Глава 31:

ПРОБЛЕМЪТ С ПОЗНАВАНЕТО НА „СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО”

Християнската вяра, както е дефинирана от библейското откровение, поучава много неща, които не са ограничени до областта на земния опит на човека – неща относно невидимия Бог, Неговото триединно естество, произходът на вселената, подредеността на създанието, ангели, чудеса, животът след смъртта и т.н. Точно това са твърденията, които невярващите най-често намират за спорни.

Възражението е, че такива твърдения са относно трансцендентни въпроси – неща, които са отвъд всекидневния човешки опит. Триединният Създател съществува извън времевия свят; животът след смъртта не е част от нашите обичайни наблюдения в този свят, и т.н. Ако невярващият е привикнал да мисли, че хората могат да познават само неща основани върху, и свързани с, „тук и сега,” тогава претенциите на християнина относно трансцендентното са интелектуален позор.

Позорът на трансцендентното

Хората, които не са християни, често приемат, че естественият свят е всичко, което съществува, в който случай никой не може да знае неща относно „свръхестественото” (което отива отвъд границите на естеството). Във философските кръгове дискусиите и дебатите относно такива въпроси попадат в областта на изследване известна като „метафизика.” Както можете да очаквате, това разделение на философските изследвания обикновено е извор на противоречия между спорещите мисловни школи. Наскоро цялата област на метафизиката сама по себе си стана източник на противоречие.

През последните два века се разви мисловна нагласа, която е враждебна към всяка философска претенция, която е метафизична по своето естество. На повечето изследователи е ясно, че първостепенният и мотивиращ фактор в такива атаки е антипатията към християнската вяра. Въпреки това, такива критики биват обобщени в цялостна враждебност към всякакви претенции, които са също толкова „метафизични.” Това анти-метафизично отношение е една от важните съставки, които са формирали обществото и историята през последните двеста години. То е променил общите възгледи относно човека и етиката, породило е коренно преформулиране на религиозните вярвания и значително е засегнало възгледите за всякакви неща, от политиката до педагогиката. Като следствие много голям брой от скептичните въпроси или предизвикателства против християнската вяра са или основани върху, или повлияни от този негативен дух по отношение на метафизиката.

Определение за метафизично

Преди да можем да разсъждаваме върху антиметафизичните аргументи, които често се чуват днес, ще е полезно да разберем по-добре какво се има предвид под „метафизика.” Това е техническо понятие, което рядко се използва извън академичните кръгове; то дори не е част от речника на повечето християни. Въпреки това, схващането за метафизиката и реакцията срещу нея, която може да се намери в академичните кръгове, определено ще засегнат и ще имат въздействие върху живота на вярващия – или по отношение на популярните атаки срещу вярата, на които той трябва да отговаря, или дори по отношение на начина, по който християнската религия бива изобразявана и представяна от амвона.

Често се казва, че метафизиката е наука за „битието.” Би било по-поясняващо, ако напишем, че метафизиката изследва „битието” – тоест въпросите относно съществуването („да бъдеш, или да не бъдеш”). Метафизиката пита, какво е това, което съществува? И какви видове неща съществуват? Така метафизикът е заинтересуван да познава основополагащите разграничения (т.е. основните класове неща, които съществуват) и важните подобия (т.е. същностното естество на членовете на тези класове). Той търси върховни причини или обяснения за съществуването и естеството на нещата. Иска да разбере границите на възможната реалност, формите на съществуване и взаимовръзките между съществуващите неща.

Така трябва да е очевидно, пък и дори по елементарен начин, че християнството предлага за разглеждане множество категорични метафизични твърдения.

