Глава 30:

ПРОБЛЕМЪТ СЪС ЗЛОТО

Сега искаме да се занимаем с изследване на някои от повтарящите се и най-основни видове възражения, които се повдигат против християнската вяра от онези, които не са съгласни с библейския мироглед – били те интелектуални противници, изтънчени подиграватели или конкурентни религии. Нашата цел ще бъде да подскажем как презумптивният метод на апологетика би отговорил на тези видове аргументи против християнството (или алтернативи на него) като философия на живот, познание и реалност.

Вероятно най-ревностното, горчиво и настойчиво предизвикателство, които вярващите чуват относно истината на християнското послание, идва във формата на това, което се нарича „проблемът със злото.” Страданието и злото, които виждаме навсякъде около нас, като че ли крещят против съществуването на Бога – поне срещу Бог, Който е едновременно добър и всемогъщ. Мнозина смятат това за най-трудния от всички проблеми, които апологетите срещат, не само поради видимата логическа трудност вътре в християнския възглед, но и заради личната обърканост, която всяко чувствително човешко същество ще усети, когато се сблъска с ужасните нещастия и нечестие, които могат да се намерят в света. Нечовечността на човек срещу човека е известна във всеки век от историята и във всеки народ на земята. Има дълга история на потисничество, негодувание, грубост, мъчения и тирания. Намираме войни и убийства, алчност и похот, нечестност и лъжи. Срещаме страх и омраза, невярност и жестокост, бедност и расови вражди. Нещо повече, дори в природата се натъкваме на толкова много очевидно ненужно страдание и болка – вродени недостатъци, паразити, атаки от хищни животни, мутации от радиоактивност, изнурителни болести, смъртоносен рак, глад, осакатяващи наранявания, тайфуни, земетресения и други природни бедствия.

Когато невярващият погледне този нещастен „свят на мъки и печал,” той усеща, че има силна причина да се съмнява в Божията доброта. Защо трябва да има толкова много нещастие? Защо трябва да бъде разпределено по такъв видимо несправедлив начин? Това ли бихте позволили, ако бяхте Бог и можехте да го предотвратите?

Да погледнем сериозно на злото

За християнина е важно да признае – всъщност, да настоява върху – реалността и сериозното естество на злото. Въпросът за злото не е просто изтънчена интелектуална игра, благороднически въпрос, снизходителен или относителен избор да гледаме на нещата по определен начин. Злото е реално. Злото е отвратително.

Само когато станем емоционално заредени и интелектуално ревностни относно съществуването на злото, можем да оценим дълбочината на проблема, който невярващите имат с християнския мироглед – но също и да осъзнаем защо проблемът със злото в крайна сметка потвърждава християнския възглед, вместо да му наврежда. Когато говорим за злото с невярващите, жизненоважно е и двете страни да „играят насериозно.” Злото трябва да бъде взето насериозно „като зло.”

Един добре известен пасаж от руския писател Фьодор Достоевски лесно ще разбуди нашите емоции и ще ни направи твърди относно нечестието на хората, например хора, които са жестоки към малки деца. Той е от неговия роман Братя Карамазови.[1] Иван се оплаква на Альоша:

– Хората понякога говорят за зверска жестокост, но това е голяма несправедливост и обида към зверовете; един звяр никога не може да бъде така жесток като човек, така художествено жесток...

Събрал съм много, много истории за руски деца, Альоша. Имаше едно момиченце на пет години, която е била мразена от баща си и майка си... Виждаш ли, трябва отново да повторя, особена характеристика на много хора е тази любов да изтезават деца, и само деца... Точно тяхната беззащитност изкушава мъчителя, точно ангелското доверие на детето, което няма прибежище и закрила, разбужда неговата гнусна кръв...

