, които дават воля на своята заядливост, заядливост, която открито е насочена против Бога, не заслужават дълги опровержения.

| Предишна глава | Съдържание |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2000