| Назад | Напред |

Глава Пета

5. ПОЗНАНИЕТО ЗА БОГА Е ЯВНО ИЗЯВЕНО В СЪЗДАНИЕТО И В ЕЖЕМИНУТНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА СВЕТА

Тази глава се състои от две части:
1. Първата, която заема първите десет раздела, разделя всички Божии дела на две големи групи и обяснява как познанието за Бога е показано във всяка една от тези групи. Първата група се разглежда в първите шест раздела, а другата в останалите четири;
2. Втората част на главата показва, че като следствие от върховната глупост на хората, тези изявления на Бога, колкото и ясни да са, не водят до полезен резултат. Тази втора част, която започва с единадесети раздел, продължава до края на главата.

Раздели:

  1. Невидимото и неразбираемо естество на Бога е направено до известна степен видимо в Неговите дела.
  2. Това е заявено от първата група дела, а именно, възхитителните движения на небето и на земята, симетрията на човешкото тяло и връзката на частите му; накратко, различните предмети, които са представени пред всяко око.
  3. Това е по-специално изявено в структурата на човешкото тяло.
  4. Срамната неблагодарност на пренебрежението към Бога, който е изявен вътре в нас по толкова различни начини. Още по-срамната неблагодарност да се обсъждат дарбите на душата без да се обръщаме към Този, Който ги е дал. Никое възражение не може да бъде основано върху какъвто и да е предполагаем организъм в душата.
  5. Силите и действията на душата, доказателство за нейното съществуване отделно от тялото. Доказателства за безсмъртието на душата. Възражение, че целият свят е получил живот от една душа. Отговор на възражението. Нечестието на това възражение.
  6. Заключение от това, което казано дотук, а именно, че всемогъществото, вечността и добротата на Бога могат да бъдат научени от първата група дела, т.е. онези дела, които са в съответствие с обикновените процеси в природата.
  7. Втората група дела, а именно, онези извън обикновените процеси в природата, дава ясно свидетелство за Божиите съвършенства, особено Неговата доброта, справедливост и милост.
  8. Също Неговото провидение, могъщество и мъдрост.
  9. Доказателства и показване на Божественото Величие. Тяхното използване, а именно, придобиването на божествено познание в съчетание с истинско благочестие.
  10. Способността на познанието за Бога да вдъхновява праведните с надеждата за бъдещия живот и да напомня на нечестивите за наказанията, запазени за тях. Нещо повече, неговата способност да съживява в сърцата на праведните усещане за божествената доброта.
  11. Втората част на главата, която описва глупостта и на учени, и на неучени, които приписват целия ред на нещата и възхитителното подреждане на Божественото Провидение на съдбата.
  12. Оттук следва и политеизмът с всичките си мерзости и безкрайните и непримирими спорове на философите относно Бога.
  13. Всички са виновни за бунт срещу Бога, извращаване на чистата религия, или като следват общите нрави, или нечестивия възглед на древността.
  14. Макар да сме озарени от чудната слава на създанието, ние не преставаме да следваме нашите си пътища.
  15. Нашето поведение е напълно без извинение, като тъпотата на възприятията се дължи на нас самите, макара да ни се напомня напълно за истинския път, както от устройството, така и от управлението на света.

(Бог изявен в Своите сътворени дела, 1-10)

1. Яснотата на откровението на Бога за Него самия ни лишава от всякакво извинение.

Тъй като съвършенството на благословението се състои в познанието за Бога (сравни Йоана 17:3), Той е счел за угодно, за да не бъде лишен никой от средство да постигне щастие, не само да постави в умовете ни онова религиозно семе, за което вече говорихме, но и така да изяви Своите съвършенства в цялото устройство на вселената и всекидневно да изявява Себе Си пред очите ни, че да не можем да отворим очите си без да бъдем принудени да Го гледаме. Неговото естество, наистина, е непознаваемо, напълно отвъд всяка човешка мисъл; но върху всяко ото Неговите дела Неговата слава е изписана с букви, които са така ярки, така отчетливи, и така изразителни, че никой, колкото и тъп и неграмотен да е, да не може да се оправдава с незнание като свое извинение. Затова със съвършена истина псалмистът възкликва, “Ти, Който се обличаш със светлина като с дреха,” (Псалм 104:2); като че ли казва, че Бог за първи път е бил облечен във видимо облекло, когато при сътворението на света е изявил онези славни картини, на които виждаме видимо изразени Неговите съвършенства, на която и страна да се обърнем. На същото място псалмистът уместно сравнява обширните небеса с Неговата кралска скиния и казва, “Който полагаш високите Си обиталища над водите, правиш облаците Своя колесница и вървиш с крилата на вятъра,” изпращайки ветровете и светкавиците като Свои бързи посланици (Пс. 104:2-4). И тъй като славата на Неговата мощ и мъдрост е най-блестящо изявена на небето, то често се обозначава като Негов дворец (Пс. 11:4). И на първо място, накъдето и да обърнете очите си, няма нито една част в света, колкото и малка да е, която да не изявява поне някакви искри на красота; макара да е невъзможно да схванем огромното и красиво здание, разпростряно навсякъде, без да бъдем смазани от огромната тежест на славата. Затова авторът на Посланието към Евреите чудесно описва видимите светове като образи на невидимите (Евр. 11:3), като изящната постройка на света ни служи като огледало, в което можем да видим Бога, Който иначе е невидим. По същата причина псалмистът приписва език на небесните тела, език, който всички народи ръзбират (Пс. 19:1), като изявата на Божеството е твърде ясна, за да избегне вниманието на кой да е човек, колкото и тъп да е. Апостол Павел, заявявайки това още по-ясно, казва, “Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на това, което е невидимо в Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията” (Рим. 1:20).

