Глава 34:

ПРОБЛЕМЪТ С ЧУДЕСАТА

Доста често съвременният ум намира за отвратително нещо случването – или дори възможността – за чудеса. Чудесата смущават нашите опростенчески (и имперсоналистични) възгледи за предсказуемостта на света около нас. Чудесата показват, че има област на неизследима тайнственост за (въображаемата) автономност на човешкия ум. Чудесата свидетелстват за трансцендентна и самоосъзната Сила във вселената, което разстройва невярващите. Затова вместо да изследва дали чудесата наистина се случват или да приеме сериозно свидетелствата за тях и тяхната значимост, според невярващия е по-добре предварително да отхвърли тяхната възможност.

Затова чуваме критиците на християнството да казват неща като: „Как може някой дори с повърхностни научни познания от гимназията да вярва, че девица може да зачене дете, човек може да върви по вода, буря да бъде укротявана с думи, слепите или куците да бъдат излекувани за миг или мъртво тяло да се съживи? Съвременният свят има познание за тези неща! Претенциите за чудеса в християнството са доказателство за неговата ирационалност и суеверие.” Пред такъв присмех и предизвикателство християните понякога се свиват в мълчание, когато всъщност критикът трябва да е интелектуално засрамен – да бъде засрамен поради своето невежество относно историята, както и от логическите дефекти в неговото мислене.

Оклеветяване на миналото

Във въображаемото предизвикателство срещу правдоподобността на християнството, което е изразено по-горе (предназначено да бъде представително за негативната нагласа и коментарите на невярващите, които срещаме), ще забележите неоспорвана и надменна презумпция, че критичната нагласа относно чудесата е изключително качество на „съвременния свят.” Философът Дейвид Хюм подигравателно отбелязва, че силен аргумент против всички разкази за свръхестествени и чудодейни събития е това, че се наблюдават в изобилие главно сред невежи и варварски народи; или ако цивилизован народ някога ги приема, ще се открие, че ги е наследил от невежи и варварски предшественици...[1]

Непрекъснато ще откривате нехристияни, които просто приемат за даденост, че хората в древния свят са вярвали, че стават чудеса, и са били тъпи, защото: (а) били са твърде глупави научно, за да имат по-добро познание, (б) били са лековерни и наивни, и/или (в) били са очаровани и ревностни да намерят навсякъде в своя опит следи от магия.

Разбира се, според тези три точки се чудим дали всъщност съвременния свят има някаква причина да се гордее. Въобще не е трудно днес да намерим научно глупави хора, дори с висше образование. Наблюдавайте ги как се опитват да „поправят” нещо с чук, да се справят с нежелана хлебарка или да дадат правдоподобно обяснение за тютюнопушенето си; чуйте ги какви домашни рецепти против махмурлук имат. А относно лековерността и магията! В нашия толкова умен „съвременен” свят да сте чували някога за инвестиционни схеми за бързо забогатяване, модерни диети, лотарийна треска или за чудото на кристалите (или пирамидите, и т.н.)?

Или послушайте всички онези уважавани водещи в телевизионни предавания да разказват на огромни, внимателно заслушани аудитории за своя „предишен живот,” или за изцелителната сила на медитацията, или за „социалната Карма” и „майката земя,” или за „човешкото лице” на комунистическата тирания в нашия век и т.н. Това едва ли са свидетелства за критичен ум или превъзхождаща рационалност.

Ако щете вярвайте, скептицизмът съществува отдавна

Ясно мислещите хора трябва да се пазят от немарливи и себеослужващи обобщения или сравнения между една епоха (или общество) и друга.

Нещо повече, те трябва да се въздържат от изявяване на историческо невежество, което си представя, че хората живели преди нашата просветена, съвременна епоха като цяло са никога не са били с критична нагласа или лесно са се заблуждавали (по-лесно от нас) да приемат приказки за чудеса. В края на краищата, откъде идва изразът, който все още се използва днес, „Тома неверни”? Помните ли Тома, наречен Близнак, от разказа в Евангелието на Йоан за възкресението на Христос (Йоан 20:24-29)? През цялата история той е бил наричан „Тома неверни” точно заради своята скептична нагласа по отношение на едно от най-великите чудеса в Библията. Тома не искаше да приеме веднага свидетелството на другите апостоли, че са видели възкресения Спасител.

