Глава 21:

СТРАТЕГИЯТА СЕ ВОДИ ОТ ЕСТЕСТВОТО НА ВЯРВАНЕТО

Ако някой иска да има успех в някакво начинание, задължително е да знае каква е точна цел, намерение или идея на начинанието. Успехът в начинанието не идва случайно или произволно, и затова не можете да изчислите какви стъпки на предприемете без да разбирате накъде вървите. Фактът, че медицинската професия цели да донесе здраве на своите пациенти, има жизненоважно значение за определянето на методите и процедурите, които тя използва. Човек не знае какво да прави при строежа на своята къща, докато не научи това, което е необходимо, за да не падне покривът. Нещо повече, целта на начинанието определя начините, по които той може успешно да го постигне; например, ако целта ви е да достигнете Австралия, успехът изисква изключването на пътуване с автомобил.

Следователно, ако апологетът иска да има успех при защитата на вярата, той трябва да разбира естеството на своята цел. Това, към което се стреми, ще определя метода, който трябва да следва. Освен ако апологетът е зает в горделива интелектуална игра, целта на неговата защита и дискусия с невярващия трябва да бъде да види невярващия да стигне до вярата – тоест до спасителна вяра. И веднъж като схванем какво учи Божието Слово относно естеството на спасителната вяра, ще напреднем много в разбирането какъв метод на апологетична аргументация трябва да следваме за да постигнем (с молитва) успех.

Не може да има съмнение, че Писанието ни изтъква Авраам като пример за вяра. Затова е наречен „баща на всички, които вярват” (Рим. 4:11). Ние сме призовани да следваме неговите стъпки на вяра (ст. 12). Вярата на Авраам беше такава, която не върви с гледане или с интелектуална самодостатъчност; надеждата, която човешката логика и научните изследвания могат да дадат, не беше ръководна светлина за Авраам. Вместо това Авраам повярва на невероятното (по човешки стандарти) обещание, че макар да е стар човек без видим наследник, неговото потомство ще бъде неизброимо (Бит. 15:5-6). Той „се надяваше против всяка надежда,” но „според реченото” от Бога, че ще бъде баща на много народи (Рим. 4:18). Обратно на изводите, които могат да се направят според човешкото мислене, но според изговореното Божие Слово – това е естеството на истинската вяра. Авраам трябваше да разбере кое е най-надеждно, кое да приеме като презумпция, какви ръководни стандарти да следва. С това той показа толкова добре, че „вярата е убеждение в неща, които не се виждат” (Евр. 11:1). Вярата не разчита на човешкото автономно мислене и какво „вижда,” а започва с презумптивно убеждение относно истинността на Божието Слово. Това, което не се вижда в човешките способности, се вижда чрез вяра, която се подчинява на самосвидетелстващото Слово от Господа (Евр. 11:27). Естеството на вярата на Сара беше, че тя счете за верен Този, Който се беше обещал (Евр. 11:11). Пълното упование в истинността на Бога и отдаването на Неговото Слово на пълен познавателен приоритет над човешките мъдрости са неотменими съставки от истинната вяра.

Така обхватът на вярата не е хоризонтът на това, което човешките надежди определят като правдоподобно. Човекът на вярата се покорява на предварително възприетата надеждност на Божието Слово – точно както Авраам направи, като се покори на заповедта да пожертва единствения си син, след като го беше получил според обещанието. Авраам направи това просто като отчете способността на Бога дори да възкресява от мъртвите (Евр. 11:17-19). Авраам не ходеше според своето самодостатъчно виждане и доказуеми потвърждения; той имаше вяра, която поставя на първо място Божието могъщество и вярност. Той уповаваше, че „няма нищо невъзможно за Йеова” (Бит. 18:14) просто на основата на това, че самият Бог го беше заявил. Божието Слово е доказателство за самото себе си; то има самосвидетелстваща власт. Авраам повярва в Божието Слово заради самото него. Беше напълно уверен и не се поколеба в неверие, като се съсредоточи върху Божието обещание (Рим. 4:20-21). Това наистина е спасителна вяра (ст. 22)!

Като имаме този ясен пример, можем да разберем защо Писанието учи, че нашето упование трябва да бъде изцяло в Бога, без никаква увереност в плътта (ср. Фил. 3:3). Когато човек уповава в себе си, той се отдалечава от Господа (Ер. 17:5). Следователно е чиста глупост за хората да уповават на своето самопровъзгласено автономно мислене (Пр. 28:26). Вярата не може да бъде посадена и да расте в почвата на човешката мъдрост; обратното, тя изисква човек предварително да възприеме Божието Слово. Затова Павел заявява, че неговото говорене не е основано върху убедителността на човешкото мъдрост, „за да бъде вярването ви основано не на човешка мъдрост, а на Божията сила” (1 Кор. 2:4-5). Вярата започва с Господа и се покорява с цяло сърце на Неговата мъдрост; тя се противопоставя на разчитането на собственото разбиране или мъдрост. Книгата на истинската мъдрост ни увещава: „Уповавай на Господа с цяло сърце, и не се облягай на своя разум” (Пр. 3:5). Когато човек съзнателно ограничи своята вяра, позволявайки си да постави под въпрос Божието могъщество или истина на основата на човешки разум или аргументация, това е сериозна обида към Господа (напр. Пс. 78:18-22). Следователно, вярата очевидно не трябва да се основава върху самонадеяното мислене на човека. Бог трябва да бъде приет за истинен в Своето Слово, защото Той е самата Истина.

Тъй като това е целта, която се надяваме да постигнем като говорим апологетично с невярващия, трябва да е ясно, че нашата защита трябва да бъде основана върху предварително възприетото Божие Слово, а не ръководена от умни аргументи, които се основават върху възприета интелектуална автономност. В нашата апологетика не трябва да учим невярващия да уповава на себе си, за да го научим (спасително) да уповава изцяло на Господа!