| Назад | Напред | КНИГА IV
Глава Дванадесета12. ЗА ДИСЦИПЛИНАТА В ЦЪРКВАТА И НЕЙНОТО ПРИНЦИПНО ИЗПОЛЗВАНЕ В ПОРИЦАНИЕТО И ОТЛЪЧВАНЕТО.
Тази глава се състои от две части:
- Първата част на църковната дисциплина, която засяга хората и се нарича обща, и се състои от две части, едната зависеща от властта на ключовете, р. 1-14; другата състояща се в определяне на времена за пост и молитва, р. 14-21.
- Втората част на църковната дисциплина отнасяща се до свещеничеството, р. 22-28.
Раздели.
- За властта на ключовете, или общата дисциплина на Църквата. Необходимостта и голямата полза от тази дисциплина.
- Нейните различни степени.
- Различни степени на виновност. Начини на действие при двата вида наказание.
- Виновните трябва да бъдат разграничени от престъпното нечестие. То трябва да бъде наказвано по-сурово.
- Целите на тази дисциплина.
- По какъв начин трябва да се поправят публичните, както и тайните грехове. Незначителни и сериозни нарушения.
- Никой човек, дори владетел, не е освободен от тази дисциплина. От кого и по какъв начин трябва да бъде упражнявана.
- В какъв дух трябва да бъде упражнявана дисциплината. В какъв смисъл някои от ранните християни са я упражнявали твърде сурово. Това е било правено повече от обичай, отколкото според техните собствени възгледи. Това се вижда от Киприан, Златоуст и Августин.
- Трябва да се използва умереност, не само от цялата Църква, но и от всеки отделен член.
- Думите на нашия Спасител за връзването и развързването биват изкривени, ако бъдат разбирани по някакъв друг начин. Разликата между анатема и отлъчване. Анатемата трябва да се използва рядко, ако въобще се използва.
- Прекомерната строгост трябва да се избягва, както от отделните хора, така и от пасторите.
- В това отношение донатистите допускат сериозна грешка, както и анабаптистите в наши дни. Описание от Августин.
- Умереност трябва да се използва особено тогава, когато не няколко човека, а цяла група хора са се отклонили.
- Втора част на общата дисциплина относно поста, молитвата и други святи занимания. Тези неща се използват от вярващите и при двата завета. Каква е тяхната цел. За поста.
- Три цели на поста. Първата се отнася по-специално за личния пост. Втора и трета цел.
- Обществен пост и молитва определени от пастори при извънредно положение.
- Примери за това под Закона.
- Постът се състои главно от три неща, а именно, време, качество и въздържане от храна.
- За да се предотврати суеверието, три неща трябва да се внушават.
- Поради такава прекомерност е било установено спазването на Великите пости. Това суеверно спазване е опровергано от три аргумента. То наистина е било използвано от древните, но по други причини.
- След това са наложени закони за регулиране на избора на храна. Различни злоупотреби дори по времето на Йером. На практика в папството няма обща църковна дисциплина.
- Втората част на дисциплината се отнася за свещениците. Какво е нейното естество и колко строга е била в миналото. Колко нещастно е пренебрегвана в наши дни. Един пример, който е уместен за папистите.
- За безбрачието на свещениците, в което папистите поставят цялата сила на църковната дисциплина. Тази нечестива тирания е опровергана от Писанието. Справяне с възражение на папистите.
- Отговор на аргумент за безбрачието на свещениците.
- Отговор на друг аргумент.
- Отговор на друг аргумент.
- Аргумент извлечен от похвалата за девствеността като превъзхождаща брака. Отговор.
- Заключение на въпроса за безбрачието. Тази заблуда не е подкрепяна от всички древни автори.
(Разглеждане на властта на ключовете в истинската дисциплина: цели и провеждане на дисциплината, 1-7)
1. Необходимост и естество на църковната дисциплинаДисциплината на Църквата, чието разглеждане беше отлагано засега, трябва да бъде накратко обяснена, за да можем да преминем към други въпроси. Дисциплината зависи в много голяма степен от властта на ключовете и от духовната власт. За да може това да се разбере по-лесно, нека да разделим Църквата на две основни групи, а именно, свещенство и миряни. Използвам думата свещенство като общоприета за онези, които изпълняват обществено служение в Църквата. Ще говорим първо за общата дисциплина, на която всички трябва да са подчинени, а след това ще преминем към свещенството, което освен общата дисциплина има и специална дисциплина.
Но тъй като някои поради омраза към дисциплината се противят на самото название, заради тях ще отбележим: След като никое общество, и дори никой дом с нормално семейство не може да бъде държан в правилното състояние без дисциплина, тя е много по-необходима в Църквата, чието състояние трябва да бъде възможно най-добре подредено. Следователно, както спасителното учение на Христос е животът на Църквата, така дисциплината може да се нарече мишца на Църквата; защото на нея се дължи факта, че членовете на тялото се държат един за друг, всеки на мястото си. Следователно, всички, които или желаят дисциплината да бъде премахната, или пречат на нейното възстановяване, независимо дали го правят от умисъл или от несмислие, определено целят пълното опустошаване на Църквата. Защото какъв ще бъде резултатът, ако на всеки се позволи да прави каквото му е угодно? Но именно това ще стане, ако към проповядването на Благовестието не се добави лично увещаване, поправление и подобни методи на поддържане на учението, за да не се позволи то да изпадне в летаргия. Следователно, дисциплината е като юзда, която възпира и укротява онези, които воюват против учението на Христос, или е като подтик за събуждане на безразличните; понякога тя е също като бащинска тояга, чрез която онези, които са допуснали тежко прегрешение, са наказвани в милост с кротостта на Христовия Дух. И тъй като вече виждаме някои начала на ужасно опустошение в Църквата от пълната липса на грижи и умелост в управлението на хората, самата необходимост вика силно, че има нужда от лекарство. А единственото лекарство е това, което Христос заповядва и което благочестивите винаги са използвали.
2. Етапи на църковната дисциплина
Първата основа на дисциплината е даде лично увещание; тоест, ако някой не върши своя дълг доброволно, или се държи дръзко, или не живее честно, или върши нещо, което заслужава осъждение, той трябва да позволи да бъде увещаван; и всеки трябва да е прилежен да увещава своите братя, когато случаят го изисква. Тук особено има повод за бдителност на пастори и презвитери, чието задължение е не само да проповядват на хората, но да увещават и наставляват от къща на къща, винаги когато техните слушатели не са се възползвали достатъчно от общото поучение; както Павел показва, когато разказва, че е поучавал „публично и по къщите,” и свидетелства, че е „чист от кръвта на всички,” защото не се е посвенил да изявява „цялата Божия воля” (Деян. 20:20, 26, 27). Тогава учението придобива сила и власт, не само когато служителят публично излага пред всички какво дължат на Христос, но има правото и средствата да го изисква от онези, които забелязва като лениви или непокорни на неговото учение.
Ако някой извратено отхвърли такива увещания, или като постоянства в своите заблуди показва, че ги осъжда, заповедта на Христос е след като за втори път е бил увещаван пред свидетели, да бъде призован пред съда на Църквата, който се състои от старейшини, и там да бъде порицан по-остро, като от обществена власт, че ако почита Църквата, трябва да се подчини и покори (Мат. 18:15, 17). Ако дори по този начин не се покори, но постоянства в своето нечестие, трябва, тъй като хвърля презрение върху Църквата, да бъде отсечен от обществото на вярващите.