И той не е сам в този дух на неверие. Дори онези, които лично срещнаха Христос след като Той възкръсна от мъртвите, не чакаха въодушевено нито подскачаха от нетърпение възможността да повярват, че е станало чудо. Двамата ученици по пътя за Емаус (Лука 24:13-31), както и Мария Магдалена (Йоан 20:1, 11-16) бяха толкова неохотни да повярват в такова чудо, че дори не познаха Исус, когато Го видяха. (Гещалт-психологията ни помага да разберем това преживяване, което всички ние имаме, когато „видим” някой, когото познаваме, но не го разпознаваме „извън обичайната среда” или в неочаквани обстоятелства.) Матей разказва, че дори в присъствието на възкресения Господ, и като знаеха кой е Той, „някои се съмняваха” (Мат. 28:17).

Когато Благовестието на възкресения Спасител излезе в древния свят, и тогава имаше – както и сега – цялостна съпротива срещу правдоподобността на такива твърдения. Павел прогласи възкресението на Христос пред Ареопага в Атина, но много години преди това гръцкият поет Есхил разказва в историята за изграждането на самия Ареопаг, че точно там е било заявено, че веднъж като умре човек, „няма възкресение.” Древният свят е имал своя скептицизъм и отричане на чудесата. Лука пише, че когато обръщението на Павел към Ареопага стига до твърдението относно възкресението на Христос, неговите слушатели трудно са можели да бъдат характеризирани с обща лековерност и предварителна нагласа да потвърдят чудото! Вместо това четем: „като чуха за възкресението на мъртвите, едни се подиграваха,” а други по-учтиво отлагат изслушването на Павел за друг път (Деян. 17:32). Подигравките към чудесата не са започнали в съвременния свят на просветената наука.

Точно както нашето общество днес, древният свят е бил интелектуално разнообразен. Точно като нас, той е имал своите суеверни и мистично ориентирани хора; точно като нас, той е имал хора, чието мислене е невежо, неинформирано, мързеливо, тъпо, нелогично и глупаво. Но също както в нашата епоха древният свят е имал изобилие от хора, които са били скептични и цинични. (Всъщност това дори са имената на две изтъкнати школи на древногръцката философия в периода на Новия Завет!) Множество хора в древния свят са били критично настроени към свидетелствата за естествени чудеса и магически сили. Мнозина не само са се съмнявали в твърденията за чудеса и са ги намирали за неправдоподобни, но дори са изключвали самата възможност, че такива неща могат да се случат.

Претенциите за истинност на християнството

Това е било толкова вярно, че ще забележите как апостол Петър смята за необходимо да направи това изявление в своето второ съборно послание: „Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие.” (2 Пет. 1:16). Петър знаеше, че за хората ще бъде лесно да отхвърлят твърденията на християните като поредното празно бърборене и приказки; знаеше, че хората в неговото поколение пренебрегват говоренето на църквата за Исус, защото не искат да повярват в такива твърдения за чудеса. Съвременниците на Петър не само не бяха лековерни и наивни, но и трябваше да бъдат уверявани, че разказите на апостолите за Исус не са хитро измислени басни, а истина от очевидци.

За християнското свидетелство в едно невярващо общество е било важно последователите на Исус да имат репутация, че „не обръщат внимание на басни” (1 Тим. 1:4), нито държат „бабешки басни” (1 Тим. 4:7) – тоест измислени разкази, които са самата противоположност на „истината” на християнството (2 Тим. 4:4). Враждебният свят на неновородените хора с голяма радост би отхвърлил твърденията на разказа на евангелието като принадлежащи на същото митично естество – баснословни, ненадеждни, преувеличени.

Въпросът тук е, много просто, че съвременните критици на християнската вяра, които автоматично отхвърлят и се подиграват на твърденията за чудеса в Библията заради въображаемото широко разпространено невежество и лековерност в древния свят само довеждат срам върху своите собствени невежи предразсъдъци и безпочвени обобщения. Както днес, защитниците на вярата в древния свят са срещали значителна съпротива и отрицание относно възможността за чудеса – враждебност от изтънчено философско отрицание до просташки подигравки. Ако хората в онези дни са повярвали, че Исус е роден от девица, вървял е по водата, изцелявал е болните и е бил възкресен от мъртвите, това не е било защото те безусловно са били слабоумни и невежи глупци, готови да повярват на всяка басня, която им подхвърлят.