Това нещастно дете на пет години е било подложено на всяко възможно мъчение от тези изтънчени родители. Биели са я, тъпчели са я, ритали са я без причина докато цялото й тяло е било в рани. След това са отивали до по-голяма изтънченост в жестокостта – затваряли са я по цяла нощ в студа и мраза в нужника, и тъй като тя не ги е молела да бъде прибрана през нощта...са нацапвали лицето й и са пълнели устата й с екскременти, и нейната майка, именно нейната майка е правела това. И тази майка е можела да заспи, чувайки стенанията на горкото дете! Можеш ли да разбереш защо едно малко създание, което дори не може да разбере какво правят с нея, бие малкото си ранено сърчице с малкото юмруче в мрака и студа, и пролива кротките си неогорчени сълзи към скъпия, добър Бог да я закриля?... Разбираш ли защо това безчестие трябва да съществува и е позволено?... Та целият свят на познанието не струва колкото молитвата на това дете към „скъпия добър Бог”!...

Представи си, че създаваш тъкан от човешки съдби с цел в крайна сметка да направиш хората щастливи, давайки им накрая мир и покой, но е жизненоважно и неизбежно да изтезаваш до смърт само едно малко създание – например, това дете, което удря гърдите си с юмручето си – и да основеш своето здание върху нейните неотмъстени сълзи, би ли се съгласил да бъдеш архитект при тези условия? Кажи ми, и ми кажи истината.

– Не, не бих се съгласил – каза тихо Альоша.

Могат да се приведат множество случаи и монолози като този. Те предизвикват морално възмущение в нас. Те също предизвикват морално възмущение в невярващия – и този факт не трябва да се пренебрегва от апологета.

Веднъж, когато участвах в радиопредаване с обаждания от слушатели, един слушател се обади и беше много подигравателен относно моите думи, че трябва да се покланяме и да благоговеем пред Бога. Слушателят искаше да знае как някой би могъл да благоговее пред Бог, който позволява сексуално извращение и осакатяване на бебе, на които слушателят е бил свидетел в някакви снимки в съдебен процес срещу някакъв ужасен човешки екземпляр. Описанието беше отвратително и със сигурност е предизвикало погнуса във всеки, който го е чул. Знаех, че слушателят е имал предвид да ме притисне силно със своята враждебност против християнството, но в действителност се радвах, че е толкова гневен. Той гледаше сериозно на злото. Неговото осъждане на гаврата с детето не беше за него просто въпрос на лични предпочитания. По тази причина осъзнах, че няма да бъде трудно да покажа защо проблемът със злото не е проблем за вярващия – а е проблем за невярващия. Повече за това по-късно.

Злото като логически проблем

„Проблемът” със злото не винаги е правилно разбиран от християнските апологети. Те понякога принизяват трудността на предизвикателството на невярващия срещу християнството като си представят проблема със злото просто като гневно представяне на свидетелства противни на предполагаемата Божия доброта. Вярващите изповядват Божията доброта, но тогава невярващите имат своите примери за противното. Кой ще направи най-добрата логическа постройка от фактите около нас? Проблемът бива представян (неправилно) като въпрос кой има по-тежки свидетелства на своя страна.

Например, четем един популярен апологет да казва следното за проблема със злото: „Но в крайна сметка свидетелството за съществуването на добрия Бог не е отричано от аномалията на злото.” И защо? „Злото остава сложна тайна, но силата на тайната не е достатъчна да изисква да отхвърлим позитивното свидетелство за Бога, защото реалността на доброто... Макар да не можем да обясним съществуването на злото, това не е причина за нас да пренебрегваме позитивното свидетелство за Бога.”[2] Това сериозно подценява естеството на проблема със злото. Той не е просто въпрос на претегляне на позитивно свидетелство срещу негативно свидетелство относно доброто в Божия свят или Божия план (да речем, за изкупление и т.н.). Проблемът със злото е много по-сериозно предизвикателство за християнската вяра от това.

Проблемът със злото стига до обвинението, че има логическа несвързаност в християнския възглед – независимо колко зло има във вселената в сравнение с колко добро може да се намери. Ако християнството е логически несвързано, никакво количество позитивни, фактически данни не могат да спасят неговата истинност. Вътрешната непоследователност сама по себе си ще направи християнската вяра неприемлива, дори да допуснем, че е възможно да има множество белези или данни в нашия опит за съществуването на доброто или за Бога, като бъдат разгледани.