3. Прикрити и открити грехове
Но тъй като там нашият Спасител не говори само за скритите грехове, ние трябва да споменем разграничението, че някои грехове са тайни, а други са публични, или открито изявени. За първите Христос казва на всеки отделен човек, „иди и покажи вината между теб и него самия” (Мат. 18:15). За откритите грехове Павел казва на Тимотей, „Онези, които съгрешават, изобличавай пред всички, та и другите да имат страх” (1 Тим.5:20). Преди това нашият Спасител използва думите, „Ако брат ти съгреши против теб.” Ако не сте заядливи, не можете да разбирате това условие по друг начин освен, „Ако това стане по начин, който е известен на теб лично, без другите да са посветени в това.” Павел лично следва по отношение на Петър (Гал. 2:14) заповедта, която дава на Тимотей да смъмря публично онези, които съгрешават публично. Защото когато Петър съгрешава така, че създава публична съблазън, той не го порица лично, а го изложи на показ пред Църквата.
Следователно, законното действие ще бъде да се поправят тайните грехове по стъпките, споменати от Христос, а в откритите грехове, свързани с публичен скандал, да се действа веднага с официално поправление от Църквата.
4. Леки и тежки грехове
Друго разграничение, което трябва да се спазва, е, че някои грехове са просто дребни прегрешения, а други са престъпления и явни нечестия. При поправлението на вторите е необходимо да се използва не само увещание и порицание, а по-остро средство, както Павел показва когато не само словесно порицава кръвосмесителя в Коринт, но го наказва с отлъчване веднага след като го уведомяват за престъплението (1 Кор. 5:3). Така започваме по-добре да схващаме как духовната власт на Църквата, която порицава греховете според Господното Слово, е едновременно най-добрата помощ за здравото учение, най-добрата основа за реда и най-добрата свръзка за единството. Следователно, когато Църквата отлъчва от своето общение открити прелюбодейци, блудници, крадци, грабители, бунтовници, клетвопрестъпници, лъжесвидетели и други от този вид; както и упоритите, които бивайки надлежно порицани за по-леки прегрешения се отнасят с присмех към Бога и Неговия съд, не си приписва нещо, което е неразумно, а упражнява власт, която е приела от Господа. Нещо повече, за да не би някой да презре присъдата на Църквата, или да счете за незначително нещо да бъде осъден от гласовете на верните, Господ заявява, че това не е нищо по-малко от обявяване на Неговата собствена присъда, и че това, което те правят на земята, бива одобрено на небето. Защото те действат чрез Господнето Слово и в осъждане на извратените, и във връщане на покаялите се обратно в милост (Йоан 20:23). Казвам, че онези, които вярват, че църквите могат да устоят дълго без тази свръзка на дисциплината, грешат, освен ако наистина можем безнаказано да минем без помощ, която Господ предвиди като необходима. Но всъщност величината на необходимостта ще бъде схваната по-лесно от многото й употреби.
5. Целта на църковната дисциплина
Има три цели, които Църквата следва по отношение на това поправление и отлъчване. Първата е Бог да не бъде оскърбяван в лицето на християните от онези, които водят срамен и позорен живот, като че ли Неговата Църква е сборище на нечестиви и изгубени. Защото като знаем, че Църквата е тялото на Христос, тя не може да бъде омърсявана от такива вонящи и гнили членове без да нанесе някакъв позор на своята Глава. Следователно, за да няма нищо в Църквата, което довежда позор на Неговото свято име, онези, чиято низост може да хвърли позор върху името, трябва да бъдат изгонени от Неговото семейство. И тук също трябва да се има предвид Господната вечеря, която може да бъде омърсена с безразборно допускане до нея. Защото е напълно вярно, че ако този, на който е възложено отслужването й, съзнателно и с желание допуска някой човек, когото трябва и може да отхвърли, е така виновен за богохулство, както ако е хвърлил Господнето тяло на кучетата. Затова Златоуст остро бичува свещениците, които поради страх от големците не смеят да отхвърлят никого. „Кръвта,” казва той (Hom 83. in Matth.), „ще се изисква от вашите ръце. Ако се боите от човек, той ще ви се подиграе, но ако се боите от Бога, ще бъдете зачитани и от хората. Нека да не треперим от външен блясък, пурпур или корони; тук нашата власт е по-голяма. Със сигурност по-скоро бих дал тялото си на смъртта и бих позволил да пролеят кръвта ми, отколкото да участвам в такова омърсяване.” Следователно, за да не би това най-свято тайнство да бъде изложено на позор, изисква се сериозен подбор в отслужването, а това не може да стане освен чрез властта на Църквата.
Втора цел на дисциплината е добрите да не бъдат развращавани, както обикновено се случва, от постоянно общение с нечестивите. Защото такава е нашата склонност да се отклоняваме, че нищо не е по-лесно от това да бъдем съблазнени да се отделим от правилния път чрез лош пример. Апостолът говори именно за тази употреба на дисциплината, когато заповядва на коринтяните да отлъчат прелюбодееца от своето общение. „Малко квас заквасва цялото тесто” (1 Кор. 5:6). И той вижда толкова голяма опасност в това, че им забранява да общуват с такива хора. „Който се нарича брат, ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител; с такъв нито да ядете заедно” (1 Кор. 5:11). Трета цел на дисциплината е грешникът да се засрами и да започне да се покайва за своето падение. Следователно също е в техен интерес тяхното нечестие да бъде наказвано, че вместо да станат по-закоравени поради снизхождението, да бъдат предизвикани от тоягата. Апостолът показва това, когато пише, „И ако някой не се покорява на нашето слово чрез това послание, забележете го, за да не се събирате с него, с цел да се засрами” (2 Сол. 3:14). И отново, когато казва, че е предал коринтянина на Сатана, „за да се спаси духът му в деня на Господ Исус” (1 Кор. 5:5), аз го тълкувам, че го е предал на временно осъждение, за да бъде спасен за вечността. И той казва, че го е предал на Сатана, защото дяволът е вън от Църквата, както Христос е в Църквата. Някои тълкуват това като някакво наказание върху плътта, но това тълкувание ми изглежда напълно невероятно. (August. de Verb. Apostol. Serm. 68).
6. Налагането на църковната дисциплина в различните случаи
Тъй като това са предназначените цели, остава да видим по какъв начин Църквата трябва да изпълнява тази част от дисциплината, която попада в нейната власт.
И първо нека да помним разделението, положено по-горе, че някои грехове са публични, а други са лични или тайни. Публични са онези, които са извършени не пред един или двама свидетели, а открито, и като оскърбление към цялата Църква. Под тайни имам предвид не тези, които са напълно скрити от хората, като греховете на лицемерите (защото те не попадат под съда на Църквата), а греховете по средата, които не са без свидетели, но и не са публични.
Първата група не изисква различните стъпки, които Христос изброява; но когато стане нещо такова, Църквата трябва да изпълни своя дълг като призове престъпника и го поправи в грешката му.
