Винаги готови
Съдържание
Предисловие
от издателя


Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6

Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12

Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18

Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24

Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34

Приложение

   

Винаги готови
  Home     Грег Бансен  

 

Глава 9:

НЕИЗБЕЖНО ОТКРОВЕНИЕ, НЕИЗБЕЖНО ПОЗНАНИЕ

След като опровергахме подигравателното обвинение в невежа надменност в презумптивната епистемология, ще разгледаме една друга критика, която често бива отправяна към тази позиция. Библейската теория на познанието прогласява абсолютното изискване за Божията изявена истина като основа за разбирането и познанието.

Срещу този възглед се възразява, че така невярващият би бил сведен до ниво на неизбежна глупост – лишен от каквото и да е познание. Ако за всяко разбиране са необходими християнските презумпции, тогава нехристиянинът по определение не може да разбере въобще нищо! Но от това, което виждаме в света около нас, и което четем в историята, е ясно, че невярващите придобиват познание за много неща. Така изглежда, че презумптивната епистемология приема за даденост нещо, което е очевидно лъжливо, и следователно самият презумптивизъм е лъжлив.

Но дали наистина презумптивизмът предполага такова нещо? Не, в никакъв случай. Всъщност, презумптивистът твърди, че единствено неговата епистемологична позиция гарантира, че невярващите могат да правят положителен принос към постройката на познанието! Погрешното заключение на критика е, че ако изявените презумпции са необходими за разбирането на света, тогава нехристияните са напълно невежи, защото те не признават открито изявените презумпции.

Но презумптивистът твърди, че невярващият може да стигне до познание на определени неща (въпреки неговото открито отхвърляне на Божията истина) по простата причина, че той всъщност има изявени презумпции – и не може да ги няма, тъй като е създание по Божия образ, живеещо в Божия свят. Макар че външно той усилено отрича Божията истина, вътрешно никой невярващ не е лишен от познание за Бога. Определено то не е спасително познание, но дори като осъждащо познание естественото откровение все още дава познание за Бога. Така, според библейската епистемология, макар хората да отричат своя Създател, те все пак притежават неизбежно познание за Него; и тъй като познават Бога (макар да Го познават в проклятие и осъждане), те са способни да постигнат ограничено разбиране за света.

Разберете, невярващият е с раздвоен ум. В основата си всички хора познават Бога като Негови създания, но като грешници всички хора отказват да признаят своя Създател и да живеят според Неговото откровение. От това можем да кажем, че хората едновременно познават и не познават Бога; те Го познават в осъждението и чрез естественото откровение, но не Го познават в благословение, освен чрез свръхестественото откровение и спасителната благодат. Макар да е възпирана от неговото морално състояние, науката на невярващия не е напълно мъртва. Той може да придобие познание въпреки самия себе си. По принцип неговото неверие би изключило възможността да разбере какво да е нещо, защото (както Августин казва) човек трябва да вярва, за да разбере. Но на практика невярващият бива възпиран от последователно, самоубийствено следване на своята невярваща изповед.

Ако невярващият беше пълен идиот, той щеше да бъде без вина. Но твърдението на Павел в Римляни 1 е, че бунтът на невярващия е съзнателен и умишлен; той съгрешава против своето по-добро познание и следователно е „без извинение” (ст. 20-21). И макар да подтиска това по-добро познание в неправда (ст. 18), това познание дава основата за неговото (ограничено, но истинско) разбиране за Божия свят.

Основополагащо за възгледа на библейския презумптивизъм е твърдението на яснотата и неизбежността на естественото откровение. Светът е бил създаден от Божието Слово (Бит. 1:3; Йоан 1:3; Кол. 1:16; Евр. 1:2) и следователно отразява Божия ум и характер (Рим. 1:20). Човекът е бил създаден по Божия образ (Бит. 1:16-27) и следователно не може да избегне Божието лице. Няма среда, в която човекът да може да избяга от Божието присъствие на откровение (Пс. 139:8). Божието естествено откровение стига до краищата на света (Пс. 19:1-4) и всички хора виждат Неговата слава (Пс. 97:6). Следователно, дори когато живеят в открит (идолопоклонски) бунт, хората са в състояние на „познаване на Бога” (Рим. 1:21) – единия жив и истинен Бог, не просто някакъв „бог.” Христос осветява всеки човек (Йоан 1:9), и затова Калвин заявява:

Защото знаем, че хората имат това уникално качество над другите животни, че са надарени с ум и разум, и че в своята съвест носят написана разликата между добро и зло. Следователно няма човек, който да не е проникнат от някакво осъзнаване на вечната светлина . . . общата светлина на естеството, далеч по-нисша от вярата (Calvin’s Commentaries, tr. T.H.L Parker; Grand Rapids: Eerdmans 1959).

Тъй като невярващият е непоследователен в своето придържане към отричането на Божията истина, защото той и светът не са това, което той твърди че са, на невярващия е дадено някакво познание. Така антитезата между вярващия и невярващия е абсолютна само по принцип. Ван Тил правилно отбелязва:

Абсолютният контраст между християнина и нехристиянина в областта на познанието е в принципа. Напълно осъзнавам истината, че въпреки този абсолютен контраст в принципа, има относително добро в онези, които са зли. . . . Докато хората съзнателно действуват на основата на този принцип, те нямат общи понятия с вярващия. . . . Но в хода на историята естественият човек не осъзнава напълно своята собствена позиция. . . . Вътре в себе си той има познанието за Бога поради сътворението му по Божия образ. Но тази представа за Бога бива подтискана от неговия първи принцип, принципът на автономията. От своя страна този принцип на автономията бива подтискан от възпиращата сила на Божията обща благодат. . . . И чрез действието на Духа . . . неговата враждебност бива обуздана до известна степен. . . . И като такива те могат да сътрудничат поради етичното възпиране на общата благодат (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith; Presbyterian and Reformed, 1955, pp. 67, 189-190, 194).

С това предизвикателството на презумптивизма става още по-силно. Всяко познание, дори познанието притежавано в неправда от невярващия, трябва да бъде основано върху приетата истина относно Бога. Следователно и познанието на невярващия, и Божията обща благодат трябва да бъдат използвани не за да насърчават неутралността, а за да налагат Божиите изисквания във всяка област. Ван Тил казва,

Общата благодат не е дар от Бога, чрез който Неговото изискване за покаяние към хората, които са съгрешили против Него, бива временно замъглено. Общата благодат трябва да служи на Божието изискване за покаяние. Тя трябва да бъде средство, чрез което вярващият като Христов слуга може да предизвика невярващия към покаяние. Вярващите могат да покажат обективно на невярващите, че единството на науката може да се постигне единствено на християнско-теистична основа (ibid., p. 195).

Така виждаме, че критиката, отправена в началото на тази глава, не нанася вреда на презумптивната епистемология, а само служи да подчертае дори повече нейната сила и необходимост.





Always Ready
Copyright © 1996 Robert and Virginia Bahnsen
превод Copyright © 2004 Божидар Маринов