2. Божествената мъдрост е изявена така, че да бъде видяна от всички.

Като потвърждение за Неговата чудесна мъдрост, и небето, и земята ни представят с неизброими доказателства не само онези по-трудноразбираеми доказателства, които астрономията, медицината и всички естествени науки са предназначени да изявяват, но и доказателства, които се натрапват пред погледа на най-неграмотния селянин, който не може да си отвори очите без да ги види. Наистина, онези, които са повече или по-малко запознати с онези свободни науки, с това са подпомогнати и подкрепени да придобият по-дълбоко разбиране в тайните дела на божествената мъдрост. Никой човек, обаче, дори да е незапознат с тези науки, не е лишен от способността да разпознава такива доказателства на съзидателна мъдрост, които могат да го подтикнат да застане във възхищение пред Създателя. Да се изследват движенията на небесните тела, да се определя тяхното положение, да се измерват разстоянията до тях и да се определят техните качества изисква умение и по-внимателно изследване; и тъй като където те се използват, с това се разкрива по-пълно Божието Провидение, разумно е да предполгаме, че умът лети по-високо и придобива по-ясен поглед за Неговата слава. И все пак, никой, който използва очите си, не може да остане в незнание относно божественото умение, изявено толкова очевидно в безкрайното разнообразие, и в същото време в ясния и добре подреден ред на небесното множество; и следователно е ясно, че Господ е снабдил всеки човек с изобилни доказателства за Своята мъдрост. Същото е вярно по отношение на устройството на човешкото тяло. Да определиш връзката на неговите части, неговата симетрия и красота с умението на Гален (Lib. De Usu Partium), изисква специална съобразителност; и все пак всички хора признават, че човешкото тяло носи на себе си такива доказателства за изкусно умение, които са достатъчни да бъде прогласена възхитителната мъдрост на неговия Създател.

3. Човекът като най-възвишеното доказателство за божествената мъдрост.

Затова и ненапразно определени философи са нарекли човека микрокосмос (миниатюрен свят), като рядък образец на божествената мощ, мъдрост и доброта, и съдържащ в себе си чудеса, достатъчни за да разбудят умовете ни, ако сме готови да ги разбудим. По същия начин Павел, след като напомни на атиняните, че “могат да напипат Бога и да Го намерят,” веднага добавя, че “Той не е далеч от всеки един от нас” (Деян. 17:27); като всеки човек има в себе си несъмнено доказателство за небесната благодат, чрез която живее, движи се и съществува. Но ако за да разберем Бога не е необходимо да отидем извън самите нас, какво извинение би могло да има за ленивостта на на онзи човек, който не полага усилията да се вгледа в себе си, за да намери Бога? Поради същата причина Давид, след като за кратко прославя чудното Божие име и слава, които са изявени навсякъде, незабавно възкликва, “Какво е човекът, та да го помниш?” и отново, “От устата на бебетата и сучещите си укрепил сила” (Пс. 8:2, 4). Така той заявява, не само че човешката раса е ярко огледало на делата на Създателя, но и че децата, които са на гърдите на своите майки, имат езици достатъчно изразителни, че да прогласяват Неговата слава без помощта на други оратори. Затова и той не се колебае да ги представи като напълно научени да опровергават лудостта на онези, които от дяволска гордост охотно заличават Божието име. Оттук е и текстът, който Павел цитира от Арат, “Ние сме Негово потомство” (Деян. 17:28), че превъзходните дарове, с които Той ни е надарил, свидетелствуват, че Той е наш Баща. По същия начин, от естествен инстинкт и от принудата на опита, езическите поети Го наричат Баща на хората. Наистина, никой доброволно и с желание не би посветил себе си на служение към Бога, ако преди това не е опитал Неговата бащинска любов и с това е бил привлечен да Го обича и почита.

4. Но човекът неблагодарно се обръща против Бога.

Но в това се проявява срамната неблагодарност на хората. Макар че вътре в себе си имат цяла фабрика, в която се извършват безброй от действията на Бога, и магазин, пълен с богатства с безценна стойност – вместо да избухнат в хваление, както са длъжни, те, обратното, се надуват все повече и се изпълват с гордост. Те чувствуват колко чудесно Бог работи в тях и техният собствен опит им разказва за огромното разнообразие от дарби, което дължат на Неговата щедрост. Независимо дали искат или не, те не могат да не знаят, че това са доказателства за Неговата Божественост, и все пак вътрешно ги подтискат. Те нямат възможност да надминат себе си, приписвайки си като свое това, което им е дадено от небето, изгасяйки светлината, предназначена ясно да изявява Бога в техните умове.