Дейвид Хюм, шотландски философ от 18 век, изразява проблема със злото силно и предизвикателно: „Дали Бог желае да предотврати злото, но не е способен? Тогава е безсилен. Или е способен, но не желае? Тогава е злонамерен. Или е способен и желае? Тогава откъде идва злото?”[3] Хюм твърди, че християнинът не може логично да приеме тези три предпоставки: Бог е всемогъщ, Бог е съвършено добър, и въпреки това злото съществува в света. Ако Бог е всемогъщ, тогава Той трябва да е способен да предотврати или да премахне злото, ако желае. Ако Бог е съвършено добър, тогава определено Той желае да предотврати или премахне злото. Но не може да се отрече, че злото съществува.

Джордж Смит заявява проблема по следния начин в своята книга, Атеизмът: Доказателства срещу Бога[4]: „Накратко, проблемът със злото е следният: ...Ако Бог знае, че има зло, но не може да го предотврати, Той не е всемогъщ. Ако Бог знае, че има зло, и може да го предотврати, но не желае, Той не е всеблаг.” Смит смята, че логически християните не могат да имат и двете: Бог е съвършено добър, както и съвършено могъщ.

Следователно, обвинението, което невярващите отправят, е, че християнският мироглед е несвързан; той възприема предпоставки, които не са последователни една с друга, като се има предвид злото в този свят. Невярващият твърди, че дори ако възприеме предпоставките на християнската теология (независимо от данните за или против всяка от тях отделно), тези предпоставки не се съгласуват една с друга. Проблемът с християнството е вътрешен проблем – логически недостатък, който дори вярващият трябва да признае, докато реалистично признава наличието на зло в света. Смята се, че това зло е несъвместимо с Божията доброта или с Божието могъщество.

За кого злото е логически проблем?

Трябва да е очевидно при разсъжденията, че не може да съществува „проблем със злото,” за да бъдат притискани християнските вярващи с него, ако човек не може законно да потвърди съществуването на злото в този свят. Дори очевидно няма логически проблем, докато трябва да се справяме само с тези две предпоставки:

1. БОГ Е СЪВЪРШЕНО ДОБЪР.
2. БОГ Е СЪВЪРШЕНО МОГЪЩ.

Сами по себе си тези две предпоставки не създават никакво противоречие. Проблемът възниква само когато добавим предпоставката:

3. ЗЛОТО СЪЩЕСТВУВА (СЛУЧВА СЕ).

Следователно, за атаката на невярващия против християнството е жизненоважно да бъде в положение да твърди, че има зло в света – да посочи нещо и да има правото да го прецени като пример за зло. Ако се окаже, че нищо зло не съществува, нито някога се случва – тоест, това, което хората първоначално считат за зло, да не може разумно да определи като „зло” – тогава няма нищо несъстоятелно в християнската теология, което да изисква отговор.

Какво има предвид невярващият под „добро,” или по какъв стандарт невярващият определя кое се смята за „добро” (за да можем така да определим или да посочим „злото”)? Какви са презумпциите, на основата на които невярващият отправя каквито и да е морални присъди?

Може би невярващият приема за „добро” всичко, което възбужда обществено одобрение. Обаче, на тази основа твърдението „Голямото мнозинство от хора в общността сърдечно одобриха и с готовност се включиха в злодеянието” не може да има смисъл. Фактът, че голям брой хора се чувстват по определен начин, не убеждава (или не би трябвало) никой, че това чувство (относно доброто или злото на нещо) е правилно. В края на краищата етиката не се свежда до статистика. Нормално хората смятат доброто за нещо, което възбужда тяхното одобрение – а не че тяхното одобрение съставлява доброто! Дори невярващите говорят или действат като че ли има личностни характеристики, действия или неща, които притежават качествата на добро (или зло) независимо от отношенията или вярванията или чувствата, които хората имат за тези характеристики, действия или неща.[5]