Извъртане на въпроса

Невярващият, който предварително отхвърля библейския разказ за чудесата, трябва не само да се срамува от своята арогантна клевета относно въображаемото невежество и лековерност на древния свят, той също трябва да се срамува от логически погрешното естество на своите собствени „разсъждения.” Да разгледаме отново изявлението по-горе от въображаем невярващ, обобщаващо действителните коментари, които чуваме от нехристияни: „Как може някой дори с повърхностни научни познания от гимназията да вярва, че девица може да зачене дете, човек може да върви по вода, буря да бъде укротявана с думи, слепите или куците да бъдат излекувани за миг или мъртво тяло да се съживи? Съвременният свят има познание за тези неща! Претенциите за чудеса в християнството са доказателство за неговата ирационалност и суеверие.”

Невярващите, които говорят така, обикновено въобще не осъзнават безсмисленото и погрешно естество на това, което казват и намекват. Те често си мислят, че разглеждат твърденията за чудеса в Библията като независимо доказателство, че християнският мироглед е рационално неприемлив. Тяхното мислене е нещо подобно: ние вече знаем, че чудеса не се случват („Как може някой да вярва...”), и тъй като християнството твърди, че такива невъзможни неща наистина стават (напр. раждане от девица, възкресение), можем да изведем заключението, че християнството трябва да е лъжливо. Но това заключение не е „изведено,” а е прието за даденост от самото начало. Отричането на самата възможност за чудеса не е доказателство за отхвърлянето на християнския мироглед, а е просто проявление на самото това отричане.

Възможността за чудеса може да бъде логически изключена само ако християнският мироглед се окаже неверен. Според свидетелството на Писанието Бог е трансцендентният и всемогъщ Създател на небето и земята. Всяко нещо дължи своето съществуване и естество на Неговата съзидателна сила и определение (Бит. 1; Неем. 9:6; Кол. 1:16-17). Той прави нещата и ги определя да действат. „Разумът Му е безпределен” (Пс. 147:5). Нещо повече, Бог върховно управлява всяко събитие, което се случва, определяйки какво, кога, къде и как става всичко – от движението на планетите до заповедите на царете до космите на главите ни (Еф. 1:11). Според Библията Той е всемогъщ и съвършено управлява цялата вселена. Исая 40 отбелязва с популярни изрази сътворението, плана, насоката, провидението и силата на Йеова (ст. 12, 22-28). Той има свободата и властта над създанието, които грънчарят има над глината (Рим. 9:21). Както твърди псалмистът, „Нашият Бог е на небето; прави всичко що Му е угодно” (Пс. 115:3).

Вяра срещу вяра

Много просто, според библейското свидетелство: „Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува” (Откр. 19:6). Следователно, според християнския мироглед няма нищо „твърде мъчно” за Бога да постъпва според Своята свята воля (Бит. 18:14). Поради Неговата същност, „с Бога всичко е възможно” (Мат. 19:26; ср. Марк 14:36). Нищо не може да спре ръката Му или да Му попречи да направи каквото желае.

А сега, ако този Бог описан на страниците на Библията действително съществува, тогава би било нелепо да се опитваме да изключваме възможността за чудеса. Бог може да постигне всичко – от разделяне на Червеното море до възкресение на мъртви. Важно е да имаме това предвид, когато се срещаме с невярващи, които уверено отхвърлят християнството и се подиграват на неговата истинност на основата на неговите фантастични твърдения относно чудеса станали в историята. Да заявим предварително, че чудесата разказани в Библията не са се случили, защото такива чудеса не могат да се случват, и че „следователно” християнството е лъже, е просто да „извъртим” въпроса, който разделя вярващите от невярващите. Това е да приемем за даденост онова, което невярващият трябва да докаже – че християнският мироглед не е истинен.