Днес, обаче, земята носи върху себе си много чудовищни умове – умове, които не се страхуват да използват Божественото семе, вложено в човешкото естество, като средство за подтискане на Божието име. Може ли нещо да бъде по-отвратително от тази лудост в човека, който, намирайки Бога стотици пъти и в тялото си, и в душата си, прави това Негово превъзходство основание за отричане, че има Бог? Той няма да каже, че случайността го е направила различен от зверовете, които загиват; но, поставяйки природата като строител на вселената, той подтиска Божието име. Внезапните импулси на душата, нейните благородни качества и редки дарби, свидетелствуват за Божието действие по начин, който би направил неговото подтискане невъзможно, ако епикурейците, както толкова много циклопи, не ги използват като отправна точка, от която да водят още по-безочлива война срещу Бога. Дали в ръководството на такъв червей като човека се използват толкова много богатства на небесна мъдрост, и дали същата привилегия е отказана на цялата вселена? Да се твърди, че в душата има органи, които съответствуват на всяка от нейните способности, не само не скрива Божията слава, а по-скоро я изявява. Нека Епикур да ни казва каква смес от атоми, готвено месо и питиета може да превърне една част в отпадъци и друга част в кръв, и да направи всички членове отделно да изпълняват своето служение така внимателно като че ли са толкова много души, действуващи в общо съгласие под надзора на едно тяло.

5. Объркването на създанието със Създателя.

Но моята работа сега не е относно тази мръсотия: Аз по-скоро искам да се занимая с онези, които, водени настрана от несмислени лукавства, са склонни, като се обръщат косвено към учението на Аристотел, да го използват с цел както да опровергаят безсмъртието на душата, така и да лишат Бога от Неговите права. Под предлог че способностите на душата са организирани, те ги приковават за тялото, като че ли са неспособни на отделно съществуване, като се стараят според своето си естество, произнасяйки хваления към природата, да подтиснат Божието име. Но няма основание да се твърди, че качествата на душата са ограничени до изпълнението на телесни функции. Какво общо има тялото с измерването на небесата, изброяването на звездите, определянето на техните величини, относителни разстояния, скоростта на движение, и орбитите, които описват? Аз не отричам, че астрономията има своето значение; всичко, което имам предвид, е, че тези възвишени изследвания не се извършват от организирана симетрия, а от способностите на самата душа, напълно отделно от тялото. Единственият пример, който дадох, че напомни на читателя за много други. Бързите и гъвкави движения на душата в поглеждането от небето към земята, свързването на бъдещето с миналото, запазване на спомен за миналите години, та дори и формирането на собствени създания – нещо повече, нейното умение да прави удивителни открития и изобретявайки толкова много чудесни изкуства, са сигурен показател за Божието действие в човека. Какво да кажем за нейната дейност когато тялото спи, нейното множество от повтарящи се мисли, нейните много полезни предложения, много здрави аргументи, та дори и предчувствието за бъдещите неща? Какво друго да кажем, освен това, че човекът носи върху себе си печат на безсмъртие, който никога не може да бъде изтрит? Но как е възможно човекът да бъде божествен, а да не признава своя Създател? Можем ли, чрез силата да съдим, вградена в гърдите ни, да различаваме между справедливост и несправедливост, и все пак да няма Съдия в небето? Може ли в съня си все още да имаме някакви остатъци от разум, и все пак да няма Бог, Който бди в небето? Можем ли да бъдем обявени за изобретатели на толкова много изкусни и полезни предмети с цел Бог да бъде ограбен от Своето хваление, макар че опитът ни казва достатъчно ясно, че това, което притежаваме, ни е раздадено в неравни количества на различните хора от друга ръка?

Думите на определени хора относно тайнствен дух съживяващ целия свят са не само глупави, но и напълно извратени. Такива хора се наслаждават на следния прославян стих от Вергилий:

Първо, знай, че небето и твърдата форма на земята,
И течащите води и звездния пламък,
И двете излъчващи светила, една обща душа
Вдъхновява и храни всички тях – и съживява цялото.
Този действен ум, съдържащ се в целия космос,
Обединява и се смесва с могъщата материя:
От него хората и животните придобиват животворно дишане,
И небесните птици, и морските зверове.
Неземната енергия във всички е една
И всяка душа е изпълнена с един и същ пламък.

Смисълът на всичко това е, че светът, който е направен да изявява Божията слава, е създател сам на себе си. Защото същият поет на друго място възприема възглед, общ за гърци и латинци:

Така някои мъдреци приписват на пчелата
Някаква част от Бога и небесен ум;
Защото Бог се движи и прониква във всичко,
Небето, земята и морето, вселенската душа;
Всички същества още от раждането си съдържат неговото естество,
Човекът и звярът носят глътка животворен дух;
Към него се връщат и, освободени от земните окови,
Отлитат натам, откъдето са произлезли и се прибират отново при Бога;
Отритват гроба и без страх от тлението,
Обитават висшите небеса, и са звезди на небесния път.

