Глава 28:

ОРЪДИЯ НА АПОЛОГЕТИКАТА

От една войска не може да се очаква да води успешна битка, ако войниците не са запознати с различните оръжия, които имат на свое разположение за справяне с врага. По същия начин, един строител не може да построи или да ремонтира къща, ако не знае какви дърводелски и водопроводни инструменти има и как да ги използва. По същия начин, християните, които искат да защитават вярата, трябва да се подготвят да отговарят на критиките на невярващите като се запознаят с „инструментите” на разсъждаване и аргументация, които могат да се използват в апологетиката.

Да бъдем рационални в широкия смисъл

„Бог не е бил такъв скъперник към хората да ги направи просто двукраки създания, и да остави на Аристотел да ги направи рационални.” Така пише Джон Лок (1632-1704).[1]

Забележката се отнася за известния труд на Аристотел по логика и умозаключения, Органон („Инструмент” или „оръдие” на познанието), в който древният философ полага правилата за разсъждения и разграничава правилни от неправилни форми на аргументация. Лок не е бил убеден в епистемологичната полза от дедуктивната форма на разсъждения (а именно, обща предпоставка, конкретна предпоставка, умозаключение), изследвана от Аристотел. Лок би бил много по-щастлив с Novum Organum („Нов инструмент”) на Франсис Бейкън, който е бил издаден през 1620 и е изследвал правилата на индуктивното или научно разсъждаване – което по-късно бива развито от System of Logic (1843) на Джон Стюарт Мил, чието разбиране за оръдията на разума от своя страна е разширено и развито от изследванията през двадесети век върху логиката, аргументите и методите.

Разбира се, Лок е известният английски социално-политически философ, който е автор на Два трактата за управлението, както и изследовател на процеса на човешкото познание, станал известен като бащата на „британския емпирицизъм.” Бил е отгледан в пуританско семейство и живял по време на събитията, които водят до учредяването на Уестминстърското събрание. Бил е съвременник на Милтън, Нютот и Бойл – и като тези велики учени мъже, открито е изповядвал християнската вяра, имайки много висока почит към Библията:

За мен Святото Писание е и винаги ще бъде постоянно ръководство за моя разум; и аз винаги ще се вслушвам в него като съдържащо непогрешимата истина свързана с неща от най-висока важност... Там, където искам свидетелство за нещата, все пак има достатъчно основание за мен да вярвам, защото Бог го е казал; и открито ще осъдя и изоставя всяко мое мнение веднага когато ми бъде показано, че е противно на някое откровение на Святото Писание.[2]

На шестдесет и три годишна възраст, през 1695 година, Лок издава трактат под заглавие Основателността на християнството, както е показана в Писанията (The Reasonableness of Christianity as Delivered in the Scriptures).[3]

Пет години преди това (1690) Лок публикува своя най-известен труд върху теория на познанието, Относно човешкото разбиране (An Essay Concerning Human Understanding). В него той се оплаква от факта, че думата „разум” често се използва така, сякаш е противоположна на „вяра.” Той пише, че според него вярата не може да доведе нищо друго „освен здрав разум,” като по този начин отрича всякакво противоречие между тях. Лок настоява, че да вярваме в нещата произволно, без разума, означава да оскърбяваме нашия Създател. Следователно християните са призвани да разбират, усъвършенстват и обучават своята способност да разсъждават. С това определено трябва да се съгласим – дори и да не можем напълно да следваме епистемологията или теологичните изводи на Лок. Със сигурност трябва да овладеем добре разликата между надеждни и ненадеждни начини на разсъждение, ако искаме да почитаме Христос и да станем ефективни в служение към Него.

Бог иска ние да бъдем рационални: да упражняваме и усъвършенстваме нашата способност да разсъждаваме в разбиране, излагане и защита на истините на Писанието. И както Лок отбелязва, тази способност за разсъждаване не започва и не свършва с учението на Аристотел. Да бъдем рационални е много по-широко качество от употребата на дедуктивни аргументи (макар че те определено имат своето място). Рационалността, или разума, която ще използваме в защитата на християнската вяра, включва не само изучаване на формална логика (схеми или абстрактни форми на умозаключения), но също и внимание към неофициалните недостатъци на обичайния език, употребата на индуктивни разсъждения,[4] боравенето с емпирични данни в историята, науката, лингвистиката и т.н.,[5] и особено разсъждение относно необходимостта от цялостен мироглед, на основата на който всяко такова мислене може да има смисъл.[6]

Наистина, Бог не е бил „скъперник” в Своето даване на различни инструменти, които защитниците на вярата могат да използват за да изследват противните мирогледи и да опровергават аргументацията на онези, които отправят предизвикателство срещу Писанията. Тези инструменти също са полезни в последователното формулиране и развитие на християнския мироглед на основата на учението на Библията. Като използваме тези оръдия на рационалността (или видимите начини, по които се злоупотребява с тях), можем да подобрим нашата способност да представим отговор за надеждата вътре в нас като вярващи, както и да схванем елементарните грешки в разсъжденията, които невярващите често правят.