Във втората група въпросът не стига пред Църквата ако няма упорство, според правилото на Христос. Като се разглеждат греховете, трябва да се обръща внимание на разграничението между прегрешения и открити нечестия. При по-леките прегрешения няма толкова голям повод за суровост, но словесното порицание е достатъчно, и то нежно и бащински, не за да се раздразнява или обърква нарушителят, а за да бъде възстановен, за да се зарадва, вместо да се наскърби от поправлението. Явните нечестия изискват по-остро лечение. Не е достатъчно да бъде словесно порицан онзи, който с някакво открито действие на нечестив пример е оскърбил тежко Църквата; но той трябва за известно време да бъде лишен от общението на Вечерята, докато не даде доказателство за покаяние. Павел не просто отправя словесно порицание към коринтянина, но го изключва от Църквата и укорява коринтяните, че са го търпели толкова дълго (1 Кор. 5:1-7).
Това е бил методът, спазван от ранната и по-чиста Църква, когато е действало законно управление. Когато някой е бил виновен за открито нечестие и с това е предизвиквал скандал, първо е било нареждано да не участва в святата Вечеря, а след това да се смири пред Бога и да засвидетелства своето покаяние пред Църквата. Нещо повече, имало е тържествени ритуали, които са били предписвани като свидетелство за покаяние на онези, които са съгрешили. Когато по този начин покаяният е давал удовлетворение на Църквата, той е бил приеман в общение чрез полагане на ръце. Това приемане често бива наричано „мир” от Киприан, който накратко описва официалното действие: „Те действат като каещи се известно време, след това идват на изповед и получават правото на причастие чрез полагането на ръце от епископа и свещениците.” Макар че епископът със свещениците са надзиравали възстановяването на каещия се, в същото време се е изисквало и съгласието на хората, както той обяснява на друго място.
7. В ранната църква дисциплината се е отнасяла еднакво за всички нарушители
Дотолкова никой не е бил свободен от тази дисциплина, че дори князете са й се покорявали заедно със своите поданици; и правилно, тъй като това е дисциплината на Христос, на Когото трябва да бъдат подчинени всички жезли и корони. Така Теодосий, когато е отлъчен от Амвросий заради клането извършено в Солун, сваля всички царски отличителни знаци, с които е заобиколен, и публично в Църквата ридае за греха, в който е въвлечен поради чужда измама, просейки прошка със стенания и сълзи. Великите царе не трябва да смятат за позор да паднат възнак в прошение пред Христос, Царя на царете; нито трябва да им е неприятно да бъдат съдени от Църквата. Защото като знаят, че в своите дворци рядко слушат нещо друго освен само ласкателства, необходимо е Господ да ги поправя чрез устата на Неговите свещеници. Те дори би трябвало да желаят свещениците да не ги жалят, за да може Господ да ги пожали.
Не казвам нищо за онези, които трябва да упражняват правосъдието, тъй като вече го казах на друго място (Глава 11, р. 5, 6). Само добавям, че законното действие в отлъчването, както е показано от Павел, не е старейшините да действат отделно от другите, а със знанието и одобрението на Църквата, така че обществото от хора, без да регулира процедурата, да може като свидетели и надзорници да я наблюдава, и да предпази малцината да извършат нещо своенравно. В допълнение към призоваване на името на Христос в цялата процедура трябва да има тържественост, подходяща за присъствието на Христос, неоставяща никакво място за съмнение, че Той ръководи Своя съд.
(Заповядана е умереност в дисциплината, и опровержение на привържениците на строгостта, 8-13)
8. Строгост и мекота в църковната дисциплинаНо не трябва да се пропуска, че като упражнява строгост, Църквата трябва да я придружава с дух на кротост. Защото както Павел заповядва, винаги трябва да внимаваме онзи, върху когото се упражнява дисциплината, да не бъде „погълнат от чрезмерна скръб” (2 Кор. 2:7); защото по този начин вместо лечение ще има унищожение. Правилото за умереността ще се види най-ясно от желаната цел. Защото целта на отлъчването е да се доведе грешникът до покаяние и да се премахнат лошите примери, за да не се говори зло за Христовото име, нито други да бъдат изкушени по същия нечестив път; ако осъзнаваме това, лесно ще разберем докъде може да се довежда строгостта и в коя точка трябва да се прекрати. Следователно, когато грешникът даде на Църквата доказателство за своето покаяние и чрез това доказателство прави всичко възможно да изличи нарушението, той в никакъв случай не трябва да бъде порицаван повече. Ако бъде порицаван, строгостта ще надвиши правилната мярка.
В това отношение е невъзможно да се оневини прекомерната строгост на древните, която е била напълно противна на заповедта на нашия Господ и изключително гибелна. Защото когато те са изисквали официално покаяние и са изключвали от причастие за три, четири или седем години, или за цял живот, какъв би могъл да е резултатът освен голямо лицемерие или много голямо отчаяние? По същия начин, когато някой, който отново е прегрешил и не е допуснат до второ покаяние, но е изхвърлен от Църквата до края на живота си (August. Ep. 54), това нито е полезно, нито е в съгласие с разума. Следователно всеки, който разглежда този въпрос със здрав разум, ще съжалява за липсата на благоразумие.
Но аз тук повече не одобрявам обществения обичай, отколкото обвинявам онези, които са го спазвали. Някои от тях определено не са го одобрявали, но са се подчинявали на това, което не са можели да променят. Всъщност Киприан заявява, че е толкова строг против своята воля. „Нашето търпение, добронамереност и човечност,” казва той (Lib. 1, Ep. 3), „са достъпни за всички, които идват. Бих искал всички да бъдат върнати обратно в Църквата; бих искал всички наши бойни другари да бъдат в лагера на Христос и в домовете на Бога Баща. Прощавам на всички; прикривам много неща; от искрено желание да събера братята не разследвам подробно всички прегрешения, които са били извършени против Бога. Самият аз често греша като прощавам прегрешения повече отколкото трябва. Прегръщам с незабавна и пълна наслада онези, които се връщат в покаяние и които изповядват своите грехове с просто и смирено удовлетворение.” Златоуст, който е доста по-суров, все пак говори така: „Ако Бог е толкова добър, защо Неговият свещеник да да желае да изглежда строг?” Нещо повече, знаем колко великодушно Августин се отнася към донатистите; без да се колебае да приеме всеки, който се завръща от схизмата в тяхното епископство, веднага след като заявят своето покаяние. Но тъй като е царувал противният обичай, те са били принудени да го следват и да се откажат от собствената си преценка.
9. Границите на нашето отсъждане според църковната дисциплина
Но тъй като от цялата общност на Църквата се изисква да действа така меко и да не налага до крайност своята строгост върху онези, които са прегрешили, а да действа милостиво към тях според заповедта на Павел, така и всеки отделен човек трябва съответно да се съобрази с това великодушие и човечност (2 Кор. 2:8). Следователно, ако някои са били отлъчени от Църквата, не принадлежи на нас да ги изключваме от числото на избраните или да се отчайваме за тях, като че ли са вече изгубени. Можем законно да ги смятаме за чужди на Църквата и следователно чужди спрямо Христос, но само за времето докато са отлъчени. Ако те все пак дават повече доказателства за упоритост, отколкото за смирение, все пак нека да ги оставим на присъдата на Господа, надявайки за по-добри неща за тях в бъдещето, отколкото виждаме в настоящето, и без да преставаме да се молим на Бога за тях. И – да обобщя с една дума – нека да не осъждаме на унищожение тяхната личност, която е в ръката на Господа и е подчинена на Неговото решение; но нека просто да оценяваме естеството на действията на всеки човек според Господния закон. Като следваме това правило ние спазваме Божествената присъда, вместо да даваме някаква наша присъда. Нека не си присвояваме по-голяма свобода в отсъждането, ако не искаме да ограничаваме Божията власт, и да оставяме закона на Неговата милост. Когато на Него Му е угодно, най-лошите се променят в най-добри; външните биват присадени и чуждите биват осиновени в Църквата. Господ прави това за да осуетява човешките размишления и да обърква човешкото безразсъдство; безразсъдство, което ако не бива обуздано, си присвоява властта да съди онова, на което няма право.