Тук виждаме как тези безсмислени разсъждения за вселенски ум, даващ живот и сила на света, са предназначени да пораждат и поощряват благочестие в ума ни. Имаме още по-ясно доказателство за това в извратените стихове, които безнравственият Лукреций е писал като следствие от същия принцип. Ясната цел е да се създаде някакво несъществено божество и по този начин да бъде изключен истинският Бог, от Когото трябва да се страхуваме и на Когото трябва да се покланяме. Признавам, наистина, че изразът, “Природата е Бог,” може да се използва благочестиво, ако се използва от благочестив ум; но тъй като то е неточно и грубо (по правилното е, че природата е редът, установен от Бога), в неща, които са толкова важни и по отношение на които се дължи особена почит, вредно е да се обърква Божеството с по-нисшите дела на Неговите ръце.

6. Създателят разкрива Своето господство над създанието.

Затова нека всеки от нас, разсъждавайки върху своето естество, да помни, че има един Бог, който управлява всички същества и, управлявайки, желае ние да Го уважаваме, да Го направим предметът на нашата вяра, поклонение и обожание. Всъщност, нищо не може да бъде по-безумно от това да се наслаждаваме на тези благородни дарби, които свидетелствуват за Божественото присъствие в нас и да пренебрегваме Онзи, Който според благоволението Си ни ги подарява. По отношение на Неговата мощ, колко славни са изявленията, чрез които Той ни подтиква към размишления за Него, освен, наистина, ако не си въобразяваме, че знаем чия енергия поддържа с едно слово безкрайното здание на вселената – в един момент правейки небето да трепти в гръм, изпращайки горящи светкавици и запалвайки цялата атмосфера; в друг момент правейки бурите да бушуват и изведнъж, за един миг, когато Му е угодно, установявайки пълно спокойствие; възпирайки морето, което изглежда постоянно заплашва земята с опустошение, както въздържа и въздуха; в един момент раздразняйки го до ярост чрез буйността на ветровете; в друг потушавайки неговия гняв и успокоявайки вълните му. Тук можем да споменем и онези ярки описания на божествената мощ, изобразявани от естествените явления, които се срещат в Писанието; но по-специално в книгата Йов и пророчествата на Исая. Аз, обаче, съзнателно ги пропускам, защото ще имам по-добър повод да ги представя, когато започна да разглеждам библейското описание на създанието ( Infra, chap. 14 s. 1, 2, 20, sq.). Тук само желая да отбележа, че този метод на изследване на божествените съвършенства, да се изследват характеристиките на Неговата благодат като отразени на небето и на земята, се използва както от тези, които са вътре в Църквата, така и от онези, които са извън нея. От Божията сила ние естествено сме водени да вземем под внимание Неговата вечност, тъй като това, от което всички неща водят своя произход, трябва по необходимост да е самосъществуващо и вечно. Нещо повече, ако се зададе въпросът каква причина първоначално Го е подтикнала да създаде всичко и сега да поддържа всичко, ще открием, че няма друга причина освен Неговата доброта. Но ако това е единствената причина, не трябва да се изисква нищо повече за да привлече любовта ни към Него; всяко създание, както ни напомня псалмистът, участвува в Неговата милост. “Добрите Му милости са върху всичките Му творения” (Пс. 145:9).

7. Божието управление и съд.

Във втората група Божии дела, а именно, онези, които са извън редовните явления във вселената, свидетелството за Неговите съвършенства е също толкова ясно във всяко отношение. Защото, като води човешките дела, Той така подрежда действията на Своето провидение, че да изявява всекидневно чрез най-ясни изявления, че макар всички да са по безбройни начини съучастници в Неговото изобилие, праведните са специални съдове на Неговото благоразположение, а нечестивите и извратените са специални съдове на Неговата суровост. Невъзможно е да се съмняваме в Неговото наказание за престъпления; докато в същото време Той по недвусмислен начин заявява, че е закрилник, дори възмездител за невинността, като излива благословения върху добрите, помага за техните нужди, успокоявайки ги и утешавайки ги в техните скърби, облекчавайки техните страдания и по всякакъв начин промисляйки за тяхната безопасност. И макар че често позволява на виновните да ликуват за кратко време в безнаказаност и невинните да бъдат тласкани в бедствие и дори да бъдат нечестиво и злобно подтискани, това не трябва да създава никаква несигурност относно безпристрастната справедливост на всичките Му дела. Дори трябва да се извлече обратният извод. Когато някое престъпление предизвика видимото проявление на Неговия гняв, това е защото Той мрази всички престъпления; а, от друга страна, това, че Той оставя много престъпления ненаказани, само доказва, че има запазено бъдещо осъждение, когато ще бъде нанесено наказанието, което сега е забавено. По същия начин, колко изобилно ни снабдява Той с поводи да виждаме Неговата милост, когато, както често се случва, продължава да дарява нещастните грешници с неуморна доброта, докато подчини тяхната извратеност и ги учеждава да се върнат с нежност, по-силна от родителската?

