Глава 22:

ДА НЕ БЪДЕМ ИЗМАМЕНИ КАТО ЕВА

Христос е самата Божия мъдрост (1 Кор. 1:24), макар и светът на неверието да смята Неговото Благовестие за глупост (ст. 18). Този факт трябва да се вкорени дълбоко в апологета, за да остане той верен на своите презумпции, намиращи се в Божието открито Слово, въпреки изискванията на света за знамения и философски доказателства (ст. 22-23), които да задоволят неговите собствени презумпции и възприета автономност в областта на епистемологията. Като разсъждава за своето спасение, човек може да види крайната глупост на увлечението по човешката мъдрост (ст. 26). Човек не става вярващ като слуша света и самообявената интелектуална автономност, а като се покори с цяло сърце на Господството на Исус Христос в своето мислене и поведение. Християнинът със сигурност трябва да спори с онези, които са извън вярата, но той винаги трябва да помни, че такъв спор не изисква той да изостави своите презумпции, за да играе заблудителната роля на „неутрален човек,” който може самодостатъчно да отсъди всички претенции за откровение от всякакви възможни богове.

Когато вярващият се срещне с невярващия, той трябва да го прави с Божията мъдрост, а не със светската мъдрост, която Бог посрамва (ст. 27). Затова Павел не дойде от Атина в Коринт със сложния език или философската хитрост на мислителите, които срещна там (2:1). Той не използва атинските интелектуални стоки. Вместо това неговото говорене и защита бяха вкоренени в сигурното Божие Слово (2:2-5). Без това Слово или откровение от Бога не може да има теоретична основа за логика, наука или история; мисленето на човека няма смислено съдържание, надеждна употреба или обективен предмет и сигурност без да мислим Божиите мисли след Бога. Апологетичният успех се крепи на това осъзнаване. С него християнинът може да бъде смел като предизвиква невярващите презумпции и да бъде верен да се придържа към своите презумпции (и така остава верен на господството на Христос в областта на мисленето). Невярващият може да воюва против Благовестието само като съсипва основата на своите собствени интелектуални усилия. За да избегне същия този проблем, защитникът на вярата трябва да остане верен на върховното Божие Слово като негова най-основна презумпция и ръководство. Той трябва да спори от тази отправна точка, а не по начин, който е външен или противен на нея, като не отстъпва нито за миг на презумпциите на своя противник (ср. Гал. 2:5).

Мигът, в който човек изостави своята сигурна основа в предварително възприетото Божие Слово, неговата апологетика става невярна и необоснована. Живописен пример за този факт може да се вземе от описанието на грехопадението на човека според Битие 3. дори в градината човекът беше отговорен да се покори на Божието откровение, което му беше дадено със специално слово. Стратегията на Сатана тогава (както и сега) беше да се стреми да подкопае презумптивното покорство на човека на това върховно слово от Бога. Той започна с поставяне на това слово под съмнение (ст. 1) и след това му се противопостави открито (ст. 4). Епистемологичното състояние се обърка напълно, когато Ева започна да си мисли, че може да има смислено и правилно разбиране на реалността без Божието откровение. В такъв случай тя е свободна да изследва какво Бог казва и автономно да прецени неговата истина срещу противната хипотеза на Сатана. Тя престана да мисли Божиите мисли след Бога, за да стане първостепенен авторитет в областта на мисленето. Конкретно, тя изостави предаността към своя Създател, за да направи себе си равна на Него (ст. 5), като сама определя добро и зло. Зае своето място като „неутрален” съдия над Божията хипотеза и с това издигна своята „автономна” логика над Божието епистемологично необходимо Слово. Така, като си присвои познавателните прерогативи на Господа, тя хвърли човешкия род в беззаконието, което непрекъснато виждаме около нас в мислене и поведение.

Исус Христос дойде да плати за такива грехове (дори интелектуалните престъпления против Божието Слово) и да призове хората да се върнат към непоколебима преданост към Неговото открито Слово. Апологетът не може да си запуши ушите за този призив и изискване, като си мисли, че и така може да защитава Господа на славата. Павел, Христов апостол, изяснява много добре, че трябва да научим урока на Адам и Ева в градината. Във 2 Коринтяни 11:3 той казва, „Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христа.” Епистемологичните следствия от разказа за грехопадението на човека бяха достатъчно ясни за Павел. Затова той се боеше, че Църквата може като Ева да бъде прелъстена да изостави абсолютната преданост към Исус Христос. От християнина се изисква пълно посвещение, или непоколебима преданост към Господ Христос; трябва да бъдем чисти от всякаква двойнственост в нашето мислене. Раздвоеният човек (който се опитва да следва двама господари) е несигурен във всичките си пътища (Яков 1:8), като е носен от всякакъв вятър на учение (ср. ст. 6). Затова трябва да бъдем очистени от колебливост (Яков 4:8). Както Павел показва във 2 Коринтяни 11, ако не сме очистено, ще бъдем измамени от заблудителното мислене на Сатана (бащата на всяка лъжа, Йоан 8:44) и неговите слуги (ст. 15). В нашето мислене не може да се допуска никаква външна поквара, защото ако се отклоним дори малко от Христовото Слово, мисленето ни ще стане извратено. Битие 3 трябва да ни показва ясно нуждата от презумптивен метод в апологетиката.

Като възприемаме такава позиция в спора с неверието, можем да бъдем подигравани, че ни липсват ораторските способности, красноречието и умелата риторика на „изтънчения” академичен ум, който е обучен в методите на автономната философия (ср. 1 Кор. 1:17; 2:4); когато не спорите по начин, който е приятен за вашия събеседник, той ще ви счита за дилетант в интелектуалните неща. Но остава истината, че само като се противим на заблудата, на която Ева се поддаде, можем да спасим нашите познавателно начинание; ние говорим мъдрост, която се разпознава тогава, когато Духът освободи умовете на хората от робство (ср. 1 Кор. 2:6-16). Както Павел заявява след своето предупреждение относно заблудата на Ева, „ако и да съм в говоренето прост, в знанието не съм” (2 Кор. 11:6).