Основополагащи разграничения

Писанието ни учи, че „има един Бог Отец, от Когото е всичко...и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко” (1 Кор. 8:6). Всички неща, от всякакъв вид, са създадени от Него (Йоан 1:3; Кол. 1:16). Но Той е преди всичко, и чрез Него всичко се сплотява или свързва (Йоан 1:1; Кол. 1:17). Той поддържа или подкрепя всичко чрез словото на Своето могъщество (Евр. 1:3). Следователно, да съществуваме означава да сме Божии или създадени. В Бога живеем, движим се и съществуваме (Деян. 17:28). Той има живот в Себе Си (Йоан 5:26; Изх. 3:14). Живият и истинен Бог дава отличително единство или общо естество на нещата (Бит 2:19), като категоризира нещата, поставяйки Своето тълкувание върху тях (напр. Бит. 1:5, 8, 10, 17; 2:9). Той също прави нещата да се отличават едно от друго (1 Кор. 4:7; Изх. 11:7; Рим. 9:21; 1 Кор. 12:4-6; 15:38-41). Следователно, подобието и различието произтичат от Неговото съзидателно и провиденческо действие. И съществуването, и естеството на нещата намират своето обяснение в Него – било причинно (Еф. 1:11) или телеологично (Еф. 1:11). Бог е източникът на всяка възможност (Ис. 43:10; 44:6; 65:11) и така определя границите на възможната реалност чрез Своята воля и наредба.

Всеобхватна метафизика

„Метафизиката” може също да се разбира като опит да се изрази цялата схема на реалността – на всичко съществуващо. Метафизикът трябва да намери решение на противоположните обяснения на истинското естество на света (в сравнение с обикновените привидности), и той го прави на основата на абсолютна идейна рамка. Метафизиката се опитва да обясни света като цяло като изразява и прилага съвкупност от централни, ръководни, организиращи, отличителни парадигми. Тези принципи управляват или ръководят начина, по който човек свързва и тълкува различните части на своя живот и опит. Всеки използва някаква такава система на абсолютни обобщения относно реалността, критериите за преценка и структурните взаимоотношения. Не можем да мислим или да обясняваме нищо без някакъв свързан възглед за общото естество и структура на реалността.

Вместо да се занимава с просто един отделен предмет на науката или една ограничена област на човешкия опит (напр. биология, история, астрономия), метафизиката е всеобхватна – занимава се и е свързана с целия свят. По тази причина метафизичните възгледи на човека ще засягат всяко друго изследване, с което той се занимава, ще осветяват широк обхват от предмети и ще формират „първостепенните принципи” за другите интелектуални дисциплини.

Християнската метафизика

Според това обяснение християнската вяра също съставлява метафизична система. Писанието учи, че всичко е от Бога, чрез Бога и за Бога (Рим. 11:36). Трябва да мислим Божиите мисли след Бога (Пр. 22:17-21; Йоан 8:31-32). По този начин можем да разберем и да тълкуваме света като цяло. Божието Слово ни дава светлина (Пс. 119:130), и самият Христос е животворна светлина за хората (Йоан 1:4), и в Него са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието (Кол. 2:3). Оттук можем да разпознаем истинското естество на реалността на основата на думите на Христос: „в Твоята светлина виждаме светлина” (Пс. 36:9).

Библията ни представя определена метафизична схема. Тя започва с Бога, Който е личностен, безгранично съвършен, чист дух (Изх. 15:11; Мал. 2:10; Йоан 4:24). Триединният Бог (2 Кор. 13:14) е уникален по Своето естество и дела (Пс. 86:9), самосъществуващ (Изх. 3:14; Йоан 5:26; Гал. 4:8-9), вечен (Пс. 90:2), неизменен (Мал. 3:6) и всеприсъстващ (Пс. 139:7-10). Всичко друго, което съществува, е създадено от нищо (Кол. 1:16-17; Евр. 11:3), било материалният свят (Бит 1:1; Изх. 20:11), светът на духовете (Пс. 148:2, 5), или човекът. Човекът е създаден по Божия образ (Бит. 1:27), същество, което изявява материален и нематериален характер (Мат. 10:28), което живее и след телесната смърт (Екл. 12:7; Рим. 2:7), с личностно съзнание за Бога (2 Кор. 5:8), и очакващо телесното възкресение (1 Кор. 6:14; 15:42-44).