8. Божията върховна власт над живота на хората.

С това намерение псалмистът (Пс. 107), споменавайки как Бог по чуден начин дава внезапна и неочаквана помощ на нещастника, когато той е почти на ръба на отчаянието, било като го закриля когато той буждае в пустинята и внимателно връщайки го в правилния път, или като го снабдява с храна, когато умира от глад, или го освобождава, когато е пленник в железни окови и дълбоки тъчници, или като го води безопасно до пристанището след корабокрушение, или като го връща от вратите на смъртта като лекува болестите му, или, след като е изгорил нивите му с горещини и суша, го храни с реката на Своята благодат, или като издига най-малкиите сред хората и събаря могъщите от техните високи престоли – псалмистът, след като привежда примери за това описание, прави извода, че онези неща, които хората наричат случайни събития, са толкова много доказателства за Божественото провидение и по-специално за родителската доброта, даващи основания за радостта на праведните и в същото време затварящи устата на нечестивите. Но тъй като по-голямата част от човечеството, заробена от грешки, върви сляпа в това славно представление, той възкликва, че е рядка и особена мъдрост да разсъждаваш вниметално върху тези Божии дела, които много хора, изглеждащи най-остроумни в друго отношение, наблюдават без никаква полза. Наистина е вярно, че най-яркото изявлениена Божествената слава не намира и един истински наблюдател сред сто човека.

Въпреки това, нито Неговата мощ, нито Неговата мъдрост са обвити в тъмнина. Неговата сила е ярко изявена, когато яростта на нечестивите, на пръв поглед непреодолима, бива смазана за един миг; тяхната надменност бива покорена, тяхната най-силна защита разбита, бронята им разбита на парчета, силата им е сломена, заговорите им осуетени без никакво усилие и безочието, което възвишава себе си над небесата, е захвърлено в дълбочините на земята. От друга страна, бедните биват въздигнати от праха и нуждаещите се са издигнати от бунището (Пс. 113:7), подтиснатите и оскърбените са избавени от бедствие, отчаяните са съживени с надежда, невъоръжените побеждават въоръжените, малкото побеждават многото, слабите побеждават силните. Превъзходството на божествената мъдрост се изявява в разпределянето на всички неща във времето им, объркването на мъдрите в света (сравни 1 Кор. 1:20) и в улавянето на мъдрите в лукавството им (1 Кор. 3:19; сравни Йов 5:13); накратко, в управлението на всички неща в съвършено съгласие с разума.

9. Ние не трябва да измъчваме умовете си относно Бога; а трябва да Го съзерцаваме в Неговите дела.

Виждаме, че няма нужда от дълга и трудна поредица от аргументи, за да придобием доказателства, които изявяват и потвърждават Божественото Величие. Малкото, които само докоснахме, показват, че те са близо до нас във всяка област, че можем да ги проследим с погледа си, или да ги посочим с пръст. И тук трябва отново да отбележим (виж гл. 2 разд. 2), че познанието за Бога, което сме поканени да развиваме в себе си, не е такова, което, задоволено с празни разсъждения, само прехвърча в ума ни, а познание, което се оказва съществено и плодотворно винаги, когато бъде правилно осъзнато и закоренено в сърцето. Господ изявява Себе Си чрез Своите съвършенства. Когато почувствуваме тяхната сила вътре в нас и осъзнаваме ползата от тях, познанието трябва да ни впечатли още по-животворно, отколкото ако просто си представяхме Бог, Чието присъствие никога не сме почувствували. Оттук е очевидно, че като търсим Бога, най-прекият път и най-добрият метод е да не се опитваме с безумно любопитство да проникваме в Неговото естество, което по-скоро трябва да бъде обожавано, а не подробно обсъждано, а да Го набюдаваме в Неговите дела, чрез които Той идва близо до нас, става познаваем и по определен начин предава Себе Си на нас. За това говори апостолът, когато казва, че не трябва да отиваме далеч, за да Го търсим (Деян. 17:27), защото чрез непрекъснатото действие на Неговото могъщество Той обитава във всеки един от нас. По същия начин Давид (Пс. 145; сравни Пс. 40:5), след като признава, че Неговото величие е неизследимо, продължава като изброява Неговите дела, заявявайки, че по този начин ще се разкрие Неговото величие. Следователно е правилно за нас също прилежно да продължаваме това изследване на Бога, което така грабва душата с възхищение, като в същото време създава действуващо впечатление върху нея. И, както Августин го изразява (в Пс. 144), тъй като сме неспособни да Го осъзнаем и сме смаяни от Неговото величие, правилно е да наблюдаваме Неговите дела и така да освежаваме себе си с Неговата доброта.

