Глава 14:

ДВУСТЪПКОВА АПОЛОГЕТИЧНА ПРОЦЕДУРА

Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?

Павел можеше да заложи своята защита на християнската вяра на тези риторични въпроси (1 Кор. 1:20), знаейки, че словото на кръста унищожава светската мъдрост и отхвърля разума на разумните (ст. 19). Със своя помрачен ум неновороденото сърце оценява Благовестието като слабост и глупост (ст. 18:23), но в действителност Благовестието изразява Божията спасителна сила и истинска мъдрост (ст. 18, 21, 24).

Това, което светът нарича „глупост,” е всъщност мъдрост. Обратно, това, което светът определя като „мъдрост,” всъщност е глупост. Критериите на невярващия са напълно изопачени и затова той се подиграва на християнската вяра или я смята за интелектуално нисша. Но Павел знаеше, че Бог може да изобличи надменността на неверието и да изложи на показ неговото жалко лъжливо познание: „Божието глупаво е по-мъдро от хората, и Божието немощно е по-силно от хората” (ст. 25). Макар невярващият да смята християнската вяра за глупава и слаба, тази вяра има силата и интелектуалните ресурси да изложи на показ „светската мъдрост” такава, каквато наистина е: пълна глупост. Бог е избрал (така наречените) глупави неща на света, за да посрами онези, които се хвалят със своята (така наречена) мъдрост (ст. 27).

Пред Божието откровение невярващият остава „без апологетика” (ср. гръцкия текст в Рим. 1:20). Неговата интелектуална позиция няма достойна легитимност в дълъг период. Когато се противопоставя на интелектуалното предизвикателство на Благовестието както Павел го представя, неновороденият няма място, на което да застане. Изходът от противопоставянето е обобщено изразен от Павел, когато заявява, „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят?” Истината е, че Бог обръща в глупост мъдростта на този свят, и следователно не може да се намери наистина мъдър невярващ. Никога не е живял човек, който да може състоятелно да спори и да защитава възгледа на този свят (т.е. неверието). Отхвърлянето на християнската вяра не може да има основание, и интелектуалната позиция на невярващия не може да бъде защитавана в света на мисленето. Духовните оръжия на християнския апологет са могъщи пред Бога за събаряне на всички помисли, които се издигат високо против познанието на Бога (2 Кор. 10:4-5). Както видяхме в последната глава, от гледна точка на Писанието невярващият е глупак, и като такъв неговата позиция се свежда до омраза към познанието (Пр. 1:22, 29); неговата интелектуална атака срещу Благовестието произтича от криво наречено „знание” (1 Тим. 6:20).

Апологетът трябва да се стреми да посрами това лъжливо познание (което в основата си е омраза към познанието); той трябва да изложи на показ глупостта на „мъдростта” на този свят. Това изисква много повече от откъслечни опити за привеждане на неясни вероятности относно изолирани свидетелства за разумността на християнството. Това изисква цялостно изявяване на неразумността на антихристиянството в сравнение със сигурността на истината, която намираме в Божието Слово. Д-р Ван Тил пише:

Борбата между християнския теизъм и неговите противници се простира в цялата област на познанието. . . . Основополагащото твърдение на християнския теизъм е просто това, че въобще нищо не може да бъде познато, ако Бог не може да бъде познат и не е познат. . . . Важно е да отбележим тази основна разлика между теизма и антитеизма по въпроса за епистемологията. Няма нито една частица на небето или на земята, относно която няма спор между двамата противници (Cornelius Van Til, A Survey of Christian Epistemology, den Dulk Christian Foundation, 1969, p. 116).

Методът за разсъждаване чрез презумпции може да се определи по-скоро като непряк, отколкото като пряк. Спорът между вярващите и невярващите в християнския теизъм не може да бъде решен чрез пряко позоваване на „факти” или „закони,” чието естество и значимост вече са приети единодушно от двете страни в спора. . . . Християнският апологет трябва да се постави в позицията на своя противник, допускайки верността на неговия метод само заради спора, за да му покаже, че от такава позиция „фактите” не са факти и „законите” не са закони. Той също трябва да иска от нехристиянина да се постави на християнската позиция заради спора, за да му бъде показано, че само на такава основа „фактите” и „законите” изглеждат смислени. . . .

Следователно трябва да бъде отправена претенцията, че християнството е единствената смислена позиция за хората. И то е напълно разумно. Напълно ирационално е да се поддържа някаква друга позиция освен християнството. Единствено християнството не разпъва самия разум. . . . Най-доброто, единственото, абсолютно сигурното доказателства за истинността на християнството е, че ако неговата истина не се приеме като презумпция, не може да има доказателство за каквото и да било. Християнството се оказва самата основа за самата идея за доказателство (The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, pp. 117-118, 396).

На глупака трябва да се отговори, като му се покаже неговата глупост и необходимостта от християнството като предварително условие за разбирането.

В Притчи 26:4-5 биваме учени как да отговаряме на глупавия невярващ – как да покажем, че Бог обръща в глупост така наречената „мъдрост” на този свят. „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему. Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има мъдър в своите си очи.” Тук е описана двустъпковата апологетична процедура, спомената по-горе от Ван Тил. На първо място, на невярващия не трябва да се отговаря според неговите собствени заблудени презумпции; апологетът трябва да защитава своята вяра като действува в рамките на своите собствени презумпции. Ако отстъпи пред презумпциите на невярващия, вярващият никога няма да може ефективно да изложи основанията за надеждата, която е в него. Ще е изгубил битката от самото начало, хванат в капан на територията на врага. Така той няма да може да представи интелектуалната сила и предизвикателство на християнството.

Но след това апологетът трябва да отговори на глупака според неговите самопровъзгласени презумпции (т.е. според глупостта му). Като прави това, той цели да покаже на невярващия последствията от тези презумпции. Ако бъдат доведени до своя логичен край, презумпциите на неверието правят мисленето на човека безсмислено и опита неразбираем; накратко, те водят до унищожаването на всяко познание, до задънената улица на епистемологичното безсмислие, до пълна глупост. Като поставя себе си на позицията на невярващия и я довежда логично до нейното подкопаване на всякакви факти и закони, християнският апологет пречи на глупака да се мисли за мъдър в собствените си очи. Той може да заключи, „Сега къде е мъдрият разисквач на този свят?!” Няма такъв, защото както ясно показва историята на хуманистичната философия, Бог е обърнал в глупост светската мъдрост. Тя е объркана от „глупавото” проповядване на кръста.