Предубедени догадки

Често ще откриваме, че невярващите, образовани и необразовани, започват атака срещу християнството преди да са се запознали с това, за което говорят. Вместо изучаване и честна преценка на наличните данни относно някоя част от Библията, много невярващи използват лични догадки за това, което им „изглежда вероятно.”

Например, тъй като се казва, че Библията е написана преди толкова много стотици години, просто „изглежда вероятно” на много невярващи, че не можем да се доверяваме на текста на Библията, който имаме днес в ръцете си. Със сигурност преписвачите са променяли и допълвали оригиналния текст толкова много, че не можем да бъдем сигурни какво всъщност са писали Мойсей, Еремия, Йоан или Павел (ако въобще тези личности наистина са били авторите); според нашето мнение, това, което четем в Библията, идва от перото на някой монах от „мрачните векове”! Тази невежа критика изглежда интелектуално много обоснована за някои невярващи. В края на краищата в нашия естествен човешки опит посланията, които се предават от един говорител на друг, обикновено биват изопачавани, изкривявани или допълвани, не е ли така?

На невярващите, които спорят по този начин (за това или за много други теми свързани с Библията), непрекъснато трябва да посочваме, че разчитат на догадки, а не изследвания. Може да „изглежда вероятно,” че библейският текст не може да е надежден или автентичен след всички тези години, но тази „вероятност” е преценка, която почива на предубеждение. Първото предубеждение е допускането, че библейският текст не се различава от кой да е друг писмен документ, който намираме в нашия естествен човешки опит в историята – което, разбира се, извърта основния въпрос, по който вярващият и невярващият спорят! Ако Библията е това, което твърди, вдъхновеното Слово на всемогъщия бог, тогава историята на нейното текстово предаване може да е доста различна от историята на другите човешки документи, тъй като Бог би наредил нейният текст да се запази с по-голяма точност от текста на обикновените книги.

Вторият признак за предубеденост е, че невярващият не дава никакво конкретно доказателство, че (да кажем) някакъв средновековен монах преди нас е подправил текста. Такава забележка просто и произволно бива подхвърлена като хипотеза, която трябва да бъде приета заради своята „вероятност,” а не заради своята емпирична подкрепа. Разбира се, ако искаме да играем по този начин, бихме могли – също толкова произволно – да направим догадка, че думите, които са стигнали до нас като думи на Павел, всъщност са били написани не години по-късно, а години преди времето на Павел! Произволността е несигурен приятел на учения. Ако се освободим от всякакво изискване за доказателства, можем да повярваме на всякакви противоречиви неща.

Третият признак за предубеденост в критиката на невярващия е, че той не отчита публично достъпните действителни данни относно текста на Писанието. Ако критикът беше отделил време да изследва този въпрос, той нямаше да даде странната преценка, че библейският текст е ненадежден. Това ми стана ясно с много голяма сила след като минах курс за напреднали върху Платон по време на специализацията си, който курс разглеждаше текстуалната критика на литературната съвкупност от творби на Платон. Най-ранният запазен ръкопис на труд на Платон е от малко преди 900 от Хр. (“Oxford B,” намерен в един манастир на Патмос от Е. Б. Кларк), и трябва да помним, че се смята, че Платон е писал около 350 години преди Христос – което ни оставя с промеждутък от дванадесет века. За сравнение, най-ранните фрагменти от Новия Завет са датирани по-малко от петдесет години след първоначалното му написване; огромната част от най-важните запазени ръкописи са от 200-300 години след първоначалното написване. Текстът на Новия завет е забележително еднакъв и добре установен. Надеждността на старозаветния текст беше демонстрирана от откриването на свитъците от Мъртво море.

Цялостната автентичност и точност на библейския текст е добре известна на учените. Фредерик Кениън заключава: „Християнинът може да вземе цялата Библия в ръка и да каже без страх и колебание, че държи истинското Божие Слово, предавано без загуба от поколение в поколение, през вековете.”[7] Могат лесно да се приведат множество такива оценки от компетентни учени – което само показва предубедеността, която действа в мисленето на невярващите, които безцеремонно критикуват Библията, че „много вероятно” има съмнителен текст.