10. Смисълът на това познание за Бога.

Чрез така придобитото познание ние не само трябва да сме подтикнати да се покланяме на Бога, но също да бъдем възбудени и подтикнати към надеждата за бъдещия живот. Защото, наблюдавайки, че проявленията, които Господ дава както на Своята милост, така и на Своята суровост са само начални и непълни, трябва да си направим извода, че те без съмнение са само прелюдия към по-висши проявления, пълната сила на които е запазена за за друго състояние. Обратно, когато видим праведните наскърбени от нечестивите, нападнати от бедствия, затрупани с клевети и разкъсвани от обиди и презрение, докато, обратното, нечестивите процъфтяват, преуспяват, придобиват безгрижие и почести и всичко това в безнаказаност, ние трябва веднага да си направим извода, че ще има вечен живот, в който нечестието ще получи своето наказание, а праведността своята награда. Нещо повече, когато виждаме, че Господ налага Своята наказваща тояга върху праведните, можем още по-сигурно да заключим, че е още по-невъзможно неправедните да избягнат ударите на Неговия гняв. Има един много добре известен текст в Августин (De Civitat. Dei, lib. 1, c. 8), “Ако целият грях беше възмезден сега с открито наказание, можеше да се помисли, че нищо не е запазено за крайния съд; и от друга страна, ако никой грях не беше открито наказван сега, можеше да се предположи, че няма божествено провидение.”

Следователно, трябва да се признае, че във всяко от Божиите дела, и по-специално във всички тях, взети заедно, Божествените съвършенства са очертани като в картина и по този начин цялата човешка раса е поканена и привлечена да придобие познание за Бога, и като следствие от това познание да придобие истинско и пълно щастие. Нещо повече, докато Неговите съвършенства са най-живо очертани по този начин, единственото средство да потвърдим тяхното практическо действие и посока е да се вгледаме в себе си и да размислим как Господ вътре в нас изявява Своята мъдрост, могъщество и енергия – как изявява Своята справедливост, доброта и милост. Защото макар че Давид (Пс. 92:6) справедливо се оплаква от крайната слепота на нечестивите в това, че не размишляват върху Божията воля, проявена в управлението на човешката раса, това, което той казва на друго място (Пс. 40), е съвършено вярно, че в това отношение чудесата на божествената мъдрост са по-многобройни от космите на главата ни. Но засега оставям тази тема, тъй като тя ще бъде по-пълно разгледана по-късно на времето й.

(Въпреки това човекът, отказвайки да Го познава и да Му се покланя, изпада в суеверие и объркване, 11-12)

11. Доказателствата за Бога в създанието не са ни от полза.

Колкото и ярко да е проявлението, което Бог дава и за Себе Си и Своето безсмъртно царство в огледалото на Своите дела, толкова е голяма нашата глупост, толкова сме тъпи по отношение на тези ярки изявления, че не извличаме никаква полза от тях. Защото по отношение на устройството и възхитителната подредба на вселената колко малко са онези от нас, които, повдигайки очите си към небето или гледайки наоколо към различните области на земята, някога са помисляли за Създателя? Не Го ли пренебрегваме и не се ли задоволяваме мързеливо с наблюдаване на Неговите дела? А след това по отношение на свръхестествените явления, макар че се случват всеки ден, колко малко са онези, които ги приписват на управляващото Божие провидение – колко много са онези, които си въобразяват, че те са случайни последствия, причинени от сляпото въртене на колелото на случайността? Дори когато сме под ръководството и направлението на тези явления, ние по някакъв начин биваме принудени към съзерцание на Бога (нещо, което всеки човек трябва да изпита) и така сме водени да си съставим някакво впечатление за Божеството, ние веднага се откланяме в плътски мечти и извратено въображение и така чрез нашата суета изкривяваме небесната истина. Наистина, тук ние се различаваме един от друг в това, че всеки приспособява за себе си някаква конкретна грешка; но всички сме еднакви в това, че заместваме живия и истински Бог с чудовищни въображения – болест, която не е ограничена само до тъпите и вулгарни умове, но засяга и най-благородните и онези, които в други отношения са особено остроумни.

Колко изобилно в това отношение всички философи изявяват своята глупост и липса на здрав разум? Да не говорим за другите, чиито глупости заслужават и по-чудовищно описание, колко цялостно Платон, най-трезвият и най-религиозният от всички тях, се потапя в несмисленост? Какво да говорим за другите, когато ръководителите, които би трябвало да бъдат за пример, извършват такива груби грешки и се мъчат в такива илюзии? По същия начин, макар управлението на света да поставя учението за провидението отвъд всякакво съмнение, практическият резултат е същият, както ако се вярва, че всичко се люшка насам-натам според прищявките на случайността; толкова предразположени сме към суета и грешки. Тук все още говоря за най-изявените от философите, чиято лудост в извращаването на Божията истина надминава всякакви граници.

12. Божието изявление е заглушавано от човешкото суеверие и грешките на философите.