В сътворението Бог направи всичко според Своята неизследима мъдрост (Пс. 104:24; Ис. 40:28), определяйки на всички неща техните определени качества (Ис. 40:26; 46:9-10). Бог също определя всичко чрез Своята мъдрост (Еф. 1:11) – запазвайки (Неем. 9:6), управлявайки (Пс. 103:19) и предопределяйки естеството и посоката на всички неща, и по този начин е способен да върши чудеса (Пс. 72:18). Наредбата, чрез която Бог провиденчески определя историческите събития, е вечна, действена, безусловна, непроменима и всеобхватна (напр. Ис. 46:10; Деян. 2:23; Еф. 3:9-11).

Тези истини са основополагащи за вярващия; те са върховни принципи на обективната реалност, които се различават от заблудите представяни от противоположните възгледи за света. Това, което невярващият свят смята за мъдрост, всъщност е глупост (1 Кор. 1:18-25). Тъй като умовете на невярващите са заслепени (2 Кор. 4:4), те грешат относно вярата описана по-горе, и така имат само „криво наречено знание” (1 Тим. 6:20-21). Например, като уповава на привидността на неизменна закономерност, невярващата метафизика не учи, че Христос ще се върне отново да се намеси в космическия процес да съди хората и да определи техните вечни съдби (ср. 2 Пет. 3:3-7).

Разграничаване на привидността от действителността

Следователно, Библията разграничава привидността от действителността, и осигурява абсолютна идейна рамка, която обяснява света като цяло. Библейската метафизика засяга нашия възглед и заключения относно всяка област на изследване или практика, и служи като единствена основа за всички дисциплини от науката до етиката (Пр. 1:7; Мат. 7:24-27).

Основополагащи въпроси

И така, „метафизиката” изучава такива въпроси или проблеми като естеството на съществуването, какви неща съществуват, класовете съществуващи неща, границите на възможността, абсолютната схема на нещата, действителност срещу привидност и всеобхватната идейна рамка, която се използва за обяснение на света като цяло. Следователно, не е трудно да разберем как понятието „метафизика” е започнало да означава наука за това, което „отвъд физическия свят.” Обикновено зрително наблюдение на изолирани и конкретни събития във физическия свят не може да отговори на метафизически въпроси като изброените по-горе. Ограниченият личен опит на индивида не може да осигури всеобхватна рамка, обхващаща всяко съществуващо нещо. Емпиричният опит ни дава само привидност за нещата; емпиричният опит сам по себе си не може да поправя илюзии или да ни заведе отвъд привидността към някакъв свят или област на реалността, лежащи отвъд. Нито може да определи границите на възможното. Конкретният опит във физическия свят не се занимава със света като цяло. Нито естеството на съществуването се изявява в просто сетивно възприятие на някой физически предмет или съвкупност от предмети.

Свръхсетивна реалност

Следователно, в крайна сметка метафизиката изследва несетивната или свръхсетивна реалност. В самото естество метафизикът изследва въпроси, които отиват отвъд физическото естество, или неща отделени от конкретния сетивен опит. И все пак следствията от метафизиката предполагаемо ни дават разбираеми и познавателни твърдения относно реалността. Тоест, метафизиката произнася твърдения, които имат веществено съдържание, но не са напълно зависими или ограничени до емпиричния опит (наблюдения, възприятия).

По тази причина средствата, чрез които метафизичните твърдения биват обосновавани, не са ограничени до естествените наблюдения и научните опити. В това се състои престъплението на метафизиката срещу съвременния ум.[1] Метафизиката се заема да ни каже нещо за обективния свят, което не възприемаме пряко в обичайния опит, и което не може да бъде проверено чрез методите на естествените науки.