Има и още проблеми с приемането на „доброто” като нещо, което възбужда одобрението на индивида (вместо на обществото като цяло). Това не само се свежда до субективизъм, то абсурдно предполага, че никои двама индивиди не могат да направят еднакви етични преценки. Когато Бил казва, „да се помага на сираците е добро,” той не казва същото нещо както когато Тед казва, „да се помага на сираците е добро.” Изречението на Бил означава, „да се помага на сираците предизвиква одобрението на Бил,” докато Тед казва, „да се помага на сираците предизвиква одобрението на Тед” – които са две напълно различни неща. Този възглед не само прави невъзможно двама души да направят две еднакви етични преценки, той също (абсурдно) предполага, че собствените етични преценки на човека никога не могат да са погрешни, освен ако той случайно не разбира собствените си чувства![6]

Тогава невярващият може да се обърне към инструментално или функционално разбиране какво представлява обективно добро (или зло). Например, едно действие или качество е добро, ако постига определена цел, като най-голямото щастие за най-големия брой хора. Неприложимостта на такова схващане за извършване на етични изчисления е, че човек ще трябва да бъде способен да преценява и сравнява щастие, както и да може да изчислява всички последствия от всяко отделно действие или качество. Това просто е невъзможно за ограничени умове (дори с помощта на компютри). Но по-унищожителна е забележката, че доброто може да се приеме като всичко, което спомага за общото щастие, само ако предварително приемем, че общото щастие само по себе си е „добро.” Всяка теория на етиката, която се съсредоточава върху добротата на постигане на определена цел (или следствие), ще има смисъл само ако може да докаже, че избраната цел (или следствие) е добра за следване и подпомагане. Инструменталните теории за доброто в крайна сметка трябва да се занимаят с въпроса за същностното добро, за да могат правилно да определят какви трябва да бъдат техните цели.

Следователно, от философска гледна точка проблемът със злото се оказва проблем за самия невярващ. За да използва аргумента със злото срещу християнския мироглед, той първо трябва да бъде способен да покаже, че неговите преценки относно съществуването на злото имат някакъв смисъл – което е точно каквото неговият невярващ мироглед не може да направи.

Тогава дали невярващият взема злото насериозно?

Невярващите възразяват, че определени факти относно човешкия опит са непоследователни с теологичните вярвания на християнина относно добротата и могъществото на Бога. Такова възражение изисква нехристиянинът да заяви съществуването на злото в света. Какво, обаче, бива прието като даденост тук?

И вярващият, и невярващият ще искат да настояват, че определени неща са зло, например случаите на гавра с деца (като тези, които вече споменахме). И те ще говорят така, сякаш приемат сериозно такива морални преценки, не просто като израз на личен вкус, предпочитание или субективно мнение. Те ще настояват, че такива неща са наистина – обективно, същностно – зли. Дори невярващите могат да бъдат разтърсени от своето удобно и повърхностно приемане на релативизма пред морални зверства като война, изнасилване и мъчения.

Но от логическа гледна точка въпросът е как невярващият може да даде някакъв сериозен смисъл на злото – не просто като нещо неудобно, или неприятно, или противно на неговите желания. Каква философия на ценностите или морала може да предложи невярващият, която ще направи смислено да осъдим някакво зверство като обективно зло? Моралното възмущение изразявано от невярващите, когато се сблъскват с нечестивите неща, които се случват в този свят, не се съгласува с етичните теории, които невярващите приемат, теории, които по своя характер се оказват произволни, или субективни, или просто утилитарни или релативистични. На основата на мирогледа на невярващия няма основание да кажем, че нещо е зло по своето естество, а само по личен избор или чувства.

Затова съм много насърчен, когато видя невярващите да стават много възмутени от някакво злодеяние по принцип. Такова възмущение изисква да прибягнат до абсолютния, непроменим и добър характер на Бога, за да имат някакъв философски смисъл. Изразът на морално възмущение не е нищо друго освен лично свидетелство, че в най-вътрешното си сърце невярващите познават този Бог. Те отказват присъдите срещу злото да бъдат сведени до субективизъм.

