Глава 8:

СМИРЕНА СМЕЛОСТ, А НЕ НЕВЕЖА НАДМЕННОСТ

Срамно е, че християнските учени, апологети и философи толкова често пренебрегват подробното изучаване на книгата Притчи в своите опити да обясняват и работят на основата на библейската епистемология (теория за познанието). Книгата е пълна с образи и откровения относно мъдростта, наставлението, глупостта, разбирането и т.н. Книгата Притчи определено може да ни помогне в развиването и разработването на презумптивния подход към познанието, който разглеждаме в тези глави.

В последната глава видяхме три често срещани аргумента насочени срещу възгледа на библейския презумптивизъм. Първият е, че той стига до надменност и интелектуална гордост. Той изисква всяка мисъл да бъде подчинена на Христос, защото иначе ще последва глупаво невежество. Той учи, че хората, които не започват със страх от Бога, не могат да придобият истинско познание за нищо. Той критикува отношението на научна неутралност към Божието Слово. В битката с неверието той изисква от нехристиянина безусловна капитулация и осъжда компромиса на християнските мислители, които биха желали да приемат по-“разумен” или “просветен” подход. Задава се въпросът, какво би могло да създаде такъв строг подход освен прекаленото упование в собствените мисли и способности? Прекомерна самонадеяност!

Как трябва да отговори презумптивистът? Трябва ли да защитава невежата надменност? Или трябва да признае, че се е доближил опасно до водовъртежа на себевъзвеличаването? И двата подхода са били възприети в християнските кръгове през последните години. И двата са направили лоша услуга на християнското свидетелство, като единият не успява да покаже задължителния и подходящ плод на Духа, а другият не успява да представи пълната и правилна строгост на библейското мислене. Мъдростта на книгата Притчи може да ни води между тези две злополучни крайности. В Притчи 15:32-33 четем,

Който отхвърля поуката презира своята си душа,
А който слуша изобличението придобива разум.
Страхът от Господа е възпитание в мъдрост,
И смирението предшествува славата.

Ние трябва да се съсредоточим върху двете части на този текст.

Първо, християнинът трябва наистина да бъде смел в своето предизвикателство срещу невярващите и компромисни епистемологии. (Човекът, който не приема увещанието, че трябва неговото мислене трябва да се покори на Господството на Христос в света на мисленето, презира душата си.) Християнинът трябва последователно да свидетелствува на такъв мислител, че разбирането в действителност е възможно само когато приемем укора на предизвикателството на Благовестието. Да допускаме компромис с невярващите стандарти или методи в света на мисленето означава да направим много лоша услуга на истинската нужда на онези, с които говорим: да сме склонни да приемем позиция на неутралност би означавало всичко друго, но не и духовно здраве в нашите слушатели. Фактите трябва да бъдат представени без колебание: мислене, което не е основано върху приетата за презумпция Христово Слово, е насочено към интелектуална глупост и духовна смърт. Поправлението и укорът на Писанието не могат да бъдат разводнявани.

Както всеки вярващ в изкупителното дело и господството на Христос, християнският учен трябва да осведоми онези, с които общува, че Бог е заповядал покаяние и вяра. В това християнският учен трябва да бъде смел, “събаряйки помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога” (2 Кор. 10:5). Като защитава вярата, той трябва да бъде твърд в прогласяването, “Бог нека бъде признат за верен, а всеки човек лъжлив!” (Рим. 3:4). Той трябва да посочи на онези, които не приемат като отправна точка Божието Слово, че техните умове трябва да бъдат обновени (Еф. 4:23). Тъй като живеят в невежество, такива хора трябва да се покаят (Деян. 17:30) – трябва да покажат “промяна на ума” (както предполага гръцката дума за “покаяние”) и нова посока. Покаянието е към вяра (напр. Мат. 21:32), а вярата предшествува познанието (2 Петър 1:5). Пътят от невежеството до познанието е белязан с покаяние и вяра. Наистина, презумптивизмът трябва смело да бъде прогласяван в света на мисленето, без извинения за строгостта на неговите изисквания.

Но в цитирания по-горе текст от Притчи има и второ значение. Не само че непрезумптивистът трябва да приеме поправлението и укора на Божието Слово (а именно, че началото на мъдростта е страхът от Господа), но и че християнския учен, който приема като презумпция в своите интелектуални усилия истината на Писанието, трябва да осъзнава напълно, че неговата мъдрост не е по същество негова, а почива изцяло върху страха от Господа. Без това страхопочитание християнският учен ще бъде глупав като всички останали хора. Неговата мъдрост не се дължи на превъзходна умствена способност и дълбока проницателност; тя е дадена от Бога. По-горе отбелязахме, че необходимите условия за познанието са покаянието и вярата. Християнинът притежава познание за истината само защото му е даден дарът на вярата (Еф. 2:8-9) и му е подарено покаяние от Господа (Деяния 5:31; 11:18). За да имате вяра, трябва да сте роден от Бога (1 Йоан 5:1), Който дава покаяние за истинско познание на истината (2 Тим. 2:25). Християнинът има познание само поради Божията благодат. Неговото духовно новорождение не е само по себе си, а е изцяло следствие от Божията милост (Езек. 11:19-20; Йоан 1:13; Рим. 9:16). Това благодатно новорождение му е дало нов ум.

Наистина, както Павел учи, християнинът приема нещата от Духа само като бива преобразен от естествена враждебност към съзнателно покорство. Сега вярващият има “Христов ум” вместо глупавия ум на естествения човек (1 Кор. 2:16, виж контекста). Това е източникът на неговата мъдрост и познание; честта да познава истината произтича от незаслужената Божия благодат. Следователно, християнският учен трябва да проявява смирение. Във Филипяни 2, където ни увещава да имаме “ум Христов,” Павел продължава като характеризира Христос като Този, Който “смири Себе Си.” Така Притчи ни учи, че преди тази чест, която придружава наставлението в мъдрост – преди такава мъдрост, която почива на страха от Господа – има смирение. Християнският учен няма нищо, с което да се хвали. Той трябва да бъде смирен пред света, признавайки, че неговото познание зависи изцяло от благодатното Божие действие в него.

Следователно, презумптивната епистемология изисква два начина на отношение. И двата начина са основни за нейния възглед. Първо, презумптивистът трябва да бъде смел, защото познанието е невъзможно без приемането като презумпция на Божията истина. Второ, той трябва да бъде смирен, защото причината той да приеме като презумпция Божията истина (и единственият начин някой човек да може да достигне до такава презумпция) е единствено в Божията благодат. Страхът от Господа е основа на мъдростта, и следователно мъдрият трябва да е смирен. Следователно, християнският учен трябва да показва смирена смелост в своя сблъсък с другите в света на мисленето.

Обхождайте се мъдро към външните, като изкупувате благовремието. Това, което говорите, да бъде винаги с благодат, подправено със сол, за да знаете как трябва да отговаряте на всекиго (Кол. 4:5-6).