Разбира се, враждебността към метафизиката е дори още по-ясно изразена в случая с християнството, защото неговите твърдения относно цялостната схема на нещата включват изявления относно съществуването и характера на Бога, произхода и естеството на света, както и естеството и предназначението на човека. Такива учения не произтичат от пряк зрителен опит във физическия свят, а отиват отвъд конкретните възприятия и произхождат от божествено откровение. Не биват проверявани емпирично точка по точка. Писанието отправя абсолютни твърдения относно естеството на реалния свят като цяло. Библейското учение представя истини, които не са обусловени или ограничени от личния опит, и които не биват ограничени или съотнесени според начина, по който отделният човек гледа на нещата. Такива авторитарни твърдения относно такива трудни и всеобхватни неща са оскърбителни за скептичната нагласа и религиозните предразсъдъци на днешното време. Съвременната епоха има противоположен дух по отношение на философските (особено религиозните) твърдения, които говорят за нещо свръхестествено, нещо „отвъдматериално,” нещо метафизично.

Чисти подбуди?

Ще бъде полезно да спрем и да разсъдим върху една проницателна забележка от един автор в областта на философската метафизика. У. Х. Уолш пише, „Трябва да се признае, че реакцията против [метафизиката] е ... толкова яростна, че трябва да предположим, че проблемите в спора трябва да са нещо повече от академични.”[2] Именно. Проблемите наистина са повече от академични. Те са въпрос на живот и смърт – вечен живот и смърт. Христос казва, „А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил” (Йоан 17:3). Обаче, ако невярващият може да застане на твърдението, че Бог не може да бъде познат, защото не може да бъде познато нищо, което отива отвъд физическото (нищо „метафизическо”), тогава не се повдига въпросът за вечното състояние. Така хората ще могат да мислят и да вършат каквото желаят, без смущаващи въпроси относно тяхното естество и предназначение.

Хората биха искали да построят покрив над главата си с надеждата да спрат всяко смущаващо откровение от трансцендентен Бог. Антиметафизичният възглед на съвременната епоха служи точно като такъв защитен идеологически покрив за невярващия.

Истината е, че никой не може да избегне метафизичните вярвания. Самото отричане на възможността за познание отвъд опита е само по себе си метафизична преценка. Така въпросът не е дали човек ще има метафизични вярвания, а се свежда до въпроса каква метафизика ще възприеме. Като мислите по този въпрос, помнете откровеното наблюдение на Фридрих Ницше:

Това, което подбужда човека да гледа на всички философи полумнително, полуподигравателно, е ..., че те всички се държат сякаш са открили и достигнали своите истински възгледи чрез себеразвиване на студена, чиста, божествено безпристрастна диалектика...; докато в самата си основа тя е предположение, интуиция, всъщност някакво „вдъхновение” – най-често желание на сърцето, което е пречистено и направено абстрактно – което те защитават с причини, които са намерили едва след приемането му. Те всички са адвокати, които не харесват името „адвокати,” и в повечето случаи дори лукави говорители на своите предразсъдъци, на които слагат името „истини”... Постепенно ми стана ясно какво е била всяка велика философия досега: а именно, лична изповед на своя създател и някаква машинална и несъзнателна автобиография; също, че моралните (или неморалните) намерения във всяка философия съставляват истинското семе, от което израства цялото растение.[3]

Апостол Павел ни учи, че всички невярващи (включително Ницше) „потискат истината в неправда” (Рим. 1:18); те се опитват да скрият истината за Бога от самите себе си заради своя неморален живот. „Плътският ум е във вражда против Бога” (Рим. 8:7) и „се стреми към земните неща” (Фил. 3:18-19). Онези, които в умовете си са врагове поради злите си дела (Кол. 1:21), и са глупави в разсъжденията си (Рим. 1:21-22; 1 Кор. 1:20), са водени конкретно към антибиблейска метафизика (напр. „Глупакът рече в сърцето си, Няма Бог,” Пс. 10:4) – прикрита като антиметафизична поза като цяло.