И така виждате, като се има предвид общия присмех на невярващите относно неправдоподобността на чудесата, въображаемият проблем с такива събития се свежда до нищо повече от лични предразсъдъци на невярващия представящи се за „съвременна рационалност.” Невярващият, който несмислено и риторично пита, „покажете ми как някой със съвременно образование може да вярва в чудеса,” опитвайки се да опровергае интелектуалната почтеност на християнството, при внимателно разглеждане твърди нищо повече от следното: „Ако християнският мироглед не е истинен, присъствието на твърдения за чудеса в Библията е свидетелство, че християнският мироглед не е истинен.” Колко банално.

Следователно това, което обикновено откриваме, е, че невярващите, които отхвърлят разказите за чудеса в Библията, просто дават израз на своите си философски предубеждения – на своето презумптивно посвещение на догматично натуралистично разбиране за света, в който живеем. Този враждебен философски предразсъдък не е доказан като истинен, а просто е приет за даденост по един безкритичен начин.

Презумптивното естество на спора относно чудесата става много ясен веднъж като спрем и анализираме какво имаме предвид под „чудо.”

Понятието „чудо”

Думата „чудо” не се среща в текста на Писанието. Явленията описани в Библията, които ние сме склонни да назовем „чудеса,” са наричани в Стария и в Новия Завет „знаци,” „белези,” „[Божии] дела,” „удивителни неща,” „знамения” или „сили.” Така библейските думи поставят ударение върху една или повече от следните отличителни черти:

1. УДИВИТЕЛНОТО И ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЕСТЕСТВО НА ОПИСАНИТЕ ЯВЛЕНИЯ (ИЗУМИТЕЛНИ, ПРЕДИЗВИКВАЩИ УДИВЛЕНИЕ),
2. ТРУДНОСТТА НА ТЕЗИ ЯВЛЕНИЯ, НАДВИШАВАЩА НОРМАЛНИТЕ ЧОВЕШКИ СПОСОБНОСТИ (ИЗПЪЛНЕНИ С МОЩ, ДЕЙСТВИЕ НА БОЖЕСТВЕНА СИЛА), И/ИЛИ
3. ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ТАКИВА ЯВЛЕНИЯ, КОЕТО СОЧИ ОТВЪД ТЯХ САМИТЕ КЪМ НЯКАКЪВ ОСОБЕН ТЕОЛОГИЧЕН УРОК ИЛИ ИСТИНА (БЕЛЕЗИ, ЗНАМЕНИЯ).

Интересното за нашите цели е, че макар да го посочват, тези характеристики сами по себе си не обхващат пълното понятие „чудо,” както е разглеждано в религиозните и философските кръгове. Смисловото ударение на библейските думи е доста различно (макар и не противоположно) на това, което се изразява със съвременната дума „чудо.”

Има явления, които очевидно отиват отвъд обичайната човешка сила и способности (ср. 2); но те не могат сериозно да бъдат наречени „чудеса” (освен като риторичен израз). Ураганът е много по-силен от човека, и никой обикновен човек няма способността да създаде или да спре ураган. Но сами по себе си ураганите не са чудеса. Наистина, има някои метеоролози, които могат подробно да обяснят природните условия, които предизвикват урагани, могат да опишат как те действат и затихват, и могат дори да свършат доста добра работа в предсказването кога ще се появят урагани и накъде ще се движат. Но никой метеоролог не може да даде причинно обяснение как Исус укроти бушуващата буря в морето с обикновена словесна заповед.

Трябва също да отбележим, че човешките същества се сблъскват с природни предмети и явления – като красотата на морето или величието на звездите – които сочат отвъд тях самите съм теологичното величие и слава на Бога Създател, според Псалм 19 и Римляни 1. Въпреки това в обичайното си говорене ние не говорим за развълнуваното море или обикалящите планети като „чудеса.” Те са знаци, дори знаци, които ни оставят с чувство на удивление. Но те също са напълно „естествени.” Не като обръщането на водата във вино или възкресението от мъртвите.

Това, което наричаме „чудеса,” е повече от удивителни явления, повече от могъщи събития, повече от поучителни теологични уроци. Това, което отличава „чудото” от всички тези случващи се велики неща, е неговият конкретен свръхестествен характер. Чудото е извънредно и внушително явление, което по своя характер (или понякога по своето време на случване) не може да бъде обяснено чрез известните естествени принципи или управлявано от обикновени човешки същества. Това е неговото свръхестествено качество.

