Глава 25:

ГОТОВИ ДА РАЗСЪЖДАВАМЕ

Необходимо ли е?

Бях обхванат от вълна от благочестиво съгласие, когато за първи път чух някой уверено да заявява, че „Божието Слово е като лъв в клетка: то не се нуждае от защита. Просто пуснете лъва, и той сам ще се погрижи за себе си!” в това твърдение изглежда имаше нещо много правилно. Изглеждаше почти неблагоговейно да не се съглася с него.

Е, нещо в това твърдение наистина е вярно. Бог определено няма нужда от нищо – още по-малко от жалките усилия на някой конкретен човек да защитава Неговото Слово. Той Създателят на небето и земята, всемогъщ в сила и върховен в управлението на всички неща. Когато спореше с атинските философи, апостол Павел каза точно това: той заяви, че Бог не бива почитан с човешки ръце, „като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко” (Деян 17:24-25). Ако Бог можеше да огладнее, например, не би имал нужда да казва на нас, тъй като пълнотата на създанието е Негова (Пс. 50:12)! Той не зависи от нищо извън Себе Си, а всичко извън Него зависи от Него за своето съществуване, качества, способности, постижения и благословения. „ В Него живеем, движим се и съществуваме” (Деян. 17:28).

Така че е очевидно, че Бог не се нуждае от нашата недостатъчна логика и нашите слаби опити да защитаваме Неговото Слово. Въпреки това, благочестиво звучащата забележка, с която започнахме, все пак е погрешна. Тя предполага, че ние не трябва да се занимаваме с апологетични дейности, защото Бог пряко сам ще се погрижи за такива неща. Забележката е също толкова погрешна, колкото и ако кажем, че Бог не се нуждае от нас като евангелизатори (Той би могъл да направи дори камъните да извикат, нали?) и следователно усилията за евангелизаторско свидетелстване не са важни. Или човек може заблудено да смята, че тъй като Бог има силата и способността да осигури неговото семейство с храна и облекло без „наша помощ,” той няма нужда утре да ходи на работа.

Такова мислене е небиблейско. То обърква от какво самият Бог се нуждае от нас и какво Бог изисква от нас. То приема, че Бог определя цели, но не и средствата за тези цели (или поне не посредничеството на сътворени средства). Няма нужда Бог да използва нашето евангелизаторско свидетелстване, нашата всекидневна работа за заплата, или нашата защита на вярата – но избира да го прави, и ни призовава да се занимаваме с тях. Библията ни заповядва да работим, макар че Бог може да промисли за семействата ни и по друг начин. Библията ни заповядва да евангелизираме, макар че Бог може да използва други средства да призове грешниците при Себе Си. И Библията също ни заповядва да защитаваме вярата – не защото Бог би бил безпомощен без нас, а защото това е едно от Неговите заповядани средства за прослава на Него и за защита на Неговата истина.

Христос говори на Църквата като цяло чрез Юда, заповядвайки ни да „се подвизавате за вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Юда 3). Църквата и нейното схващане за истината на Благовестието са били заплашвани от лъжливи и еретични учения. Юда е знаел много добре, че Бог владее абсолютно, и наистина на времето си Бог ще се справи пряко с нечестивите учители, определяйки ги на вечно осъждение. И все пак Юда също подтиква своите читатели сами да се подвизават срещу измамата на лъжеучението, а не да седят и да очакват, че Бог просто сам ще се погрижи за това.

Павел писа на Тит, че епископите (пастори и старейшини) в Църквата трябва да са особено опитни да опровергават онези, които се противят на Божията истина (Тит 1:9). Но това не е просто възложена задача на ръкоположени хора. На всички вярващи е заповядано да се включат в нея. Като говори към всички членове на събранието, Петър пише следната заповед: „почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда” (1 Пет. 3:15). Сам Бог, говорейки с вдъхновените думи на Петър, ни призовава като вярващи – всеки един от нас – да сме готови да защитаваме вярата срещу предизвикателствата и въпросите, които идват от невярващите – срещу всеки един от тях.

Необходимостта от апологетика не е Божествена нужда: Бог със сигурност може да свърши Своята работа и без нас. Необходимостта от апологетика е морална необходимост: Бог е избрал да върши Своята работа чрез нас и ни е призовал за нея. Апологетиката е специален талант на някои вярващи, или интересно хоби на други; но тя е наредена от Бога отговорност на всички вярващи.

Какво не е?

Трябва да разгледаме отново 1 Петър 3:15 и да забележим няколко неща, които стихът не казва.

(1) Не казва, че вярващите трябва да поемат инициативата и да започват арогантни спорове с невярващите, казвайки им, че ние имаме всички отговори. Няма защо да излизаме и да търсим сблъсък. Ние определено не трябва да си играем или да насърчаваме дух на „ще ти го докажа,” отношение, което привлича опровержение. Текстът показва, че ние предлагаме разумна защита в отговор на онези, които искат от нас такова нещо, независимо дали го правят като открито предизвикателство срещу верността на Божието Слово или като естествена реакция на нашето евангелизаторско свидетелство.