10. Отлъчването е поправление
Защото когато нашият Спасител обещава, че това, което Неговите служители връзват на земята, ще бъде вързано на небето (Мат. 18:18), Той ограничава властта за връзване до църковното порицание, което не предава онези, които биват отлъчвани, на вечна разруха и проклятие, а ги уверява, когато чуят осъждението против своя живот и поведение, че ако не се покаят, ще последва вечно проклятие. Отлъчването се различава от анатемата в това, че второто напълно изключва прошката, обрича и изоставя човека на вечно унищожение, докато първото смъмря и порицава неговото поведение; и макар че то също порицава, то трябва да го доведе до спасение като го предупреждава за бъдещото осъждение. Ако успее, веднага са налице примирение и възстановяване. Нещо повече, анатемата трябва да се използва рядко, ако въобще трябва да се използва. Следователно, макар че църковната дисциплина не ни позволява да бъдем приятели и близки в отлъчените хора, все пак трябва да се борим с всички налични средства да ги доведем до по-добро разбиране и да ги възстановим в общението и единството на Църквата; както апостолът също казва, „недейте го счита за неприятел, а го наставлявайте като брат” (2 Сол. 3:15). Ако тази човечност не се спазва в личните и в обществените отношения, опасността е нашата дисциплина да се изроди в унищожение.
11. Против съзнателната прекомерност в изискването на църковна дисциплина
Друга особена необходимост за умереност в дисциплината е както Августин спори против донатистите, че отделните хора, когато видят, че пороците са по-невнимателно поправяни от съвета на старейшините, не трябва незабавно да се отделят от Църквата; нито самите пастори, когато са неспособни да поправят всички неща, които се нуждаят от поправление, до степента, до която искат, трябва да се отказват от своето служение или чрез необичайна строгост да хвърлят цялата Църквата в смут. Това, което Августин казва, е съвършено вярно: „Онзи, който поправя каквото може като го порицава или без да нарушава свръзката на мира, изключва каквото не може да поправи, или справедливо осъжда докато търпеливо понася каквото не може да изключи без да наруши свръзката на мира, е свободен и не подлежи на проклятие” (August. contra Parmen. Lib. 2 c. 4). На друго място той дава причината: „Всяка благочестива причина и метод на църковна дисциплина трябва винаги да зачитат единството на Духа в свръзката на мира. Апостолът ни заповядва това да се търпим взаимно един друг. Ако това не се спазва, лекарството на дисциплината започва да става не само безполезно, но дори гибелно, и следователно пристава да бъде лекарство” (Ibid. Lib. 3 c. 1). „Който прилежно взема предвид тези неща, нито пренебрегва строгостта на дисциплината в единството, нито чрез невъздържано поправление разрушава свръзките на обществото” (Ibid. c. 2). Той наистина признава, че не само пасторите трябва да се стараят да премахват всеки недостатък от Църквата, но и че всеки отделен човек трябва да дава най-доброто от себе си в това; нито прикрива факта, че който пропуска да увещава, обвинява и поправя лошите, дори да не ги закриля, нито да съгрешава с тях, е виновен пред Господа; и ако се държи така, че дори да може да ги изключи от участие във Вечерята, не го прави, тогава грехът вече не е грях на други хора, а негов грях. Само че той изисква да се използва онова благоразумие, което нашият Господ също изисква, „да не би като плевите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото” (Мат. 13:29). Затова той заключава от Киприан, „Затова нека човек с милост да поправя това, което може; каквото не може да поправи, нека да го понася търпеливо, и в любов да го оплаква и ридае.”
12. Разрушителна строгост: донатисти и анабаптисти
Той казва това относно строгостта на донатистите, които като виждат в Църквата, които епископите наистина смъмрят словесно, но не наказват с отлъчване (защото не смятат, че нещо може да се спечели по този начин), остро критикуват епископите като предатели спрямо дисциплината и чрез нечестиво разцепление се отделят от Христовото стадо. В наши дни подобно е поведението на анабаптистите, които като не признават никое събрание за Христово събрание, ако във всяко отношение не изявява ангелско съвършенство, под маската на ревност отхвърлят всяко нещо, което е насочено към назидание. „Такива хора,” казва Августин (Contra Parmen. Lib. 3 c. 4), „не от омраза към нечестието на други хора, но от ревност за своите собствени спорове примамващи слабите чрез своята репутация, се опитват да ги отвлекат напълно настрана или поне да ги отделят; изпълнени с гордост, беснеещи с сприхавост, хитри в клевета, необуздани в немирство; поправлението на грешката на брата, което в Писанието е заповядано да се извършва в умереност, без да се накърнява искреността на любовта или да се нарушава свръзката на мира, те извращават за богохулно разцепление и с цел разделение. Така Сатана се преобразява в светъл ангел (2 Кор. 11:14), когато с оправданието за праведна строгост подбужда към дива жестокост, като не желае нищо повече от разрушаване и разкъсване на свръзката на единство и мир; тъй като когато тя се поддържа, цялата му сила за пакостничество е слаба, неговите коварни клопки са строшени и неговите замисли за подмолна дейност изчезват.”
13. Августин изисква благоразумие в дисциплината
Августин специално препоръчва едно нещо, а именно, че ако заразата на греха е обхванала множеството, живата дисциплина трябва да бъде придружавана от милост. „Защото замислите за отделяне са суетни, богохулни и гибелни, защото да безбожни и горделиви, и правят повече да смущават слабите добротворци, отколкото да поправят нечестивите горделивци” (August. Ep. 64). Той самият вярно практикува това, което заповядва на другите. Като пише на Аврелий, епископ на Картаген, той се оплаква, че пиянството, което така строго е осъдено в Писанието, господства в Африка безнаказано, и съветва да се събере съвет от епископи с цел да се намери решение. Той незабавно добавя, „По мое мнение такива неща не се премахват с груби, строги и заповеднически мерки, а повече чрез поучение отколкото чрез заповеди, повече чрез увещание отколкото чрез заплахи. Така трябва да действаме с множество нарушители. Строгостта трябва да се упражнява против греховете на малцина” (August. Ep. 64). Но той няма предвид, че епископите трябва да си затварят очите или да си мълчат, защото не могат строго да наказват публичните нарушения, както след това той самият обяснява. Но той иска да смекчи начина на поправление, за да даде на тялото изцеление, а не да предизвика унищожение. И затова той заключава следното: „Следователно в никакъв случай не трябва да пренебрегваме заповедта на апостола да се отделим от нечестивите, когато това може да се направи без опасност от нарушаване на мира, защото той не иска това да се прави по друг начин (1 Кор. 5:13); също трябва да се стремим, като се отнасяме с търпение един към друг, да пазим единството на Духа в свръзката на мира (Еф. 4:2).”