Някои неправилни употреби на понятието

Свръхестествеността на събитие, което се определя като „чудо,” често е била погрешно разбирана дори от добронамерени апологети на вярата. Преди да разгледаме по-внимателно свръхестествения характер на чудесата, трябва да се предпазим от определени заблудителни теологични или философски пътеки.

Чудесата като личностна намеса

Понякога се смята, че чудесата са свръхестествени, защото се свеждат до божествени намеси в обичайното и предсказуемо действие на иначе „затвореното” и себеувековечаващо царство на „природата.” Често се използват механични преобрази за да изобразят този естествен ред, например преобразът за добре проектиран часовник, който Бог е създал, навил е, оттеглил се е от него и сега часовникът върви сам – освен в редките случаи, когато часовникарят се намесва за да регулира начина, по който иска часовникът да работи.

Философски по-изтънченият начин за описване на това състояние е да се говори за „естествения закон.” Явленията, които се случват във вселената, били те огромни или дребни, се смятат за неизбежни и предсказуеми според причинностните фактори, които на теория могат да бъдат описани чрез систематични, закономерни принципи. Много древногръцки философи (напр. Хераклит, стоиците) са си представяли вечен и безличностен „логос” или „разум,” който управлява или тече през света на материята, и така организира всяко движение или действие в рационален ред.

Религиозната разновидност на този възглед, че има „природни закони,” определя личностен Бог като произход на материалния свят и на причинните принципи, по които той действа, но този Бог (и свободното или своеволното упражняване на Неговата всемогъща воля) все пак е „отделен” от обичайните съществуващи процеси в света, който е създал. Бог е избрал да не управлява пряко всяка подробност в сътворения свят във всеки един миг, и така „природата” има закони, които са присъщи в нея и които определят естеството на предметите и как ще се случват събитията. Разновидности на този възглед за Божия свят като управляван от безличностни природни закони се намират в широк обхват от християнски вероизповедания, от деизма до томизма (римокатолицизма) до евангелското арминианство.

Според горното схващане, свръхестествеността на „чудото” се състои в „нарушаването” на природните закони. Бог се намесва в машината на света в нейните управлявани от закони действия и процеси. Обаче, това е погрешен и ужасно заблудителен начин на мислене относно вселената и Бога. Откровението на Бога за самия него в Писанията не дава подкрепа на идеята, че има безличностни природни закони, които правят света да действа механично и с неизбежност, която е свободна (по естество) от решенията на Божията воля. Всъщност Библията ни представя възглед за света, който е напълно противен на това, където Бог и Неговите действия са представени като дълбоко, непрекъснато и пряко въвлечени във всички подробни явления, които се случват в творението.

Бог лично е създал и сега лично управлява всички събития в света. Така поддържането на целия живот и подновяването на растенията в този свят е действие на Божия Дух (Ис. 63:14; Пс. 104:29-30); Духът на Йеова пряко участва в процесите на творението, от увяхването на цветята до движението на буйните потоци. Божията върховна воля управлява всички неща, които стават, от смяната на сезоните (Бит. 8:22) до космите на главата ни (Мат. 10:30). Дори привидно случайните събития в този живот са планирани и изпълнявани от Неговата върховна воля (Пр. 16:33; 3 Царе 22:28, 34). Павел заявява, че Бог „действува във всичко по решението на Своята воля” (Еф. 1:11). Тоест, Той прави да става всичко, което става. Няма полуавтономна, действаща самостоятелно област на „природата,” чиито безличностни закони понякога биват „нарушавани” от Бога, Който изявява Себе Си в страниците на Библията. Нищо не е независимо от Него и неговата върховна, иманентна, личностна воля.

