Глава 16:

СБЛЪСЪК НА МИРОГЛЕДИ

По отношение на теоретичния принцип и крайното му прилагане на практика, невярващият се противопоставя на християнската вяра с цялостна, противоположна система на мислене – не просто с откъслечни критики. Неговата атака е насочена не просто срещу определени случайни точки от християнското учение, а срещу неговите основи. Конкретните критики, използвани от невярващия, почиват върху основни, ключови презумпции, които обединяват и дават основа на неговото мислене. Апологетът трябва да се стреми да изкорени този презумптивен корен, ако иска защитата на неговата вяра да бъде ефективна.

Тъй като невярващият има такава скрита система на мислене, която насочва неговата атака срещу вярата, християнинът никога не може да се задоволи да защитава надеждата, която е в него, като просто събира отделни свидетелства, които дават незначителна вероятност за истинността на Библията. Всяка отделна точка от доказателствата ще бъде преценена (относно истинността и степента на вероятност) от скритите презумпции на невярващия; неговият общ мироглед ще даде контекста, в който се разбира и претегля предложеното доказателство. Това, което човекът предварително е приел относно възможността ще определи дори как той ще преценява „вероятността.”

По тази причина апологетичната стратегия, която виждаме показана в Писанието, изисква аргументация на ниво презумпции. Например, когато Павел застава пред Агрипа и излага своята защита за надеждата, която има (Деяния 26:2, 6-7; ср. 1 Петър 3:15), той заявява публичния факт на Христовото възкресение (ст. 26); но трябва да се отбележи презумптивната основа и контекста, които Павел дава за това позоваване на фактите. Самата първа точка, която Павел се стреми да изгради в своята защита на вярата, е нематериален, трансцендентен въпрос: кое е възможно (ст. 8). Бог бива възприет като върховен стандарт за това кое може и кое не може да се случи. След това Павел продължава като обяснява, че прекратяването на враждебността срещу посланието на възкресението изисква покорство към Господството на Христос (ст. 9-15). Трябва да се разбере кой е истинският и върховен авторитет. Павел продължава като обяснява, че посланието, което прогласява, изисква радикална „промяна на ума” (покаяние), обръщане от тъмнината към истинската светлина и господството на Сатана към Бога (ст. 18:20). Невярващият трябва да се отрече от своята враждебна логика и да възприеме нова система на мислене; следователно, трябва да се промени неговото презумптивно посвещение. Накрая, Павел поставя своето позоваване към факта на възкресението в контекста на авторитета на Писанието да изявява и тълкува какво става в историята (ст. 22-23, 27). Дълбоката основа за сигурността на християнина и авторитетът, който подкрепя неговата аргументация, трябва да бъде Божието Слово. Така Павел може да се позовава на фактите само на основата на някаква основополагаща философия за фактите и в съгласие с основополагащите аксиоми на библейската епистемология.

Следователно епистемологът трябва да осъзнае, че спорът между вярващия и невярващия в основата си е спор или сблъсък между два цялостни мирогледа – между дълбоки посвещения и презумпции, които са противни едни на други. Невярващият не е просто невярващ в отделни точки; неговата враждебност е основана върху цялостна философия (Кол. 2:8), която е според светската традиция; следователно той в ума си е враг на Бога (Кол. 1:21; Яков 4:4) и използва ума си за да унищожи или избегне Божието Слово (Марк 7:8-13). Тъй като не може да приеме или на познае нещата от Духа (1 Кор. 2:14), невярващият потиска истината (Рим. 1:18) и издига своята логика против познание за Бога (2 Кор. 10:5).

Това е сблъсък между две философии или системи на мислене: едната се покорява на авторитета на Божието Слово като въпрос на презумптивно посвещение, а другата не се покорява. Позоваванията на фактите ще бъдат отсъдени на основата на сблъсъка на презумпциите, поддържани от тези две философии; така в крайна сметка спорът между двата възгледа ще се сведе до нивото на върховния авторитет на отделния човек. Дали това ще доведе спора до задънена улица, като всеки човек избира начална точка според своето субективно решение? Въобще не. По-скоро тази ситуация показва голямата нужда от презумптивен метод за защита на вярата. Презумптивистът осъзнава, че всяка последователност от аргументи трябва да завършва в себедоказваща начална точка; всеки мироглед има своите безспорни и неоспорими презумпции, своите основополагащи вярвания. Всеки религиозен спор ще се развие в спор относно върховния авторитет. По принцип в крайна сметка двете възможности ще застанат в пълен, ярък контраст една на друга. В този момент само един презумптивен аргумент ще може да реши въпроса.

Както видяхме в последните глави, презумптивната процедура включва две стъпки: (1) вътрешна критика на системата на невярващия, която показва, че неговият възглед е глупаво унищожаване на познанието, и (2) смирено, но смело представяне на причината за надеждата, която е в нас, изразена на основата на презумптивното посвещение на вярващия към Божието истинно Слово. Такава процедура може да разреши противопоставянето между конкуриращите се авторитети и сблъсъка на отправните точки, защото тя задава въпроса коя позиция дава необходимите предварителни условия за наблюдение, логика и смислено общуване.

Апологетичната дискусия не завършва в задънена улица, защото християнинът, като поставя себе си на позицията на невярващия, може да покаже как тя води до унищожаване на смисления опит и на аналитичното мислене. Ако невярващият е прав в своите презумпции, тогава въобще нищо не може да бъде разбирано или познавано. Философията на невярващия е осакатена от суета (Рим. 1:21), така че неговото „познание” е (според неговите собствени презумпции) лъжливо (1 Тим. 6:20) и чрез него той се противопоставя на самия себе си (2 Тим. 2:25). Като изправя своето глупаво мислене (в името на „мъдростта”) срещу мъдростта на Благовестието (която той определя като „глупост”), невярващият трябва да бъде изобличен в своето лицемерие (1 Кор. 1:18-21) и трябва да му се покаже,, че той няма апологетика за своята гледна точка (Рим. 1:20), а е оставен с празен, помрачен, невеж ум, който се нуждае от обновление (Еф. 4:17-24).

Тогава християнинът може да научи невярващия, че всяка мъдрост и познание трябва да приемат Исус Христос за своя отправна точка (Кол. 2:3). Мисленето на вярващия, точно както и мисленето на невярващия, е основано върху себедоказваща се отправна точка. Тази върховна истина трябва да бъде израз на Божия ум; само Бог говори с неоспорима власт и със себедоказваща истинност. Така Исус категорично твърди, че Той е истината (Йоан 14:6); няма стандарт, който да е по-висш от Неговата божествена личност и Слово. Христос показва, че Бог и Неговото Слово трябва да бъдат себедоказващата, неоспорима отправна точка за всяко мислене, когато Той, за разлика от Адам, отказа да изпитва Господа (Мат. 4:7), показвайки абсолютно покорство на Божия върховен закон (Вт. 6:16). Следователно трябва да се отбележи, че отправната точка на християнина дава необходимото условие за смислен опит и разумно мислене, а не унищожава епистемологичните начинания, защото тя поучава, че човекът е създаден да мисли Божиите мисли след Бога и чрез това да познае истината.

И така, накратко видяхме, че в крайна сметка апологетиката трябва да използва презумптивна аргументация: унищожаване на философията на невярващия в нейната епистемологична основа и представяне на единствената възможна основа за познанието – Божето себедоказващо, авторитетно откровение.