(Употребата и целта на поста, личен и публичен: принципи, които трябва да се спазват в него, 14-18)
14. Публична взаимна практика на покаяниеОстаналата част от дисциплината, която в точния смисъл не е включена във властта на ключовете, е когато според временната необходимост пасторите увещават хората или към пост и тържествена молитва, или към други действия на смирение, покаяние и вяра, като времето, начинът и формата на тези неща не са заповядани в Божието Слово, а са оставени на преценката на Църквата. Тъй като спазването на тази част на дисциплината е полезно, тя винаги е била използвана в Църквата, дори в дните на апостолите. Всъщност, самите апостоли не са били начинателите, а са взели примера от Закона и Пророците. Защото там виждаме, че винаги, когато стане нещо важно, хората се събираха и се определяше молитва и пост. Следователно в това апостолите са следвали път, който не е бил нов за Божиите хора, и който са предвидили, че ще бъде полезен. Същото обяснение трябва да се даде и на други дейности, чрез които хората могат да бъдат подтикнати към дълга си или да бъдат държани в приличие и покорство. Навсякъде в Святата История виждаме примери и не необходимо да ги привеждаме. Като цяло трябва да твърдим, че винаги когато възникне религиозен спор, който трябва да се реши от съвет или църковен съд, винаги когато трябва да се избира църковен служител, накратко, винаги когато се разглежда някакъв въпрос с повишена трудност и голяма важност, и от друга страна, когато са явни проявленията на Божия гняв като чума, война и глад, святият и здравословен обичай на всички времена е бил пасторите да увещават хората към обществен пост и извънредна молитва. Ако някой откаже да признае текстовете, които се привеждат от Стария Завет, като неприложими за християнската Църква, ясно е, че апостолите също са действали така; макар че по отношение на молитвата не мисля, че някой ще е склонен да повдига този въпрос. Затова нека да направим някои наблюдения относно поста, тъй като много хора, като не разбират каква полза може да има от него, го преценяват като не много необходим, докато други го отхвърлят напълно като излишен. Там, където неговата употреба не е много добре позната, лесно е да се изпадне в суеверие.
15. Целта на поста
Святият и законен пост има три цели. Използваме го или за да умъртвим и подчиним плътта, за да не ламти, или за да се приготвим по-добре за молитва и свято размишление; или за да дадем свидетелство за нашето смиряване пред Бога, когато ще изповядваме вината си пред Него.
Първата цел не е приемана много чест в обществения пост, тъй като не всички хора имат едно и също телесно устройство, нито едно и също здравословно състояние, и затова тя е по-подходяща за личния пост.
Втората цел е обща и за двата, защото тази подготовка за молитва е необходима на цялата Църква, както и на всеки отделен член.
Същото може да се каже и за третата. Защото понякога става така, че Бог удря някой народ с война или чума, или с някакво бедствие. В това обществено наказание е уместно целият народ да се признае за виновен и да изповяда вината си. Ако Господната ръка удари някого лично, тогава същото нещо трябва бъде направено от самия него или от неговото семейство. Въпросът е предимно чувство в ума. Но когато умът е засегнат както трябва, той не може да не даде израз във външна изява, особено когато е за общо назидание всички, като открито изповядват своя грях, да отдадат хвала на Божествената справедливост и чрез своя пример взаимно да се насърчават едни други.
16. Пост и молитва
Затова постът, тъй като е белег на смиряване, се използва много по-често в обществото отколкото сред отделните хора, макар че както казахме, той е общ и за двете. Така, относно дисциплината, която сега разглеждаме, винаги когато към Бога се отправя прошение по важен повод, уместно е да се назначи време за пост и молитва. Така когато християните в Антиохия положиха ръце на Варнава и Павел, за да ги препоръчат за тяхното служение, което беше с такава голяма важност, те влязоха в пост и молитва (Деян. 13:3). Така след това и тези двама апостоли, когато назначаваха служители в църквите, имаха обичая да използват молитва и пост (Деян. 14:23). Като цяло единственото цел, която имаха в поста, е да направят себе си по-чувствителни и освободени в молитвата. Ние определено имаме тази опитност, че след изобилно ядене не се издига към Бога по такъв начин, че да бъде носен от искрен и ревностен копнеж за молитва и за постоянство в молитва. В този смисъл трябва да се разбират думите на Лука относно Ана, че тя „нощем и денем служеше на Бога в пост и молитва” (Лука 2:37). Защото той не поставя поклонението към Бога в поста, а показва, че по този начин святата жена се е обучавала в усърдие в молитва. Такъв беше постът на Неемия, когато с по-силна ревност се молеше на Бога за избавлението на своя народ (Неем. 1:4). По тази причина Павел казва, че женените вярващи имат нужда да се въздържат за известно време (1 Кор. 7:5), за да имат по-голяма свобода за молитва и пост, когато свързвайки поста като помощ към молитвата, той ни напомня, че постът няма важност сам по себе си, а само когато е насочен към тази цел. Отново, когато на същото място заповядва на съпрузите да си показват един на друг взаимно благоволение, очевидно е, че не говори за всекидневни молитви, а за молитви, които изискват повече от обичайното внимание.
17. Постът и практиката на разкаяние
От друга страна, когато започне да вилнее чума или глад или война, или когато някакво друго бедствие надвисне над някоя област или народ (Естир 4:16), тогава също задължение на пасторите е да подтикнат Църквата към пост, за да може тя в молитва да смекчи Господния гняв. Защото когато Господ прави да се появи някаква опасност, Той заявява, че е готов и въоръжен за възмездие. Следователно по същия начин, както в старо време обвиняемите са правели за да събудят съчувствието на съдията, са се смирявали в прошение небръснати, с разрошена коса и груби дрехи, така когато ние сме обвинени пред Божествения съд, да смекчаваме Неговата строгост в смирени одежди е както за Неговата слава и за общото назидание, така е и полезно и здравословно за нас самите. От думите на Йоил можем да си направим извода, че това е било често срещано сред израилтяните. Защото когато казва, „Затръбете в Сион, осветете пост, свикайте тържествено събрание,...” (Йоил 2:15), той говори като за неща, които са били възприети от общия обичай. Малко преди това казва, че хората трябва да бъдат съдени за своето нечестие, и че денят на съда е близо, и ги призовава като престъпници да защитят делото си; след това възкликва, че трябва да се облекат във вретище и да се посипят с пепел, да ридаят и да постят; тоест да се смирят пред Бога с външни действия. Наистина, вретището и пепелта вероятно са били по-подходящи за онези времена, но събранието, ридаенето и поста и други такива несъмнено принадлежат в еднаква степен и на нашата епоха, винаги когато това се изисква от състоянието на нашите дела. Като виждаме, че е свято действие хората да се смиряват и да изповядват своето смирение, защо, ако има такава необходимост, да използваме това по-малко от древните? Четем, че не само израилтянската Църква, изградена и съставена чрез Божието Слово, е постила като белег за скръб, но също и ниневийците, чието единствено учение е било проповядването на Йона. Тогава защо и ние да не правим същото?
Но някой ще каже, че това е външна церемония, която като другите церемонии е прекратена в Христос. В никакъв случай. В наши дни тя е възхитителна помощ за вярващите, както винаги е била, и полезно увещание за тяхното събуждане, за да не би от твърде голяма самонадеяност и леност да раздразнят все повече Господа, когато бъдат наказвани от Неговата тояга. Затова когато нашият Спасител оправдава Своите апостоли за това, че не постят, Той не казва, че постът е отменен, а го запазва за бедствени времена и го свързва с ридаене: „Ще дойде време, когато Младоженецът ще им се отнеме” (Мат. 9:15; Лука 5:34).