И така, когато защитаваме нашата християнска вяра, трябва постоянно да внимаваме за начините, по които разсъжденията на невярващите почиват върху предубедени догадки. Те изникват многократно. Дори съм чувал някои хора да изговарят радикалното мнение, че „нямаме документални или исторически основания да вярваме, че Исус от Назарет наистина е живял”! можете ли да забележите очевидните признаци за предубеденост тук? Такава критика просто приема за даденост, че самата Библия по никакъв начин не трябва да се приема като документален източник за исторически сведения – противно на общата практика дори на невярващите историци на древния свят. Нещо повече, такава критика не показва запознатост със светските споменавания на Исус в древната литература – като споменаването на римския историк Тацит за „Христус,” който е понесъл „най-тежкото наказание...от един от нашите прокуратори, Понтий Пилат” (Анали 15.44), или споменаването от юдейския историк Йосиф Флавий за Яков, „брат на Исус, наречен Христос” (История 20:9), и т.н. Такава критика обикновено в крайна сметка ни казва повече за критика (напр. за неговата предубеденост, че не е чел), отколкото за предмета на неговата критика.

Имало е време, когато критиците на Стария Завет са го подигравали, че споменава за едно племе, хетейците, които (дотогава) не са били познати извън Библията; такива предполагаеми недостатъци в библейския разказ са били приемани като свидетелство, че тя е безполезна като исторически документ – докато след 1871 археолозите започват да откриват хетейски произведения и паметници около Архемиш. Днес хетейската цивилизация е една от най-добре познатите култури на древния свят!

Археологията многократно се оказва враг на библейските критици, изравяйки техните негативни предубеждения и потвърждавайки точността на Писанията в историческите подробности. Орлински пише:

Все повече старият възглед, че библейските данни са съмнителни или дори вероятно лъжливи, освен когато са подкрепени от извънбиблейски факти, отстъпва на възгледа, че като цяло библейските описания са по-вероятно истинни отколкото лъжливи...[8]

Дори толкова враждебен коментатор като списание Тайм трябваше да признае в тема на броя под заглавие, „Доколко е вярна Библията?”:

След повече от две столетия срещу най-тежките научни оръдия, които могат да бъдат вкаран в битка, Библията оцеля – и може би тя е този, който е в настъпление. Дори на собствената територия на критиците – историческите факти – Писанията изглеждат по-приемливи сега, отколкото по времето, когато рационалистите са започнали атаката.[9]

Простата идея, която искам да внуша тук, е, че апологетите трябва да бъдат готови да изложат на показ предубедените догадки на невярващите, когато те се появят. Много от негативните предразсъдъци на хората, които критикуват Библията или християнството, се оказват произволни или смущаващи за тях самите, когато бъдат подложени на натиск; смирено, но уверено такъв натиск трябва да бъде приложен. Има голям брой хора, които отхвърлят Писанията на основата на неща, които в крайна сметка всъщност не познават или не са изследвали добре. Трябва да посочим колко неразумно е да се разчита на предубеденост и догадки в коя да е област – но особено относно неща с вечни последствия. Колкото повече хора започнат да познават „фактите” относно текста и историческите сведения на Библията, толкова по-малко вероятно е те да отхвърлят книгата лекомислено.

Прикрита философска пристрастност

Друго оръдие, което апологетът може да използва в спора с онези, които критикуват библейското послание, е да изложи на показ философските пристрастия на критика, които са приети за даденост, вместо да бъдат открито доказани и подкрепени. Това е друг широк признак как невярващите не са рационални в своя подход.

Размислете върху следното. Дори ако от текстова критика, археология и свързани науки има налични достатъчно външни подкрепящи данни, за да докажат всички естествени сведения (лингвистични, културни, хронологични и т.н.), които намираме в литературата на Писанието, все още ще останат важни особеност – всъщност, най-важните особеност – на библейския разказ, в които осъзнатите невярващи ще се съблазнят интелектуално. В Библията не четем само за хетейци, високи места, къщи, военни битки, преселения и бракове, но също се натъкваме на изцеления, плаващи брадви, огнени колесници, вода превърната във вино, раждане от девица и възкресения. Когато невярващите четат за чудесата в Библията, тяхната първа реакция е да кажат, че такива неща не могат да се случат, и отказват да вярват на разказите за тях. „Всички знаем, че хората не могат да ходят по водата; следователно този разказ е лъжлив.”

Всеки от нас познава този начин на разсъждения. Ние самите го използваме на касата в супермаркета, когато четем фантастичните заглавия в таблоидите („Жена ражда собствения си баща!”). Скритият аргумент е, че такива неща са невъзможни, следователно не могат да се случат. Невярващите предварително отхвърлят възможността за чудеса, и на основата на тази неизказана предпоставка гледат със съмнение на библейското повествование. „Исус не е възкръснал от мъртвите, защото всички знаем, че мъртвите не възкръсват.” Невярващите по инерция приемат, че хората, които живеят в просветения, научен двадесети век, не могат да приемат суеверията, митовете и приказките на Библията. В края на краищата, ние днес използваме хладилници и компютри!