Когато вярващият предизвика невярващия по този въпрос, невярващият вероятно ще се отметне и ще се опита да спори, че в крайна сметка злото е основано върху човешки разсъждения или избор – и така е относително за отделния човек или общество. Тук вярващият трябва да използва максимално логическата несвързаност в съвкупността от вярвания на невярващия. От една страна той вярва и говори сякаш някаква дейност (напр. гавра с дете) е грешна сама по себе си, но от друга страна вярва и говори сякаш тази дейност е грешна само ако отделният човек (или обществото) избере някаква ценност, която й противоречи (напр. удоволствие, най-голямото щастие за най-големия брой хора, свобода). Когато невярващият заяви, че хората определят етичните стойности сами за себе си, невярващият по подразбиране твърди, че онези, които вършат зло, всъщност не вършат никакво зло, ако се вземат предвид ценностите, които са избрали сами за себе си. По този начин невярващият, който се възмущава от тяхното нечестие, предоставя самите предпоставки, които философски оправдават и позволяват такова поведение, дори в същото време невярващият да желае да настоява, че такова поведение не е позволено – то е „зло.”

Следователно откриваме, че невярващият трябва тайно да разчита на християнския мироглед, за да има смисъл неговият аргумент от съществуването на злото, който се издига против християнския мироглед! Антитеизмът предполага теизма, за да представи своите доказателства.

Така проблемът със злото е логически проблем за невярващия, а не за вярващия. Като християнин мога да дам съвършено добро обяснение на моето морално отвращение и осъждане на гаврата с деца. Нехристиянинът не може. Това не означава, че мога да обясня защо Бог върши тези неща, като е възнамерил нещастия и нечестие в този свят. Това просто означава, че моралното възмущение е последователно с мирогледа на християнина, с неговите основополагащи презумпции относно реалността, познанието и етиката. Мирогледът на нехристиянина (от каквато и да е разновидност) в крайна сметка не може да даде обяснение за такова морално възмущение. Не може да обясни обективното и неизменно естество на морални понятия като добро и зло. Така проблемът със злото всъщност е морален проблем за неверието. Невярващите са принудени да се позоват на самото нещо, срещу което спорят (божествено, трансцендентно схващане за етика), за да може да има основа за техния аргумент.

Решаване на предполагаемия парадокс

Тук невярващият може да възрази, че макар като нехристиянин да не може смислено да обясни или да обоснове възгледа, че злото съществува обективно, все пак остава парадоксът вътре в съвкупността от вярвания, които съставляват мирогледа на самия християнин. Като се имат предвид неговата основополагаща философия и посвещение, християнинът определено може да твърди и наистина твърди, че злото е реално, но християнинът също вярва неща относно характера на Бога, които събрани заедно изглеждат несъвместими със съществуването на злото. Невярващият може да твърди, че независимо от етичната недостатъчност на неговия собствен мироглед, християнинът все още – според собствените предпоставки на християнина – е затворен в логически несвързана позиция, като поддържа тези три твърдения:

1. БОГ Е ДОБЪР.
2. БОГ Е ВСЕМОГЪЩ.
3. ЗЛОТО СЪЩЕСТВУВА.

Но тук критикът пропуска един съвършено разумен начин да се съгласим с всичките три твърдения.

Ако християнинът приема по презумпция, че Бог е съвършено и напълно добър – както Писанието изисква от нас – тогава той е посветен да оценява всичко в своя опит на основата на тази презумпция. Затова, когато християнинът наблюдава зли събития или неща в света, той може и трябва да запази последователността със своята презумпция относно Божията доброта, като направи извода, че Бог има морално добро основание за злото, което съществува. Бог определено трябва да бъде всемогъщ, за да бъде Бог; не трябва да се смята, че Той е победен или притиснат от злото във вселената. И Бог със сигурност е добър, ще изповяда християнинът – така че всяко зло, което откриваме, трябва да бъде съвместимо с Божията доброта. Това означава, че Бог е планирал зли събития по причини, които са морално похвални и добри.