Текстът също показва, че духът, с който даваме нашия апологетичен отговор, е дух на „кротост и страхопочитание.” Той не е свадлив и отбранителен. Не е дух на превъзходство задачата на апологетиката започва със смирение. В края на краищата, страхът от Господа е начало на всяка мъдрост (Пр. 1:7). Нещо повече, апологетиката се върши в служение към Господа, а „Господният слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде кротък към всичките, способен да поучава” (2 Тим. 2:24). Апологетиката не е място за суетно показване на интелектуални мускули.

(2) Друго нещо, което 1 Петър 3:15 не казва, е, че вярващите са отговорни да убедят всеки, който предизвиква или поставя под съмнение тяхната вяра. Можем да предложим разумни основания на невярващия, но не можем да го принудим субективно да повярва в тези основания. Можем да опровергаем слабата аргументация на невярващия, но все още да не го убедим. Можем да затворим устата на противниците, но само Бог може да отвори сърцето. Не е в нашите способности, и не е наша отговорност да новораждаме мъртвото сърце и да даваме зрение на слепите очи на невярващите. Това Божие дело на благодат.

Бог е Който трябва да просвети очите на разбирането на човека (Еф. 1:18). „Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1 Кор. 2:14). Докато Бог в Своята върховна благодат не промени грешника отвътре, той няма да види Божието царство, нито ще се покори на Царя. Исус поучаваше на това Никодим, напомняйки му, че „Вятърът [същата дума на гръцки като „Дух”] духа гдето ще. . . . така е с всеки, който се е родил от Духа” (Йоан 3:8). Нашата задача е да представим вярно и обосновано свидетелство и защита. Задачата по убеждаване е на Бога. Затова апологетите не трябва да оценяват успеха си или да настройват посланието си според това дали невярващият в крайна сметка се съгласява с тях.

(3) Но друго нещо, което 1 Петър 3:15 не казва, е, че защитата на вярата има различен върховен авторитет от задачата за представяне на вярата. Често срещана грешка сред евангелските християни е да си въобразяват, че авторитета на Бога и Неговото Слово е основата за тяхната теология и проповядване, но авторитетът за защитата на тази вяра трябва да бъде нещо друго, а не Бог и Неговото Слово – иначе само ще увъртаме пред въпроса, зададен от невярващите. Така вярващите понякога ще бъдат подведени да си мислят, че това, което ще приемат като върховен стандарт в апологетичното мислене, трябва да бъде неутрално и да бъде единодушно прието и от вярващия, и от невярващия; и от тук ще продължат към втората грешка да мислят, че нещо като „разум” е такъв общо разбиран и възприет стандарт.

Тези идеи, обаче, са очевидно в несъгласие с библейското учение. Дали апологетиката има различен епистемологичен[1] авторитет от обясняването на теологията? Нашата теология е основана върху авторитета на Христос, Който говори чрез Своя Дух в думите на Писанието. 1 Петър 3:15 ни учи, че необходимото условие да представим защита на вярата (апологетика) е също да „почитаме (освещаваме) Христос в сърцата си като Господ.” Би било грешка да си представяме, че тук Петър говори за „сърце” като център на емоции, различен от ума, с който мислим. В библейската терминология „сърцето” е мястото на нашето разсъждаване (Рим. 1:21), размишления (Пс. 19:14), разбиране (Пр. 8:5), мислене (Вт. 7:17; 8:5) и вяра (Рим. 10:10). Точно тук – в центъра на нашето мислене и разсъждения – Христос трябва да бъде освещаван като Господ, когато влизаме в апологетична дискусия с питащите невярващи. Така теологията и апологетиката имат един и същ епистемологичен авторитет – един и същ Господ над всичко.

Разум и разсъждаване

Вярващите, които се стремят да защитават своята вяра, правят сериозна грешка, когато си въобразяват, че нещо като „разум” трябва да замести Христос като върховен авторитет (Господ) в тяхното мислене и аргументация. Те също попадат в много блудкаво и объркано мислене, поради неразбирането на думата „разум.”

Християните често са объркани относно „разума,” като не знаят дали това е нещо, което да приемат или да избягват. Това е защото обикновено не определят точния начин, по който се използва думата. Това може би е най-неясната и двусмислена дума във философията. От една страна разумът може да се смята за средство – интелектуалната или умствена способност на човека. Взет в този смисъл, разумът е дар от Бога, всъщност част от Божия образ. Когато Бог заповядва на Своите хора, „Елате сега да разискваме” (Ис. 1:18), виждаме, че и ние като Бога сме способни на рационално мислене и общуване. Бог ни е дал нашите умствени способности за да Му служим и да Го прославяме. Част от най-голямата заповед от Закона е да „обичаш Господа твоя Бог . . . с всичкия си ум” (Мат. 22:37).