Обаче, за да могат да водят своето мислене по напълно рационален начин, невярващите, които се съмняват в библейските разкази за чудеса, трябва да се спрат, за да осъзнаят и да изследват внимателно своите ръководни презумпции. „Знаем, че чудесата са невъзможни.” Знаем го? Невярващите чувстват, че знаят, че такива събития не могат да се случват, защото като имат научен възглед, са убедени, че цялата природа действа по предсказуем, закономерен начин. „Чудесата биха били противни на закономерностите на нашия обичаен опит, не биха били предсказуеми,” възразяват те – на което умелият апологет трябва да отговори, „Не е ли точно това идеята?” Ако чудесата не бяха необичайни, те не биха били чудеса.

Предразсъдъкът на невярващия срещу необичайните събития трябва да бъде предизвикан за липсата на рационално основание. Дали невярващият знае, че цялата природа действа по закономерен начин? Че никога не може да има изключения? Това е доста голямо познание, което по естество включва проникване в самото естество на реалността и метафизичните граници на възможностите. Каква обосновка има невярващият за своите възгледи тук? Ако християнският мироглед е истина, чудесата не са предварителен философски проблем; един всемогъщ Създател и Владетел на света определено ще върши неща, които са извън обичайното и са в противоречие със закономерностите на човешкия опит – като възкресяване на мъртвите. Следователно, да отхвърляме Библията заради разказите за чудеса е от философска гледна точка избягване на въпроса.

Грешката тук не е, че критиците на християнството имат философски презумпции, които те прилагат към данните и използват в своите разсъждения. Това е неизбежно за всеки, бил той вярващ или невярващ. Схващането, че можем да се отличаваме с философска неутралност в науката и аргументацията, е наивно и нереалистично; всъщност, аз твърдя, че е невъзможно. Проблемът не е, че невярващите имат своите презумпции, а че често не осъзнават какви са точно тези презумпции и не дават никакво основание или защита за тях – особено срещу противоположните презумпции на други (като християните).

Очевидно вярващите и невярващите подхождат към библейския разказ за чудесата с различни ръководни презумпции за това какво е възможно, относно съществуването и могъществото на Бога, относно намесата на Бога в света и т.н. част от задачата на апологетиката е да разкрие характера и функцията на тези противоположни презумпции в спора между християните и нехристияните. Разбира се, спорът не трябва да завършва тук, като че ли сме оставени с нерешим интелектуален равен резултат между крайни философски възгледи. Следващата стъпка включва аргументация и сравнение относно противоположните презумпции (или мирогледи) на вярващия и невярващия, и така ни доближава до същността на философската апологетика, както я разглеждахме в предишните глави. Само християнският мироглед дава смисъл на логиката, науката, морала и т.н., на които се позовават и двете страни в спора – да не споменаваме, че само той дава смисъл на самия процес на разсъждения и разисквания.

Главни интелектуални грехове

Първият инструмент на апологетичното разискване, който разгледахме, беше да посочим предубедените догадки, в които невярващите лесно се впускат, когато търсят начин да оспорват истината на християнството. Вторият инструмент, който трябва да се използва в апологетиката, е да изложим прикритите философски пристрастия, които обикновено биват скрити в критиките, привеждани от невярващите.

Като използва такива средства, апологетът се стреми да разкрие „презумпциите” на невярващия, които определят (несъзнателно или понякога съзнателно) заключенията, до които той ще достигне. Ние постоянно внимаваме да открием прикрити, жизненоважни презумпции.

В други случаи апологетът трябва да отправи предизвикателство не просто срещу презумпциите на вярващия, но и срещу факта, че тези презумпции са или произволни, или несъстоятелни. Всъщност, точно това са двата главни гряха за всеки учен: произволност в неговото мислене или несвързаност между различните страни на неговото мислене (и живот). Защитниците на вярата никога не трябва да престават да посочват това.

Ако на хората се позволи да вярват всичко, което желаят, просто заради удобство, традиция или предубеденост, те изоставят рационалния подход, който изисква да имаме добри основания за нещата, които вярваме и правим. От друга страна, ако на хората се позволява да твърдят (или да разчитат на) определени твърдения, само по-късно да изоставят или да противоречат на същите тези твърдения, тогава те са нарушили основните изисквания за обосновани разсъждения. В двата случая мисленето и вярванията на човека стават непредсказуеми и ненадеждни.

Презумпции, които не се съгласуват едни с други

Когато говорим с невярващите относно техните възгледи – особено техния мироглед – трябва да сме особено чувствителни да чуем или да разпознаем какви са техните ръководни презумпции относно естеството на реалността (метафизика), относно естеството на познанието (епистемология) и относно какво е правилно или погрешно в човешкото поведение (етика).