Атаката срещу метафизиката

Най-често срещаното философско основание, привеждано от невярващите, от Кант до логическите позитивисти през нашия век, за враждебност срещу метафизичните твърдения, е просто твърдението, че „чистият разум” без сетивното възприятие не може сам по себе си да ни даде фактологично познание. Метафизичните изявления говорят за свръхсетивна реалност, която не се изпитва или проверява пряко от естествените науки; така може да се каже съвсем откровено, че метафизиката е нещо като „новини от никъде.” Хората, които са враждебни към метафизиката, твърдят, че всички познавателни или фактологични твърдения относно обективния свят трябва да се извличат емпирично (на основата на опита, наблюденията, възприятията), и следователно човешкото познание не може да отиде отвъд конкретния физически опит или обсега на възприятията.

Според Кант метафизичните дискусии са размяна на чисто словесни определения и техните логически следствия; следователно те са произволни, висящи във въздуха и водят до нерешими несъгласия. Метафизичните твърдения нямат реална значимост. По естество човешкото познание зависи от възприятията, и следователно разсъжденията никога не могат да доведат човека до заключения, които важат извън емпиричния свят.

Логически позитивизъм

Логическите позитивисти усилват критиката на Кант. За тях метафизичните твърдения не са просто празни определения без значимост (без реално съществуващи съответствия), те са напълно буквално безсмислени. Тъй като метафизичните твърдения не могат да бъдат доведени до критично изпитване от сетивния опит, те се смятат за лишени от смисъл.

И така, противниците на метафизиката (и с това на теологията на Библията) гледат на метафизичното разсъждение като противно на емпиричната наука като единствен начин за придобиване на познание. Докато ученият стига до условни истини по начина, по който нещата се възприемат от нашите сетива, метафизикът се цели към абсолютни или необходими истини относно реалността, която някак си лежи отвъд тези видими неща. Създава се пропаст между истините на емпиричния факт (постигнати на основата на информация от сетивата) и истините на спекулативното разсъждение (които могат да бъдат само произволни словесни условности или съвкупни идеи, които не са приложими извън областта на опита). В този случай, според съвременната догма, всички смислени и познавателни твърдения относно света трябва да бъдат емпирични по своето естество.

И така, атаката срещу метафизичните твърдения може да се обобщи по следния начин:

(1) НЕ МОЖЕ ДА ИМА НЕЕМПИРИЧЕН ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕ ИЛИ СВЕДЕНИЯ ОТНОСНО РЕАЛНОСТТА, И
(2) НЕЗАКОННО Е ДА ИЗВЛИЧАМЕ ИЗВОДИ ОТ ТОВА, КОЕТО Е ПРЕЖИВЯНО ОТ СЕТИВАТА, ЗА ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЛЕЖИ ОТВЪД ОПИТА.

Накратко, можем да познаваме като фактологично значимо само това, което можем да опитаме пряко чрез сетивата си – което анулира смислеността на метафизичните твърдения и възможността за метафизично познание.

Двойни стандарти и увъртане

Можем да започнем нашия отговор като разгледаме точка (2) по-горе. Трябва първо да попитаме защо метафизиците (и теолозите) да не разсъждават от това, което е известно от сетивния опит, за нещо, което се намира отвъд сетивата. В края на краищата, не е ли това точно каквото емпиричните учени правят всеки ден? Те непрекъснато разсъждават от видимото към невидимото (напр. говорят за субатомни частици, изчисляват гравитационни сили, предупреждават срещу радиацията просто на основата на нейното действие, предписват лекарство за невидима инфекция на основата на видима треска и т.н.). Определено изглежда странно хората с антиметафизични наклонности да забраняват на теолога това, което е позволено на учения! Такава непоследователност издава ум, който предварително е настроен против определени видове заключения относно реалността. Едни и същи правила трябва да важат за всички.