Разумът не е върховен

От друга страна, разумът може да се смята за върховен и независим авторитет или стандарт, по който човекът отсъжда всички претенции за истинност, дори Божиите. В този смисъл разумът е закон сам за себе си, като че ли умът на човека е самодостатъчен и няма нужда от божествено откровение. Това отношение обикновено води хората да смятат, че са способни да мислят независимо, да управляват сами живота си и да отсъждат верността на Божието Слово на основата на собствените си проникновения и авторитет; по-драматично, това отношение е обожествило Разума като богинята на Френската революция. „Като се представяха за мъдри, те глупееха,” както казва Павел (Рим. 1:22). Този възглед за разума не признава, че Бог е източникът и необходимото условие за интелектуалните способности на човека – че разумът няма смисъл без възгледа за Божието откровение. Той не признава върховния и трансцендентен[2] характер на Божието мислене: „Понеже, както небето е по-високо от земята, така и . . . Моите помисли от вашите помисли” (Ис. 55:9).

Разумът като дар от Бога

Трябва ли християните да подкрепят употребата на разума? В отговора на този въпрос са възможни две равностойни, но противоположни грешки. (1) Вярващите могат да осъзнаят правилността на употребата на разума, взет като тяхна интелектуална способност, но след това да се подхлъзнат да одобрят разума като интелектуална автономност. (2) Вярващите могат да осъзнаят неправилността на разума като интелектуална автономност, но тогава погрешно да си помислят, че това включва да отхвърлят разума като интелектуална способност. Първата група зачита Божия дар към човека на способност за разсъждения, но не почита Бога чрез своя рационализъм. Втората група почита Божията върховна власт и необходимостта от покорство във всички страни на човешкия живот, но не почита Бога чрез своя антиинтелектуален пиетизъм.

Павел избягва и двете грешки в Колосяни 2. Той пише, че „всички съкровища на мъдростта и знанието са скрити в Христос” (ст. 3). Затова ние трябва да „внимаваме да не ни заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (ст. 8). Това увещание не е беседа против употребата на разума или против изучаването на философия.

Павел изяснява, че вярващите имат предимството на най-добрите разсъдения и философия, защото Христос е изворът на всяко знание – всяко знание, не просто религиозните въпроси и възгледи. Нещо повече, ако има много философии, които не са „по Христа,” има също философия, която е „по Христа.” Антиинтелектуализмът изхвърля бебето заедно с мръсната вода. Той унищожава истинската мъдрост в името на съпротивата против глупостта.

От друга страна, също толкова ясно е от Колосяни 2, че Павел не подкрепя мислене и философия, които отказват да почетат върховната власт на Господ Исус Христос. Именно в Христос трябва да бъдат намерени мъдростта и знанието. Всяка предполагаема мъдрост, която следва човешки предания и елементите на света – а не Христос – трябва да бъде отхвърлена като опасна и измамна.

Следователно, Библията ни учи, че „разумът” не трябва да бъде взет като някакъв неутрален авторите в мисленето на човека. Той е интелектуална способност, с която Бог е създал човека, оръдие, което трябва да се използва в служението и прославянето на върховната власт на самия Бог.

Подготовка на оръдието

Правилното разбиране за разума (разсъждения) трябва да бъде подкрепяно от вярващите в Христос. Конкретно то трябва да бъде използвано в защитата на християнската вяра. Това е едно от нещата, които Петър ни съобщава, когато пише, че винаги трябва да бъдем „готови да отговаряме на всеки, който ни пита за нашата надежда” (1 Пет. 3:15). На онези, които отправят предизвикателство срещу нашата християнска вяра, трябва да се дава слово на обяснение и защита. Не трябва да затъмняваме Божията слава и истинност като отговаряме на невярващите с позовавания на „сляпа вяра” или несмислена упоритост. Трябва да „събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога” (2 Кор. 10:5), осъзнавайки през цялото време, че не можем да го направим, освен ако самите ние не „пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.”

В 1 Пет. 3:15 Петър използва израза „винаги готови.” Това е важно за онези, които желаят да зачитат библейската необходимост да участваме в апологетика. Това, което Господ иска от нас, е да сме готови да дадем отговор в защита на нашата вяра, винаги когато някой ни попита. Трябва да сме „готови” да го правим – всъщност, „винаги готови.” И това означава, че е задължително да разсъждаваме върху въпросите, които е вероятно невярващите да зададат, и предизвикателствата, които често се отправят против християнството. Трябва да се учим и да се подготвяме да дадем основанията за нашата вяра, когато неверниците ни питат.

Християните трябва да подготвят оръдието на своята способност за разсъждаване, за да прославят Бога и да защитят претенциите на Благовестието. Всички трябва да положим най-старателни усилия в служение на нашия Спасител, Който нарече Себе Си „Истината” (Йоан 14:6). Всеки вярващ иска да види как други хора повярват и почитат Христовата истина. И затова трябва да бъдем готови да „разискваме” с невярващите. Тази глава и следващите са предназначени да ни помогнат да бъдем по-добре подготвени за тази необходима задача.

---

[1] „Епистемология” означава теория на познанието (неговото естество, източници, ограничения). Когато попитаме, „Как знаете дали това е вярно? (или как можете да потвърдите това твърдение?)” ние задаваме епистемологичен въпрос.

[2] Всичко, което произлиза извън земния опит на човека или отива отвъд този ограничен опит, е "трансцендентно" за човека.