Макар че не всеки мисли ясно и конкретно за такива неща абстрактно (според основополагащи принципи), и макар че не всеки ще бъде способен открито и ясно да заяви какви са неговите ръководни презумпции, все пак всеки използва някакъв основен възглед относно реалността, познанието и поведението. Както казваме, всеки „прави” философия, но не всеки я прави добре – не всеки разсъждава самоосъзнато по такива неща и търси последователен и състоятелен възглед.

Така че християните трябва да се научат да слушат внимателно какво казват критиците на вярата и да търсят да определят какво критикът приема за даденост. Трябва да посочим, след това да анализираме и да критикуваме презумпциите на нашите противници. По самото си естество сблъсъкът между упорития невярващ и верния вярващ ще се сведе до въпрос за техните различни презумпции.

Когато определим презумпциите на невярващия, ще виждаме в случай след случай (всъщност, в крайна сметка във всички случаи), че невярващият има неуправляемо и нерешимо противоречие между своите действащи презумпции. Неговите основни вярвания относно реалността, или относно познанието, или относно етиката, не са в съгласие едни с други – не работят съгласувано едни с други, или направо си противоречат. Нека да разгледаме няколко прости примера.

(1) Противоречие в етичния възглед на човека: Представете си, че вашият съсед изразява възглед, който може да се обобщи с думите на една известна реклама за бира: „Само веднъж се живее, затова живей за цялото удоволствие, което можеш да получиш!” Тоест, удоволствието е водещата цел в живота, и няма отговорност за нашето поведение след този живот. От друга страна, представете си, че същият този съсед изразява възмущение от добре документиран случай на полицейска бруталност, или от потисничество и нашествие на някой тиранин срещу по-малка страна, или от твърде леки присъди срещу изнасилвачи, или от подкупи, приемани от държавни служители, или от расова омраза и дискриминация, и т.н. (изберете си). Тези два възгледа – че удоволствието е най-висшата ценност, но бруталността (и т.н.) трябва да бъде осъдена – излагат същностно противоречие в мисленето на вашия съсед. Той не е последователен. В края на краищата, ако полицаите, или изнасилвачите, или тираните (и т.н.) получават удоволствие от това, което правят на другите, според хипотезата на вашия съсед („живей за цялото удоволствие, което можеш да получиш”) те трябва да следват същите тези действия, от които вашият съсед се отвращава и осъжда.

(2) Противоречие в епистемологичния възглед: Представете си, че имате приятел, който критикува вашата християнска вяра, казвайки, че вие сте суеверен и наивен. Според него не трябва да вярваме на нещо, което не е доказано (или доказуемо) чрез наблюдение, или по-общо чрез нашите възприятия: да го кажем просто, „да видиш означава да повярваш.” Проблемът с християните, смята той, е, че те вярват в неща просто на основата на предполагаемия авторитет на Бога (говорещ в Библията). Вие обсъждате това със своя приятел. Питате го как е стигнал да държи възгледа, че познанието е ограничено до наблюдения. Той обяснява, че е минал курс в местния колеж (или е чел някаква книга от библиотеката), и учителят (писателят) го е убедил, че когато определяме какво да вярваме в този свят, можем да се доверяваме само на нашите възприятия. Веднага забелязвате противоречието! Вашият приятел критикува християните, че вярват на неща без доказателство от наблюдение, а на основата на чужд авторитет (Бог) – а той самият е стигнал до своето вярване не чрез доказателства от наблюдение, а на основата на чужд авторитет (неговият учител)!

Всъщност, противоречието на в неговото мислене е още по-лошо. Независимо как е стигнал до своя възглед, че познанието е ограничено до наблюдение, самият възглед е противоречив сам по себе си. Представете си някои неща, които знаем и можем да проверим чрез употреба на възприятията си. Знам, че навън през прозореца чурулика някаква птичка. Знам, че огънят е горещ. Знам, че маларията се лекува с хинин. Знам, че синът ми е окосил моравата. И знам такива неща, защото съм ги възприел (или бих могъл да ги възприема) с моите собствени възприятия. А сега какво ще кажете за това? Вашия приятел твърди, че познанието се ограничава до наблюдение. Получил ли е някакво чувствено възприятие за тази истина (както аз получавам, когато виждам сина ми да коси моравата)? Разбира се, не е. Той не може да „наблюдава” идейно ограничение, още по-малко универсално ограничение. Той не „вижда” как цялото познание е ограничено до това, което можем да видим. Следователно, в мисленето на вашия приятел има нерешимо противоречие.