Нещо повече, важно е да отбележим, че (2) по-горе всъщност няма връзка с атаката срещу библейската метафизика. Християнството не смята своите метафизични (теологични, свръхестествени) твърдения като нецеленасочени или произволни опити за разсъждаване от видимия свят към невидимия свят – необосновани проекции от естеството към това, което лежи отвъд него. На първо място християнинът твърди, че Бог е създал този свят да отразява Неговата слава и да бъде постоянно свидетелство за Него и за Неговия характер. Бог също създаде човека по Своя образ, определи начина, по който човекът да мисли и да изучава света, и съгласува човешкия ум и обективния свят така, че човекът неизбежно да познава свръхестествения Създател чрез средството на създадения свят. Самият Бог промисли и направи неизбежно човекът да се учи относно Създателя от света около себе си. Това означава, че Бог идва при човека чрез времевия и емпиричен свят, а не човекът посяга към Бога. Това означава, че естественият свят не е по естество случаен и без никакви сведения относно своя върховен смисъл, оставяйки човека на произволни размишления и метафизични проекции.

Нещо повече, като се вземат предвид интелектуално покваряващите последствия от падението на човека в грях и бунт против Бога, човешкият ум не е оставен да познава Бога на основата на собствения неподкрепен опит на човека и неговото тълкувание на света. Бог е предприел да направи Себе Си познат на човека чрез словесно откровение – използвайки думи (избрани от Бога), които са точно подходящи за ума на човека (създаден от Бога), за да поправят заключенията относно неговия Създател, Съдия и Изкупител.

Християнската теология не е следствие от самодостатъчно изследване и аргумент от неподкрепения и суров емпиричен опит на човека, относно бог, който се намира отвъд и зад опита. Обратното, християнинът твърди, на основата на заявлението на Писанието, че нашите теологични принципи са основани на себеоткровението на трансцендентния Създател. Теологията не работи от човека към Бога, а от Бога към човека (чрез непогрешимо, словесно откровение; ср. 2 Пет. 1:21).

Следователно, антиметафизичната полемика – която вече показахме като произволна и непоследователна – избягва основния въпрос. Ако Бог, както е описан в Библията, наистина съществува, тогава няма причина да изключваме възможността човек, който живее в „естествения” свят, да може да придобива познание за „свръхестественото.” Според библейското описание, Бог е създал и управлява всичко. На основата на този възглед Бог със сигурност може да направи така, че човекът да научи истината за Него както чрез създадения свят, така и чрез съвкупност от божествено вдъхновени послания. Когато невярващият спори, че нищо в земния, ограничен, естествен опит на човека не може да даде познание за метафизичното или свръхестественото, той просто казва по заобиколен начин, че библейското описание на Бог, Който ясно изявява Себе Си в създанието и Писанието, е погрешно.

Това увъртане на въпроса понякога не се вижда от невярващия поради неговата склонност да възприема естеството на теологичната истина като човекоцентрична и основана първоначално в човешкия емпиричен опит. Но самата точка на спора между вярващия и невярващия се свежда до претенцията, че учението на християнина е основано в откровението на Бога на истината за самия Себе Си, което се намира в света около нас и в писаното Слово. Няма причина да смятаме, че интелектуално е задължително теологията да бъде изградена върху основата на човешкия сетивен опит, освен ако някой предварително не приеме по презумпция, че всяко познание трябва в крайна сметка да произтича от емпирични процедури. Но точно това е въпросът. Антиметафизичната полемика не е сериозно основание за отричане на християнството; тя е просто повтаряне на самото отричане с други думи.

Философска самозаблуда

Така стигаме до точка (1) по-горе, първата и основна стъпка в атаката срещу метафизиката. Какво да правим с твърдението, че „всяко смислено познание относно обективния свят е емпирично по естество”? Най-очевидният и философски смислен отговор ще бъде, че ако това твърдение е вярно, тогава – на основата на самото твърдение – никога не можем да знаем дали е вярно. Защо? Просто защото само по себе си въпросното твърдение не е познато като следствие от емпирично изпитване и опит. Следователно, по собствените си строги стандарти твърдението не може да се смята за смислено познание относно обективния свят. То просто отразява субективното (вероятно безсмислено!) пристрастие на човека, който го произнася. Следователно антиметафизикът не само има свои собствени предварително възприети заключения (презумпции), но се оказва, че той самият не може да живее според тях (ср. Рим. 2:1). На основата на своите собствени презумпции той опровергава сам себе си (ср. 2 Тим. 2:25). Както Павел казва за онези, които потискат истината за Бога в неправда: „Извратиха се в своите мъдрувания” (Рим. 1:21)!