18. Естеството на поста
Но за да няма някакво недоразумение относно названието, нека да дадем определение за пост; защото под това име не разбираме просто ограничена и намалена употреба на храна, а нещо друго. Животът на праведните трябва да бъде регулиран с въздържаност и трезвост, за да изявяват възможно най-добре някаква форма на пост през целия си живот. Но има и друг, временен пост, когато се въздържаме от обичайния си начин на живот, било за един ден или за определен период, и си налагаме по-строго и по-сурово ограничение в употребата на тази обичайна храна. Това се състои в три неща, а именно, времето, качеството на храната и намалената й употреба. Под време имам предвид, че докато постим, трябва да изпълняваме онези дейности, заради които е започнат постът. Например, когато човек пости заради задълбочена молитва, той трябва да влиза в молитва без да е приел храна. Качеството се състои в отказ от всякакъв разкош и задоволяване с обикновена и по-проста храна, за да не се възбужда нашият вкус с деликатеси. По отношение на количеството, трябва да ядем по-леко и ограничено, само според нуждата, а не за удоволствие.
(Опасност от суеверие, вяра в заслуги и лицемерие в постенето и спазването на Великите пости, 19-21)
19. Неправилни възгледи за постаНо първото нещо, което винаги трябва да се избягва, е настъплението на суеверието, както е станало в миналото за голяма вреда на Църквата. Би било много по-добре да е нямало никакъв пост, отколкото той да е спазван внимателно, но в същото време омърсен от лъжливи и гибелни възгледи, в които светът винаги пропада, освен ако пасторите не ги премахват с най-голяма вярност и благоразумие.
Първото нещо е постоянно да се натяква на заповедта на Йоил: „Раздерете сърцето си, а не дрехите си” (Йоил 2:13); тоест да се напомня на хората, че самият пост няма голяма стойност в Божия поглед, ако не е придружен от вътрешна нагласа на сърцето, истинско отричане от греха и истинско смирение, и истинска скръб поради страх от Бога; дори, че от поста няма никаква друга полза, освен че е добавен като второстепенна помощ. Няма нищо, което Бог мрази повече от това хората да се стараят да се прикриват със заблудителни символи и външна изява на чистота на сърцето. Затова Исая критикува много остро лицемерието на евреите, които смятат, че са задоволили Бога само чрез пост, независимо от безбожието и нечистите мисли, които са държали в сърцата си. „Такъв ли е постът, който Аз съм избрал?” (Ис. 58:5). Вижте също и следващите стихове. Следователно, постът на лицемерите е не само безполезно и излишно изтощаване, но и най-голяма мерзост.
Друго зло, свързано с това и което трябва усилено да се избягва, е да се смята постът за дело на заслуги и някакъв вид поклонение към Бога. Защото като виждаме, че той е нещо, което само по себе си няма значение, и няма никаква важност освен заради онези цели, за които се отнася, най-гибелно суеверие е да бъде объркван с делата заповядани от Бога и необходими сами по себе си без да са свързани с нещо друго. Такава в старо време е била заблудата на манихеите, в опровержението против които Августин ясно показва, че постът трябва да се оценява единствено според онези цели, които споменах, и не може да бъде одобрен от Бога, ако не е свързан с тях.
Друга заблуда, наистина не толкова нечестива, но гибелна, е той да се изисква с по-голяма строгост и суровост, като че ли е едно от главните задължения, и да се възвисява с такива прекомерни хвалебствия, че да направи хората да си въобразяват, че са направили нещо достойно за възхищение, когато са постили. В това отношение не смея напълно да оправдая древните автори от това, че са посели някои семена на суеверие и са дали повод за тиранията, която по-късно е възникнала. Понякога срещаме основателни и благоразумни възгледи относно поста, но също често срещаме прекомерни хвалебствия, издигащи то като една от главните добродетели.
20. Израждането на поста в историята на Църквата
След това навсякъде се е наложило суеверното спазване на Великите пости; защото и обикновените хора са си въобразявали, че с тях изпълняват някакво превъзходно служение към Бога, и пасторите са ги препоръчвали като свято подражание на Христос; макар да е очевидно, че Христос не постеше за да даде пример на другите, а като започна така проповядването на Благовестието, искаше да докаже, че това учение не е човешко, а е дошло от небето. И е странно как хора със здрав разум могат да изпаднат в такава чудовищна заблуда, която се опровергава от толкова много очевидни аргументи: защото Христос не постеше редовно (което трябва да е правил, ако е искал да постави закон за годишен пост), а само веднъж, когато се подготвяше за провъзгласяването на Благовестието. Нито пости по човешкия обичай, както би направил, ако искаше да подтикне хората да Му подражават; по-скоро Той дава пример, чрез който да подтикне всички да Му се възхищават, вместо да се стремят да Му подражават. Накратко, естеството на този пост не се различава от поста, който Мойсей спазваше, когато получи Закона от Господната ръка (Изх. 24:17; 34:28). Защото като виждаме, че в Мойсей беше извършено чудо, за да се установи Законът, уместно то да не бъде пропуснато и в Христос, за да не би Благовестието да изглежда незначително спрямо Закона. Но от онзи ден никога не е дошло наум на никого да установи подобна форма на пост сред израилтяните под предлог, че подражава на Мойсей. Нито го следва някой от святите пророци и бащите, макар да са били достатъчно готови и ревностни за всякакви благочестиви дела; защото макар да се казва за Илия, че е преживял четиридесет дни без храна и вода (3 Царе 19:8), това е било само за да могат хората да осъзнаят, че той е издигнат за да запази Закона, от който почти целият Израил беше отстъпил.
Следователно единствено лъжливата ревност изпълнена със суеверие е постановила пост под предлог, че се подражава на Христос; макар че тогава е имало странно разнообразие в начина на постене, както разказва Касиодор в деветата книга на История на Сократ: „Римляните,” казва той, „постят само три седмици, но техният пост е непрекъснат, освен на Господния ден и Съботата. Гърците и илирийците постят някои шест, други седем, но постът е с прекъсвания. Различават се също и по вида храна: Някои употребяват само хляб и вода, други добавят зеленчуци; други не възразяват против риба и птици; други не подбират храната.” Августин също споменава за това различие в своето последно послание към Януарий.