Чудесата като свръх-обичайно провидение

Друго неправилно разбиране на свръхестествената същност на чудесата твърди, че макар Бог да планира и прави всяко нещо, което става в света, понякога Той изпълнява Своя избор чрез по-„пряка” или „непосредствена” сила, вместо чрез обичайните средства на Неговото провидение, които личностно работят в естествения свят. Като пример за тази разлика можем да си помислим за начина, по който Бог обикновено упражнява Своето провидение, за да донесе хлябове в света – сеене и жътва на жито в течение на времето, работа в кухнята по някаква рецепта, печене на тестото, изваждане от печката и т.н. Обратното, смята се, Бог може „чудодейно” да създаде същия резултат, но без да използва нормалните средства в сътворения свят. Той може „непосредствено” да доведе в съществуване хлябове, както Исус направи с умножаването на петте хляба за да нахрани пет хиляди души (Мат. 14:19-21). Така чудото се смята за „извънредно провидение,” необичайно явление, предизвикано от „непосредствената” Божия сила.

Това обобщение е неясно. Защо да не кажем, че печенето на хляб се извършва чрез Божията „непосредствена” сила? Защото използва топлина произведена от изгаряне на дърва. Добре тогава, защо да не кажем, че изгарянето на дърва (или химическите взаимодействия в него, и т.н.) се извършва от Божията „непосредствена” сила? Изглежда че косвените и преките упражнявания на Божията воля се разграничават само относително (или субективно) според това как избираме да разглеждаме процеса. Това обобщение също е прибързано и погрешно. Не всички библейски „чудеса” могат лесно да се определят като „непосредствени” действия на Божията сила. Разделянето на Червеното море за бягството на евреите от Египет беше едно от най-великите и добре запомнени чудеса в Стария Завет. Но Изход ни казва, че Бог го извърши чрез естественото явление на силен източен вятър. Един ден Исус излекува слепец чрез естественото средство да намаже очите му с кал (слюнка и пръст). Когато Исус укроти бурята в езерото, Той използва естественото средство на Своя човешки глас за да смъмри вълните. Идеята, че чудото е свръхестествено, защото е „пряко” действие на Бога, намесващ се в обичайното действие на света, повече създава теоретични главоболия, отколкото ги лекува.

Чудеса на тъмнината

Друго неправилно разбиране на свръхестествеността на чудесата се вижда в общото убеждение, че „чудесата” могат да бъдат истински изпълнявани само от живия и истинен Бог – в който случай всеки добре доказан случай на чудо действа като доказателство, че Бог действа там, обикновено потвърждавайки божествената подкрепа за посланието или личността на извършителя на чудото. Но тази предпоставка е просто несъвместима с библейското свидетелство.

В деня на съда ще има хора, които са извършили велики дела, дори са гонели бесове, но които нямат да имат Божието одобрение или приемане (Мат. 7:22-23). Когато Мойсей вършеше чудеса пред Фараона чрез Божията сила, Писанието ни казва, че придворните чародеи бяха способни да повторят някои от тях, очевидно чрез злата сила на Сатана (напр. Изх. 7:11-12). Божието Слово признава, че има лъжепророци (Вт. 13:1-2) и лъжепомазаници (Мат. 24:24) с власт да вършат чудеса. На звероподобен водач в Откровение 13:13-15 е дадено да извърши велики чудеса, като да вика огън от небето и да прави статуя да говори. Защо злите хора извършват такива чудеса? За да заблуждават хората и да ги водят към теологична заблуда, да ги примамват в лъжи (ср. Вт. 13:2; Откр. 13:14). Затова Библията описва тези зли чудеса като „лъжливи знамения” (2 Сол. 2:9), защото са удивителни явления, които лъжат относно Бога и подвеждат Неговите хора – не (както някои тълкуватели неоснователно настояват) защото са „псевдо” чудеса (фалшиви, измамни, илюзорни). Те са истински чудеса, които отклоняват хората от истината.

И следователно „свръхестествената сила” зад извършването на някое чудо може да бъде живият и истинен Бог, на Когото хората трябва да се покланят и покоряват, но може да бъде и князът на тъмнината, дяволът, който иска да заблуди хората и да ги подведе в заблуда за осъждение на душите им. (Разбира се, както ни учи книгата Йов, дори действията на Сатана стават под властта на върховното управление на Бога. Сатана не е истински автономна сила във вселената.)

---

[1] David Hume, “Of Miracles,” in An Inquiry Concerning Human Understanding, ed. Charles W. Hendel (Indianapolis: Boobs-Merrill Co., [1748] 1955), p. 126.