(3) Противоречие в метафизичния възглед: Представете си, че вашият професор в училище преподава бихейвиористичен възглед за човека, като твърди, че всяко човешко поведение се определя от предхождащи фактори (конкретно, обуславяне от дразнения и реакции) и предсказуемо, ако знаем всички тези фактори. В крайна сметка и по принцип, твърди професорът, човешката свободна воля е илюзия. Всички ние мислим и правим това, което сме обусловени да мислим и правим, като се имат предвид променливите фактори на нашата среда. Представете си още, че когато се стигне до последния изпит по неговия предмет, вие преписвате на изпита и професорът ви хване. Той е възмутен и настоява да ви наложи строго наказание (да речем, да ви скъса на изпита). Ако го направи, той показва открито противоречие в своя възглед за човешкото естество, не е ли така? Като ви наказва, той приема, че вие сте способен да изберете как да подходите към минаване на изпита: можете да учите усърдно и да се подготвите сам да отговорите на въпросите, или можете по-ефективно да „минете гратис” като използвате усилията върху теста на някой друг студент, от чиято работа вие сте преписал. Ако не сте можел да направите нещо друго освен това, което сте направил – като се има предвид вашата обусловеност и условията на вашата среда – ще бъде безсмислено да ви наказват за това, което вие предсказуемо сте направил. Но в края на краищата точно това професорът ви е учил в клас относно човешкото естество.

(4) Противоречие между епистемологията и метафизиката на човека: Представете си, че на работата имате колега, който е завършил колеж и си въобразява, че е доста интелектуален в религиозните неща. Според него няма никакъв Бог и никакъв духовен свят (или духовни явления, духовни сили). Цялата реалност е този физически свят. Нещо повече, този колега намира за интелектуално невъзможно да приеме християнския възглед, защото съдържа това, което той определя като вътрешни логически противоречия (да речем, Бог е един и три, или Бог е любящ и всемогъщ, но все пак има зло в света). Според него не можем да познаваме като истинно нещо, което противоречи на логическите закони. Скритият проблем в мисленето на вашия колега е, че неговият възглед за реалността (метафизика) въобще не се съгласува с неговия възглед за познанието (епистемология). И причината е очевидна: „логическите закони” не са физически по своето естество. Не можете да докоснете или да вкусите логически закон; нито можете да откриете такъв със сложен инструмент, измислен от учен физик. Логическите закони не са физически, и следователно като се има предвид възгледа на вашия колега, логическите закони всъщност не са реални.

Често срещани логически грешки

Току-що споменахме логическите закони (и как материализмът ги прави невъзможни).[10] Тъй като логическите закони са толкова важни за аргументацията и разискването – точно за което е апологетиката, както казахме преди – трябва да спрем и да се запознаем с някои от най-често срещаните от тези логически последователности. Ефективната защита на вярата изисква умело използване на логиката в отговор на нуждите на невярващите и в опровергаване на техните аргументи, както и във вътрешна критика на най-основния възглед на невярващия.

Логиката е изучаване на правилни (надеждни) и неправилни (ненадеждни) последователности на разсъждение или аргументация. Логикът е заинтересуван да научи на какви (а) видове предпоставки или (б) примери на изводи може да се разчита, за да доведат до истината в умозаключенията на човека. Когато разглеждаме видовете предпоставки използвани в аргумент, формулиран в обикновен разговор (на „естествени езици” като английски, немски, китайски и т.н.), се казва, че се занимаваме с неформална логика – не защото е някак си неофициална, а защото не се занимава с „формални” езици (символни системи, връзки и т.н.). Формалната логика, както ще видим от името, се занимава с форми на аргументация или модели на разсъждения (където предикатите или предпоставките са лишени от конкретно съдържание и направени абстрактни, като им се приписва формален символ или знак, както се прави в алгебрата).

Неформалните грешки посочват ненадеждността на определени видове предпоставки за постигане на истината на заключенията, които следват от тях. Някои от най-честите неформални грешки в разсъжденията ще бъдат следните:

1. Основаване на заключение върху позоваване на общоприет възглед

2. Основаване на заключение върху позоваване на емоция (жалост, страх и т.н.)

3. Основаване на заключение върху позоваване против (или в полза на) човека, авторитета, обстоятелствата или историята на някой, който привежда конкретна теза

4. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставки, които доказват нещо съвсем друго (ако въобще доказват нещо)

5. Основаване на заключение върху позоваване на отсъствие (или незнание) за предпоставки, които доказват обратното

Във всеки от тези видове погрешно разсъждаване (1-5), истинността на предпоставката (или предпоставките) използвана в аргумента не е свързана с истинността на достигнатото заключение. Дори ако приемем предпоставката (предпоставките), заключението не е задължително като следствие от нея; следователно, такава последователност на разсъждения е ненадеждна. В другите форми на погрешно разсъждаване (6-10) истинността на заключението не следва със сигурност от предпоставката (предпоставките) поради неясно или объркано мислене. Ето някои общи примери:

6. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставка (или предпоставки), в които понятията не се използват в един и същи смисъл, или където проблеми на граматиката или ударението правят смисъла (и следователно истинността) на предпоставката (предпоставките) несигурен

7. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставка, която е просто повторение на заключението или приема заключението за даденост

8. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставка, която е заявена прекалено общо (не признава важни ограничения или е вярна само в ограничен брой или необичайни случаи)

9. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставка (или предпоставки) по такъв начин, че обърква качествата на „частите” на нещо с качествата на „цялото”

10. Основаване на заключение върху позоваване на предпоставка (или предпоставки) по такъв начин, че обърква причинните или времеви връзки между събитията, обърква различни видове „причинност” или пренебрегва сложността на причините за нещо

Накрая има неформални грешки в разсъждаването (11-15), които издават или нечестност в ума и метода на човека, който представя въпросния аргумент, или изопачаване на фактите. Някои примери за това са:

11. Основаване на заключение върху неспособността на някой да предложи единичен, прост или ясен отговор на сложен въпрос (засягащ повече от един проблем), лукав въпрос (емоционално натоварен) или подвеждащ въпрос (създаващ лъжливо впечатление или отклоняващ вниманието от конкретен проблем)

12. Основаване на заключение върху принуден избор между две алтернативи, които погрешно биват представени като единствен избор

13. Основаване на заключение върху последователност на разсъждение, която издава употреба на двоен стандарт или особен претекст

14. Основаване на заключение върху погрешно сравнение между две неща (които наистина си приличат, но по несвързан с въпроса начин или в маловажни неща)

15. Основаване на заключение върху грешката да се разглеждат конкретни качества или последователност от конкретни събития сякаш сами по себе си за някаква цялост (метафорично овеществяване или абстракция)

В допълнение към горните петнадесет вида неформални грешки в разсъждаването, християните, които искат да защитават ефективно вярата, трябва да бъдат запознати с често срещаните формални грешки, извършвани в разсъждаването, както и с най-ефективните или често срещани позитивни логически последователности на разположение. Например:

16. Грешката с потвърждаване на следствието се извършва, когато някой заяви условна предпоставка (ако P, то Q), след това заявява следствието (Q), и заключава, че това доказва причината за следствието (P). Такава последователност на разсъждение не е надеждна, както можем да видим от примерите: „Ако Милтън е написал Хамлет, то Милтън е велик писател. Но Милтън наистина е велик писател. Следователно той е написал Хамлет.”

17. Грешката с отричане на предпоставката се извършва когато някой заяви условна предпоставка (ако P, то Q), след това отрича предпоставката, от която се извлича следствието (P), и заключава, че следствието (Q) не може да е вярно. Такава схема на разсъждения е също толкова ненадеждна, както предишната. Ето пример: „Ако Кастро е застрелял Кенеди, значи Кастро е негодник. Но Кастро не е застрелял Кенеди. Следователно той не е негодник.”

18. Една много ценна форма на аргументация, известна като „дизюнктивна дедукция,” се развива по следния начин: първо установявате предпоставката, че (поне) едно от две твърдения е вярно: P или Q. След това доказвате, че едното от тези двете твърдения не е вярно (т.е., установявате не-Q). От тези две предпоставки човек може законно да стигне до извода, че твърдението P е вярно. Пример: „Саманта е сложила отрова в чая, или съпругът й е извършил самоубийство. Но Саманта не е сложила отрова в чая. Следователно съпругът й е извършил самоубийство.”

19. Друга убедителна логическа схема (когато се използва внимателно) е известна като аргумент a fortiori – разсъждаване от по-малък случай към по-голям случай. Ако човек правилно разбира естеството на логическата значимост, която нараства от единия към другия случай, разсъждението от по-малък към по-голям случай можа де бъде много полезно. „Ако Бог държи отговорни онези, които никога не са чули Благовестието, колко повече ще съди строго тези, които са чули Благовестието и открито го отхвърлят.”

20. Вероятно най-могъщото оръдие за опровергаване, което апологетите могат да използват в спора, е известно като reduction ad absurdum – планът да сведете конкретна предпоставка или цялостната позиция на вашия противник до абсурд. Като използвате такъв аргумент, вашата цел е да покажете, че предпоставката на противника предполага заключение, което е всеизвестно лъжливо. Следователно, въпросната предпоставка сама по себе си трябва да е лъжлива. (Това е правило във формалната логика известно като modus tollens: от „ако P, то Q” и добавянето на „не-Q” неизбежно следва заключението „не-P.”) Ето един пример: „Ако няма универсални морални принципи (както твърди релативистът), тогава не е правилно едно общество да осъжда действията на друго общество. Но със сигурност е морално правилно за нас да осъждаме нацистките зверства в Германия срещу евреите (или в Индия насилственото изгаряне на вдовицата на погребалната клада на съпруга й и т.н.). Следователно релативизмът не е истина.”