Още трудности

Има и други трудности с позицията, изразена от точка (1). Можем лесно да видим, че тя се свежда до презумпция за невярващия. Каква рационална основа или доказателство има за позицията, че всяко познание трябва да бъде емпирично по своята същност? Това не е заключение подкрепено от други разсъждения, и предпоставката не допуска никаква емпирична проверка, тъй като се занимава с нещо, което е универсално и неизбежно (а не историческа или вероятна истина). Нещо повече, самото твърдение изключва възможността за какъвто и да е друг вид проверка или подкрепа освен емпирични основания или доказателства. Така антиметафизичният противник на християнската вяра се придържа към тази догма напълно презумптивно – като нещо, което управлява изследването, а не е резултат от изследване.

Тази антиметафизична презумпция, обаче, има определени опустошителни последствия. Забележете, че ако всяко познание трябва да бъде емпирично по естество, тогава не може да се знае дали наистина природата е еднородна. И без познание и увереност, че бъдещето ще бъде като миналото (напр., ако солта се разтваряше във вода в сряда, тя ще направи същото и няма да се взриви във водата в петък), не можем да правим емпирични обобщения и предвиждания – в който случай незабавно пропада цялото начинание на естествените науки.

Никаква предсказуемост

Учените не биха могли да достигнат дори до едно надеждно, рационално обосновано заключение относно бъдещите химически реакции, въртенето на земята, стабилността на някой мост, медицинските ефекти от лекарство или какво да е друго. Всяка отделна предпоставка, която влиза в тяхното мислене относно конкретна ситуация в конкретно време и на конкретно място, ще трябва да бъде индивидуално потвърдена по емпиричен път.

Нищо преживяно в миналото не може да стане основа за очаквания относно това какво може да се случи в настоящето или в бъдещето. Без определени вярвания относно естеството на реалността и историята – вярвания, които са над-емпирични по характер – процесът на емпирично изучаване и разсъждения би станал невъзможен.

Тук можем да дадем и по-силен аргумент, като кажем, че ако човек приеме по презумпция, че всяко познание трябва да бъде емпирично по естество, тогава той не само подкопава науката и опровергава себе си, но той всъщност разрушава всяка аргументация и разсъждения. Да се занимаваме с преценяване на аргументи означава да осъзнаваме и употребяваме предположения, критерии, логически взаимоотношения и правила и т.н. Обаче, такива неща (предположения, взаимоотношения, правила) не са емпирични същности, които могат да се открият от едно от петте сетива.

Според догмата на емпирицизма няма да има смисъл да говорим за такива неща – например, няма да има смисъл да говорим за валидност или невалидност на аргумент, нито дори да говорим за предпоставки и заключения. Всичко, което ще имате, ще бъде едно случайно електрохимично събитие във физическия мозък на някой учен, последвано случайно от друго такова събитие.

Ако тези събития се приемат като следващи някаква закономерност, трябва (отново) да отбележим, че на емпирична основа човек няма основание да говори за такава „закономерност”; изпитват се или се наблюдават само конкретни събития. Нещо повече, дори ако имаше закономерност в електрохимичните събития в мозъка на човека, тя би била случайна, а не въпрос на следване на логически правила. Всъщност, в най-добрия случай „логически правила” биха били неизбежни действия на личността, изразени от един човек на друг като субективни предпочитания. В такъв случай няма никакъв смисъл от спор и разискване. Няма никакъв смисъл да се казва, че някакво електрохимично събитие в ума е „вярно” или „невярно.”

