Глава 23:

ДА НЕ ЛЪЖЕМ В ЗАЩИТА НА ИСТИНАТА

Причина за голямо разочарование за християнския учен в наши дни е отказът на много апологети да признаят определени груби, но безспорни факти, поучавани в Божието Слово. Често се създава впечатление, че тези хора като теолози искат да признаят това, което Писанието казва за естеството на падналия човек и за върховния и необходим авторитет на Божието откровение във всяка област на познанието; но като апологети те искат да действат като пренебрегват или временно потискат тези истини. Такава двойнственост е позор за призванието на християнина.

Спасителната вяра не може да бъде основана в човешка мъдрост или светски презумпции: тя трябва да бъде породена от Божията сила (1 Кор. 2:4-5). Затова апологетът не говори мъдростта на този свят (която е осуетена), а Божията мъдрост (1 Кор. 2:6-7). Признаването на Христос като Божия мъдрост не произтича от презумпции, които отричат, пренебрегват или подценяват този факт; такова признаване идва от вътрешното действие на Святия Дух (1 Кор. 2:10), Който единствен може да ни даде способност да придобиваме познание за Божиите неща (ст. 12). Тъй като единствен Божият Дух знае тези неща (ст. 11), християнинът не говори, нито разчита на автономна философия, история или наука, каквато светът поучава (ст. 13). Следването на светски презумпции лишава човека от способност да разпознава истината относно Бога (ст. 14), защото тя може да бъде разбрана само чрез просвещаване от Духа (ст. 15-16). Следователно, лъжемъдростта на света е напълно неподходяща като основа или стандарт за защитника на християнската вяра; тя не може да постигне ума на Господа (ст. 16), а неизбежно подвежда човека да се съмнява в истината на Божието откровение. Следователно, апологетичният успех става невъзможен от зависимостта или угаждането на неавторитетната човешка глупост, която неотклонно се стреми да разпъне Господа на славата, вместо да се поклони пред Неговите върховни изисквания (ср. ст. 8).

Именно новороденият и просветен вярващ, обърнат от своя стар непокорен живот, придобива мъдрост, разбиране и познание; правилното мислене е свързано с правилния живот. Следователно начинът на живота на невярващия е неподходяща рамка, в която апологетът да действа. Ако някой продължава в интелектуалния грях – отказвайки да покори всяка мисъл на Господството на Христос в областта на мисленето – той никога няма да стигне до спасителна вяра. „Отдалечаване от злото, това е разум” (Йов 28:28), и „Всички, които се управляват по Него, са благоразумни” (Пс. 111:10). Следователно апологетът не може да се опитва да убеждава невярващия като използва неговия стил на мислене или стандарти за доказателство и истинност и т.н. Такава процедура просто няма да го спечели за Христос, а ще го насърчи да утвърди своя автономен авторитет над претенциите на Христос. Но Божието сигурно Слово заявява, че можем да познаваме Бога само ако спазваме Неговите заповеди (1 Йоан 2:3-5)., а тези заповеди включват нашето задължение да не изпитваме Бога (Вт. 6:16) и да пленяваме всяка мисъл в покорство на Христос (2 Кор. 10:5). Нашата мъдрост и разбиране не се намират в „интелигентността” на автономното мислене, а в покорството на Божия закон (Вт. 4:6). Истинското познание и непоколебимост срещу лъжливите възгледи са свързани с духовната зрялост в ръста на Христос Еф. 4:13-14); благочестивата обхода и морално достойният живот водят до истинско познание (Кол. 1:9-11).

И така, откровено неморално е за теолога, който разбира горните истини, да използва двоен стандарт, признавайки тези истини като догматик, но създавайки напълно противоположно впечатление в своята апологетична процедура. Апологетът не трябва да позволява на невярващия да си въобразява, че познанието е възможно на основата на автономни презумпции и непокорен живот; Божието Слово никога не може да бъде потвърдено в такива условия. В своя опит да създаде благоприятното събитие невярващият да приеме словото на Писанието, апологетът използва неоправдана лъжа, ако приеме или подведе невярващия да мисли, че познанието може да се придобива извън Бога или докато човекът постоянства в непокорен живот и мислене. Не може да се пренебрегне, че покаянието и вярата са необходими за познание на истината; не трябва да се внушава, че невярващият няма нужда от нищо повече освен интелектуално доказателство за истинността на Бога според стандартите наложени от светската философия и наука. Достойната цел на обръщане на невярващия не може да бъде постигната, нито може да оправдае апологетичната употреба на средство, което действа в несъгласие с (или противно на) учението на Писанието. „Ако с моята невярност Божията вярност стане по-явна, за Неговата слава, то защо и аз, въпреки това, да бъда осъждан като грешник? И защо да не вършим зло, за да дойде добро? (както някои клеветнически твърдят, че ние така говорим). На такива осъждането е справедливо” (Рим. 3:7-8).

На апологетите е забранено да използват непрезумптивния метод в защита на вярата с оправданието, че по този начин можела да изобилства истината. Покорният християнин не оставя настрана властта на Христос в областта на мисленето, за да спори на основата на автономната „ученост.” Това би било да действа с лъжа (а именно, сатанинската лъжа, че познанието може да се определя без Бога: Бит. 3:5; ср. Рим. 1:25) за да защитава истината! Верният свидетел за Христос няма да се държи като невярващ (отричайки Господството на Христос) за да направи някого вярващ.

Злите хора не могат да говорят добри неща (Мат. 12:34); в злото съкровище на мисленето на невярващия се намира сърцето му (Мат. 6:21; Лука 6:45), от което произтичат зли, измамни, глупави мисли (Мат. 15:18-19; Рим 1:21; Ер. 17:9). Затова езикът му е пълен с нечестие и необуздано зло (Яков 3:5-8); с него той говори смъртоносна измама (Рим. 3:13-14). Смята се за единствен господар на устата си (Пс. 12:4), което го води да говори лъжа (ст. 2). Очевидно, тогава, апологетът не трябва да мисли и говори по начина на невярващия. Вместо това неговите мисли и думи трябва да бъдат вкоренени в Божето Слово, което е чисто и с вечна стойност (Пс. 12:6-7). Именно това Слово единствено затваря всяка уста (Рим. 3:19) и оставя хората безмълвни (напр. Йов 40:4). Трябва да пазим апостолското наследство (Писанието) като се отвръщаме от празните претенции на лъжепознанието (1 Тим. 6:3-5, 20; ср. 2 Тим. 2:15-18). Пред Бога и Неговото Слово целият свят трябва да замълчи (Ис. 6:5; Дан. 10:15; Авак. 2:20; Соф. 1:7; Зах. 2:13). Следователно трябва да разчитаме на Бога и не на нашата мъдрост (Ис. 50:4-9); само тогава апологетичен успех, когато Той ни даде способност да не бъдем посрамени и направи хората неспособни да спорят с нашето послание (Ис. 50:4-9). Затова заключаваме, че апологетът трябва да бъде преобразен в обновен ум и не трябва да формира своето мислене според света (Рим. 12:2). Не трябва да лъже и да изоставя Божията предварително възприета истина, за да спечели приемане на тази истина от злословниците.