21. Извратена лакомия във време на пост
Следват по-лоши времена. Към нелепата ревност на обикновените хора се добавят простотата и невежеството на епископите, жажда за власт и тиранична строгост. Прокарани са нечестиви закони, връзващи съвестта в смъртоносни вериги. Яденето на месо бива забранено, като че ли човек бива замърсен от него. Един след друг биват добавяни богохулни възгледи, докато всичко е станало бездна от заблуда. И за да не се пропусне някоя форма на извратеност, започват под най-нелепия предлог за въздържание да се подиграват на Бога; защото в най-изтънчените лакомства започват да търсят похвала за поста; вече никои изтънчени деликатеси не са достатъчни; никога е нямало по-голямо изобилие, или разнообразие, или пикантност на храната. В тази показност на разкош те си мислят, че служат на Бога. Не споменавам, че винаги онези, които са смятани най-святи от всички, се отдават най-покварено на пороци. Накратко, най-висшето поклонение към Бога е да се въздържат от месо, и с това условие да си угаждат с всякакви лакомства. От друга страна е най-голямо нечестие, което едва ли може да бъде изкупено и със смърт, някой да вкуси дори най-малкото парченце бекон или гранясало месо със своя хляб. Йером, като пише на Непоциан, разказва, че дори по негово време е имало някои, които са се подигравали на Бога с такава лудост; онези, които дори не слагат олио в храната си, си осигуряват лакомства по всякакъв възможен начин; и дори за да извратят естеството, се въздържат от пиене на вода и си поръчват сладки и скъпоструващи напитки, които пият не от чаша, а от мидена черупка. Това, което тогава е било прегрешение на малцина, сега е общо сред всички богати: те не постят по друга причина освен за да пируват още по-богато и по-разкошно. Но не желая да прахосвам много думи по предмет, относно който няма съмнение. Всичко, което казвам, е, че и в поста, и в другите части на дисциплината папистите са толкова далеч от това да имат нещо правилно, нещо искрено, нещо правилно съставено и подредено, че нямат никакъв повод да се надуват, като че ли им е останало нещо достойно за похвала.
(Изискването за свещеническо безбрачие е вредно нововъведение, 22-28)
22. Дисциплината на свещениците и нейното изражданеСега стигаме до втората част на дисциплината, която е свързана конкретно със свещениците. Тя се съдържа в каноните, които ранните епископи са съставили за себе си и за своето съсловие; например, никой църковен служител не трябва да прахосва времето си в лов, игри или пирувания; никой не трябва да се занимава с лихварство или търговия; никой не трябва да присъства на похотливи танци и други. Добавени са също и наказания, за да подкрепят авторитета на каноните, за да не може никой да ги нарушава безнаказано. С тази цел всеки епископ е бил натоварен с надзора над своите си свещеници, за да ги управлява според каноните и да ги държи отговорни за техните задължения. С тази цел са били назначавани определени годишни обиколки и събирания, та ако някой е бил небрежен в служението си, да бъде порицан; ако е някой е съгрешил, да бъде наказан според нарушението си. Епископите също са имали свои годишни събори веднъж, а в старо време и два пъти в годината, на които са били изпитвани дали са извършили нещо противно на своя дълг. Защото ако някой епископ е бил твърде груб или суров към своите свещеници, имало е позоваване към събора, дори оплакването да е идвало само от един човек. Най-строгото наказание е било сваляне от пост и изключване от причастие за известно време. Но тъй като това е било общоприета уредба, никой събор не се е разпускал без да определи времето и мястото на следващото събиране. Свикването на вселенски събор е принадлежало единствено на императора, както свидетелстват всички древни свиквания.
Докато тази строгост е действала, свещениците не са изисквали в слово от хората нищо повече от това, което те са вършели на дело и чрез пример; дори са били много по-строги към себе си отколкото към обикновените хора; и наистина, уместно е хората да бъдат управлявани с по-мека, и ако мога така да се изразя, по-отпусната дисциплина; свещениците да бъдат по-строги в своите порицания и по-малко великодушни към себе си отколкото към другите.
Няма нужда да разказваме как цялата тази процедура е излязла от употреба, тъй като в наши дни не можем да си представим нищо по-беззаконно и разложено от това съсловие, чиято разпуснатост е толкова крайна, че целият свят вика против нея. Признавам, че за да не изглежда, че са изгубили всякакво съобразяване с миналото, те чрез определени сенки заблуждават очите на простите; но те не приличат на древните обичаи повече, отколкото подражанието на маймуна прилича на това, което хората правят с разум и мислене. Има един забележителен цитат в Ксенофон, в който споменава, че когато персийците срамно са се отвърнали от обичаите на своите предци и са отпаднали от аскетичния начин на живот в разкош и женственост, за да прикрият позора, те все още прилежно са спазвали древните ритуали (Cyrop. Lib. 8). Защото за известно време по времето на Кир трезвостта и умереността така са процъфтявали, че никой персиец е нямал нужда да си изсеква носа, и дори е било смятано позорно да се прави това, а в тяхното потомство като религиозно задължение е останало да не се премахва слузта от носа, макар да им е било позволено развиват отвътре дори до гнилост онези зловонни секрети, които са придобили от лакомията си. По същия начин според древния обичай е било незаконно да се използват чаши на масата; но е било напълно приемливо да се поглъща виното така, че да трябва хората да се изнасят пияни. Било е заповядано да има само едно ядене на ден; добрите наследници не са отменили това, но са продължавали своето пируване от пладне до полунощ. Общоприетият обичай, както законът го е заповядвал, е да не се яде преди да се завърши всяко дневно вървене; но за да избегнат отпадналостта, позволеният и приет обичай е бил да се ограничи вървенето до два часа. Винаги когато извратените паписти натрапват своите правила, за да покажат някаква прилика със святите бащи, този пример ще служи да изложи на показ тяхното смехотворно подражание. Наистина, никой художник не може да ги обрисува по-живописно.
23. Безбрачието на свещениците и неговото противоречие с Писанието
В едно нещо те са повече от строги и неумолими – че не позволяват на свещениците да се женят. Няма смисъл да се споменава с каква безнаказаност се шири сред тях блудството, и как уповавайки на своето порочно безбрачие те са се закоравили във всякакви видове нечестие. Но забраната ясно показва колко са вредни всички традиции, тъй като тази традиция не само е лишила Църквата от подходящи и честни пастори, но е предизвикала ужасна яма на нечестие и е хвърлил множество души в бездната на отчаянието. Определено когато бракът е бил забранен за свещениците, това е било направено в нечестива тирания, не само противно на Божието Слово, но и противно на всякакъв разум. Първо, хората нямат никакво право да забраняват това, което Бог е позволил; второ, твърде ясно е, за да има нужда да се дава някакво подробно доказателство, че Бог изрично е постановил в Своето Слово, че тази свобода не може да бъде отнемана. Пропускам заповедта на Павел в множество стихове епископът да бъде мъж на една жена; но какво може да бъде по-силно от неговото изявление, че последните дни ще има безбожни хора, „които забраняват жененето” (1 Тим. 4:3)? Такива хора той нарича не просто измамници, но и бесове. Следователно имаме пророчество, свято слово от Святия Дух, предназначено да предупреди Църквата от самото начало против опасността, заявяващо, че забраната на брака е бесовско учение.
Те си мислят, че ще могат да се измъкнат като изкривят този текст и го приложат към Монтан, тацианите, енкратитите и други древни еретици. Според тях само те осъждат брака; ние по никакъв начин не го осъждаме, а само го забраняваме на църковното съсловие, за което смятаме, че не е уместно. Като че ли, дори да приемем, че това пророчество е било изпълнено предимно в онези еретици, то не е приложимо също и за самите тях; или като че ли някой може да слуша детинското бърборене, че не забранявали брака, защото не го забранявали на всички. Това е като някой тиранин да спори, че някой закон не е несправедлив, защото неговата несправедливост засяга само част от държавата.