Да го кажем по друг начин, привидният парадокс, създаден от горните три твърдения, лесно може да бъде решен като добавим към тях тази четвърта предпоставка:

4. БОГ ИМА МОРАЛНО ЗАДОВОЛИТЕЛНО ОСНОВАНИЕ ЗА ЗЛОТО, КОЕТО СЪЩЕСТВУВА.

Когато приемем тези четири предпоставки, не може да се намери логическо противоречие, дори и привидно. Част от ходенето на християнина във вяра и от растежа в освещение е именно да извлече твърдение 4 като извод от твърдения 1-3.

Помислете за Авраам, когато Бог му заповяда да пожертва единствения си син. Помислете за Йов, когато изгуби всичко, което даваше на неговия живот щастие и наслада. Във всеки случай Бог имаше съвършено добро основание за човешкото нещастие. За тях беше белег и подвиг на вяра да не се поколебаят в своето убеждение в Божията доброта, въпреки че не можеха да видят или разберат защо им причинява това. Всъщност, дори в случая с най-голямото престъпление в цялата история – разпъването на Господа на славата – християнинът изповядва, че Божията доброта не е непоследователна с това, което извършиха ръцете на беззаконниците. Беше ли убиването на Христос зло? Със сигурност. Имаше ли Бог морално задоволителна причина за него? Също толкова сигурно. Заедно с Авраам ние заявяваме, „Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?” (Бит. 18:25). И тази доброта на Бога е отвъд всякакво съмнение: „Бог нека бъде верен, а всеки човек лъжлив” (Рим. 3:4).

Проблемът не е логически, а психологически

В крайна сметка се оказва, че проблемът със злото не е логическа трудност. Ако Бог има морално задоволителна причина за злото, което съществува, както Библията уми, тогава Неговата доброта и могъщество не са поставени под съмнение от реалността на злите събития и неща в човешкия опит. Единственият логически проблем, който възниква във връзка с дискусията за злото, е философската неспособност на невярващия да даде обяснение за обективността на своите морални преценки.

Проблемът, който хората имат с Бога, когато се сблъскат със злото в света, не е логически или философски, а повече психологически. Може да ни е много трудно да имаме вяра в Бога и да уповаваме в Неговата доброта и могъщество, когато не ни е дадена причината защо се случват лоши неща на нас и на другите. Ние инстинктивно си мислим, „защо се случи такова ужасно нещо?” Невярващите също викат вътре в себе си за отговор на този въпрос. Но Бог не винаги (всъщност рядко) дава обяснение на хората за злото, което преживяват или виждат. „Скритото принадлежи на Господа нашия Бог” (Вт. 29:29). Може би няма да можем да разберем Божиите мъдри и тайнствени пътища, дори ако Той ни каже (ср. Ис. 55:9). Въпреки това остава фактът, че Той не ни е казал защо нещастието, страданията и несправедливостта са част от Неговия план за историята и за нашия индивидуален живот.

И така, Библията ни призовава да вярваме, че Бог има морално задоволително основание за злото, което може да се намери в този свят, но не ни казва какво е това основание. Вярващият често се бори с това състояние, ходейки чрез вяра, а не чрез виждане. Но невярващият намира състоянието нетърпимо за своята гордост, чувства или рационалност. Той отказва да уповава на Бога. Не иска да повярва, че Бог има морално задоволително основание за злото, което съществува, освен ако на невярващия не се даде това основание, за да бъде изследвано и преценено от самия невярващ. Да го кажем накратко, невярващият не иска да повярва на Бога, докато Бог не подчини Себе Си на интелектуалния авторитет и моралната преценка на невярващия – ако Бог не се съгласи да си размени мястото с грешника.

Проблемът със злото се свежда до въпроса дали човекът трябва да има вяра в Бога и Неговото Слово, или да положи своята вяра в своето човешко мислене и ценности. В крайна сметка става въпрос на върховен авторитет в живота на човека. И в този смисъл начинът, по който невярващите се борят с проблема със злото е само продължаващо свидетелство как първоначално злото е влязло в човешката история. Библията показва, че грехът и всички нещастия, които го съпътстват, са влезли в този свят чрез първото престъпление на Адам и Ева. И въпросът пред Адам и Ева тогава е бил точно същият въпрос, пред който са изправени невярващите днес: да имаме ли вяра в Божието Слово просто защото Той го е казал, или трябва да оценяваме Бога и Неговото Слово на основата на нашият собствен върховен интелектуален и морален авторитет?