Оттук следва и този огромен поток от грешки, в който е потопен целият свят. Когато всеки отделен ум е някакъв лабиринт, не е чудно че не само всеки народ е възприел разни илюзии, но че и почти всеки човек си има свой си бог. Към мрака на невежеството се добавят предразсъдъци и необузданост и затова едва ли може да се намери човек без някакъв идол или измама като заместител на Божеството. Както водата блика от някой голям и пълноводен извор, така големи тълпи богове бликат от човешкия ум, като всеки човек си дава пълна свобода и измисля някаква специална форма на божественост, която да съответствува на собствените му възгледи. Тук не е необходимо да правим каталог на всички суеверия, залели целия свят. Той ще бъде безкраен; и самото извращение, дори когато не се казва нито една дума, ни дава изобилно свидетелство за слепотата на човешкия ум. Не говоря тук за грубия и неграмотен тъпак; а за срамната несмисленост на философите, коит се опитват чрез разума и учеността да проникнат в небесата! С колкоо по-висш гений е надарен някой и колкото повече е бил усаваршенствуван чрез науката и изкуствата, толкова по-благовидна окраска дава той на своите мнения. Всички тези, обаче, ако бъдат изследвани по-отблизо, ще се окажат празно представление. Стоиците се гордеят със своето остроумие когато казват, че различните Божии имена могат да се извлекат от всяка част на природата, и все пак от това Неговото единство не бива разделено: като че ли вече не сме твърде склонни към суета и нямаме нужда да си съставяме безкрайно множество от богове, които да ни водят още повече и по-чудовищно към грешка. Мистичната теология на Египтяните колко прилежно са се старали те да бъдат счетени за разумни по този предмет. И вероятно на пръв поглед простият и непредпазливият могат да бъдат заблудени от някаква показност на правдоподобност; никога никой смъртен не е съставял логика, чрез която религията да не е бивала изцяло извратена.

Това безкрайно многообразие и объркване насърчава епикурейците и другите чудовищни противници на благочестието да изключат всякакво чувство за Бога. Защото когато виждат, че най-мъдрите си противоречат един на друг, те не се колебаят да си направят извода от тяхното несъгласие и от безсмислените и налапи учения на всеки един от тях, че хората глупаво и безцелно измъчват себе си, като търсят Бог, когато такъв няма; и смятат този извод за правилен, защото е по-добре отведнъж да отрекат напълно Бога, отколкото да си измислят несигурни богове, и след това да се въвличат в безкрайни спорове. Те наистина спорят глупаво или по-скоро тъкат покривало за своето нечестие от човешкото невежество; макар че със сигурност невежеството не може да премахне Божиите права. Но тъй като всички признават, че няма въпрос, по който да съществува такава разлика, както сред учените, така и сред неучените, правилният извод е, че човешкият ум, който така съгрешава в търсене на Бога, е тъп и сляп относно небесните тайни. Някои хвалят отговор на Симонид, който, запитан от цар Херон какво е Бог, поискал един ден за размисъл. Когато на следващия ден царят повторил въпроса, той поискал два дена; и след като непрекъснато удвоявал броя на дните, в крайна сметка обяснил, “Колкото по-дълго размишлявам, толкова по-неясен става този предмет.” Без съмнение той мъдро е отложил даването на мнение, когато не е виждал ясно: и все пак неговият отговор показва, че ако хората се учат само от естеството, вместо да имат някакво конкретно, основано и сигурно знание, те се захващат само за противоречиви принципи и като следствие се покланят на един непознат Бог (сравни Деян. 17:23).

(Като постоянствуваме в грешките, ние сме без извинение, 13-15)

13. Святият Дух отхвърля всички култове, измислени от хората.

Затова трябва да твърдим, че който покварява чистата религия (и това трябва да бъде с всички, които се придържат към своите си възгледи), се отклонява от истинския Бог. Без съмнение те ще се извиняват с това, че имат друго намерение; но има малко значение какво те възнамеряват или какво убеждават себе си да вярват, тъй като Святият Дух обявява всички тях за отстъпници, които в слепотата на умовете си поставят демони на мястото на Бога (сравни 1 Кор. 10:20). По тази причина Павел заявява, че ефесяните са били “без Бог” (Еф. 2:12), докато са се научили от Благовестието какво означава да се покланят на истинския Бог. Нито пък това трябва да бъде ограничено само до един народ, тъй като на друго място той заявява, че като цяло всички хора “са се извратили в своите мъдрувания” (Рим. 1:21), след като величието на Създателя им е било изявено в устройството на света. Затова, за да направи път за истинския Бог, той осъжда всички богове, почитани сред езичниците, като лъжливи и неистински, не оставяйки никъде нито едно Божество освен на планината Сион, където е било изповядано специалното познание за Бога (Ав. 2:18, 20). Сред езичниците по времето на Христос самаряните несъмнено са били най-близо до истинското благочестие; и въпреки това чуваме от Неговата уста, че са се покланяли без да знаят на какво (Йоана 4:22), откъдето следва, че са били заблудени от суетните си грешки.

