Глава 7:

ТРИ АРГУМЕНТА ПРОТИВ ПРЕЗУМПТИВИЗМА

Видяхме, че Божието Слово е основополагащо за всяко познание. То има абсолютен епистемичен авторитет и е необходимата предпоставка за всяко познание, което човекът притежава. Всяко наше познание трябва да бъде вторично пресъздаване на Божиите първични мисли; Господ е първоизточник на всяка истина. Следователно Божието Слово трябва да бъде възприето от човека като върховен стандарт за истина. Онези, които си въобразяват интелектуална самодостатъчност и отказват да приемат като отправна точка словото на Христос в Писанието, са подвеждани в глупаво невежество. Човек трябва да започне с Христос в света на мисленето, или да се откаже от всякаква надежда за придобиване на познание – за себе си, за света, за Бога. Както видяхме в предишните глави, това е свидетелството на Писанието: “Страх от Господа е начало на мъдростта; но безумните презират мъдростта и поуката” (Пр. 1:7); “в Христос са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието” (Кол. 2:3).

Жан Калвин е осъзнавал този библейски възглед и го е направил основополагащ за своите Институти на християнската религия:

Нашата мъдрост, доколкото може да се нарече истинска и здрава Мъдрост, се състои почти изцяло от две части: познание за Бога и познание за себе си. Но тъй като тези двете са свързани с много връзки, не е лесно да определим кое от двете предхожда и дава произход на другото. Защото, преди всичко, никой човек не може да изследва себе си без веднага да обърне своите мисли към Бога, в Когото живее и се движи. . . . От друга страна е очевидно, че човек никога не придобива истинско познание за себе си докато предварително не е съзерцавал Бога и след това съзерцание е погледнал към себе си. (Книга І, гл. І.1, 2).

Не е случайно, че древната поговорка така силно препоръчва на човека да има познание за себе си. Защото ако се смята за позорно да бъдем невежи относно житейските неща. . . . Но колкото е полезна тази поговорка, толкова трябва да бъдем внимателни да не я използваме неразумно, както виждаме че правят определени философи. Защото те, като увещават човека да познава себе си, заявяват, че причината за това човекът да не бъде невеж относно своето превъзходство и достойнство. . . . Но себепознанието се състои в следното. Първо, когато размишляваме върху това, което Бог ни е дал при нашето сътворение и продължава щедро да ни дава . . . и в същото време си спомняме, че нямаме нищо свое, но зависим изцяло от Бога, от Когото получаваме по благодат всичко, което Той смята за нужно да ни дари. . . . Важно е да знаем, че сме били надарени с ум и разум, за да можем да развиваме свят и почтен живот и да гледаме на благословеното безсмъртие като наша определена цел (Книга ІІ, гл. І.1).

Това са началните думи на Книга Първа и Втора в Институтите; Калвин е счел за необходимо да положи като отправна точка Божието Слово както в “Познанието за Бога Създател,” така и в “Познанието за Бога Изкупител.” За да познава каквото и да е нещо свързано с делата на човешкия живот, било свързано със сътворението или със спасението, човек трябва да отхвърли автономията, прогласявана от езическите философии, и да се покори на Божията истина, и да признае върховна зависимост от Бога относно произхода, насоката и способностите на нашия разум. Накратко, Христос трябва да държи първенство (Кол. 1:18) – дори в света на мисленето. С такъв възглед Калвин дава началото на най-значителната и благословена реформа на Западната Църква и общество, която съвременната история е видяла.

Не е изненада, че библейският и реформистки принцип на приемане като отправна точка на Христовото Слово и власт в света на мисленето, и на полагането му като основа на всяко познание, ще ни изглежда като “догматично” и “абсолютистко.” Ние живеем в общество, което толкова дълго е било пропивано с претенциите за интелектуална автономност и изискването за неутралност в науката, че този нечестив възглед се е вкоренил в нас: като въображаемата “музика на сферите,” той е толкова постоянен и ние сме така свикнали с него, че не успяваме да го разпознаем. Той е общоприет, и ние просто го очакваме.

Затова не е чудно, че епистемологичната позиция на библейското и реформистко мислене се отличава много рязко! То предизвиква статуквото, изисква пренасочване в нашия живот и мислене и заплашва да “обърне света наопаки.” То изглежда догматично и абсолютистко защото то наистина е догматично и абсолютистко. Християнинът не трябва да се срамува от този факт. Той трябва да притежава смирената смелост да каже на погиващия свят, че християнското послание е безусловно вярно и е неизбежната презумпция за всяко мислене (абсолютистко), че Христовото Благовестие изисква покаяние (включително “промяна на ума”), и че Божието Слово има определено доктринално съдържание, което е властно изявено “пряко отгоре” (догматично). Разбира се, библейският възглед не е “догматичен и абсолютистки” в подигравателния смисъл, който често се придава на тези думи. Твърдението на християнина, че всяко мислене изисква приемането като презумпция на Христовото Слово, не е надменно, нелогично или необосновано.

Друга отправяна критика срещу позицията на библейските презумпции е, че ако познанието може да се придобие само чрез предварително приемане на авторитетното Божие Слово, тогава невярващите са лишени от всякакво познание; те въобще не биха могли да знаят нищо – дори относно най-елементарните факти на опита или истините на науката. А това изглежда очевидно нелепо, защото със сигурност някои от най-добрите учени в света са били невярващи. Тогава как презумптивизмът обяснява това, че нехристияните знаят някои неща?

Трети аргумент отправян срещу презумптивния подход е, че той ще унищожи всяка смислена дискусия или спор с невярващия. Няма да има “обща основа,” на която да започне такава аргументация. Тъй като е лишен от познание, невярващият не може да има нищо, което да допринесе или да научи от една дискусия с християнина. Тоест, докато невярващият не се обърне, няма смисъл да се говори с него.

Разбира се, всички тези атаки срещу позицията на библейската епистемология са основани или върху неразбиране, или върху непълна информация. В следващите глави в тази книга ще разгледаме трите основни критики срещу презумптивизма от гледна точка на библейското учение. Ще стане явно, че библейският възглед за епистемологията не е необоснован и надменен, че той гарантира (а не отнема) на невярващия познание за истината, и че той е единствената основа, върху която може да се води спор с невярващите. В заключение можем да дадем тук предварително обобщение на нашето разглеждане от думите на Корнилиъс Ван Тил:

Самите вярващи не са избрали християнския възглед защото са по-мъдри от другите. Те имат това, което имат, единствено по благодат. Но това не означава, че приемат начина на мислене на падналия човек като правилен. . . . Падналият човек по принцип се стреми да бъде закон за самия себе си. Но той не може да доведе своя собствен принцип до неговата пълнота. Той е възпиран да го направи. . . . Каквото и да прави против Бога, той може и неизбежно работи за Бога; така е способен да направи “положителен принос” за човешкото общество. (A Christian Theory of Knowledge, New Jersey: Presbyterian and Reformed, 1969, pp. 43, 44).