Глава 15:

ОТГОВАРЯНЕ НА ГЛУПАКА

В последните две глави започнахме да разглеждаме апологетиката от библейска гледна точка. Отбелязахме, че (1) интелектуалният поглед на невярващия е поглед на „глупак” (в смисъла на Писанието), (2) невярващият прогласява псевдомъдрост, която всъщност е омраза и унищожение на познанието, (3) прави светската мъдрост глупост и я посрамва чрез Своите хора, които са способни да съборят всяка мисъл, която се издига високо против познанието за Бога, и (4) за да даде отговор на глупака, вярващият трябва да следва двустъпкова процедура: (а) да откаже да отговаря според презумпциите на глупака, защото те подкопават християнската позиция, и след това (б) да отговори според презумпциите на глупака, за да покаже накъде водят, а именно, към епистемологична безсмисленост.

Тук откриваме предписания начин за отговор на всеки човек, който ни пита за причината за надеждата, която е в нас (ср. 1 Петър 3:15). Апологетичната стратегия, описана по-горе, изпълнява предварителното условие за защита на вярата, изложено от Петър, да „почитаме със сърцата си Христос като Господ.” Като отказваме да се отделим от предварително приетата истина на Божието Слово, когато с онези, които критикуват християнската вяра, ние признаваме господството на Христос над нашето мислене. Неговото Слово е нашият краен авторитет. Ако спорим с невярващия по такъв начин, че уповаваме на нашата собствена интелектуална сила или на ученията на (така наречените) експерти (в науката, или историята, или логиката, или каквото и да било) повече отколкото на истинността на Божието откровение, в крайна сметка ще завършим спора (ако сме последователни) в съгласие с невярващия. Според думите на Притчи 26, ще отговорим на глупака и ще се окажем като него.

Също, като използваме апологетичната процедура изложена по-горе, можем да достигнем до същото заключение както Павел в 1 Коринтяни 1, че в основата си интелектуалният поглед на невярващия е глупост. В следствие на това можем риторично да попитаме, „Къде е мъдрият? Къде е запитвачът на този свят?” Същността ще бъде напълно изявена: Бог прави светската мъдрост глупост, и го прави чрез Словото на кръста. Като показва на глупака, че неговите презумпции могат да произведат само лъжливо познание, вярващият му отговаря по такъв начин, че той не може да бъде мъдър в своята самонадеяност. По този начин тази двустъпкова процедура в презумптивната апологетика е насочена към успех в спора без компромис с духовната вярност. Тя дава логично описание на християнската надежда, а също свежда всички противни и критични възгледи до безсилие. Разбира се, тук трябва да се има предвид, че апологетът трябва да върши тази разрушителна дейност „с кротост и страхопочитание” (1 Петър 3:15).

Едно полезно и поучително обобщение на презумптивния подход се дава във 2 Тимотей 2:23-25:

А отричай се от глупавите и просташките разисквания, като знаеш, че пораждат крамоли. А Господният слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде кротък към всичките, способен да поучава, търпелив; с кротост да увещава противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината.

Първо, този текст прави много ясно, че апологетът просто не трябва да има надменно отношение в работата си с невярващите. Той трябва да бъде вежлив, търпелив, учтив и несвадлив. Тези качества са трудни за постигане за повечето хора, които се придържат към здрави доктринални позиции и които са прилежни в защитата на тези позиции. Лесно е да станеш упорит и ревностен да господстваш над своя противник. Но именно обратното отношение, което е миролюбиво и вежливо, е това, което показва, че нашата мъдрост е от горе (Яков 3:13-17).

Второ, този текст ни учи, че онези, които са предизвикани да защитават своята вяра, не трябва да се съгласяват да отговаря според глупавото неверие. Павел ни заповядва да отхвърляме глупавите разисквания – тоест, въпроси задавани от гледната точка на глупака. Не трябва да се подчиняваме на автономния възглед, който потиска Божията истина; в нашите разисквания не трябва да се съобразяваме с изискването на агностична неутралност. Ориентираният към глупака въпрос трябва да бъде оставен настрана. Но избягването на глупавите въпроси не трябва да приема формата на мълчание, защото горният текст показва, че ние трябва да обучаваме питащия. Трябва да се даде отговор, но не отговор, който се съобразява с глупавите презумпции зад въпроса. Иначе резултатът ще бъде не образоване, а кавга.

Трето, изявено е, че невярващият „се противи на самия себе си.” Чрез своите глупави презумпции невярващият всъщност работи против самия себе си. Той потиска очевидната истина относно Бога, която е същностно важна за разбирането на света и на себе си, и утвърждава позиция, която е противна на това, което той самият знае. Той е интелектуално шизофреничен. Това трябва да му бъде изяснено.

Четвърто, Павел показва, че това, от което невярващият има нужда, не е просто допълнителна информация. Вместо това неговото мислене трябва да бъде напълно преобърнато; той трябва да премине през обръщане към истинско познание на истината. Преди да стане това обръщане, невярващият ще има познание за Бога, което го осъжда (ср. Рим. 1:18ff.), но истинското или искреното познание на истината – спасителното познание – може да дойде само с обръщането. Невярващият трябва да бъде научен да отхвърля своята лъжлива автономност и да се покори на ясното авторитетно Божие Слово.

И накрая, цитираният по-горе текст не оставя съмнение относно какъв трябва да е източникът на апологетичния успех: Божията върховна воля. Човекът се обръща само ако това му е дадено от Бога. Тъй като Бог е Този, Който определя съдбата на всеки човек (ср. Еф. 1:1-11), Бог също определя дали нашето апологетично свидетелство ще бъде плодотворно или не. Следователно за нас подобава да избягваме всеки опит да „подобряваме” подхода на Писанието към апологетиката. Нашето задължение е да бъдем верни на Господните наставления. Той ще благослови всяко покорство към Неговата воля; успехът не може да дойде чрез заобикаляне на тази воля.