Глава 20:

ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПОВЯРВА, ЗА ДА РАЗБЕРЕ

Свидетелството на Писанието ясно поучава, че човек не може да дойде до разбиране за Бога (и следователно за Божия свят) чрез своята самостоятелно упражнявана логика. Човек не може първо да задоволи своя интелект с определени автономни доказателства, че Бог съществува и има конкретно естество, и след като е придобил това разбиране, да положи своята вяра в Господа. Обратно, страхопочитанието и вярата предхождат разбирането или познанието на човека за Бога и за всичко, което Той е направил. Познанието за Бога в спасението и идването при Него имат определени предварителни условия или изисквания. Мотото на литературата на Мъдростта е, че „Началото (т.е. първоначалният и управляващ принцип) на познанието е страх (или почтително покорство) от Господа” (Пр. 1:7). Матю Хенри умело коментира този стих: „За постигането на всяко полезно познание е изключително необходимо да се боим от Бога; нямаме способност да се възползваме от дадените ни наставления, освен ако умовете ни са обхванати от свято страхопочитание към Бога, и всяка мисъл вътре в нас е доведена до покорство на Него.”

Книгата Евреи многократно засяга темата за привличането или идването при Бога (напр. 4:16; 7:25; 10:22; 12:22), което става възможно чрез съвършеното служение и извършване на изкуплението от Исус Христос (ср. 8:1-13). Тази полза от Новия Завет е обобщено обозначена като „познаване на Господа” (ст. 11; ср. Йоан 17:3). Неизбежното предварително условие за идване при Господа в спасително познание е изложено в Евреи 11:6 като вяра; без това е невъзможно да Му се угоди. Вярата ни дава способност да дойдем при Бога и да Го познаваме.

Това, което Бог изисква от хората, е да повярват в Неговия Месиански Син (Йоан 6:28-29), а Исус заяви, че е необходимо човек да върши Божията воля, ако иска да придобие познанието за Божието истинно откровение (Йоан 7:17). От това е очевидно, че автономното познание не може първо да открие истинното откровение за Бога, и след това спасително да уповае в Спасителя, Който е изявен в него. Вярата е необходимо условие за правилното разбиране. Августин съвсем ясно прави заключението: „Разбирането е награда за вярата; следователно, не се опитвайте да разберете, за да повярвате, а вярвайте, за да разберете” (Проповеди върху Евангелието от Йоан 29.6). Добродетелта или личната праведност (т.е. дисциплината презирана от глупаците, които мразят познанието, Пр. 1:7-8, 29), е необходима опора за познанието; ако сърцето на човека е грешно, от това неговото мислене ще е суетно. Точно както познанието е подкрепяно от добродетелта, така също добродетелта е подкрепяна от вярата (2 Пет. 1:5). Така трябва да стигнем до извода, че вярата предхожда разбирането с познанието.

Поради това, и тъй като покаянието е към вяра (Мат. 21:32), апологетът трябва да се стреми да доведе до покаяние онези, които живеят в невежество (Деян. 17:30). Познанието може да се придобие само когато невярващият се покае и дойде до вяра в Христос: без тази коренна „промяна на ума” и уверено покорство на Божията истина познанието ще бъде автоматично изключено. Следователно, апологетичният успех зависи от обръщането на грешника: неговото мислене трябва да бъде напълно обърнато, не просто допълнено с автономни аргументи. Вярата и покаянието, които произвеждат страхопочитание към Господа, са основа за познанието, а не обратното. Разбирането не се придобива от човешка мъдрост, а само когато такава лъжемъдрост бъде изоставена заради Божията истина. Апологетичният метод на вярващия трябва да взема предвид този факт през цялото време: ако го прави, апологетът ще бъде верен и дързостен да представя пълното предизвикателство на презумптивната аргументация, вместо частичните опити на онези подходи, които не призовават грешника да изостави своята система на мислене с нейните автономни презумпции и празна методология. Противникът на Благовестието няма да дойде до познание, докато не отхвърли своята грешна гордост и въображаема интелектуална самодостатъчност – тоест, докато не се поклони епистемологично пред Господа в покаяние с вяра.

Но ако покаянието с вяра е необходимо за невярващия, за да види истината на Благовестието, която ние защитаваме, тогава успехът на нашата апологетика е в ръцете на нашия върховен Създател и Изкупител. Нашата полемика ще бъде убедителна само дотолкова, доколкото нашите невярващи слушатели са обновени в умовете си и възстановени чрез Божия Дух в святостта на истината (Еф. 4:23-24). Само тогава ще престанат да вървят в суетата на своите умове с помрачено разбиране и невежество (ср. ст. 17-18). Познанието изисква покаяние и вяра, и следователно познанието зависи от благодатта на Бога, Който дава вярата като дар (Еф. 2:8) и дарява покаяние (Деян. 5:31; 11:18). Когато по тези начини грешникът бива облагодетелстван от Божията милост и любов, тогава той „се облича в новия човек, който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал” (Кол. 3:10). Вярата изисква човек да се роди от Бога (1 Йоан 5:1), Който дава покаяние за истинно познание на истината (2 Тим. 2:25). Противникът на апологета трябва да дойде до покаяние с вяра, ако иска да придобие разбиране и познание, и това става не чрез превъзходното познание или умната логика от страна на апологета, но чрез Божието благодатно действие в грешника, така че той получава способност да познае истината на вярното свидетелство и аргумента на апологета (тъй като те са вкоренени в Христовото Слово и са могъщи чрез Христовия Дух).

Бог трябва да ни даде успех в нашите апологетични начинания. Затова трябва да „се обхождаме мъдро към външните” (Кол. 4:5), не като спорим на основата на глупавите презумпции на неверието, а според предварително възприетата власт и истина на Божието мъдро откровение в Благовестието. Когато правим това, ще знаем как да отговорим на всеки човек (ст. 6), очаквайки от Бога в постоянна молитва да ни даде апологетичен успех, като отвори врата за Словото (ст. 2-3). Извратеното говорене, което е характерно за хуманистичното мислене (ср. Мат. 7:17-18), не трябва да излиза от нашите уста, а само добри думи, които представят Божия ум (ср. Мат. 19:17) и могат да послужат с благодат на нашите слушатели (Еф. 4:29). Както Павел, нашето говорене не трябва да бъде с примамливите думи на човешката мъдрост, а с могъщото доказателство (изявление) на Духа (1 Кор. 2:4), като знаем, че вярата на нашите противници трябва да бъде основана върху Божията сила, а не върху човешка мъдрост (ст. 5). Такава вяра води към разбиране. Следователно апологетът трябва да работи на основата на предварително възприетото Христово Слово, да постоянства в молитва и да очаква от Бога да отвори врата за Словото (ср. Деян. 14:27; 1 Кор. 16:19; 2 Кор. 2:12) и да дари мъдрост, истинно познание и просвещение (ср. Еф. 1:16-17).