Поведение, което издава възприето вярване

Накрая, за да посочим едно оръдие, което е полезно и необходимо за християнските апологети, трябва да споменем, че не е белег за рационалност един човек да твърди едно нещо, а да живее обратното на него. Това може да се смята за морално лицемерие, но е също така форма на ирационалност или непоследователност или противоречие в мисленето на човека – тъй като когато той словесно представя твърдение, действа едно вярване, но когато се държи по противоположен начин на това твърдение, това е свидетелство за противоположно вярване.

Животът на невярващия е пълен с такава непоследователност. Той приема за даденост човешкото достойнство и посещава погребение, за да почете починал приятел или роднина, макар преди това да е твърдял, че по принцип човекът не се различава от кой да е друг продукт на еволюцията като кон или куче. Невярващият ще настоява, че човекът не е нищо повече от съвкупност от биохимични фактори, управлявани от физичните закони – и след това ще целуне жена си и децата си, когато се прибере у дома, като че ли има нещо такова като любов между тях. Ще твърди, че в сексуалните взаимоотношения „всичко е позволено” (няма морални абсолюти) – но след това възмутено ще осъди педофилите или морално ще отхвърли некрофилията. Ще каже, че нещата във вселената стават случайно – по „случайност” – но след това ще се обърне и ще търси закономерности, подобни на закони обяснения на събитията, и еднаквост или предсказуемост в нещата изследвани от естествените науки. Нехристиянинът няма действащ мироглед и излага на показ тази слабост във всяка стъпка в живота си.

Обобщение

Бог не е бил „скъперник” като ни е снабдил с разнообразие от ефективни средства да отговаряме на критиките на невярващите и да опровергаваме претенциите на техните враждебни мирогледи. Като се справя с невярващия, християнинът трябва да внимава да посочи в своя критик

1. предубедени догадки,
2. прикрити философски пристрастия,
3. презумпции, които не се съгласяват една с друга,
4. логически грешки, и
5. поведение, което издава възприето вярване.

Като правим това, ние изпълняваме една от главните задачи на апологетиката: опровергаваме предизвикателства и представяме вътрешна критика на позицията, от която възникват тези критики.

---

[1] John Locke, An Essay Concerning Human Understanding, Book IV, Chapter XVII (New York: Dover Publications, 1959 [1690]), vol. 2, p. 391.

[2] Цитирано от редактора в “Introduction” в John Locke, The Reasonableness of Christianity as Delivered in the Scriptures, ed. George W. Ewing (Chicago: Gateway Edition, Henry Regnery Co., 1964 [1695]), p. xi.

[3] Лок по-нататък обяснява, че книгата е била предназначена главно като опровержение на деистите; те въпреки това приветстват наблягането на Лок на мястото на разума в религията, подвеждайки посредствените учени да определят Лок като деист. Английският калвинист Джон Едуардс (да не се бърка с американеца Джонатан Едуардс) изопачава още повече намеренията на Лок, като го очерня с епитети като атеист и социнианец.

[4] За полезен труд по неформална, формална и индуктивна логика, виж Irving M. Copi, Introduction to Logic (New York: Macmillan Publishing Co., 1978 [5th ed.]).

[5] Читателите трябва да погледнат тук различни полезни текстове върху християнски „доказателства,” но също трябва да разгледат дискусии за различната употреба на наблюдаваните данни при формирането на теориите и аргументацията: например, W. V. Quine and J. S. Ullian, The Web of Belief, 2nd ed. (New York: Random House, 1978); Stephen Toulmin, The Uses of Argument (Cambridge: University Press, 1969); Thomas S. Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions, 2nd ed. (Chicago: University Press, 1970).

[6] Виж тук трудовете на Корнилиъс Ван Тил (налични от Presbyterian and Reformed Publishing Co.): например, Cornelius Van Til, The Intellectual Challenge of the Gospel (1953), The Defense of the Faith (1955), A Survey of Christian Epistemology (1969).

[7] Цитирано в Greg L. Bahnsen, “The Inerrancy of the Autographa,” Inerrancy, ed. Norman L. Geisler (Grand Rapids: Zondervan Publishing House, 1980), p. 187.

[8] H. M. Orlinsky, Ancient Israel (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1954), p. 6.

[9] Time, December 30, 1974, p. 41.

[10] Нематериалността на законите (логически, морални и т.н.), и всъщност нематериалността на понятията като справедливост, любов и т.н. не създава автоматично философски проблем за християнския мироглед. Логическите закони са човешко отражение на Божия уми Божието мислене относно идейните и/или свидетелствено-доказателствените взаимоотношения между истини (или съвкупности от истини). Логическите закони са продължение на факта, че Бог не противоречи на Себе Си (Неговите думи не са да и не, 2 Кор. 1:18) и за Него е невъзможно да лъже (Евр. 6:18).