24. Бракът е заповядан и тълкуван духовно
Те възразяват, че трябва да има някакъв отличителен белег между свещениците и народа; като че ли Господ не е дал украшенията, в които свещениците трябва да превъзхождат другите. Така те обвиняват апостола, че е нарушил църковния ред и е нарушил неговата украса, когато като очертава картината на съвършения епископ, си е позволил да постави брака сред другите дарби, които изисква от тях. Запознат съм с начина, по който те обясняват това, а именно, че не трябва да се назначава за епископ някой, който има втора съпруга. Признавам, че това тълкуване не е ново; но неговата необоснованост става ясна от незабавния контекст, който заповядва какви съпруги трябва да имат епископите и дяконите. Павел изброява брака сред качествата на епископа; тези хора заявяват, че в църковното съсловие бракът е нетърпим порок; и всъщност, незадоволени от това общо злословие, в своите канони те го определят като нечистота и замърсяване на плътта (Siric. ad Episc. Hispaniar.). Нека всеки сам да разсъди откъде идват тези неща. Христос е благоволил така да почита брака, че да го направи образ на Своя свят съюз с Църквата. Какво по-велико славословие може да се направи за достойнството на брака? Тогава как смеят те да имат безочието да наричат нечисто и замърсено онова, което ни дава ярко представяне на духовната благодат на Христос?
25. Опровержение на аргумент от Писанието
Макар че тяхната забрана е очевидно противна на Божието Слово, те все пак намират нещо в Писанията, за да я защитят. Левитските свещеници, винаги когато е бил техен ред за служение, е трябвало да бъдат отделени от съпругите си, за да бъдат чисти и непорочни в работата със светите неща; и следователно ще бъде много неблагоприлично нашите свети неща, които са по-извисени и са отслужвани всеки ден, да бъдат докосвани от хора, които са женени; като че ли служението на Благовестието е от същия вид като левитското свещеничество. Това са преобрази, които представляват Христос, Който като Посредник между Бога и хората, чрез Своята безупречна чистота трябва да ни примири с Бащата. Но тъй като грешниците не могат в никакво отношение да изявят преобраз на тази святост, за да могат поне да покажат нейна сянка с определени черти, им е било заповядано да се очистват отвъд човешките обичаи, когато са пристъпвали към светилището, тъй като тогава по правило са били преобраз на Христос явяващ се в Скинията, образ на небесния съд, като миротворци, които примиряват хората с Бога. Тъй като църковните водачи не съдържат този преобраз в наши дни, сравнението е напразно. Затова апостолът заявява изрично, без уговорки, „Женитбата да бъде на почит у всички, и леглото неосквернено; защото Бог ще съди блудниците и прелюбодейците” (Евр. 13:4). И чрез своя пример апостолите показват, че бракът не е недостоен за святостта на никое служение, колкото и извисено да е то; защото Павел заявява, че те не само са запазили жените си, но и са ги водели със себе си (1 Кор. 9:5).
26. Ранната Църква и безбрачието
Колко е голямо безочието им, когато като представят тази украса на девственост като задължително условие, те хвърлят голям позор върху ранната Църква, която макар да е изобилствала във възхитително божествено познание, повече е превъзхождала в святост. Защото дори да не обръщат внимание на апостолите (те често имат навика енергично да ги осъждат), какво, питам, биха направили с всички древни бащи, които със сигурност не само са търпели брака сред епископите, но дори са го одобрявали? Те несъмнено са насърчавали гнусно оскверняване на светите неща, когато по този начин Господните тайнства са били незаконно извършвани от тях. Наистина, на Никейския събор е имало някакво разискване относно заповядване на безбрачие; тъй като никога не липсват дребнави хора със суеверни умове, които винаги измислят нещо ново като средство да си спечелят уважение. Какво е било решено? Възприет е бил възгледът на Пафнутий, който прогласява законното брачно сношение за целомъдрие (Hist. Trip. Lib. 2 c. 14). Така бракът на свещениците е продължил да бъде свещен и нито е бил определян като позор, нито е било смятано, че хвърля някакво петно върху тяхното служение.
27. По-късно развитие на изискването за безбрачие
В последвалите времена се възцарява твърде суеверно възхищение относно безбрачието. Все повече се прогласяват безмерни хвалебствия за девствеността, така че обикновените хора започват да вярват, че едва ли някоя друга добродетел може да се сравнява с нея. И макар че бракът не е осъден като нечистота, пак неговото достойнство бива снижено и неговата святост бива затъмнена; така че онзи, който не се е въздържал от него, е бил смятан за човек с недостатъчно силен характер, за да се стреми към съвършенство. От там идват онези канони, които заповядват, първо, които са достигнали до свещеничество да не влизат в брак; и второ, никой да не бъде допускан в съсловието освен неженените, или които със съгласието на съпругите си са се отказали от брачното легло. Признавам, че тези нареждания, тъй като привидно са предизвиквали почитание към свещеничеството, дори в древните времена са били възприети с голямо одобрение. Но ако моите противници се позовават на древността, моят първи отговор е, че и при апостолите, и няколко поколения след това епископите са били свободни да имат съпруги; че самите апостоли и други пастори с авторите в ранните времена, които са ги наследили, не са имали трудност да употребяват тази свобода, и че примерът на ранната Църква трябва по правило да има повече тежест за нас, вместо да си мислим, че това, което тогава е било прието и препоръчително, е или незаконно, или неприлично. Моят втори отговор е, че епохата, която поради прекомерна пристрастеност към девствеността е започнала да бъде по-малко благосклонна към брака, не е наложила закон за безбрачие върху свещеника, като че ли то е необходимо само по себе си, а е отдавала предпочитание на неженените пред женените. Моят последен отговор е, че те не са налагали това толкова строго, че да направят въздържанието необходимо и задължително за онези, които не са били способни на него. Защото макар че са били прокарани най-строги закони против блудството, било е наредено единствено онези, които влязат в брак, да се оттеглят от служение.
28. Злоупотреби с правилото на безбрачието
Затова, винаги когато защитниците на тази нова тирания се позовават на древността в защита на своето безбрачие, ние трябва да ги призоваваме да възстановят древното целомъдрие на своите свещеници, да премахнат прелюбодейците и блудниците, да не позволяват на онези, на които отричат почтена и целомъдрена употреба на брака, да се втурват безнаказано във всякаква похот, да върнат отново онази отпаднала дисциплина, чрез която всяка разпуснатост е бивала възпирана, и да освободят Църквата от тази отвратителна низост, с която от дълго време е обезобразявана. Когато се съгласят с това, ще трябва да им се напомни да не представят като необходимо това, което бивайки само по себе си свободно, зависи единствено от целесъобразността в Църквата.
Но аз не казвам това така, като че ли смятам, че при някакви условия трябва да се отдаде внимание на онези канони, които налагат задължение за безбрачие върху църковното съсловие, а за да може добросърдечните да разберат безочието на нашите врагове в употребата на репутацията на древните, за да опозоряват святата женитба на свещениците.
По отношение на бащите, чиито трудове са оцелели, когато говорят от сами себе си, никой от тях с изключение на Йером не унижава така злобно почитта на брака. Ще се задоволим с един единствен текст от Златоуст, защото тъй като той е особен почитател на девствеността, не можем да се смята за по-разточителен от другите в хвалебствия относно брака. Златоуст казва това: „Първата степен на целомъдрието е чиста девственост; втората, верен брак. Следователно, целомъдрената любов на брака е втория вид на девствеността” (Chrysost. Hom. de Invent. Crucis.).
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003