Бог заповяда на Адам и Ева да не ядат от определено дърво, опитвайки ги да види дали ще се опита да определят само за себе си добро и зло. Сатана дойде и отправи предизвикателство срещу добротата и истинността на Бога, внушавайки, че Бог има низки мотиви да държи Адам и Ева далеч от насладата на това дърво. И в този миг целият ход на човешката история зависеше от това дали Адам и Ева ще уповаят и ще приемат по презумпция Божията доброта. Тъй като не го направиха, човешкият род е нападнат от мъчения, които са твърде много и твърде болезнени за изброяване. Когато невярващите откажат да приемат добротата на Бога на основата на Неговото откровение за самия Себе Си, те просто продължават източника на всички наши човешки нещастия. Вместо да решават проблема със злото, те са част от проблема.

Следователно, не трябва да се смята, че „проблемът със злото” е някаква интелектуална основа за липса на вяра в Бога. Той е просто личен израз на такава липса на вяра. Откриваме, че невярващите, които отправят предизвикателство към християнската вяра, в крайна сметка разсъждават в порочен кръг. Тъй като нямат вяра в Бога, те започват да спорят, че злото е несъвместимо с Божията доброта и могъщество. Когато им бъде представено логически обосновано и библейски подкрепено решение на проблема със злото (а именно, че Бог има морално задоволително, но неизявено основание за злото, което съществува), те отказват да го приемат, отново поради липса на вяра в Бога. По-скоро биха останали напълно неспособни да дадат обосновка на каквито и да е морални преценки (относно добро и зло), отколкото да се покорят на върховния и недосегаем морален авторитет на Бога. Това е твърде висока цена, философски и лично.

---

[1] Английски превод C. Garnett (New York: Modern Library, Random House, 1950), from book V, chapter 4. Цитатът тук е взет от подбор в God and Evil: Readings on the Theological Problem of Evil, ed. Nelson Pike (Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, 1964).

[2] R. C. Sproul, Objections Answered (Glendale, CA: Regal Books, G/L Publications, 1978), pp. 128, 129.

[3] David Hume, Dialogues Concerning Natural Religion, ed. Nelson Pike (Indianapolis: Bobbs-Merrill Publications, 1981), p. 88.

[4] George Smith, Atheism: The Case Against God (Buffalo, New York: Prometheus Books, 1979).

[5] Интуиционизмът твърди, че доброто е неопределимо (основно или просто) качество, до познанието за което не достигаме емпирично или чрез естеството, а „интуитивно.” Тогава какво е „неестествено качество,” ако не говорим за „свръхестествено” качество (самото нещо, против което невярващият спори)? Нещо повече, интуиционизмът не може да даде основание да знаем, че нашата интуиция е правилна: трябва не само да схващаме интуитивно доброто на любовта, но също сме оставени да приемаме интуитивно, че тази интуиция е вярна. Добре известен и смущаващ факт е, че не всички хора (или всички общества) имат еднаква интуиция за доброто и злото. Тези противоположни интуиции не мога да бъдат рационално примирени в мирогледа на невярващия.

[6] Подобни трудности съпътстват и идеята, че етичните понятия въобще нямат функция и не се използват да описват нищо, а просто да изразят емоциите на човека. Свързаната (функционална) теория за моралния език, известна като „прескриптивизъм,” твърди, че моралните твърдения не действат да описват нещата като добри или зли, а просто да накарат слушателите да се държат или чувстват по определен начин. Според тази теория никое отношение или действие не е добро или зло само по себе си, и човек остава без никакво обяснение защо хората се занимават да „направляват” другите с безсмислени и прикрити заповеди като „да се помага на сираците е добро.”