Накратко, макар че не всички се отдават на чудовищни пороци или се втурват в открито идолопоклонство, няма чиста и истинска религия основана само върху общо вярване. Няколко отделни човека може и да не са извървели целия безумен път на глупаците; все пак изявлението на Павел остава вярно, че Божията мъдрост не е била разбрана от князете на този свят (1 Кор. 2:8). Но ако най-изявените са блуждаели в тъмнина, какво да кажем за останалите? Следователно не е чудно, че всяко поклонение, измислено от хора, е отхвърлено от Святия Дух като изродено. Всякакво мнение, което човекът може да си състави относно небесните тайни, дори и да не породи дълга поредица от грешки, все пак е причина за грешка. И дори нищо по-лошо да не се случи, дори това не е лек грях – случайно да се покланяш на непознат Бог. За този грях, обаче, чуваме от устата на самия Спасител (Йоана 4:22), че всички, които не са се научили от закона кой е Богът, на Който трябва да се покланят, са виновни. Дори Сократ в Ксенофон (lib. 1 Memorabilia) хвали призива на Аполон, който заповядва на всеки човек да се покланя на боговете според ритуалите на своята си страна и съответната практика на своя си град. Но какво право имат праведните да решават от своята си власт нещо, което далеч над света; или кой може така мълчаливо да се съгласи с волята на своите предци или с декретите на хората, та без колебание да приеме бог от техните ръце? Всеки би се придържал към собствената си преценка вместо да се покори на диктата на другите. Следователно, тъй като в регулирането на поклонението пред Бога обичаят на града или съгласието на древността е твърде слаба и чуплива връзка на благочестие; тогава остава самият Бог да свидетелствува сам за Себе Си от небето.

14. Откровението за Бога в природата ни говори напразно.

Следователно Създанието напразно ни показва толкова много ярки светлини, запалени за да ни показват славата на неговия Създател. Макара че те светят върху нас от всеки ъгъл, те са напълно недостатъчни за да ни водят в правилния път. Несъмнено те изпускат някакви искри; но те биват угасени преди да могат да създадат по-ярко сияние. Поради което апостолът, на същото място, където казва, че световете са образи на невидимите неща, добавя, че чрез вяра разбираме, че са били направени чрез Божието слово (Евр. 11:3); по този начин внушавайки, че невидимото Божество наистина се представя с такива проявления, но че ние нямаме очи да го осъзнаем преди те да бъдат просветени чрез вяра от вътрешното откровение от Бога. Когато Павел казва, че това, коетом оже да бъде известно за Бога, е изявено в създанието на света, той няма предвид такова проявление, което да може да бъде разбрано от човешкия ум (Рим 1:19); обратното, той показва, че то няма по-нататъшно действие освен да ни остави без извинение (Деян. 17:27). И макар че на друго място казва, че не трябва да ходим далеч, за да търсим Бога, доколкото Той обитава в нас, той показва в друг стих до каква степен тази близост на Бога ни е от полза. Бог, казва той, “през миналите поколения е оставил всичките народи да ходят в собствените си пътища, ако и да не е преставал да свитдетелствува за Себе Си, като е давал от небето дъждове и плодотворни времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселие” (Деян. 14:16, 17). Но макар че Бог не е оставен без свидетелство като с неизброими различни действия на доброта убеждава хората да Го познаят, пак те не престават да следват собствените си пътища или, с други думи, смъртоносни грешки.

15. Нямаме извинение.

Но макар че не ни достига естествена сила, която да ни даде способност да развием чисто и ясно познание за Бога, все пак, тъй като тъпотата, която ни пречи, е вътре в нас, няма място за извинение. Не можем да се извиняваме с невежество, без в същото време да бъдем осъдени от нашата съвест за ленивост и невежество. Наистина би било странна защита за човека да твърди, че няма уши да чуе истината, докато немите създания имат гласове достатъчно силни за да я изявят; да се извинява, че не е способен да види това, което създанията без очи показват, да оправдава себе си със слабост на ума, докато всички създания без разум са способни да поучават. Поради което, когато блуждаем и се скитаме, ние правилно биваме изключени от всякакво оправдание, защото всичко сочи към правилния път. Но макар че човекът трябва да понесе вината за това, че извращава семето на божественото познание, което толкова чудно е вложено в ума му и му пречи да роди добър и истински плод, пак е съвършено вярно, че ние не сме достатъчно научени от това грубо и просто, но величествено свидетелство, което създанията дават за славата на своя Създател. Защото веднага когато чрез изследване на света придобием някакво малко познание за Божеството, ние подминаваме истинския Бог и поставяме на Негово място бълнуванията и измамите на собствения си ум, отнемайки похвалата за справедливостта, мъдростта и добротата от първоизточника и прехвърляйки я към някое друго място. Нещо повече, чрез погрешното мнение, което си съставяме, ние така прикриваме или извращаваме Неговите всекидневни дела, че веднага ги лишаваме от тяхната слава и техния Създател от Неговото справедливо хваление.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2000