Глава 12:

ОБОБЩЕНИЕ: ГЛАВИ 1-11

Тук ще бъде удобно да спрем и да обобщим нашата дискусия в предишните глави, за да придобием сбит поглед върху нашия начин на мислене.

Първата част на тази серия излага Господството на Христос в областта на познанието и прилага тази истина в упражняването на човешкия разум. Заедно с Калвин заключихме, че трябва да приемем като презумпция Божието Слово, за да имаме познание и в областта на сътворението, и на изкуплението; но тъй като нашето общество е пропито с обратните изисквания за автономност и неутралност, има належаща нужда от реформация в света на мисленето. От това нереформирано общество произлизат три основни възражения против презумптивизма в теорията на познанието; след това тези три възражения бяха разгледани, за да покажем тяхната несъстоятелност, да покажем силата на презумптивизма и да обясним по-нататъшните страни на тази позиция.

ЕПИСТЕМИЧНОТО ГОСПОДСТВО НА ХРИСТОС

1. Божието познание е първоначално, всеобхватно и съзидателно. Няма по-висши принципи или стандарти на истина, към които Той гледа и с които се опитва да съобрази Своите мисли. В Неговото разбиране няма тайни, защото то е безгранично. Божият ум дава и многообразие, и ред на всичко, като по този начин гарантира реалността на конкретните неща (многообразие) и все пак осигурява те да бъдат познаваеми (единство).

2. Всяко познание и мъдрост са скрити в Христос, изворът, стандартът и въплъщението на истината.

3. Така Божието Слово има върховен, абсолютен и неоспорим авторитет в областта както на морала, така и на познанието.

4. Това също означава, че Божието Слово трябва да бъде върховният стандарт за истина за човека, в който случай то не може да бъде оспорвано от някакъв по-висш критерий.

5. Следователно, учението на Христос в Писанието има себесвидетелствуващ авторитет; Христос ясно говори с Божията власт, в Него е скрито всяко познание и не подлежи на авторитет или стандарт по-висша от самия Него като „пътя, истината и живота.” Сам Той е достатъчен да свидетелствува за Себе Си и за Своето Слово.

ЧОВЕШКАТА УПОТРЕБА НА РАЗУМА

1. Има абсолютна истина, познанието за която е достъпно за човека; макар че той никога не познава всеобхватно, той все пак има достатъчно познание.

2. Човешкото познание трябва да бъде вторично пресъздаване на Божието първично и съзидателно познание; за да стигне до познание за истината човекът трябва да „мисли Божиите мисли след Бога.”

   1. Следователно, Бог е началната точка на познанието; началото на познанието е страх от Господа – което изисква уважение и покорство.

   2. Конкретно, човек трябва да се покори на истината на Божието изявено Слово.

   3. Човекът трябва да бъде благодарен на Бога за всичко, което притежава, включително за своето познание и разбиране; всичко, което имаме, идва от Бога.

   4. Тази вяра предхожда разбирането, и откровението е в основата на разума; теологията е основополагаща за всяка изучавана област.

   5. Така също, човекът няма право да поставя под въпрос Божието Слово.

3. Философията, която потиска, а не приема като презумпция Божията истина, свидетелствува за помрачеността на грешния ум – тоест, тя е в епистемологичен и морален бунт против Бога.

   1. Такова мислене е направено глупаво от Бога и води до безсмислени заключения; то прави невъзможна употребата на разума.

   2. Мислене, което се покорява на основните принципи (презумпциите) на светската философия и човешките предания заблуждава хората с изкусни думи; то ги подмамва към духовно унищожение.

4. Неутралността в науката, апологетиката или образование е едновременно невъзможна и неморална.

   1. Никой човек не може да служи на двама господари, и следователно човек трябва да избере да положи основата на своите интелектуални усилия или в Христос, или в своя автономен ум; няма средна територия между тези два авторитета.

   2. Неутралността ще изличи отличителността на позицията на християнина и ще направи неясна антитезата между праведното и неправедното мислене.

   3. Християнин, който се стреми да бъде неутрален, не само отрича Господството на Христос в областта на познанието и губи своята здрава основа в разсъжденията, той също несъзнателно одобрява презумпции, които са враждебни на неговата вяра.

5. Вярващият е „нов човек” в Христос, обновен в ума си.

   1. Обръщането изисква покаяние („промяна на ума”) от опитите за автономност.

   2. Християнинът ходи чрез вяра в новораждащата и просвещаваща сила на Святия Дух, а не чрез своя самодостатъчен разум.

   3. Всяка негова мисъл е пленена и вкоренена в Христос като негов нов Господар. Затова той приема за презумпция истината на Божието Слово и я прилага във всяка част но живота (включително интелектуалната дейност).

   4. Вярващият трябва да обича Господа своя Бог с всичкия си ум, като се стреми да Го прославя във всичко – дори в света на мисленето.

Други важни черти на презумптивизма

1. Хората приемат като презумпция Божията истина единствено чрез Божията благодат.

   1. Тъй като биваме преобразявани именно чрез Божията истина и благодат, ние трябва да бъдем смели в нашето предизвикателство срещу интелектуалното неверие.

   2. Тъй като причина за промяната в ума ни е именно Божията благодат (а не нашата собствена мъдрост), християнският учен трябва да има смирение; нямаме нищо в себе си, с което да се хвалим.

   3. Следователно, нашата наука трябва да се отличава със смирена смелост – не с компромис, не с невежество, не с надменност.

2. Всички хора са „без извинение” за своя бунт против Господа, защото всички хора познават живия и истинен Бог чрез Неговото общо откровение.

   1. Въпреки отричането на това, от естеството и съвестта всеки невярващ знае това, което може да се знае относно Бога; Бог ясно е открил Себе Си на всеки човек.

   2. Всички хора се опитват да потиснат това познание за Бога, както се вижда от различните, многообразни и многобройни схеми на антихристиянско мислене и философия.

   3. Но тъй като невярващият не може да се отърве от познанието за Бога, тъй като продължава да използва „откраднатия капитал” на теистичните истини, той има способност да достигне до ограничено разбиране на истината относно света и себе си – въпреки своята автономност, а не благодарение на нея.

3. Бог е създал всичко за Себе Си, управлява всичко за Своите върховни цели и притежава всичко – в който случай всичко в създадения свят трябва да Му служи.

   1. Това изключва възможността за каква да е неутрална основа между вярващия и невярващия, но ни дава увереност, че има достатъчна обща основа (от метафизична гледна точка) между тях, тъй като всички хора са Божии създания и живеят в Божия свят.

   2. Като Божие създание, създаден по Божия образ и живеещ в среда, която постоянно налага върху него откровението за Бога, невярващият винаги е податлив на Благовестието. Вярващият винаги има допирна точка с невярващия: (1) защото той е по Божия образ, и (2) поради подтиснатата истина дълбоко вътре в него.