Натурализмът срещу свръхестественото като мирогледи

Казахме достатъчно, за да изясним каква ситуация имаме, когато невярващият спори против претенциите на християнина за познание относно „свръхестественото” – когато невярващият възприема антиметафизична позиция срещу истината. На основата на непогрешимото откровение от трансцендентния Създател вярващият твърди определени неща относно невидимата реалност (напр. съществуването на Бога, провидението, животът след смъртта и т.н.). Познанието на такива неща не е проблематично в мирогледа на християнина: Бог познава всички неща, като е създал всичко според Своята мъдра наредба и определя индивидуалното естество на всяко нещо; освен това е създал човека по Своя образ, способен да мисли Божиите мисли след Бога на основата на откровение, общо (в природата) и специално (в Писанието). Така човекът има рационалната и духовна способност да учи и разбира истини относно реалността, които надхвърлят неговия времеви, емпиричен опит – истини, които са му разкрити от неговия Създател. Следователно е очевидно, че християнинът защитава възможността за метафизично познание като се позовава на определени метафизични истини относно Бога, човека и света. Той разсъждава презумптивно, на основата на самите метафизични предпоставки, които според невярващия е невъзможно да познаем поради тяхното метафизично естество.

Обаче, антиметафизичният невярващ има свои собствени метафизични вярвания, към които е метафизично привързан и на които се позовава в своите аргументи (напр. съществуват само осезаеми индивиди или конкретни предмети). Неговият материалистичен, натуралистичен атеизъм се възприема като върховна истина относно реалността, универсално характеризираща естеството на съществуването, насочвайки ни как да разграничаваме привидността от действителността, и почивайки върху интелектуални съображения, които ни водят отвъд простите наблюдения или сетивния опит. Земният възглед на невярващия е също толкова метафизичен възглед, както и „отвъдната” гледна точка, която той приписва на християнина.

И така, ослепително очевидно е, че невярващият се основава и позовава на метафизична позиция, за да докаже, че не може да има вярна метафизична позиция! той смехотворно и непоследователно твърди, че никой не може да познава метафизични истини, и все пак самият той има достатъчно метафизично познание за да заяви, че християнството не е вярно!

Оказва се, че когато антиметафизикът спори с християнина, една срещу друга застават две цялостни презумптивни философии. Метафизичните претенции на християнството са основани на откровението на Бога за самия Себе Си. Нещо повече, те са последователни с презумпциите за наука, логическо мислене и разбираемостта на човешкия опит. От друга страна, невярващият, който твърди, че метафизичното познание е невъзможно, разсъждава на основата на презумпции, които се прилагат произволно, опровергават сами себе си, неспособни са да отговорят на своите собствени строги изисквания и унищожават науката и аргументацията – всъщност унищожават полезността на самите емпирични процедури, които са поставени за основата на всяко познание!

Това просто означава, че метафизичната позиция има за свое следствие пълното отричане не просто на метафизичното познание, но и на всяко познание въобще. За да спори против вярата, невярващият трябва да извърши интелектуално самоубийство – като унищожи самото разсъждение, което се преструва, че използва против Бога! Това е твърде висока личностна и философска цена за предубеждения и презумпции, за които човек се надява да формират покрив да го защитава от Божието откровение.

---

[1] Антъни Флу пише: „Не е изненада, че много критици твърдят, че постигането на някои поне от тези [метафизични] цели е по принцип невъзможно. Така се твърди, че човешкият ум няма средство да открива факти извън света на сетивния опит... Друга критика е, че тъй като никакъв възможен опит не може да ни даде способност да решаваме между, например, твърденията, че реалността се състои от само една субстанция (монизъм) или от безкрайно много (монадология), нито едното от тях не носи никаква полза в схемата на нашето мислене за света, и двете са едновременно нито верни, нито лъжливи, а са само безсмислени” (Antony Flew, “metaphysics” in A Dictionary of Philosophy, rev. 2nd ed., New York: St. Martin’s Press, 1984, pp. 229-230).

[2] W. H. Walsh, Metaphysics (New York: Harcourt, Brace, & World, 1963), p. 12.

[3] Friedrich Nietzsche, Beyond Good and Evil, “On the Prejudice of Philosophers,” trans. Walter Kaufmann (New York: Vintage Books, 1966), pp. 12, 13.